“БЪЛГАРИЯ И НЕЙНАТА КУЛТУРА СА НЕРАЗРИВНА ЧАСТ ОТ СЛАВЯНСКАТА И ПРАВОСЛАВНАТА ОБЩНОСТ”. Акад. Васил Гюзелев, 5 септември 2012 г.

“България и нейната култура 

са неразривна част от славянската и православната общност” Акад. Васил Гюзелев,

5 септември 2012 г.

 

Интервю на акад. Васил Гюзелев за “VIA EVRASIA”

с доц. д-р Дарина Григорова и гл. ас. д-р Александър Сивилов


 

Акад. Васил Гюзелев със своя екип, 

организирал 22 Международен конгрес за византийски изследвания

(22–27 август 2011 г.), Софийски университет “Св. Климент Охридски”

/фото: архив на каб. 285 "Б", СУ "Св. Климент Охридски"/


Д.Г., А.С.: Проф. Гюзелев, ако погледнете пътя, който сте изминали, как оценявате отношението на държавата към просветното дело, на което сте се посветили? Не Ви ли тревожи дисбалансът между фундаменталната и приложната наука в полза на втората – тенденция не само в България, но и в Европа? Къде е мястото на историята и на историка?

 

Васил Гюзелев [по-нататък – В.Г.]: Зададохте ми всъщност няколко въпроса. Ако се втурна да отговарям на всеки от тях, тогава диалогът ни ще продължи много дълго и безпредметно. Поради това, ще Ви отговоря кратко и недвусмислено.

/1/ Българската държава от възкресяването си в резултат на Руско-турската освободителна война (1877–1878) досега винаги е имала общо взето положително отношение към образованието [курсив – В.Г.], неговата роля и предназначение и се е опитвала да го развива и стимулира. Господствала е концепцията, че тя стои в основата на напредъка на нашето общество. Работата е там, че тя не винаги компетентно се е намесвала в неговото развитие и вместо да е помагала, съзнателно или несъзнателно е пречела. След “избухването на демокрацията” всичко в областта на образованието и науката бе поставено на погрешна основа и оставено в ръцете на невежествени хора, които изпълняваха чужди поръчки. Резултатите са налице във всички степени на образователната система. Излекуването на недъзите ще бъде много трудно.

/2/ Колкото и да ме тревожи дисбалансът между фундаменталната и приложната наука, той е напълно реален и е резултат от налагането на консумативното общество като идеал за човешкото развитие. Остро се чувства в световен мащаб липсата на идеологическа система, която да води до обновление на обществото. Рано или късно нейната поява е неизбежна и необходима, за да се предотврати наближаващата социална катастрофа.

/3/ Историческата наука през последните години също така е в известна криза. Представителите на структурализма в историческото дирене и на изучаването на историята преди всичко като temps durée (продължително време) не оправдаха очакванията. Те само подмениха и деформираха материалистическия подход в осмислянето на историята… Историкът има достойно място в развитието на хуманитарното и социално познание. 

  

Д.Г., А.С: Хуманитарният поглед на историка създава тъканта на нацията. Съвременната форма на т.нар. глобализация обаче се опитва да наложи универсалното над националното. Вие на лекции сте ни казвали, че “през Средновековието мирише на църква”. На какво “мирише” в съвременна България?

 

В.Г.: По отношение на първото ви съждение за ролята на историка в създаването на “тъканта на нацията” няма да отговоря. Нека то си остане за Ваша сметка. Само ми се струва, че то не отговаря на действителността. 

/2/ Както “пролетарският интернационализъм” се бореше безуспешно срещу патриотизма и разумния национализъм, същото сега прави и глобализмът. Интернационализмът и глобализмът са форми на утопиите в човешката история. Тяхната проява е необходима, за да се запълни вакуума на движещи идеи. 

/3/ Процесите, които протичат в развитието на съвременна България, са много сложни и противоречиви. Тяхното налагане идва по правило отвън. Ние се движим като кораб в бурно море без определена посока и краен пристан. Дори не сме въоръжени с портуланна карта и бусуля. Според мен, силно мирише на държавническо безхаберие. Ако смятаме, че някой отвън ще ни посочи правилния път, лъжем се. Няма никаква държавна, стопанска, национална и културна стратегия.

 

Д.Г., А.С: Проф. Гюзелев, Вашият кабинет е бил дълги години убежище на проф. Емил Михайлов, наш преподавател по история на Киевска Русь и Ваш колега медиевист. Вашият спомен за проф. Михайлов – такъв, какъвто се е откривал пред Вас?

 

В.Г.: Кабинет 285 “Б” в Софийския университет “Св. Климент Охридски” има своята история. През 1960–1961 г. той бе населен последователно от Николай Генчев, Александър Фол, Емил Михайлов, и най-накрая от моя скромност. И четиримата бяхме младите асистенти в Историческия факултет, за които нямаше място в заеманото от него пространство в Южното крило на Университета. Всеки от нас имаше своята специфична индивидуалност както в преподаването, така и в научните изяви и гражданско поведение. Онова, което в особена степен отличаваше Емил Михайлов, това беше изключителната му скромност, възпитаност и коректност. Любовта му към науката и книгите нямаха равни на себе си. За него Университетът, студентите и най-близките му колеги бяха всичко, което имаше в този живот. Това стана особено ясно след смъртта на майка му. По-тих, смирен, човеколюбив и добър човек сред моите колеги не познавах. Всичките изпитваха преклонение пред неговата безкрайна доброта и скромност. Той и не търсеше за това признание у другите. Известно време след нашето съкабинетстване от продължителните разговори, които водехме на различни теми, успях да узная, че той е дъновист. Емил Михайлов нямаше човешки слабости и прояви на пороци или каквито и да е техни белези. За мен той беше един съвършен човек и християнин. Ръководен от дъновистките си възгледи и практики, той не допускаше оперативна намеса върху човешкото (включително и собственото му) тяло. Това доведе и до неговото тежко заболяване, което той не позволи оперативно да бъде преодоляно. Според мен и това в известна степен доведе до преждевременната му и неочаквана за нас смърт. Емил Михайлов беше забележителен изследвач и познавач на руската средновековна история.  Малкото му съдържателни научни изследвания респектираха най-известните съвременни руски медиевисти. Когато през есента на 1982 г. бях гост-професор в Московския университет, от разговорите си с руските колеги успях да се убедя в това колко високо те ценяха стореното от Емил Михайлов за изследването на най-ранните българо-руски отношения през Средновековието.

 

 

Д.Г., А.С: Темата “Русия–България” е част от средновековната ни история. Кои моменти от Средновековието Ви напомнят на съвременните ни взаимоотношения и как ги оценявате?

 

В.Г.: Тази тема всъщност е една много малка, но твърде значима част от нашето средновековно минало. Слава Богу политическите отношения на средновековна България с различните държавни руски формации са били епизодични и с нетвърде големи последствия. Особено място заемат културните ни взаимоотношения. Средновековна България дарява на Русия част от своето духовно наследство и оплодява нейното културно развитие. От общоевропейска гледна точка това има изключително значение. Дълго време културното ни влияние в средновековна Русия бе недооценено или изцяло пренебрегвано. Напоследък се забелязва известно свестяване сред руската медиевистика. Дано това да не е временно явление. Не обичам да правя паралели между Средновековието и съвременността. Това са коренно различни исторически епохи. 

 

Д.Г., А.С: Спорадичните спорове в общественото пространство за славянското и за българското в националния ни код не е ли лакмус за идеологическо/политкоректно изкривяване на историята? Сега не пренебрегваме ли славянската си култура?

 

В.Г.: Тези спорове са продукт винаги на инвенции от заинтересовани външни сили, които желаят за объркат представите, понятията и знанията на българите за техния произход, етническо формиране и културен облик. В това няма нищо случайно. Лошото е това, че сред научните среди (особено сред историците и любителите на историята) нерядко се намират такива, които съзнателно или несъзнателно налапват чуждата въдица. Все още техните противоречащи на историческата истина възгледи не са намерили място в учебниците и учебните помагала, а само епизодично намират място в българските училища. Ала при сегашното развитие на нещата в образователната система изглежда напълно възможно славянската същност на българската етническа общност и нейната култура да бъдат руинирани. Както това е добре известно, тази тенденция добре отговаря на намеренията на някои чужди сили, които все по-често и безпардонно се опитват да моделират българското мислене. Отстояването на историческата истина против натрапените деформации и изкривявания са дълг на всички онези историци, които смятат да останат верни на своите схващания и позиции. Очевидно е, че славянството и православието след “избухването на демокрацията” стават прицелна точка на постоянна атака. България и нейната култура са неразривна част от славянската и православната общност. В това се състои не само тяхната специфика, но и същността на приносите им в общочовешката цивилизация. Отдалечаването или противопоставянето на тази общност могат да се окажат фатални за бъдещето ни развитие като нация с призната и специфична култура. Европеизиране и универсализиране на България и културата й са необходими, но в умерена степен. Въпросът е каква именно да бъде тази степен. Всичко зависи от нас, от нашата разумна и българолюбива интелигенция. 




© 2012-2020 VIA EVRASIA Всички права запазени. site by: Св. Мирчева almanach "via evrasia", issn 1314-6645