Историята на един свят, обърнат към настоящето. Проф. Искра Баева, слово към дипломираните студенти на ИФ, 21 май 2012 г.
проф. д-р Искра Баева
Искра Баева
ИСТОРИЯТА В ЕДИН СВЯТ, ОБЪРНАТ КЪМ НАСТОЯЩЕТО
Предполагам, няма да се изненадате, че ще започна с написаното от един кандидатстудент от тазгодишния предварителен кандидатстудентски изпит, може би бъдещ ваш, а и наш колега. Цитатът е: „Всеки край си има и начало, също както всяко начало си има и край”. И ето днес за вас идва краят на един етап от вашия живот и образование, който може да постави начало на друг или на нещо ново и не по-малко важно – професионалния ви път. Днес е вашият ден за тържествено прощаване с годините, през които заедно сме се опитвали да извървим пътя към опознаването на миналото, да ви превърнем от любопитни или любознателни младежи в професионални историци, археолози, балканисти, етнолози, архивисти, преподаватели.
Дойде време и за последната лекция, която, ще ви успокоя, няма да бъде в познатия формат от 45 или 90 минути, а кратка и посветена не на някое от големите събития, очертали многострадалния исторически образ на Източна Европа през ХХ или ХХІ в. (с които се занимавам и за които на някои от вас съм чела лекции), а както заслужава този ден – на по-различната тема: има ли полза от познаването на историята в днешния свят, в който огромното мнозинство хора мислят само за по-големи финансови възможности или за добиване на повече материални блага и удоволствия, така щедро предлагани в технологичния и консуматорски свят. Въпросът за ползата от историята искам да отправя не само към онези от вас, дошли в нашия Исторически факултет, водени от желанието да знаят откъде сме дошли, какво представляваме и къде отиваме, а и към другите, които са сред нас, зашото не са успели да се класират за по-престижните специалности – често ги наричат неуспели юристи. Надявам се, че през месеците и годините, прекарани при нас и изпълнени с академично и не толкова академично опознаване на миналото, вече сте се убедили, че няма по-завладяващо познание от критичния анализ на човешките действия, породили държави, войни, революции, цивилизации и дали основание на най-влиятелния мислител от второто хилядолетие да заяви, че не познава друга толкова всеобхватна наука като историята.
Как обаче изглежда тази всеобхватна наука за миналото днес? Дали наистина историята е толкова важна, че да бъде желано поприще за най-будните, умните и амбициозните младежи? Отгворът е отрицателен и той не може да бъде друг в днешното време, измерващо успеха в материални стойности. Но дори и през призмата на реализацията, мога да ви уверя, че „непрестижната” професия на историка винаги е давала възможност на наши колеги и възпитаници да стават министри, министър-председатели, президенти, дипломати, бизнесмени и какво ли още не. А основното ни предимство е широкото познание за обществото и хората, получено благодарение на критичното изучаване на миналото. Широкото познание продължава да открива значително по-широки хоризонти, защото, както е казал Джордж Бърнард Шоу, „„Тясната специализация” в широкия смисъл на думата води до широка идиотизация в тесния смисъл на думата”. Очевидно не сме застрашени от никаква форма на идиотизация, тъй като професионалната ни подготовка е насочена към познание, а не към прагматичните умения, с които се хвалят най-модерните днес професии.
Широкото познание осигурява не по-малко широка реализация и на доскорошните ни студенти, които аз и други мои колеги често срещаме в най-различни институтуции у нас и в чужбина. Успехът обаче изисква много време и усилия, както и непреставащо търсене на нови знания за отминалото време. Защото по думите на Чехов, „За да живеем в настоящето, трябва да изкупим миналото, а за това трябва да го познаваме”. Ако за прекараното заедно време сме успели да ви накараме да мислите не като еднодневки, които се интересуват само от настоящето, а като граждани на България, Европа и света, осъществяващи смисловата връзка на миналото с бъдещето, значи сме свършили преподавателската си работа.
Епохата, в която живеем днес – след края на Студената война, последното за ХХ в. голямо противопоставяне, започна с политологичното предсказание за края на историята, вероятно неслучайно изречено от американец от японски произход. От онзи вече далечен момент в началото на 90-те години започна залезът на интереса към историята. Онази история, която играеше толкова важна роля през бурния и войнствен ХХ в., а след края му започна да изглежда все повече и повече като реликт от миналото на човечеството, самотно занимание на шепа вгледани в миналото интелектуалци. Но по-малко от десетилетие след оповестената от Фукуяма „окончателна и безвъзвратна” победа на либералната демокрация светът отново се събуди след бруталното предизвикателство на нанесените, този път за разнообразие върху Съединените щати, терористични удари – така историята се завърна, макар и с ново лице и с нови разделителни линии. Днес, в края на първото десетилетие от новата мащабна война с глобалния тероризъм, каквото и да означава това понятие, можем да направим своя извод за тенденциите, които ще определят облика на първия век от третото хилядлетие.
На живещите днес и сега всичко им изглежда ново и неповторимо. Дълго култивираното на Стария континент чувство за историчност беше загърбено в глобализиращия се свят и вече виждаме тревожните последици от това. Усещането за пълно господство на либералната западна цивилизация доведе до почти еуфорична подкрепа за първите войни на ХХІ в., оправдани с глобалния тероризъм – в Афганистан и в Ирак. Победата беше бърза, но мирът не се оказа толкова безпроблемен. Историците предупреждаваха, че традицията на този регион е да бъде побеждаван, но не и подчиняван, защото тук трудно някой отвън може да наложи волята си. Едва ли трябва да се радваме, че сме били прави, но последиците от прекомерното самочувствие на победителите и подценяването на историята вече се виждат с просто око. И днес се чудим как да се измъкнем от победоносните войни или от демократичните революции с недемократичен край. Събитията от началото на ХХІ в. като че ли за пореден път доказаха валидността на старата Хегелова сентенция, че единственото, на което ни учи историята е, че на нищо не може да ни научи. Проблемът обаче не е в историята, а в нейното пренебрегване, защото по думите на друг философ от любимата ми Източна Европа – Лешек Колаковски: „Музата на историята е кротка, ерудирана и непретенциозна, но ако се почувства отритната и пренебрегната, става отмъстителна и ослепява онези, които я презират”. Страхувам се, че точно това се случва в съвременния свят, който предпочита сляпо да се доверява на новите технологии и да живее с вярата, че те могат автоматично да разрешат всички проблеми, вместо да погледне към миналото и да се поучи от станалото тогава.
Не по-малко поучително е историческо познание за политическите предизвикателства, с които се сблъсква нашата цивилизация. В Европа, родината на парламентарната демокрация, глобализацията, разграждането на социалната държава и утвърждаването на консуматорското общество като мотор за икономиката превърнаха политиката в консуматорски продукт, а политиците в стока, която трябва да се продаде във възможно най-привлекателната опаковка. Дълбоката промяна в политическата система не само даде сила на крайните партии, а промени и облика на традиционните, чиито различия започнаха да изчезват, освобождавайки все по-широко пространство за непредставените интереси. Така традиционната представителна демокрация роди проблемното общество, в което живеят големи групи недоволни от социалната и икономическа несправедливост, но безсилни да променят каквато и да било, както показва движението „Окупирай Уолстрийт, Лондон, Мадрид...”. Примери за криза в традиционната демокрация ни дават в изобилие както старите, така и новите европейски демокрации – такова беше дългогодишното управление на Силвио Берлускони, на Никола Саркози, но и на братята Качински или на Виктор Орбан. Вместо да си спомнят как функционира демокрацията обаче, днешните европейци, а и не само те, се възползваха от новите комуникационни възможности, за да запазят влиянието си не чрез обществени програми и политики, а чрез образи. И днес сме изправени пред най-дълбоката криза на демократичната политическа легитимност, за излизането от която засега никой не е открил изход.
А не бе нужно да изобретяваме нещо ново, за да си обясним проблема, защото сториците познават тезата на Макиавели, че: „съществуват три вида управление – монархическо, аристократическо и народно..., а други, може би по-мъдри смятат, че има шест вида управление. От тях трите са съвсем лоши, а другите три са добри сами по себе си, но лесно се поддават на опорочаване, след което и те стават вредни... Така монархията лесно се изражда в тирания, аристократическото управление – в олигархия, а народното – в произвол. Тъй че всеки законодател, който установява в някой град една от трите форми на управление, я установява за малко време; защото никое средство не може да му попречи да се подхлъзне в противоположната форма, поради голямата прилика, която съществува в този случай между доброто и порочното”. Това отдавнашно предупреждение ни напомня, че няма идеална форма на управление и че всяка политическа система еволюира и за запазването й трябва да се полагат усилия.
Затова би трябвало да признаем, че демокрацията (народното управление) днес се е изродило в произвол, но не на тълпата (по Макиавели), а на управляващите, които след като получат народната любов, започват да действат в интерес на финансови, икономически или олигархични групировки. И проблемът не е в човешката природа, която е една и съща открай време, а в променените условия за политическа дейност. Господството на постиндустриалната епоха в развития свят остави в миналото големите промишлени предприятия с хиляди работници (изпращайки ги в т.нар. Трети свят) за сметка на услугите и високите технологии. Това доведе до атомизация на западните общества, в които местата за срещи и обмен на мнения вече не са реални, а виртуални. Там недоволството се излива в остър, често нецензурен език, но не води до действия, а спорадичните опити за реално недоволство завършват или с няколко телевизионни минути или с решаване на проблема, но по „височайшата” воля на водача, спечелил народната любов и умеещ да я пази и управлява. Нямам намерение да наставлявам когото и да било, а само да припомня, че едва ли ще намерим верните решения на новите проблеми, ако не ги анализираме вярно. При което ролята на историята отново е неоценима. Но за да може да я изпълни, трябва да има повече политици, разбиращи значението на науката, изкуството и социалния сектор. Такива като Уинстън Чърчил, който по време на Втората световна война отговорил на предложението на военния си министър допълнителните средства за отбрана да се вземат от тези сектори с думите: „Ами, тогава вие какво искате да защитавате?”
Мога да продължавам още дълго в този дух, но и казаното дотук ми се струва достатъчно, за да ви убедя в ползата от историята.
В навечерието на 24 май искам да припомня, че върху вас и върху нас, представителите на непрагматичното научно познание, продължава да лежи надеждата и необходимостта да запазим жива възрожденската българска идея за науката като „слънце, което във душите грей”, да не й позволим да се превърне в нощна лампа, осветяваща самотните занимания на чудаци като Паисий Хилендарски, които вместо да се забавляват са се посветили на знанието, с надеждата, че то може да осигури по-добро бъдеще за всички.
Накрая искам да завърша с една рецепта, която би била полезна на всички хора, но най-вече на историците, тъй като те познават и най-нечовешките деяния на хората. Това са деветте заповеди за човечност, които ще заимствам от Дмитрий Лихачов: 1. Не убивай и не започвай войни! 2. Не мисли за своя народ като враг на други народи! 3. Не кради и не присвоявай труда на своя брат! 4. Търси в науката само истината и не я ползвай за зло или користно! 5. Уважавай мислите и чувствата на братята си! 6. Уважавай родителите и прародителите си и всичко, сътворено от тях пази и почитай! 7. Уважавай природата като своя майка и помощничка! 8. Нека трудът и мислите ти да бъдат труд и мисли на свободен творец, а не на роб! 9. Нека живее всичко живо, да се мисли мислимото, нека всичко бъде свободно, защото всичко се ражда свободно!
Историята винаги е оптимистична, защото никога не свършва и поддържа надеждата, че може да имаме по-добро бъдеще, ако сами си го извоюваме.
Бъдете живи и здрави и на добър път в трудното, но надявам се и завладяващо поприще, което ви предстои!
21 май 2012 г.
