Куба между САЩ и свободата. Александър Сивилов

 

Куба между САЩ и свободата

Александър Сивилов

 

оригинал:

http://a-specto.bg/kuba-mezhdu-sasht-i-svobodata/


Преди двадесет и пет години Куба беше известна като „Острова на свободата”. Днес в европейските и американските медии се говори само за „диктаторски режим”, „преследване на дисиденти”, „ограничаване на човешките права”. Къде е истината? Както е казал Буда – следвай средния път. През последните десет години ситуацията на острова се променя много бързо. След идването на власт на Раул Кастро започват икономически реформи. Те до голяма степен съвпадат с това, което се случи в Източна Европа в началото на 90-те. Кубинските власти дават възможност на дребни търговци, малки предприятия и хора да излязат на пазара. Появи се нещо, което прилича на свободен пазар. До голяма степен са премахнати забраните за ползване на интернет.Разреши се търговията с мобилни телефони, а на пазара се появиха американски телекомуникационни компании. Куба се отвори за външни инвеститори. Това се прави внимателно и в определени сектори, като туризъм и телекомуникации. Китай и Русия са допуснати и до проучванията за природни ресурси. Остава въпросът – какво се промени за правителството на Кастро? Защо отпуснаха хватката? Дали не видяха какво се случи в почти всички страни от Източния блок и каква беше социалната цена на преминаването от планова към пазарна икономика? Може би просто режимът се разклаща и тръгва в „правилния път”? Отговорът по-скоро е друг. Куба търси възможност да се съживи. Да започне изграждането на една нова система, която е само тяхна.  Система, която ще им даде възможност да използват предимствата на смесената икономика. Да получат направляван пазар и да запазят всичко положително, което са имали досега, а то никак не е малко. Много хора не знаят, че страната е с най-доброто здравеопазване в Западното полукълбо. Според данните на Световната здравна организация, базирана в Ню Йорк, Куба задминава по нива на качество и обхват на здравеопазването не само всички Латиноамерикански държави, но и САЩ, като в момента се бори за първото място в региона с Канада. Но Куба по неизвестни причини не е включена в общите статистики. Днес кубинските лекари помагат в много страни от региона. Те участваха в безплатна акция по борба с очните болести във Венецуела и направиха 17 хил. очни операции.  Фармацевтичната им промишленост доказано е разработила лекарства, които помагат при доскоро смятани за нелечими болести като рак и витилиго. Другото важно нещо на острова беше купонната система. В потребителските общества при споменаването на тези думи на всички им настръхват косите. В този случай става дума за един важен социален инструмент. Благодарение на него всеки гражданин там може да получи един минимум за живеене – дрехи и най-необходимите храни. Това е система, която се бори да няма супер бедни и напълно изключени от обществото хора. Чрез нея Куба се избавя от това, което можете да видите в Хаити, Мексико сити, Рио де Жанейро, Чикаго, Париж, Лондон, Москва и София – хора, които са отритнати от всички, защото нямат нищо. В интерес на истината икономическата ситуация на острова до момента е толкова лоша, че голяма част от населението разчита преди всичко на тези дотации.Идеята за нещо подобно се появи дори и в Европа. В Утрехт и други холандски градове предложиха въвеждането на безусловен базов доход, който да се заплаща на всички пълнолетни граждани независимо дали работят или не. Експериментите едва сега започват. В Куба има качествено образование. Една от най-ярките промени след победата на революцията през 1959 г. е постигането на почти пълна грамотност на населението. За 60 години преди това, в условията на предишната система, едва 30% от кубинците могат да четат. Правителството на Фидел Кастро успява да се пребори с този проблем за 3 години. Днес Куба е страната с най-високи нива на грамотност в целия регион. През близо шестдесетте години на управление на революционерите има изградена отлична система на начални и средни училища, а университетите предлагат най-доброто образование в целия Карибски басейн. Най-важното е, че то е достъпно за всички хора в страната, независимо от техния произход и доходи. Въпреки това да се живее като кубинец в Куба не е толкова хубаво. Парите на повечето хора не стигат, а страната продължава да изпитва непрекъснати икономически трудности. Причините за това са няколко: От 1961 до 1991 г. Куба е съюзник на СССР. От 1961 г. става противник на САЩ, които до тогава са най-големия ѝ търговски партньор. Докато Съветският съюз съществува и дотира острова, той процъфтява. През 1986 г. Михаил Горбачов и хората около него решават да спрат подпомагането на Хавана. По това време започват големите проблеми за страната. От тогава хиляди кубинци се опитват да избягат в Маями, този процес почти не съществува преди 1991 г. Причината Куба да съществува толкова трудно без СССР и Източния блок е нейната пълна дипломатическа и икономическа изолация спрямо предишните ѝ партньори – западноевропейските страни и САЩ. Днес вече малко хора помнят как се стига до този момент. Почти всички са забравили кога Вашингтон обявява ембарго на Куба и защо едва преди година Европейския съюз се престраши да започне отново диалог с Хавана.

batista

Фулхенсио Батиста

Всичко започва през 1952 г. когато с преврат на власт идва полковник Фулхенсио Батиста. Той не крие връзките си със САЩ. Още от средата на 30-те манипулира избирателната система и създава поредица от президентски администрации, които са му напълно подчинени. Това го прави удобен съюзник на Вашингтон. Превратът от 1952 година е предизвикан от невъзможността му вече да контролира политическата ситуация в страната по начина, който е използвал до тогава. В цяла Латинска Америка,, след края на Втората световна война, започва много силно движение за демокрация. Куба не е изключение. През 1951 г. се провеждат и първите истински свободни избори, които управляващите в страната и американските служби не успяват да манипулират. Полковникът идва на власт със силни антикомунистически заявления. Той е привърженик на консервативната икономическа политика и подкрепянето на чуждите капитали. Към 50-те години Куба разчита само на производството на захар и на развлекателния бизнес. Докато в захарната индустрия американските капитали са 70%, то в казината и публичните домове по крайбрежието, американската мафия държи около 90% от капиталите. Тази ситуация подклажда силно напрежение. От средата на 40-те години в Куба започва масово развитието на движения, борещи се срещу системата. Те са с различна политическа окраска: от комунистически до такива на студенти – демократи. Основният им стремеж е да си върнат държавата. Те искат свободен политически живот и работа за населението. Обикновените хора в Куба работят или в плантациите като берачи на захарна тръстика, или като обслужващ персонал в големите хотели и курорти. Проблемът е, че в селското стопанство работата е сезонна. Работи се три месеца годишно, в които се събира тръстиката, а през останалото време селяните нямат работа, защото нямат земя. Тя е или на едрите кубински плантатори или на американските захарни компании. В Куба е заложена една социална бомба и през 50-те години тя е готова да избухне. Това е моментът, в който се вижда изчерпването на политическия модел. Има нужда от нова политика и най-вече от ново лице. Политиците във Вашингтон също добре разбират ситуацията, но решават да разчитат на утвърдените си приятелства и начини за контрол. Заради това се стига до преврата на Фулхенсио Батиста. Те пропускат зараждането на новите политически движения, смятат, че ще ги подчинят и ще ги управляват. Вероятността за това е много голяма, но тогава на сцената се появява Фидел Кастро Рус. Той е син на успял испански емигрант. Получава добро начално и средно образование в йезуитски училища на острова. Завършва най-престижната специалност право в Хаванския университет и тогава се включва в турбулентната студентска политика. Пътуването му в края на 40-те из Южна Америка и участието му в колумбийското въстание „боготасо” от 1948 г. го превръщат в истински революционер, спазващ романтичните традиции на региона. През 1951 г. той участва в изборите като кандидат-депутат от създадената десет години по-рано Ортодоксална партия. Превратът лишава всички кубинци от политическите им права. Кастро се впуска в създаването на нелегални организации на студентските движения. От 1952 г. започват партизанска война в градовете. Личният му сблъсък с режима става през 1953 г., когато с група студенти на 26 юли той осъществява нападение срещу казармата Монкада в Сантяго де Куба. Там е вторият по големина военен гарнизон в страната.

article-0-13573232000005DC-17_634x674

Фидел Кастро

Целта е да се събере оръжие, за да започне веднага въоръжено въстание срещу Батиста. Операцията се обърква. Две от групите на партизаните се натъкват на военни патрули, което дава възможност на армията да се организира и да защити казармата. В битката загиват 55 души от 135 студенти и работници, които участват в акцията. От заловените по-късно не са убити само 15. Сред тях са братята Фидел и Раул Кастро. Всички те са осъдени на по 15 години затвор. По време на процеса Фидел Кастро се защитава сам и държи известната реч – „Историята ще ме оправдае”. Тогава неговите виждания са далеч от комунизма и още по-далеч от анти-американизма. В нея се сипят обвинения срещу Батиста, армията и режима, но нищо повече. Говори се за свобода и освобождение на кубинския народ, но не и за пролетарска революция. Кастро не прилича на дълго изграждания медиен образ на „човека комунистическа революция”. Тази представа създадена от американската пропаганда през Студената война е една от причините изследователите и средностатистическият гражданин да опростяват историческия път на Куба. В речта си пред съда Кастро ясно очертава своята програма – „Проблемът със земята, проблемът за индустриализацията, жилищният проблем, безработицата, образованието и здравеопазването са шестте въпроса, по които ние ще предприемем незабавни стъпки за решаването им, заедно с възстановяването на гражданските права и политическата демокрация”. Примерът на нападението вдъхновява още много кубинци. В страната започва гражданска война. Популярността на Батиста спада и той трябва да предприеме някакви мерки, за да се задържи във властта. Само двадесет и два месеца след процеса двамата братя са освободени поради обща амнистия обявена от президента. Те заминават за Мексико където в продължение на две години подготвят отряд, който да се върне в Куба и да започне партизанска война. Там Фидел и Раул се запознават с Ернесто Че Гевара – това е човекът в бунтовническата армия, който е с ясни убеждения. По това време Че вече е изграден комунист и се опитва да привлече кубинския ръководител към своите идеи. Раул Кастро се поддава, но не и Фидел. Това не пречи на общата им работа. Те сформират обучен и добре екипиран отряд. Кубинските революционери са въоръжени с американски карабини и гранати. На 2 декември 1956 г. Кастро заедно с 82 души се връща в Куба на борда на яхтата Гранма. Пътуването е много тежко. Корабът е претоварен, а нямат и навигатор. Загубването им в мексиканския залив им коства три дни повече път. Почти всички се разболяват от морска болест. При десанта си те попадат в блатиста местност и се забавят. Самолет на кубинската авиация ги открива. Три дни след слизането на брега те попадат на засада, устроена от армията. От цялата група остават едва 16 души. Сред тях са Фидел, Раул и Че. Изкачвайки се в планините Сиера Маестра, те започват партизанска борба, която ще продължи три години до победоносния си край. Как успява Кастро с шепа хора да събори един авторитарен режим, притежаващ подкрепата на най-силната държава в Западното полукълбо?Отговорът е много прост – с подкрепата на същата суперсила. Първата година след дебаркирането положението на партизаните не е добро. Надеждите за увеличаване на армията им чрез набиране на доброволци от селата не се увенчават с голям успех. Въпреки, че на територията, която контролират, те раздават земята на селяните, информацията, която достига до хората на острова е много малко. Дори Батиста излиза с изявление, че бунтовниците в провинция Ориенте са унищожени. Въпреки това те успешно правят два лагера в планината и удържат офанзивата на армията. Истината е, че тези военни действия не могат да продължават вечно и вероятно революцията би била задушена. Промяната настъпва на 24 февруари 1957 г. когато вестник „Ню Йорк Таймс” публикува статията на Хърбърт Матюс – „Кубински бунтовник посетен в скривалището му”. В Куба тя предизвиква истински фурор. Постепенно редиците на въстаническата армия започват да набъбват. Статиите на Матюс излизат още около година и поддържат ореола на Кастро като борец за демокрация и свобода. Постепенно и други медии от САЩ се включват в кампаниятаДва месеца по-късно телевизия CBS прави филм за партизаните. Списание „Тайм” започва да използва темата непрекъснато. Подобна медийна акция не е случайна. През 1957 г. правителството във Вашингтон първо намалява финансовата си помощ за Батиста.През 1958 г. е напълно спряна военната подкрепа и доставката на оръжия за режима. По всичко личи, че администрацията на президента Дуайт Айзенхауър търси изход от сложното политическо положение в страната и залага на революционеритеДо средата на 1958 г. Кастро изглежда като приемлива алтернатива за САЩ. Има документални снимки с „младежи от базата Гуантанамо” в бунтовническия лагер. Младежите са облечени в американски военни униформи. С разширяването на движението Фидел променя и стила си. Постепенно включва и нападки към чуждите капиталисти и корпорации. Още в програмата си от 1953-та, той говори за експроприация на „незаконно натрупано богатство”. Когато въстаническата армия вече владее провинция Ориенте се разбира, че става дума за американските захарни компании. Дори като демонстрация на сила партизаните на няколко пъти спират водата на базата Гуантанамо. Събитията през 1958-а се развиват главоломно. Скоро въстаниците са толкова силни, че започват поход срещу Хавана. На 8 януари 1959 г. те са вече в столицата, а Батиста, заедно с голяма сума пари, се качва на самолет и отлита за франкистка Испания. Кастро създава временно правителство. САЩ от своя страна го признават веднага. Според разсекретени документи на ЦРУ във Вашингтон са наясно с политическата обстановка в лагера на „брадатите”. Те следят изкъсо Камило Синфуегос и Ернесто Гевара, но все още възлагат надежди Фидел Кастро да създаде демократичен режим, както е заложено в програмата му. Той оправдава очакванията им. Първото правителство на революцията е своеобразен триумвират – Мануел Урутия е президент, Хосе Миро Кардона премиер, а Фидел – главнокомандващ на армията. Урутия и Кардона са известни юристи и не могат да бъдат обвинени в комунизъм. По-късно и двамата емигрират от страната. През първата година революционното правителство търпи непрекъснати промени в състава си. Въпреки това основната фигура в управлението си остава Фидел Кастро. Съдбоносна роля за бъдещето на кубинската революция и стратегическия избор на Кастро играе посещението му в САЩ през април 1959 г. Тогава президентската администрация на Дуайт Айзенхауър не допуска среща между двамата. Фидел е приет от вицепрезидента Никсън. Кубинският лидер е много разочарован, защото не получава пълна подкрепа от Вашингтон. Той се надява с тяхна помощ да се пребори със сложната икономическа ситуация на острова. САЩ не могат да разберат накъде се насочва революцията, а Кастро вижда повече неприязън, отколкото желание за съдействие. Той не пропуска да изнесе реч на Харвард Стедиъм, където е посрещнат триумфално от американците. Там той говори за нуждата от аграрна реформа. Тя е обявена със закон на 17 май същата година. В него е записано, че чужденци не могат да притежават земя. Целта на реформата е оземляването на кубинските селяни, за което трябва да се направи национализация. Днес вероятно ще го обявят за популизъм, но Фидел Кастро пръв раздава земята от своето наследствено имение на селяни, които имат нужда от нея. В САЩ се появяват опасения, че революцията тръгва по социалистически път, още повече, че всичките големи захарни компании са на път да загубят своята собственост на острова. Чрез лобисти те засилват натиска върху Айзенхауер, който и без това е убеден антикомунист. 1960 г. се оказва решаваща за отношенията между двете страни. През март американският президент заповядва на ЦРУ да започнат подготовка на операция за сваляне на Кастро. Месец по-късно в пристанището на Хавана се взривява белгийският кораб „La Cubre”, който доставя оръжие за кубинската армия. Революционното правителство обявява, че това е акция на американското разузнаване. Въпреки всичко Кастро не се отказва от мисията си да възобнови отношенията с най-големия търговски партньор на страната си. През септември 1960 г. той отново е в Ню Йорк – в седалището на ООН. Посрещнат е много хладно от американските власти. Навсякъде на делегацията е отказан подслон. Накрая те се настаняват в долнопробен хотел в Харлем, а Кастро разказва за това отношение в речта си пред ООН: „След като не можаха да ни изгонят те започнаха да разпространяват по целия свят новината, че Кубинската делегация е наела бардак. За някои хора скромен хотел в Харлем, населен с негри от САЩ задължително трябва да е бардак. След като не можаха да ни подкупят и разпространиха новината, че живеем в бардак, те поне трябваше да осъзнаят, че империалистическият капитал е проститутка, която не може да ни съблазни…”. Този път и той е с по-радикални позиции. Обявява, че единственият път за съществуване по време на Студената война за страните от Третия Свят е неутралитетът. При това посещение вече не са осъществявани официални контакти с правителството на САЩ. 1960 г. става годината на развръзката. Ябълката на раздора за пореден път е петролът. От СССР са предложени на кубинските рафинерии в пъти по-ниски цени от тези на Венецуела. Тъй като предприятията са собственост на американски фирми те отказват да сменят своя доставчик. Кастро не се двоуми и ги национализира. Президентът Айзенхауер спира напълно вноса на кубинска захар за САЩ. Тогава Фидел национализира всичката американска собственост в Куба – електрическите компании, телефоните и телеграфа и мините за никел. Вашингтон отговаря с пълно търговско ембарго. То е въведено през януари 1961 г. от встъпилия в длъжност нов президент на САЩ Джон Ф. Кенеди. Освен ембаргото, като наследство той получава и осъществяването на тайната операция за свалянето на правителството в Хавана. Последният удар върху отношенията между двете страни идва на 17 април 1961 година, когато при Плая Хирон е извършен опит за десант на 2000 кубински емигранти – обучени и екипирани от ЦРУ и Пентагона. За 72 часа младата кубинска армия успява да се справи с нападателите. Причина за разгрома е страха на Кенеди да включи флота на САЩ в операцията. Военните кораби стоят на 3 километра от сражението и наблюдават как наемниците са смазани. Въпреки че отношенията между двете страни са прекъснати, на 4 януари 1961 година, истинският удар за тях е това нападение. То окончателно убеждава кубинците и най-вече ръководителите им, че не могат да живеят спокойно до големия си северен съсед. Пред Фидел Кастро се очертава стратегически избор. Да потърси подкрепата на Източния блок и да спаси революцията с цената на смяна на идеологията или да остане сам да се бори срещу САЩ. Социалистическият характер на кубинската революция е обявен едва на 16 април 1961 г. – един ден преди нападението.Отношенията със СССР също не се развиват нито толкова рано, нито толкова бързо и безоблачно както им се струва на повечето критици на революцията. Първите официални контакти между кубинското правителство и СССР са едва през октомври 1960 г. Тогава в Хавана пристига съветска техническа изложба, която преди това е в Мексико. Пълното обвързване започва след Плая Хирон. Куба успява да запазви своите специфики. Системата там не е типичен държавен социализъм, какъвто може да се види в Източна Европа. Новият вариант на кубинската комунистическа партия е създаден през октомври 1965 г., а водещата ѝ роля в управлението на страната е записана едва в конституцията от 1976 г. Карибската криза от 1962 г. кара Кастро да разбере, че в СССР го възприемат като пионка. Генералният секретар на КПСС Никита Хрушчов не го включва в преките преговори за изтеглянето на съветските ядрени ракети от Куба. На него дори не му е обяснено, че така Москва успява да накара Кенеди да изтегли американските ракети от Турция, с което се премахва непосредствената заплаха за СССР. Кубинският лидер остава само с мъглявите обещания на Вашингтон, че няма да осъществят агресия срещу острова на свободата. При това положение Куба се превръща в самостоятелен играч в Източния блок. От Хавана подкрепят революции в Африка и Латинска Америка. Вкарват СССР в конфликти в Ангола, Никарагуа и Централна Америка, без съветското ръководство да го желае и без да може да направи нещо срещу тази политика. В Москва не могат да спрат подкрепата си за Куба. Тя е иконата на революцията след 60-те. Ударът върху имиджа на СССР би бил прекалено голям. Едва реформите на Михаил Горбачов и пълния му отказ от защита на стратегическите интереси на Съветския съюз правят възможно изоставянето на Куба. То идва през 1988 г., когато са спрени всички дотации за острова. Страната изпада в пълна икономическа криза. Разпадът на СССР през 1991 г. я изоставя напълно сама пред агресивната политика на САЩ. Този път във Вашингтон сработва интересна реакция. Там си спомнят за една политика, която са водили спрямо острова в средата на 19-ти век. Тогава Куба е още испанска колония. Американските политици наричат отношението си към Хавана – „политика на узрелия плод”. От средата на века на острова има партизанско движение срещу испанците. Според американските дипломати е достатъчно да изчакат известно време и Куба сама ще падне в ръцете им – като зряла круша. Това се случва наистина през 1998 г. Ето защо в държавния департамент по време на администрацията на Джордж Буш старши решават, че няма нужда да се сваля насила Кастро. Те чакат кубинците да си го свалят. До днес това не става. Причината да не се стигне до свалянето на режима е проста. Все още има много хора, които помнят каква е била ситуацията в Куба преди революцията. Когато тази историческа памет бъде изтрита промените ще бъдат възможни. Опасността за това Куба отново да стане част от американската зона на влияние нарасна изключително много през последните две години. Президентът Барак Обама предприе нова политика към южния си съсед. Според неговите дипломатически съветници, след като санкциите не са дали резултати за толкова много години те едва ли ще дадат сега. Идването на власт на Раул Кастро постави началото на либерализирането на режима в Куба. САЩ не пропуснаха да реагират. Днес американските фирми се насочват към работа в телекомуникациите и строителството на острова. Те ще изграждат не само новата мрежа на GSM операторите и интернет, но и ще дават работни места при строителството на жилищни сгради и инфраструктура. Вашингтон продължава да има своите забележки по отношение на човешките права и борбата срещу дисидентите, но те не пречат на икономическото проникване. Пред развитието на пълното взаимодействие остават две пречки. Първата е изваждането на Куба от списъка с държави, подкрепящи тероризма. Тя е включена в него по времето на президента Роналд Рейгън, заради подкрепата за сандинистката революция в Никарагуа. Поради присъствието на страната в този списък, тя е лишена от всички международни помощи и програми за развитие, в които иначе би могла да участва. Другият проблем е пълното премахване на ембаргото, наложено от САЩ. Много малко вероятно е тези две решения да бъдат взети до изборите за нов президент във Вашингтон, които трябва да се проведат през ноември 2016 г. Причината за това е голямата тежест на сенаторите с кубински произход в горната камара на американския парламент. Продължаването на сближаването също може да бъде поставено под въпрос след смяната на властта в САЩ. Ако изборите бъдат спечелени от Републиканската партия тази политика на Обама веднага ще бъде спряна. Все още не са ясни конкретните кандидати на двете политически сили в Съединените щати, но сенаторът с кубински произход Марк Рубио е един от състезаващите се за номинацията на републиканците. При евентуално подобряване на отношенията с Хавана може да се очаква САЩ да поправят грешката на Айзенхауер и Кенеди и да възстановят хегемонията си в Карибите. Малко спорно е кое ще се отрази по-добре на Куба, продължаването или спирането на политиката на сближаване. От една страна, благодарение на подобряването на отношенията, икономическата ситуация на острова започва да се подобрява. Повишават се заплатите, задушеният от недостиг на материали строителен сектор се съживява. Американското отваряне означава и навлизане на модерните комуникационни технологии. За системата на острова това е нож с две остриета. През 2014 г. ЦРУ се опита да създаде социална мрежа, действаща през мобилните телефони, за да предизвика поредната цветна революция – този път в КубаИнформация за програмата изтече в британските медии и това предизвика страхотен дипломатически скандал, за който у нас не чухме нищо. Контролът над комуникациите естествено ще продължи да работи в посока на подкопаването на режима. Развиването на икономическа зависимост от САЩ също би съкратила драстично възможностите за вземане на самостоятелни политически решения в Хавана. В момента правителството на Раул Кастро успява да балансира своите външнополитически връзки. Развива се икономическото сътрудничество с Китай, Русия, Латинска Америка и някои страни от ЕС. Това ще продължи, докато има политическо желание за многостранни отношения.Най-тежкият проблем, стоящ пред кубинското управление е за кадрите и предаването на ръководните постове. Раул Кастро насрочи своето оттегляне за 2018 г. Големият въпрос е – кой ще заеме неговото място? За момента в страната няма личност, която да може да се сравнява по харизма и лидерски възможности с преките участници в революцията. Повечето от тях са на възраст около 80 г. Периодичните чистки в партията на хората от средния и високия ешелон също не позволяват на някоя личност да се задържи достатъчно дълго, за да влезе във фокуса на обществото и медиите. Много е възможен „варианта Мадуро”, при който наследникът на управлението е с много по-малки политически възможности от предшественика си. Това би довело до изключително бърза ерозия на системата. В период на преход това е най-лошото, което може да се случи на една държава. Надеждата на кубинците остава в намирането на решение на този въпрос. Ясното и стабилно лидерство ще доведе до постепенна демократизация и възможност за запазване на съществуващите социални придобивки. Развиването на смесена икономическа система би могло да се осъществи само ако сред ръководството на страната няма хора, които имат желание да превърнат политическата си власт в икономическа. За да избегне съдбата на България, Румъния и Русия, сегашното кубинско управление трябва да търси много внимателно своите наследници. Бъдещето на кубинската революция минава през спомена за причините, които са я предизвикали. Ако искат да живеят добре, кубинците нямат право да забравят защо Фидел казва „Patria o Muerte” и „Viva la Revolucion”.

© 2012-2024 VIA EVRASIA Всички права запазени. site by: Св. Мирчева almanach "via evrasia", issn 1314-6645