Евразия – от историософията към енергетиката. Нина Дюлгерова

 ЕВРАЗИЯ –

ОТ ИСТОРИОСОФИЯТА КЪМ ЕНЕРГЕТИКАТА

проф.д.ик.н. Нина Дюлгерова

Двете десетилетия след разпадането на биполярния свят отдалечават човечеството от света на идеологическата конфронтация. Сега той отново живее в атмосфера на противопоставяне, което обаче постоянно променя своята характеристика и насоченост – от световния тероризъм, през цивилизационния избор до енергийната взаимозависимост. Неизбежен е фактът, че светът ще се развива вече по нови правила. Те ще определят международната стратификация вече не толкова чрез традиционните параметри на отминаващите векове, колкото чрез визията и действията на старите (от биполярния свят)/нови (евразийските тигри) играчи в енергийната сфера, с нейните разширяващи се възможности за динамична дислокация.

Целта на настоящата статия е да покаже как еволюцията в семантичното съдържание на геополитическия термин Евразия е непосредствено свързана с най-динамично развиващата се област – енергийната.

* * *

Евразия е понятие, което в руската политическа историософия заема особено място, което предопределя през последните два века външнополитическата идеологият и стратегия на Руската държава. В контекста на този подход не може да се елиминира специфичното географско разположение на бившата Съветска империя и сегашните политически субекти върху това пространство. Русия е евразийска държава, чиято територия е разположена върху два континента - Азия и Европа. Границата между континентите преминава по Урал и се спуска към Каспийско море. Географските параметри са в основата на една от най-устойчивите идеологии в руската обществено-политическа мисъл през 20 век – евразийската. Евразийството поставя акцента върху ролята на пространството в руската история и върху ролята на културно-географската граница между Европа и Азия. Съвременната интерпретация на евразийството се основава на тезата на П. Савицки за Евразия като „област на известно равноправие и „побратимяване” на нациите, нямащо аналогия в междунационалните отношения в колониалните империи”[1]. Новият вариант, съобразен с акцентите на 21 век, е ориентиран към Евразия като пространство, свободно от глобална йерархия, което не е империя в класическия вариант, а многонационално общество, в което няма политическо разделяне между привилегированите и непривилегированите народи[2].

От многобройните теории за евразийството в контекста на геополитическите модели за граничните пространства през призмата на руската алтернатива[3], интерес представляват ориентираните към прагматизма и еволюционизма тези.

Прагматизмът на А. Уткин се основава на аксиомата „ресурсите определят политиката”. Уткин не възприема идеята за Голяма Европа (от Владивосток до Сан Франциско), както и възможността Русия да се превърне в пълноправен партньор на НАТО и ЕС[4]. Д. Тренин споделя неговата категоричност, убеден, че Русия ще се развива в съюз, а не като член на Европа[5], Тя е източноевропейска цивилизация, която не възприема външните граници на Руската Федерация за окончателни. Изграденото в интелектуалния слой не само в Русия, но и в Средна Азия европоцентрично светоусещане е съществена пречка за осъществяването на евразийския проект, капсулиран в рамките на постсъветското пространство. Прогнозата на Уткин за бъдещата битка е свързана със стратегическия триъгълник Персийския залив - Каспийския басейн – Южнокитайско море, с очакван сблъсък между Русия, Китай и САЩ[6].

Еволюционният модел на евразийството намира конкретно развитие в азиоцентричния геополитически вариант на Ал. Дугин за остта „Суша-Вода”, който се базира на класическата геополитика. Евразия е цивилизация на сушата, в която водещ елемент са руснаците като най-евразийци сред всички евразийци. Евразийската (или континенталната) цивилизация в противоборство с цивилизацията на сушата определя т.нар. атлантическа глобализация. Дугин утвърждава тезата за евразийството като единствено правилния външнополитически ориентир на Русия[7].

Религиозно-философската теория на Н. Нарочницкая разширява геополитическото пространство на евразийския модел. Нейната проекция за „евразийска геополитическа и енергетическа елипса” се базира на „нова” Европа и обхваща северната крива: Проливите – Черно море – Кавказ – Каспийския басейн – Средна Азия – Афганистан – Пакистан – Иран – Ирак – Израел – Турция. Нейната прогноза е, че контролът над тази територия ще определи „господаря на света”[8], но остава големия въпрос кое ще е той – САЩ, утвърждаващ монополярния свят или един от двамата големи – Русия или Китай?[9]

Религиозно-философският изолационизъм е в основата и на предлагания от А. Панарин, модел, според който разпадането на СССР е предпоставка за разпадането на Евразия като „носеща планетарна конструкция”. Евразия на Панарин разглежда Русия като особен „начин за запазване на специфичната славянска идентичност”, „на политическата и културната хегемония на славянството в Евразия”. Русия е носител първо на славянското в Азия, а след това на европейското[10]. Печелившите сегменти в евразийския модел на Панарин са идеята за Евразийска Русия, формирана върху патриотизма и интеграцията, но прагматично ориентирана към интеграция на византийско, източноевропейско и централноазиатско пространство (Москва - Минск – Киев - Братислава - Прага - Загреб - Белград - Тирана - Атина - Букурещ - Кишинев - Варшава - Астана - Душанбе – Ташкент - Ашхабад - Баку - Ереван - Тбилиси - Истанбул)[11]. Неговият вариант за дихотомия не е стандартния Изток-Запад, Север-Юг, а „Време-Пространство”, „Вертикал-Хоризонтал”[12].

Идеи за спасяването на Русия, не на Евразия като политическо, икономическо и културно пространство, присъстват и в тезите на Д. Тренин. Категоричен е в позицията си, че феноменът Русия-Евразия вече не съществува. На западната граница на Федерацията е все по-тясно обединяваща се Европа – естествено пространство, в което Русия може да се интегрира само в качеството си на европейска държава. На изток е все-по-силно взаимообвързаната Азия, където Русия трябва да се утвърди или като страна, разположена в Азия, или да се сблъска с нарастващия натиск, изтласкващ я на запад от Урал. На юг Русия среща ислямската активност, чиито източник е както вътрешен, така и външен. Оптимизмът на Тренин е заложен във възприемането на края на Евразия като реална катастрофа, но не като трагедия[13]. Алтернативата - формалното запазване на Русия като държава, но фактически превръщането й в Евро-Китай, не е за подценяване. Влизането на част от страната в сферата на Европейския съюз, а другата – в орбитата на Китай означава бившата метрополия да повтори съдбата на своите гранични пространства, но също така, че процесът на фрагментация на Евразия продължава[14]. Краят на една, макар и дълга епоха, не е краят на Русия като държава, независимо от бъдещето, което я очаква[15].

Евразийството като геополитически модел за гранични пространства екстраполира в дихотомията „Европа-Азия” историческия опит, съвременните реалности и бъдещите алтернативи.

С оглед общата класификация на географските пространства може да се говори за цели класове гранични пространства или пространства-граници. Класически примери са американският фронтиър[16], геополитически „буферни” зони[17] или страните в ролята им на цивилизационни лимитрофи[18].

Често ролята на буферна зона играят една или няколко държави като нито една от тях не участва в този избор. Те се превръщат в такива в резултат на враждебното обкръжение, което не могат да контролират. Буферните държави традиционно са слаби актори, които са обкръжени от по-силни, амбициозни и често агресивни образования, които предопределят целите на буферната страна. Всъщност те са жертвени елементи в едно по-голямо противоборство и са част от системата на баланса на силите, но не и на международното право. В процеса на модификация на модела на регионалните взаимоотношения буферните държави по правило са първите жертви. По този начин те се разплащат за временния еквилибрум между по-силните страни[19].

Разпадането в края на 20 век на биполярния модел, а след това и на Съветския съюз, разрушава изградената през вековете огромна буферна зона от приятелски настроени държави, обхващаща половин Европа и част от Азия, която защитава Руската (Съветската) империя. Русия е лишена вече от буферния щит, което води до откриване и уязвимост на новите й граници. Буферните зони, които губи Москва в Източна Европа и дори страните от Обществото на независимите държави (ОНД) постепенно преминават под контрола на НАТО и европейските интеграционни структури. Бившите републики по границата с Руската федерация запазват ролята си на буферни държави, но вече с други военнополитически приоритети. Модификацията в характера на буферните зони и резултатите от нея, имат конкретна геополитическа характеристика.

ü      Геополитическите субекти, които не притежават необходимите ефикасни възможности за завоюване и задържане на териториите губят контрол над геополитическото пространство.

ü      Загубата на контрол над пространството от геополитическия субект води до смяната му с друг

ü      Стабилността, устойчивостта и сигурността на геополитическия субект се постига чрез разумни параметри на подконтролното пространство. По-голямото пространство води до отслабване на контрола на субекта върху него.

ü      Предимство получава този субект, който контролира ключови (геостратегически) точки от пространството, а силата или слабостта на геополитическия субект е производна на неговите възможности и степен на контрол върху ключовите точки.

Битката за буферните пространства не завършва с промяната в акцентите на тяхното присъствие в геополитическото пространство. Поредният опит да се намери модус вивенди на проблема за възстановяване на старите господари или неутрализиране на новите авторитети в буферните зони е теорията за страните в ролята им на цивилизационни лимитрофи[20].

Конкретен пример за модификацията в геополитическото преструктуриране е в постсъветското пространство е Казахстан. Тази промяна е непосредствено обвързана с налагащите се тенденции от първите години на 21 век. Обявената след 11 септември 2001 г. война на световния тероризъм не само стимулира процесите на военнополитическата и икономическата диференциация, но засилва и значението на стратегическите суровини. Петото разширяване на Европейския съюз, увеличаването на броя на държавите-членки на НАТО през първите години на 21 век, както и засилващата се през последните години енергийна, а оттам и политическа, мощ на Русия определят, регионалните параметри на промените. Евразийското пространство се оказва буферната зона, концентрираща в себе си както слабостта, но и непредсказуемостта на нейните елементи, така и енергията и активните стратегии на силните държави. През последните години думи като „енергийни системи”, „тръбопроводи” имат магическа сила на всички политически и икономически форуми, които определят акцентите в политическото ежедневие на малките и големите държави в регионален и глобален план. Нефтените и газовите местонаходища и транспортните коридори очертават новата стратификация в геополитическия пъзел на новия свят.

Географският фактор в този аспект е от съществено значение и важен елемент от плановете за стратегическо надмощие. Това предопределя и мястото и ролята на Казахстан в очертаващото се евразийско пространство. Нещо повече, ново съдържание и смисъл получава понятието „Евразия”, непосредствено свързано с най-голямата след Руската Федерация държава в постсъветското пространство - Казахстан. Енергийните проблеми на съвременния свят преминават през геополитическите проекции, обвързващи азиатския и европейския континент в неразривна връзка, която преминава през каспийския нефт и газ, централноазиатските местонаходища и техните транспортни коридори.

Без да отрича историософското съдържание на термина „Евразия” стратегическите акценти на днешния ден променят неговите географски параметри. В миналото остава традиционното схващане на Евразия като символ на руската държавност и политика, медиатор между Азия и Европа, включващ Средна Азия и Кавказ. Драстичните промени, съпътстващите разпадането на Съветската империя, както и противоборството за енергийни ресурси и транспортни коридори очертават новите граници на термина Евразия – Централна (Средна) Азия, Кавказ, Балканите. Непрекъсващата тенденция към разширяване на Европейски съюз, очертаващ Черно море като европейска зона и към увеличаване броя на натовските държави, също така предопределя обвързването на тези три стратегически зони в понятието Евразия.

Тази теза е и в контекста на идеята на немския социолог Улрих Бек, според която процесите в света са толкова динамични, че вече се очертава наслагване на азиатски и европейски проблеми. Континентите с обществата и техните процеси се преливат и взаимодействат. Разместването на земните пластове, което води до непрекъснати природни катаклизми и катастрофи, е своеобразна доказателство за очертаващия се факт, че континентите с техните общества (Азия и Европа, Америка и Африка) се наслагват един върху друг[1].

Това обстоятелство много рано беше правилно разбрано от президента на Казахстан Нурсултан Назърбаев, който още през 1994 г. пред студенти в МГУ „М.В.Ломоносов” развива концепцията за „Евразийския съюз”. Няколко години по-късно тази теза е разширена и доразвита в неговата книга „Евразийский Союз: идеи, практика, перспективы. 1994-1997 гг.”[2] Няколко са основните моменти във формулираната от президента на Казахстан теза. Те очертават геополитическото значение на държавата в новото глобално преразпределение. Освен това тя изпълва с ново съдържание славяно-тюркския алианс, който преминава през империята на Чингисхан, Златната Орда и Московското царство, Романова Русия и Съветския съюз. В началото на 21 век евразийството се превръща в съдържателна, изпълнена с конкретен смисъл, стратегия, в геополитическа платформа, както и с висока практическа стойност идея.

Неслучайно в края на 20 и началото на 21 век Казахстан постигна много в реализацията на евразийската идея в политически, икономически и военен план. Казахстанският президент е един от активните радетели на конкретната интеграция на постсъветското пространство, чрез която всяка от държавите запазва своята суверенитет, но всяка една от тях се превръща във важен сегмент от изграждането на евразийската зона в един мобилен и ефективен субект в очертаващото се глобално и регионално противопоставяне в сферата на енергетиката и сигурността. Създаването на „Митническия съюз и на Евразийското икономическо общество (ЕврАзЭС)[3], Организация на Договора за колективна сигурност(ОДКБ) са реално съществуващи, наднационални структури, елементи от новата конструкция на очертаващия се Евразийски съюз.

Логично е, че президентът Назарбаев, когато говори за интеграцията в евразийското пространство, поставя основен акцент върху нейния икономически аспект. Още повече, че през последните години икономиката в евразийското пространство има своите конкретни измерения, в които Казахстан играе ключова роля. Това са както енергийните местонаходища, така и актуалните за съвременния свят (най-вече за Европа) транспортни коридори. В тази сфера на активна икономическа, политическа и дипломатическа активност от съществено значение е действащата в настоящия момент енергийна транспортна система през територията на Руската Федерация и различните енергийни проекти, които очертават диверсификационните проекции към Европа и Азия. Във всяка една от тях в една или друга степен участва Казахстан, което подчертава за пореден път нейното ключово геополитическо място. Това дава много добра възможност за мобилност и отстояване на националните интереси, която президентът Назарбаев не само не пренебрегва, но и много добре осъществява. Доказателство за това е балансираната политика, която Астана води както по отношение на Москва, така и по отношение на Брюксел и Вашингтон в сферата на енергийната и икономическа политика.

* * *

Превръщането на евразийството от руска обществено-политическа идея в казахстанска активна и действана външнополитическа доктрина е в унисон с активните процеси, които протичат в дихотомията Европа-Евразия. Последното десетилетие оформя сложните и динамични конфигурации, които определят участниците в енергийната геополитика. Както Европа, така и Евразия е конгломерат от съюзи, които формират многообразието в контактите, политиките и стратегиите на всяка държава в тях. На европейския континент основните международни организации с нарастващи амбиции за глобална роля са Европейският съюз, НАТО и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. В индивидуален и комплексен план всеки един от тези субекти се сблъсква с предизвикателства, които преминават през широкия спектър от кавказките неизвестни, през засилващата се руска енергийна мощ до косовската независимост, очертаваща динамичните промени в международноправните параметри на политическата конюнктура. Независимо от различните цели и архитектура на действие ЕС,Североатлантическия алианс и ОССЕ на срещите на върха, проведени през последните месеци на 2010 г., залагат в своите заключителни документи терминът „енергийна сигурност”.

За пореден път енергийната сигурност, превърнала се в елемент от бъдещата стратегическа визия на всяка една от тези международни субекти, очертава бъдещата визия на глобалното и регионално противопоставяне. Засилващата се зависимост от стратегическите суровини на енергийна Евразия и необходимостта от нови, ефективни и неподвластни на руския енергиен монополизъм, транспортни коридори, диктува новите правила на поведение и новите механизми. Геоенергетиката и геоикономиката определят акцентите и субектите. В новата/стара конфигурация от последното десетилетие ЕС-НАТО-САЩ-Русия все по-ясно и отчетливо се открояват дисхармонията, конфронтацията и засилващите се позиции на Москва, но и отслабващата роля на Вашингтон. Политиката за/против Русия преминава през призмата на геоенергийната зависимост и на войнствената риторика.

Енергийната зависимост определя и акцентите на сигурността в геополитически план. Нещо повече, тя очертава и стратегическите зони на сигурност, които са концентрирани в Черноморско-Каспийския ареал. Тясната връзка между местонаходищата на нефт и газ в Каспийския регион и тяхното транспортиране към европейския континент засилва значението на Кавказкия регион, чиято сигурност и интегритет са главно условие за диверсификацията на доставките на нефт и газ за Европа.

До началото на 2010 г. енергийният евразийски вектор имаше предсказуеми геоенергийни очертания и схеми. Засилващата се обвързаност на централноазиатските източници на стратегически суровини с кавказките и балканските транспортни проекции обясняват промяната в съдържателната характеристика на термина „Евразия”. Статичният елемент в този термин, очертаващ структурата на енергийното настоящо и бъдещо захранване на Европа, е Русия. Динамичният вектор, който постоянно сменя своите елементи, очертава контурите на евразийската енергийна ос. Тя си има своите региони със съответния енергиен (политически) център - Казахстан в Централна Азия, Азербайджан в Кавказ, както и Балканите, с променлива алтернатива между България и Турция.

През следващото десетилетие на 21 век обаче тези контури ще претърпят съществени изменения, които ще са подчинени на актуалните тенденции, чието начало е заложено през последните години. Тогава центърът на глобалното противоборство се очертава в евразийския регион, но в много по–широки граници - Кавказ, Централна Азия, Китай, Персийския залив, Близкия изток. В тази сфера на сблъсък енергетиката и сигурността вървят ръка за ръка и те ще очертават дневния ред на света. В тези географски параметри конфигурацията ще се определя вече не толкова от държавите-производителки, колкото от страните, концентрирали на своя територия голям брой транзитни суровинни коридори. В настоящия момент такава държава е Турция, която осъзнава много добре това преимущество и залага на него.

Конкуренцията с Турция в Черноморско-Каспийския регион, независимо от тяхното стратегическо сътрудничество, както и засилващия своите позиции на азиатския континент Китай, предопределят посоката на енергийната политика на Русия. Москва е ориентирана към активна енергийна диверсификация към Европа и Черноморско-Каспийска Евразия, където тя е глобална и регионална сила. Газопроводът „Южен поток” е представителната визия на Кремъл в неговата европейска енергийна политика. Тръбопроводите изискват сигурност и стабилност на транзитиране. „Южен поток” е неоспоримият аргумент, с който Русия се стреми много усилено да доказва и ще го осъществява последователно и стратегически обосновано. „Южен поток” е тази тръбопреносна система, която за пореден път ще обвърже ЕС с Русия. Това същевременно ще докаже, че Русия е този незаменим международноправен субект в сферата на газопреносните мрежи, който може да бъде сигурен енергиен източник за Европа, което означава и политически сигурен партньор.

Руската визия за енергийната диверсификация на Европа обаче влиза в противоречие с трите приоритетни направления в енергийната политика на Европейския съюз, които са ориентирани към сигурност на енергоснабдяването при намалена зависимост от външни доставки; към конкурентоспособност на енергетиката, което е фактор за устойчив икономически растеж и към ограничаване на негативните изменения върху климата и околната среда[21].

В изпълнението на тази амбициозна и мащабна енергийна програма Брюксел се сблъсква с непреодолими препятствия, които произтичат най-вече от активната и до голяма степен независима политика на водещите държави в ЕС като Германия, Франция, Италия. Лидерите на тези държави влизат в динамични дипломатически и политически конфигурации, ориентирани към защита на енергийните монополисти в съответните страни, чиито интереси са в унисон с енергийната стратегия на Русия. Доказателства за това са газовите диверсификации „Северен поток” и „Южен поток”. Двустранните договори между руския „Газпром” и газовата компания на съответната държава, участващата в транзита на газ, са в разрез с „третия енергиен пакет” на ЕС, изискващ разделяне на производителите и доставчиците от операторите на преносни системи. Този проблем продължава да бъде актуален, независимо от огромното количество документи, приети от различни институции на ЕС в Брюксел.

Вторият елемент от дихотомията Европа-Евразия, а именно евразийския сегмент, също преминава през многобройни модификации през последните години. В кавказкия евразийски сектор Азербайджан усилва своите позиции в газовата сфера чрез умелото лавиране на президента Илхам Алиев между Русия и САЩ. „Газпром” изкупува азербайджанския газ, но Баку обещава да напълни тръбата на „Набуко”, чиято европейско-американска насоченост е обществена тайна. В средноазиатски план Туркменистан също дава заявка за независима енергийна политика, която все още остава в рамките на политическите декларации. Следващите години ще дадат отговор на жизнено важния за Ашхабад въпрос за продажбата на 40 млрд.куб.м газ, който остава в резултат на по-малко закупените от Русия количества. Алтернативите за Туркменистан са в две посоки – на запад към Европа и на югоизток. Опитите му да реши на двустранна основа с Азербайджан запълването на газопровода „Набуко” с туркменистанска газ, засега остават неуспещни. Все още правният казус на Каспийско море продължава да бъде препъни камъка за осъществяването на „Набуко”. Шансовете тази тръба да се запълни с ирански газ са още по-малки. Тези все още непреодолими препятствия не са пречка за активна техническа и проектна дейност на фирмите, ангажирани със строителството на газопровода „Набуко”. И ако западната посока не дава много шансове на Туркменистан да реши въпроса със свободните количества газ на югоизток, все още в сферата на дипломатическите и политическите договорености, е налице. За пореден път геоенергийното пространство се изпълва с политическите съглашения, които са част от динамичната конфигурация в енергийна Евразия.

Не е за подценяване също така политиката на Турция в широкия Евразийски регион, където амбициите на Анкара са насочени приоритетно към включване на иранския газ в транзитирането му в съществуващите или диверсификационните коридори, минаващи през Турция. Все още тези коридори на иранска територия са в процес на строителство или са с висока степен на нерентабилност. Въпрос на време е обаче Иран да се ориентира в субрегионалната и регионална ситуация и да намери собствен път за реализация в газовата сфера, където освен че има сериозни залежи, но и заинтересовани партьори като Турция.

Засилващите се тенденции към превръщането на Черморско-Каспийския регион в основен елемент от бъдещите енергийни диверсификационни проекти очертават и нюансите в дипломатическата и политическата игра. Тя вече не се ограничава само в руслото на познатия триъгълник ЕС-Русия-САЩ и страните в региона като част от политическата конфигурация. Освен това необратимите политически преобразования в арабския свят оказват непосредствено въздействие върху засилващото се напрежение в евразийския регион, където са съсредоточени дипломатическата енергия на световния политически елит.

* * *

Настъпилите след разпадането на биполярния свят промени изпълват с ново съдържание терминът „Евразия”, чието съдържание е подчинено на процесите, протичащи в енергийната сфера, които в началото на второто десетилетие на 21 век  очертават достатъчно ясно тенденциите. Независимо от многобройните алтернативи за диверсификации на енергия, продължава да бъдат актуални конвенционалните стратегически суровини – нефт и газ. Това мотивира както политическите, така и дипломатическите съюзи и конфронтации в европейско-евразийската енергийна сфера. Тези процеси продължават да бъдат обвързани с две основни ахарактеристики, очертаващи геополитическия модел на бъдещето – енергийните диверсификации и сигурността на производството, транзитиране и потребление. Тези процеси на практика определят и водещите регионални и глобални сили в енергийна Евразия.

Продължават да се засилват тенденциите към дългосрочно стратегическо обвързване чрез енергийните диверсификации в дихотомията Изток-Запад, което определя и геополитическото позициране на европейските и евразийските държави и водещи международни организации,. Енергийната зависимост на Европа от руските и азиатските източници на стратегически суровини очертават сложната симбиоза на европейско-евразийски отношения. Дейността на системата Изток-Запад все повече се усложнява предвид икономическата непредсказуемост в европейското пространство и политическите катаклизми в арабския свят, които в по-голяма или по-чалка степен са свързани с енергийна Евразия.