Егор Гайдар - демонизираният образ на прехода в постсъветска Русия. Дарина Григорова

Дарина Григорова

 

ЕГОР ГАЙДАР – ДЕМОНИЗИРАНИЯТ ОБРАЗ НА ПРЕХОДА

В ПОСТСЪВЕТСКА РУСИЯ

 – В: България, Балканите и Русия. ХVІІІ–ХХІ век. Българо-руски научни дискусии. С., 2011, 123–140.

 

39-DarGrigorova.pdf 

            Историческата памет е хаотично избирателна и трудно може да се изведе закон за маркирането на символите на времето. Колкото по-драматично е едно събитие, толкова повече емоционалното надделява над аналитичното в спомените на съвременниците.

            Двайсет години след разпадането на СССР съвременното руско общество все още преживява травмата от трансформацията на империята и търси отговорните за тази национална катастрофа.

            Един от маркерите на обществената памет за тежестта на прехода в началото на 90-те, довел до масовото обедняване на по-голямата част от руските граждани и до свръхобогатяване на малък процент от тях, е Егор Гайдар[1].

            Внукът на съветските писатели Аркадий Гайдар и Павел Бажов, синът на военния кореспондент и контраадмирал Тимур Гайдар, е представител на най-образованата част на “златната младеж” на съветската номенклатура. От учен-интелектуалец с международна репутация и перестроечен публицист, завеждащ икономическия отдел на сп. “Комунист” от 1987 г., а после и на в. “Правда”, Гайдар се превръща в радикален реформатор и автор на “шоковата терапия” в постсъветска Русия, с което си спечелва лютата омраза на мнозинството от руското общество и до ден днешен.

 

Гайдар и руското общество

 

            Кинорежисьорът Станислав Говорухин, депутат в Държавната дума на КПРФ (Комунистическата партия на Руската федерация), изразява най-разпространеното мнение за Гайдар в масовото съзнание на обществото. Говорухин възприема Гайдар като “мерзавеца”, който е главният виновник за поляризацията богати-бедни в нова Русия: “смятам, че онези, които са погубили милиони - те трябва да бъдат съдени. И всеки път, за съжаление, ние съдим със съда на историята. Но нали днес има живи хора. Ето този Гайдар, който е погубил милиони старци и деца, погубил и унищожил - нима той не заслужава съда на историята?”[2].

            Друг известен съветски кинорежисьор - Сергей Соловьов, далеч не толкова политизиран като Говорухин, също не възприема икономическата политика на Гайдар, довела според него до разрушаването на националното кино от “зловонните води на комерсиалната галиматия, с които е запълнен комерсиалният екран”. Когато Сергей Соловьов се обръща към Гайдар за държавна подкрепа за руското кино, отговорът е отрицателен: “Тогава умният и благороден Гайдар ми отвърна почти като Ленин: “Днес още е рано”. “А кога ще бъде точно навреме?” – полюбопитствах аз. “Тогава, когато всички ще се нагледат на Холивуд, тогава и вие ще се оправите със своя “Сталкер”[3]. Гайдар, разбира се, не е никакъв злодей, всъщност той е добър.  Но, както и Ленин, той все пак е кремълски мечтател, теоретик на космонавтиката”[4].

            На демонизирания образ на Гайдар постсъветските либерални кръгове противопоставят гланцирания портрет на “спасителя” на Русия.

            Крайностите в отношението към Гайдар се проявяват и институционално - гледните точки на Думата и на президента се разминават. През декември 2009 г. Думата отказва да почете паметта на Гайдар. Предложението  на “Справедливая Россия” е отхвърлено от “Единая Россия” и от КПРФ.  През май 2010 г. Дмитрий Медведев подписва указ “за увековечаване паметта” на Гайдар заради неговия “принос в изграждането на руската държавност и провеждането на икономическите реформи”[5].

            И двете гледни точки са крайни и не дават отговор на въпроса защо именно Гайдар, а не Елцин, който го кани в екипа си, е смятан за отговорен за тоталното обедняване на интелигенцията и на съветската средна класа (обществената памет забравя, че законът за приватизацията е приет преди Гайдар); защо отричането е насочено само към Гайдар, а не и към Анатолий Чубайс[6], който остава при Елцин и след оставката на Гайдар, а в момента също е във властта като законопослушен олигарх. В обществената памет все още са живи слуховете, че Гайдар забогатява за сметка на държавата, докато в действителност той си остава порядъчен и не злоупотребява със служебното си положение.

            Възможно е руското общество да не очаква именно от потомъка на Аркадий Гайдар да разрушава всичко съветско и приема това като лично предателство. Легендарният дядо на Егор Тимурович е не само писател, но и доброволец в Гражданската, а после и във Великата отечествена война, от която не се завръща, той е символ на съветските добродетели, възпитали много поколения в романтичен дух.

            Самият Гайдар твърди, че е станал “истински несъветски”[7] за първи път след събитията в Прага през 1968-а: “Уютният и привичен свят на моето детство, където всичко беше добро и разбираемо, където бяха прекрасната добра идея, красивата страна, ясните цели, изведнъж се пропука и започна да се руши. Детство то неочаквано свърши”[8].

            Пражката пролет от 1968-а се приема за начало на дисидентството в СССР (макар да има и по-ранни дисидентски прояви) и е добър ориентир за ХХ век, особено ако пишеш автобиографичен текст. Тази дата по-скоро може да се приеме като част от личната митология на Гайдар. Вярно е, че по това време той е живеел в Югославия, далече от Москва, но все пак е бил само на 12 години. По-вероятният антисъветски импулс е войната в Афганистан от 1979 г., когато Гайдар е на 23 г. и вече е аспирант в МГУ (Московския държавен университет “М. В. Ломоносов”).

            Егор Гайдар се включва активно в перестройката и бързо печели доверието на Горбачов: “през 1989-1990 г. аз нееднократно се срещах с Горбачов на широки, тесни и съвсем килийни съвещания, помагах му в работата с различни документи”[9]. През 1990 г. Михаил Сергеевич създава специално за Гайдар Института за икономическа политика при Академията на народното стопанство на СССР[10]

            Трансформацията на Гайдар от кабинетен учен в радикален реформатор, от последовател на Горбачов в съюзник на Елцин, става в последните години на СССР (1990-1991), когато конфликтът Елцин-Горбачов се трансформира в Русия срещу СССР.      От 12 юни 1991 г. Елцин е избран за президент и популярността му расте със същата сила, с която пада рейтингът на Горбачов.

            Три са ключовите събития, белязали началото на 90-те години - августовският путч от 1991-а, Беловежката гора (Беловежская пушча)[11] и октомврийският преврат от 1993-а. И в трите присъства Гайдар.

            Датата, на която Гайдар се включва в политиката, символизира началото на края на СССР - 19 август 1991 г. Августовският путч тласка Гайдар от отбора на Горбачов в този на Елцин. Театралният опит на ГКЧП (Държавен комитет за извънредно положение) да защити референдума за запазването на СССР от 17 март 1991 г. е с предрешен неуспех и дава отличен повод на Елцин да поведе открито борбата със съюзните власти, олицетворявани от Горбачов. Гайдар вече е оформил концепцията си за либерализация на цените, или “шоковата терапия” (макар самият той да отрича този термин[12]) и естествено застава на страната на силния, на този, който може да я реализира - Елцин. В поведението на Гайдар това, което го отличава от всички реформатори от новата руска история, е следването не на личните си интереси (той не се облагодетелства материално), а на научните.

            Като талантлив изследовател, погълнат от теорията си, Гайдар е готов на всяка цена да я превърне от кабинетно творение в реална политика. Този особен фанатизъм е следствие и от идеализма на Гайдар, наследен от съветското възпитание.

            Патриотичното чувство на Гайдар, което не се оспорва дори и от противниците му, хипертрофира у него в месиански комплекс, с който оправдава финансовата си политика. Гайдар вярва, че спасението на Русия зависи само от неговата икономическа програма. В едно от последните си интервюта от 2009 г. на деликатния въпрос на Владимир Познер как приема “непопулярността си” в Русия Гайдар отговаря: “Да кажа, че това е приятно – не мога. Но за всичко трябва да се плаща. В това число и за спасението на Русия”[13].

            Активното участие на Гайдар в политиката на нова Русия е през най-драматичните години от началото на прехода, или на Агустовската република (август 1991 - декември 1993).

            Гайдар използва понятието “революция” за събитията от 1991-1993 г. и специално го разграничава от “смута”: “Важната характерна черта, която отличава смутата от революциите в аграрните общества, се състои в това, че смутите завършват с възстановяване на традиционните институции, а в хода на революциите се изменят основите на общественто устройство”[14].

            Противниците на Гайдар - кметовете на Москва (Гавриил Попов, професор по икономика, декан на Икономическия факултет на МГУ по време на следването на Гайдар, и Юрий Лужков), определят предхождащия период (1989-1991) като “Велика антисоциалистическа ревоюция”[15].

            Александър Солженицин също е сред отрицателите на Гайдар и въпреки че възприема възторжено 1991 г., наричайки я “Велика преображенска революция”[16], после бързо се разочарова и обобщава 90-те години на Елциновата власт като “безотговорност пред народния живот... в безогледна прибързаност по-скоро да се установи частната собственост вместо държавната - Елцин разюзда в Русия масовото, многомилиардно ограбване на националните достояния”[17]. В знак на протест през 1998 г. Солженицин не приема наградата на Елцин - ордена “Свети Андрей Първозвани”, който Медведев връчва на Горбачов послучай 80-годишния му юбилей през 2010-а.

            Носталгиращият по СССР политически анализатор Сергей Кургинян, който обвинява Гайдар, че е превърнал страната в “най-тежкоболен от инсулт”, отхвърля категорично понятието “революция” за началото на 90-те: “никаква буржоазна или друга революция при Елцин (Гайдар и другите) нямаше. И реформи нямаше. Имаше политическо и друго оцеляване чрез регрес”[18].           

           

            По-близкият термин за събитията от 1991-а според мен е “революция отгоре”. Натан Ейделман въвежда това понятие за Великите реформи на Александър II от втората половина на ХIХ век. “Революция отгоре” обаче е подходящо определение и за разпада на СССР. Властта, а не обществото, е основният инициатор на колапса на СССР в Руска федерация.

            Какво е участието на Гайдар в “революцията отгоре”?

           

Защо Елцин избира Гайдар?     

             

            Отговорът на Егор Тимурович е, че никой освен него не е искал да поеме отговорността. Министърът на икономиката в правителството на Гайдар Андрей Нечаев защитава същата теза, популяризирана и от журналистическото прозвище на кабинета на Гайдар - “правителство камикадзе”: “Гайдар, впоследствие спомняйки си тези колизии около сформирането на правителството, често се шегуваше, че властта тогава е като горещ картоф. Всички си я прехвърлят от ръка на ръка, но никой не иска да я остави задълго у себе си. Реално всички сериозни политици и икономисти разбират, че страната неудържимо се носи към дълбоката криза, от която може да се излезе само с радикални, твърди, а затова и непопулярни мерки”[19].

            Съветникът по икономическите въпроси на премиера Виктор Черномирдин, и на президента Путин (2000-2005), президентът на Института за икономически анализ в Москва, Андрей Иларионов опровергава версията на Гайдар: “Готови бяха (и много искаха) да вземат властта мнозина - и Юрий Скоков, и Олег Лобов, и Святослав Фьодоров, и Евгений Сабуров. Но властта не им се предлагаше. Предложено бе на двама - Григорий Явлински и Егор Гайдар”[20].

            Григорий Явлински[21] също твърди, че Елцин предлага първо на него поста на Гайдар чрез посредничеството на държавния секретар на президента Генадий Бурбулис, известен като “кръстника” на правителството на Гайдар.

            Явлински защитава идеята за трансформация на СССР в Икономически съюз на суверенните републики, за което участва и в създаването на икономическата програма “400 дни”, преименувана по-късно “500 дни”[22] от 30 август 1990 г. Днес този проект се реализира под друга форма - Евразийска икономическа общност (ЕврАзЭс) от 2000 г. и Митническия съюз между Русия, Беларус и Казахстан (в сила от 2010 г.)[23].

            За разлика от Гайдар Явлински е против либерализацията на цените и предлага приватизация на дребните и средните предприятия: “Либерализацията на цените — това е само една от мерките за финансова стабилизация. Тя отстранява дисбалансите и диспропорциите, ако има частни производители и конкуренция. В Русия, както е известно, в началото на 1992 г. нищо такова няма”. Явлински твърди, че отхвърля предложението на Елцин, защото решението е “Русия да върви сама”[24].

            Генадий Бурбулис, който познава Елцин от 1989 г., когато води предизборната му кампания в Свердловск, а после и в Москва, отрича да е предлагал на Явлински поста на Гайдар: “...не беше така. Аз прекрасно познавам тогавашното отношение на Елцин към Гриша. Той дори не би го разглеждал”.

            Бурбулис разглежда себе си като “сив кардинал”, както е известен в пресата от началото на 90-те, но Елцин далеч не е под влияние на тази фигура и когато избира свой вицепрезидент, се спира на Александър Руцкой, не на Бурбулис.     

            Бурбулис признава обаче, че още от ноември 1990 г. Елцин предприема курс на еманципиране на Русия от СССР: “ние започнахме да подготвяме условията за двустранни отношения”[25], т.е. съдбата на Съюза е предрешена далеч преди назначаването на Гайдар.

            Елцин не пише да се е колебаел между Гайдар и Явлински, когото описва като “измъчен от борбата за своята програма, но придобил известна болезненост на реакциите”. Естествено е Елцин да избере Гайдар, който е против запазването на СССР под каквато и да било форма, пред Явлински, който е за съюзната власт, т.е. за Горбачов.

            Дори и да се абстрахираме от икономическите разлики в програмите на Явлински и на Гайдар, остава политическият фактор, който винаги е водещ в Русия: “Икономиката все пак върви след политиката”[26]. Елцин иска властта дори и с цената на Съюза.

            В своите записки Елцин описва първото си впечатление от Гайдар: “Гайдар преди всичко ме порази със своята увереност [...] Това е просто много независим човек с огромно вътрешно, непоказно чувство на собствено достойнство. [...] И знаете ли кое е любопитно - на мен не можеше да не подейства магията на името. Аркадий Гайдар - с това име израснаха цели поколения съветски деца. И аз в това число. И моите дъщери”.

            На 6 ноември 1991 г. Елцин назначава Гайдар за вицепремиер и министър на икономиката и финансите: “Научната концепция на Гайдар съвпадаше с моята вътрешна решимост да се измине бързо болезнения участък на пътя [...] Аз разбирах, че в руския бизнес, освен опитните съветски дейци, непременно ще дойде такава - извинете ме - “нахална” младеж. И на мен страшно ми се прииска да пробвам с тях, да ги видя в реалността. Накратко, беше много примамливо да взема на този пост човек от “друга порода”[27].

            Едно от качествата на Елцин е безпогрешният му усет към хората и готовността да експериментира, но с мярка. Много бързо Борис Николаевич се ориентира за тежките последствия от реформата на Гайдар, отразила се и на президентската репутация, и го заменя с Черномирдин, който е от “неговата порода”.

 

 

Гайдар и Беловежката пушча

 

            Беловежката пушча от 8 декември 1991-а е преди всичко политически успех за Елцин, който финализира битката за власт с Горбачов.                      

            В обществена памет обаче виновник за денонсирането на договора за СССР е Гайдар. Гавриил Попов и Юрий Лужков спекулират с демонизирания образ на Гайдар и в популистки стил го обвиняват: “Гайдар активно работеше над всички документи от Беловежието. И той носи пълната отговорност за приетия там вариант за изход”[28]. Първият кмет на Москва, Г. Попов, е привърженик на Горбачов и е убеден, че Съюзът би могло да се запази без прибалтийските и задкавказките републики.

            Гайдар действително работи в екипа на Елцин в Беловежката пушча, но предпочита да запази мълчание или да даде оскъдна информация: “Същността на онова, за което се договорихми на 8 декември в Беловежката пушча, а после на 21 декември в Алма-Ата, е проста: ние признаваме факта на разпада на Съветския съюз, не предявяваме един на друг териториални претенции, ядреното оръжие ще бъде извозено на територията на Русия. Останалото са – детайли”[29].

            В книгите си Гайдар отделя повече място на причините за краха на СССР и определя за начална дата 13 септември 1985 г.: “Това е денят, когато министърът на нефта на Саудитска Арабия Ямани обявява, че Саудитска Арабия прекратява политиката на сдържане на добива на нефт, и започва да възстановява своето присъствие на нефтения пазар. След което през следващи 6 месеца, добивът на нефт на Саудитска Арабия се увеличава 3,5 пъти. След което цените рухват. Е, там може да се гледа по месеци - 6,1 пъти”[30]. Гайдар дори намеква, че е запознат с планове на СССР за военна намеса в Персийския залив, което предизвикало Саудитска Арабия да се ориентира към САЩ. Дали това е пропуск на съветското разузнаване или успех на американското - тепърва ще се види, засега официални документи не са публикувани.

            В желанието си да избяга от въпроса за Беловежката пушча Гайдар се впуска в икономическата история на СССР, за да докаже, че 8 декември 1991-а е само символичен акт. Цените на нефта обаче никога не са постоянна величина и не могат да бъдат решаващ фактор за разпадането на една империя. Зависимостта на руската икономика от износа на петрол и газ не се е променила от времето на първото находище в Западен Сибир през 60-те години, а през последните десет години осигурява на Руската федерация безспорна геополитическа стабилизация.

            Ако има отговорен за Беловежката пушча, това е само руският президент. Леонид Кравчук го подкрепя, защото Елцин не оспорва отстъпването на Крим на Украйна от Хрушчов. Извършена е сделката “Крим за Кремъл” - по точните думи на публициста от в. “Литературная газета” Александър Ципко.

            Гайдар защитава националната политика на Елцин през 1991-а,  олицетворявана от президентския лозунг: “Грабете толкова суверенитет, колкото можете да преглътнете!” и която се реализира в Беловежката пушча. 

            В желането си да мотивира политическите си решения Гайдар често сравнява събитията от 1991-а с тези от 1917-а: “Най-важното решение, прието от Русия есента на 1991 г., беше това, че тя не може и не иска със сила да запази контрола над постсъветското пространство. Руското ръководство прагматично повторяше ленинскиия тезис за правото на нацииите на самоопределение включително до отделяне, опитваше се при това да създава държавни институции в самата Русия, да запази нейната цялостност. Всичко това напомняше на онова, което правят болшевиките през 1918 г.”[31].

            За разлика от Елцин, който променя позицията си по националния въпрос по време на първата чеченска война от 1994 г., Гайдар остава последователен либерал и открито се противопоставя на президента, организирайки опозиционни митинги, но без особена подкрепа. Гайдар не е политик, той е идеалист. Вярно е, че през 1996 г. създадената от него партия “Демократический выбор России” подкрепя президентската кампания на Елцин, но алтернативата е абсолютно неприемлива за Гайдар - КПРФ на Зюганов. За победата на Елцин обаче решаваща е финансовата подкрепа на олигарсите, организирана на срещата в Давос от Чубайс[32].

            Националните убеждения на Егор Тимурович се възприемат от по-голямата част от руското общество като национално предателство, оттук и поредната причина за болезнената нетърпимост към внука на Аркадий Гайдар.

 

Митологизирането на “шоковата терапия”

 

            “Шоковата терапия” на Гайдар стартира през януари 1992 г. и по неговото признание либерализацията на цените е неизбежна стъпка към “политическо самоубийство”[33].

            Гайдар е убеден, че само така ще се предотвратят “продоволствената катастрофа и пълномащабната гражданска война”: “Ние искахме да предотвратим глада, който беше абсолютна реалност, и ние искахме да предотвратим гражданската война. С тези задачи ние се справихме”[34].

            Продоволствената криза през ноември-декември 1991-а обаче е резултат от обявяването на либерализацията на цените от правителството още в края на октомври. До 2 януари 1992 г. стоките спекулативно изчезват.

            Гайдар сам признава, че се решава на либерализация, защото вярва в теорията, а не защото знае откъде ще се появят стоките: “Въпросът за това ще се появят ли стоки след като размразим цените, за мен беше един от най-сложните. Защото безчетно количество хора, много умни и информирани, резонно говореха, че ако няма стоки - и изведнъж размразите цените – откъде ще се появят? Всичко, което зная за преходните икономики ми подсказваше, че те ще се появат - просто ще се появят”[35]. Стоките се появяват, но с тях и хиперинфлацията, която поглъща всички спестявания на населението.

            Андрей Иларионов аргументирано демитологизира тезата на Гайдар за заплахата от масов глад и за очакването на гражданската война в края на 1991 г.[36]. Носителят на Нобелова награда за икономика (2001) Джоузеф Стиглиц също систематизира грешките на “шоковата терапия”[37]. Джефри Сакс, професор от Колумбийския университет, който е съветник на Гайдар, директно определя “шоковата тарапия” като “злостна, предумишлена, добре премислена акция, имаща за цел широкомащабно преразпределяне на богатствата в интересите на тесен кръг от хора”[38]. Преди Русия Дж. Сакс участва в провеждането на “шокова терапия” в Боливия и в Полша - страни с доста различен опит от руския.

            Наличието на американски съветници при Гайдар за разработването на програмата за “шокова терапия” допринася за негативния образ на правителството и се възприема като намеса във вътрешните работи на Русия. Обратният вариант на руски съветници в САЩ е немислим.

            Единствената причина, поради която Елцин търпи американските съветници, е очакването на кредит от САЩ, който той така и не получава. Оттук и главното обвинение към Гайдар, че допуска разрушаването на военнопромишления комплекс, който няма как да се приватизира, а това е от полза на САЩ.

            Очакването на кредити от Запада е свързано и с другия проблем пред правителството на Гайдар - валутният резерв, който през ноември 1991 г. е само 26 млн. долара. През 2009 г. резервът е 383 милиарда долара. Къде потъва валутният резерв на СССР по времето на Горбачов никой не знае - поне досега официално не е потърсена отговорност за това. Гайдар дори наема през февруари 1992 г. американската фирма “Крол”, разкрила секретните сметки на Саддам Хюсеин, да проследи пътя на съветското злато. Споразумението за три месеца предвижда хонорар от 900 хил. долара. Гайдар се оплаква, че не продължава договора, защото Министерството на сигурността не му сътрудничи, но това е естествено от гледна точка на националната сигурност[39].

             По признанието на автора на програмата за приватизацията Чубайс “шоковата терапия” създава масово недоволство: “представата за справедливост у народа ние сломихме още с ваучерната приватизация”[40]. През декември 1992 г. Гайдар е принуден да си подаде оставката.

            На реформаторите в Русия никога не е било лесно и тук особено точен е погледът на Елцин: “Русия се съпротивлява на експериментите, тъй като в Русия е много сложно нещо да се създаде, но още по-сложно е в нея нещо да се развали”[41]. По-трудно е обаче на руския народ, за чиято сметка са реформите на Гайдар.

 

Гайдар и октомврийският преврат от 1993 г.

 

            Елцин приема оставката на Гайдар, но това, което продължава да ги свързва, е общият политически противник - Конгресът на народните депутати[42], в който преобладава военнопромишленото лоби. Пътят към властта на Елцин започва с Беловежката пушча, но в периода на Августовската република му предстои другата схватка - президент-парламент, или традиционната за Русия борба между институции.

            Ситуацията на двувластие (Конгресът на народните депутати и президентът) е породена и от конституционната криза. След 1991 г. в РФ продължава да действа Брежневата конституция от 1977-а, в която до лятото на 1993 г. са направени 320 поправки. За всяка поправка от страна на президента Конгресът оказва яростна съпротива. Елцин е убеден в неефективността на работата на законодателния орган: “Страната ни, разбира се, е голяма. И все пак хиляда и петстотин души - това вече не е парламент, не е сенат, а някакво народно вече. Тук вече кой кого ще надвика. С тих глас да се говори е безполезно - започват да действат законите на голямото пространство, психологическите фактори на общуване с тълпата (в дадения случай с тълпата народни избранници)”[43].          

            На 22 март Елцин насрочва за 25 април 1993-а референдум за нова конституция, нов избирателен закон за Думата, за доверие в президента, за извънредни избори за президент и за парламент. При положителен вот Върховният съвет и Конгресът автоматически се лишават от пълномощията си.

            Конституционният съд обявява за нелегитимни предложенията на президента и се свиква извънреден конгрес, който предлага процедура на импийчмънт, но вместо необходимите 689 гласове опозицията получава 617.

            Неуспехът на Конгреса се дължи и на безпогрешния усет на Елцин за психологията на руснаците. Президентът неслучайно избира Кремълския дворец за гласуването на депутатите: “има все пак някаква магия на мястото, въздуха на историята. Подсъзнателно се включват у човека защитните механизми. Механизмите на генетичната памет - та това е Кремъл, това е Русия, това е моята страна. Именно тези механизми и потиснаха агресивния импулс, на който разчитаха моите противници”.       

            Опасенията на Елцин от процедурата на импийчмънт също показват колко добре познава обществените настроения в Русия: “С какво всъщност е страшна тази дума?... Всенародно избраният президент не може да бъде отстранен от властта от конгреса... Но думата е произнесена. А за нашия народ именно думата има мистично значение. Такава е на нас, руснаците, психологията. Не от импийчмънта се боях аз, а именно от простия руски глагол - “свалили са го”. Изхвърлили. Или още някак по-яко. [...] Свалили са го, значи няма власт, всичко е разрешено”[44].

            В записките си Елцин признава, че в началото на септември 1993 г. вече е решил да разпусне Върховния съвет[45]. На 18 септември той назначава Гайдар за  вицепремиер, а на 21 септември издава Указ № 1400 “За поетапна конституционна реформа в РФ”. Върховният съвет и Конгресът на народните депутати са разпуснати и до новите избори страната се управлява с президентски укази и с постановления на правителството. Президентът присвоява и правото да назначава главния прокурор. На Конституционния съд е “предложено” да не се свиква до изборите, определени за 11 – 12 декември 1993-а. Елцин въвежда президентско управление.

            Белият дом се превръща в обсадена крепост – блокиран е информационно, изключени са телефоните, електричеството, водата, а от 25 септември и с полицейски части (милицията и ОМОН) – там се намира Президиумът на Върховния съвет както и депутати начело с вицепрезидента Александър Руцкой. Телевизията се цензурира от президента.

 Конституционният съд обявява указ № 1400 за противоконституционен. Върховният съвет окачествява действията на Елцин като държавен преврат и предава президентските пълномощия на Руцкой.

На 4 октомври Елцин щурмува с танкове Белия дом.

Къде е противникът на насилието, на гражданската война, демократът Егор Гайдар? Гайдар раздава автомати и безапелационно подкрепя недемократичните действия на Елцин, които довеждат до създаването на президентска република в Русия с конституцията от 1993 г.

Новите руски либерали не реагират на насилието, дори го оправдават. Чубайс представя “разстрела на Белия дом” като: “разгром на въоръжен метеж на комунистите, подкрепени от фашистите и бандитите”[46].           

 

Гайдар обяснява подкрепата си за Елцин с неизбежността на “силовото противопоставяне” между правителството и Върховния съвет: “компромисът е малковероятен. Ядрената държава не можеше да живее в условията на безвластие, това е опасно за света”[47]. Гайдар оправдава Елцин като защитник на априлския референдум от 1993 г. Подходът му обаче е доста избирателен, защото ГКЧП на 19 август защитава народната воля - референдума от 17 март 1991 г. за запазването на СССР.

Ако до 4 октомври действията на Гайдар имат идеалистичен характер и може да се оправдаят с офицерската му порядъчност, то след елцинския путч демократичният му образ остава декларативно книжен. За съжаление методите на руските демократи от постсъветската действителност по нищо не се различават от болшевишките. “Разстрелът на Белия дом” ликвидира двувластието, но разстрелва руската демокрация.

 

            “За мен Егор Гайдар – това е символът на всичко напредничаво, на онова, което засега още не се е осъществило в Русия”[48]. С тази оценка на Гайдар журналистът Владимир Познер обобщава мечтата за демократична и европейска Русия.

           

            Мечтата на Гайдар за силна и свободна Русия обаче е изчистен продукт на неолиберализма, идеализиращ пазара, а резултатът от делата му е “олигархическият капитализъм”.



[1] Егор Тимурович Гайдар (1956-2009) - либерален реформатор, учен икономист (доктор на икономическите науки, 1990 г.), инициатор на “шоковата терапия” в Русия; първи вицепремиер и министър на икономиката и финансите на РФ (ноември 1991 - април 1992 г.), първи заместник-председател на правителството на РФ по икономическата реформа (март - юни 1992 г.), и.д. председател на Министерския съвет на РФ (15 юни - 14 декември 1992 г.); първи вицепремиер на РФ (септември 1993 - януари 1994 г.); председател на партия “Демократический выбор России” (1994); съпредседател на СПС (Союз правых сил, 2000 г.); директор на Института за икономика на прехода (1992 - 2009). - Б. а.

[2] Говорухин, С. С. Интервью. Эхо Москвы, 17 май 2001 г.

http://www.echo.msk.ru/programs/beseda/14568.phtml (4.04.11).

[3] “Сталкер” (1979) е филм на Андрей Тарковски. - Б. а.

[4] Соловьев, С. А. «Граф Толстой не жаловал гламура». Литературная Газета, №10 (6314) (2011-03-23). http://www.lgz.ru/article/15570/ (4.04.11).

[5] Указ об увековечении памяти Егора Гайдара. 17 мая 2010 г. - Президент России. http://www.kremlin.ru/acts/7772 (4.04.11).

[6] Чубайс, А. Б. (роден 1955 г. в гр. Борисов, Беларус) - доц. д-р на Ленинградския инженерно-икономически институт, зам. председател на правителството на РФ по икономическите въпроси (1992, 1994-1996); автор на програмата за приватизация; министър на финансите (1997); председател на РАО “ЕЭС Росси” (1998); учредител на партия “Правое дело” (1998) и на СПС (Союз правых сил, 2000). - Б. а.

[7] Гайдар, Е. Т. в предаването на Владимир Познер на ОРТ, 2 март 2009 г. http://vladimirpozner.ru/?p=840 (23.12.09).

[8] Гайдар, Е. Т. Дни поражений и побед. М., 1997. http://vidimfigu.ru/?05998557131809611812#70:11 (9.04.11).

[9] Гайдар, Е. Т. Дни поражений и побед..., пак там.

[10] Институтът за икономическа политика при Академията на народното стопанство на СССР (1990-1992) се трансформира в Институт на икономиката на прехода (1992-2010), чийто директор до смъртта си е Егор Гайдар. От 2010 г. институтът е преименуван на Институт за икономическа политика “Е. Т. Гайдар”. - Б. а.

[11] Беловежката гора - на 8 декември 1991-а в Беларус (в Белая Вежа край Минск) се срещат руският президент Борис Елцин, украинският президент Леонид Кравчук и председателят на Върховния съвет на Беларус Станислав Шушкевич, които самостоятелно при закрити врати решават съдбата на СССР, подписвайки споразумението за създаването на СНГ (ОНД) и денонсирането на договора от 30 декември 1922-а за образуването на СССР. - Б. а.

[12] “Hе было в России никакой "шоковой терапии". В Польше — была, и именно поэтому эта страна готова нам сейчас оказать гуманитарную помощь. У нас для "шоковой терапии" не оказалось достаточной политической поддержки. Реформы после энергичного старта встали, и в результате мы получили такую вязкую жижу, из которой никак не можем выбраться. Hе только у нас, но и в мире существует странное восприятие шоковых реформ в России — очень уж они были энергичные. Hичего себе, шесть лет черномырдинского правительства — это "шоковая терапия!”. Григорий Каковкин. Интервью с Егором Гайдаром (Третий путь ведет только в третий мир). http://lib.rus.ec/b/172605/read (5.04.11).

[13] Гайдар, Е. Т. при Познер, 2 март 2009 г., пак там.

[14] Гайдар, Е. Т. Власть и собственность. Смуты и институты. Государство и эволюция. Спб., 2009, с. 15, 37.

[15] Юрий Лужков, Гавриил Попов. Еще одно слово о Гайдаре. - Московский комсомолец, 21 януари 2010. http://www.mk.ru/politics/article/2010/01/21/416001-esche-odno-slovo-o-gaydare.html (4.04.11).

[16] Говорухин, С. С. Сбережение народа. - Литературная газета. № 36, 10 септември 2008 г. http://www.lgz.ru/article/5649/ (3.04.11).

[17] “Написано кровью”. Российски писатель Александр Солженицын о трагической истории своей страны, о неудачных реформаторов Горбачева и Ельцина, о разочаровании в политике Запада и об отношении к жизни и смерти. Интервью. - Шпигел, 2007. http://www.solzhenitsyn.ru/upload/text/Solzhenitsyn_A.I._Napisano_krovju.pdf

[18] Кургинян, С. Е. Кризис и другие. в. “Завтра” от 18.02.2009.

http://kurg.rtcomm.ru/publ.shtml?cmd=art&auth=10&theme=&id=2175 (3.04.11).

[19] Из книги Андрея Нечаева «Россия на переломе. Откровенные записки первого министра экономики». Газета.ру, 16 декември 2010 г. http://www.gzt.ru/addition/-iz-knigi-andreya-nechaeva-rossiya-na-perelome-/277819.html (30.03.11).

[20] Илларионов, А. Н. Трудный путь к свободе. - Континент, 2010, № 145. http://magazines.russ.ru/continent/2010/145/il11-pr.html (2.03.11).

[21] Явлинский, Григорий  - (род. 1952 г. в Лвов, Украйна), доктор по икономика в Централния икономико-математически институт на РАН, зам.-председател на Министерския съвет на РСФСР (1990); лидер на партия “Яблоко”, представляваща част от либералната интелигенция. - Б. а.

[22] С.Шаталин, Н.Петраков, Г.Явлинский, С.Алексашенко, А.Вавилов, Л.Григорьев, М.Задорнов, В.Мартынов, В. Мащиц, А.Михайлов, Б.Федоров, Т.Ярыгина, Е.Ясин.  “500” дней. http://www.yabloko.ru/Publ/500/500-days-about.html (30.03.11).

[23] Евразийската икономическа общност (ЕврАзЭс) е създадена през 2000 г. между Русия, Беларус, Казахстан, Киргистан и Таджикистан. - Б. а. http://www.evrazes.com/customunion/about

[24] Федорин, Владимир. Реформаторы приходят к власти: Григорий Явлинский. Интервю в сп. “Форбс”, 4 март 2010 г. http://www.forbes.ru/interview/45575-reformatory-prihodyat-k-vlasti-grigorii-yavlinskii (4.04.11).

[25] «Ельцин служил нам!». Петр Авен и Альфред Кох ищут правду о 1990-х. Интервью с «крестным отцом» правительства Гайдара Геннадием Бурбулисом. - Форбс, 22 юли 2010 г. http://www.forbes.ru/ekonomika/vlast/53407-eltsin-sluzhil-nam (4.04.11).

[26] Ельцин, Б. Н. Записки президента. Москва, 1994, с. 96, 84.

[27] Ельцин, Б. Н., цит. съч., 95-96.

[28] Юрий Лужков, Гавриил Попов. Еще одно слово о Гайдаре..., пак там.

[29] Гайдар, Е. Т. Власть и собственность..., с. 128.

[30] Гайдар, Е. Т. Почему рухнула советская мперия? - Полный Альбац. Эхо Москвы, 2 юли 2006 г. http://www.echo.msk.ru/programs/albac/44499.phtml (2.04.11).

[31] Гайдар, Е. Т. Власть и собственность..., с. 126.

[32] Петр Авен и Альфред Кох ищут правду о 1990-х. Интервью с Анатолием Чубайсом. - Форбс, 27 август 2010. http://www.forbes.ru/ekonomika/lyudi/55203-intervyu-s-anatoliem-chubaisom (4.04.11).

[33] Гайдар, Е. Т. Хотят ли русские реформ? - Дым отечества. Эхо Москвы, 26.07.2009. http://www.echo.msk.ru/programs/smoke/607166-echo/ (23.12.09).

[34] Гайдар, Е. Т. при Познер, 2 март 2009 г., пак там.

[35] Гайдар, Е. Т. Почему рухнула советская мперия?..., пак там.

[36] Илларионов, А. Н. Трудный путь к свободе..., пак там.

[37] Joseph Stiglitz. Russian people paid the price for shock therapy. http://www.flyingfish.org.uk/articles/oecd/02-06-22atim.htm (4.04.11).

[38] Гайдар, Е. Т. при Познер, 2 март 2009 г., пак там.

[39] Гайдар, Е. Т. Дни поражений и побед... Первый шаг, пак там.

[40] Петр Авен и Альфред Кох ищут правду о 1990-х. Интервью с Анатолием Чубайсом..., пак там.

[41] Ельцин, Б. Н. Записки президента..., с. 146.

[42] Конгресът на народните депутати на РСФСР е висшият орган на властта в Русия за периода 16 май 1990 - 4 октомври 1993 г. - Б. а.

[43] Ельцин, Б. Н. Записки президента..., с. 172.

[44] Ельцин, Б. Н., цит. съч., с. 185, 184.

[45] Върховният съвет на РСФСР (1990-1993) е постоянно действащ парламент, избиран от Конгреса на народните депутати. - Б. а.

[46] Петр Авен и Альфред Кох ищут правду о 1990-х. Интервью с Анатолием Чубайсом..., пак там.

[47] Гайдар, Е. Т. Власть и собственность..., с. 178.

[48]Познер, В. В. "Символ всего передового, что пока не осуществилось". Радио Свобода от 16 декември 2009. http://www.svobodanews.ru/content/article/1905492.html (4.04.11).

 

 

© 2012-2020 VIA EVRASIA Всички права запазени. site by: Св. Мирчева almanach "via evrasia", issn 1314-6645