Блиев, М.М. Черкесия и Черкесы ХIХ века. Краткий очерк истории. М., 2011.



Блиев, М.М. Черкесия  и Черкесы ХІХ века. Краткий очерк истории. 

М., 2011 – 192 с.

Цветелина Харалампиева

 

Марк Максимович Блиев е доктор на историческите науки, професор, директор на Института за история и археология на Република Северна Осетия – Алания. Неговите ранни изследвания са свързани с проблемите на присъединяването на Осетия към Русия, руско-осетинските и русо-кавказките отношения. В резултат са издадени неговите фундаментални монографии: „Русско-осетинские отношения (40-е гг. ХVІІІ – 30-е гг. ХІХ вв.)“ (Орджоникидзе, 1970), „Кавказ и Средняя Азия в политике Россия в ХVІІІ – ХІХ вв.“ (Москва, 1984) и двутомния сборник с документи „Русско-осетинские отношения в ХVІІІ в.“, публикуван в периода 1976 – 1984 г. През 1994 г. е публикувана монографията му „Кавказская война“, която влиза в списъците на задължителна литература в историческите факултети на руските университети. През 2004 г. е издадена монографията „Россия и горцы Большого Кавказа. На пути к цивилизации“, която е резултат от многостранните му кавказоведски изследвания. Марк Блиев има публикувани 14 монографии, в това число учебници и учебни пособия, и над 200 научни и научно-популярни статии. Той чете лекции в Московския и Ростовския държавни университети, а също пътува в Англия и Китай. За своя крупен принос към науката е награден с множество почетни звания, сред които „Заслуженного деятеля науки Северной Осетии“, „Заслуженного деятеля науки Южной Осетии“, „Заслуженный деятель науки Российской Федерации“.

В монографията „Черкесия и Черкесы ХІХ века. Краткий очерк истории.“(Москва, 2011) Марк Блиев си поставя за цел да „освети“ най-острите въпроси свързани с черкезката проблематика в съвременната историография, основно на базата на документални исторически източници. Стремежът е да се изобличат спекулациите по отношение на кавказката история и подмяната на исторически доказани факти с цел антируска пропаганда и обслужване на политически интереси, примери за които авторът дава още в предисловието. 

Книгата не е разделена на глави, а на обособени тематични единици – 32 на брой, които представят отделни спорни моменти от историята на черкезите през ХІХ в. Основните тези на автора се отнасят до произход и обществен строй на черкезкия народ, отношенията с Руската империя и действията му по време на Кавказката война. 

Във връзка с произхода на черкезите авторът е категоричен, че те са наследници на донските алани, които под натиска на монголо-татарите са се преселили на Северозападен Кавказ и на източния бряг на Черно море. Те стават съседи на кабардинците, които има дават етнонима „черкези“ или „адиги“. Доказва се липсата на родственост с кабардинците, което е една от множеството спекулации с историята на черкезите. 

Основна роля в икономиката на обществата от високите планински райони на Северозападен Кавказ играе скотовъдството, което според М.Блиев е носител на патриархално-родовото начало в обществения живот. Самият скотовъден тип стопанство изисква колективен труд, който може да се осигури от крупните родови съюзи със стабилни вътрешни порядки. Земеделието има второстепенна роля в тези общества, тъй като то не е икономически ефективно и не може да доведе до кардинални социални промени в дадена общност. 

М.Блиев разглежда и една много важна част от живота на черкезите, а именно набезите, които той представя като система и като обществен строй. Към ХVІІІ в. системата от набези достига такова ниво, че започва да определя цялостния обществен и политически живот на планинските черкези. Тя е необходимост и не зависи от силата или слабостта на противника, а от икономическата ефективност на избраното за набези направление. Те не само имат системен характер, но и модел на организация, който автора пресъздава по научен път като сред основните цели е да се обори твърдението, че набезите са феодални походи или феодални междуособици. Като закономерно явление в живота на черкезите, М.Блиев твърди, че системата от набези не е проекция от сблъсъка й с руската политика на Кавказ. Въоръжените грабежи, разбойничеството, похищението на хора и продажбата им в робство нямат общо с религиозна идеология или русофобство, което е по-късен елемент. Тези дейности са толкова важни за планинските общества, колкото скотовъдството. Авторът заявява, че именно военната плячка, а не идеята за борба за независимост се явява главна и самодостатъчна цел на набезите. А неприемането на всичко руско е свързано с „охраната“ на този войнствен свят, обгърнат в тайнственост и представляващ основата на традиционната идеология.

Военно-политическата криза, която настъпва в отношенията между Русия и Черкезия след Адрианополския мирен договор, се дължи на исканията на Петербург за прекратяването на набезите не само по руската граница, но и срещу съседните територии и в самата Черкезия. Това би означавало да се разрушат основите на черкезкото мироздание. От това противопоставяне, а и от вътрешните противоречия в Черкезия, се възползват Турция и Англия, а също и Франция до 1855 г. Те превръщат територията й в поле на международна политическа игра, а черекезите – в „пушечно месо“ за постигането на чужди външно политически планове. Така султанското правителство още от 1830 г. според М.Блиев, е застъпник за изселването на черкезите в Османската империя. След това, организирайки ги във военна сила, тя ще ги използва, за да си върне влиянието на Кавказ. Англия от своя страна иска да превърне руско-черкезкия конфликт в продължителна война, която да неутрализира Русия като външнополитически противник. В същото време към тези планове се присъединява и Франция, която се готви за Кримската война. В резултат М.Блиев констатира, че черкезите губят своите исторически ориентири и национални интереси и допускайки по волята на международни политически сили да влязат във война с Русия, се лишават завинаги от перспективата да бъдат част от евразийска държава, в която несъмнено биха имали своята национална автономия.  

Във връзка с всичко казано до тук, авторът отхвърля и съвременните тези за агресивната политика на Петербург, която преследва само две цели по отношение на черкезите – „покоряване“ и „геноцид“. Това той прави като подробно разглежда конкретни събития от военните действия на Северозападен Кавказ. Основните задачи на руското командване са следните: борба с набезите, блокада на Черноморското крайбрежие и борба с англо-турската контрабанда; провеждане на мирни преговори с планинците и установяване на протекторат над народите на Северозападен Кавказ. Едва след като се проваля в постигането на тези цели, М.Блиев счита, че руското правителство се насочва към преселването на черкезите на равнинните кавказки територии и към казашка колонизация на региона. Но населението, до последно подклаждано от турски и английски агенти не желае да се подчини, в следствие на което се създава и благоприятна почва за пропагандиране на мухаджирството от страна на Османската империя.  

За да докаже своите тези, авторът използва богата изворова база. Това са спомени на: руски офицери, английски и полски агенти и агитатори, дипломати, участници във войната и предводители на черкезите; официални държавни и дипломатически документи, монографии за Кавказ от съвременни на периода автори. Всички тези документални източници са преобладаващата литература, използвана от М.Блиев за целта на изследването. 

 

© 2012-2019 VIA EVRASIA Всички права запазени. site by: Св. Мирчева almanach "via evrasia", issn 1314-6645