"НИЕ, СЛАВЯНИТЕ, СМЕ БЕЗСПОРНИ ЕВРОПЕЙЦИ, НО РАЗЛИЧНИ... С ОСОБЕНО ВЪЗПРИЕМАНЕ НА СВЕТА, ДОСТА ПО-ДУХОВНО И ПО-МАЛКО МАТЕРИАЛНО". Проф. Искра Баева, 9 септември 2012 г.

"Ние, славяните, сме безспорни европейци, но различни...

с особено възприемане на света, доста по-духовно и по-малко материално"

Проф. Искра Баева, 9 септември 2012 г.



Интервю на проф. Искра Баева за “VIA EVRASIA”

с доц. д-р Дарина Григорова и гл. ас. д-р Александър Сивилов


 

Д.Г., А.С.: Проф. Баева, днес на 9 септември 2012 г. каква е интерпретацията – историографската, политологическата, обществената и Вашата, за 9 септември 1944-а? Когато сте обсъждали събитието със свидетели или преки участници от партизанското движение, споделяли ли са с Вас очакванията си, а после и разочарованието си от социалистическата система?

 

Искра Баева [И.Б.]: Тъй като съм преди всичко историчка, ще започна с историческата интерпретация на 9 септември 1944 г. Той е сред датите, чиято оценка е била най-рязко променяна с течение на времето, всеки път с чисто политически цели. След Втората световна война интерпретацията на 9 септември е изцяло на политиците, а не на историците. Така незащитимата с исторически данни теза за „социалистическия характер” на промените на 9 септември, както и назоваването на тези събития „революция”, идват от ръководството на БКП и се пренасят в учебниците, без някой да се поинтересува от мнението на историците. В края на социализма беше направен опит 9 септември да бъде оценена със средствата на историята – какво точно е станало в София (насилственото превземане на властта по модела на предишните военни преврати), в страната (пасивност на властите и бурна активност на част от населението); каква е ролята на военните действия извън България – очерталото се поражение на Третия райх и достигналата Дунав съветска армия; какво е разположението на политическите сили в страната, как е създаден ОФ, какъв е обхватът на българската съпротива и др. под. Но след 10 ноември 1989 г. промените се оказаха толкова лавинообразни, че за спокоен исторически анализ не остана нито време, нито публика, нито желаещи да го правят. Получи се най-лесното – простата смяна на политическите знаци: оценяваното най-положително стана най-отрицателно и обратното. В хода на скоростното пренаписване на историята в началото на 90-те години 9 септември се превърна в „най-черната” дата в българската история. Нещо повече, от ръководството на нашия факултет – водещ в преподаването на история в национален мащаб, дойде предложението датата 9 септември да изчезне, като бъде преместена границата между периодите – например началото на периода да започне с премахването на монархията през 1946 г. Имаше и още една „оригинална” идея – въобще да не се преподава периодът след Втората световна война. Че това не е исторически подход не е нужно да обяснявам, но пък показва дълбоко вкоренения рефлекс у историците, че са зависими от политическата конюнктура. Но тъй като надеждата умира последна – надявам се, че през отминалите 24 години от прехода сме надживели този рефлекс. Но не съм сигурна.



/2/ В съвременна България датата 9 септември отсъства от официалния календар. Останала е като част от политическия на левицата, но дори и там съществуват колебания и съобразяване с конюнктурата. Имам предвид двойнственото отношение на БСП към 9 септември – от една страна, тя се идентифицира с тази дата като наследничка на БКП, а от друга, като член на Социалистическия интернационал и Европейската народна партия – изпитва неудобство да го празнува. Това се видя през 2004 г., когато БСП в последния момент се отказа от подготвената научна конференция за 60-годишнината от 9 септември веднага след като Народното събрание прие осъдителна декларация. И това решение не се повлия от факта, че декларацията беше изцяло политическа и силно неадекватна исторически (по по-късно признание и на тогавашния председател на НС Огнян Герджиков), а конференцията щеше да бъде професионална и аналитична. Но такава е политическата практика. Единствените, които безрезервно подкрепят честването на 9 септември, са комунистическите партии и групи, но те пък възприемат датата без каквато и да било критична рефлексия.



/3/ Що се отнася до моята оценка – първата, неутралната, е ясна: 9 септември 1944 г. е дата, която поставя начало на изцяло нов период от историята на България, на държавен социализъм от съветски тип. Ако обаче трябва да отговоря на въпроса дали онова, което е последвало 9 септември 1944 г., е добро или лошо за България, отговорът ми не може да бъде нито кратък, нито еднозначен. България с пълна сила се възползва от модернизационния потенциал на този модел на социализма (по Ерик Хобсбом) и извършва ускорена индустриализация, урбанизация, социализация на обществото – имам предвид налагането на общо и безплатно образование на всички равнища, безплатното здравеопазване и нарастващи обеми на социалните фондове, използвани за различни обществени инициативи. Масите излязоха на преден план, което позволи на държавата да използва потенциала на всички граждани, но имаше и негативни последици, някои от които изпитваме до днес. От друга страна, всичко това е постигнато с политическо насилие (не че подобно насилие е изключение в българската история през ХХ в.) и е резултат от предварително замислен план, без да е искано съгласието на населението. Това е типично патерналистичен модел според принципа – ще ви направим добро, пък дори и насила.

/4/ Ако трябва да говоря за отношението на участниците в събитията около 9 септември 1944 г. – имам предвид онези, които са се борили срещу предишната власт, трябва да кажа, че всички те си припомнят деня като голям празник, обещаващ на хората и страната широки възможности за развитие. Същевременно, тези, с които съм разговаряла преди 10 ноември 1989 г., бяха доста критични, като обвиняваха главно Живков, че е поругал светлите идеали. В годините на прехода обаче заеха отбранителна позиция, като без изключение започнаха да сочат предимствата на социализма пред възстановяващия се доста уродлив капитализъм. Според мен, в годините на прехода те нямаха и друг избор, защото всичко друго би означавало да признаят, че борбата и жертвите им са били напразни.

 

 

Д.Г., А.С.: Какво остана от идеализма на Гео Милев, Христо Смирненски и Никола Вапцаров и запази ли социалната си чувствителност българската интелигенция? Не Ви ли се струва, че тя е замлъкнала под натиска на пазара, съзнателно пренебрегващ хуманитаристиката? 

 

И.Б.: Мисля, че голямата разлика между мислителите и творците от първата половина на ХХ в. и днешните, от началото на ХХІ в., е в изцяло променената историческата реалност. Тогавашна Европа ври и кипи от политически борби, противоречия, сблъсък между различни нови идеи, желание за пълна промяна на обществото. Тогава се раждат и омагьосват масите големите идеологии, а образованата част от обществото се вълнува не толкова от собственото си материално съществуване, колкото от съдбата на обществото и света. Разбира се, за тогавашната атмосфера на социално неспокойствие и гражданска активност огромна роля изиграват войните, разрушили спокойна Европа и поставили под въпрос европейския хуманизъм – предизвикателството пред европейските и българските мислители тогава е как да се върне хуманистичният потенциал на Европа. Бих казала, че българските поети са част от европейските търсения, затова реагират така възторжено на новите идеи – Христо Смирненски на Октомврийската революция, Вапцаров на комунистическата алтернатива, и така осъдително към насилието – Гео Милев срещу жестокото потушаване на въстанието от 1923 г. Много от тях плащат висока цена, дори с живота си за заетите позиции, но опасността не спира нито тях, нито последователите им. С други думи, онова време е било героично.



/2/ Какво е днешното? На консуматорство, на преклонение пред материалното, на приспособяване на хората на словото към новите господари – парите и пазарът. Във връзка с повода за нашата среща – 9 септември 1944 г., се чувствам изкушена да кажа, че „опитомяването” на интелигенцията от властта започва тогава, в епохата на социализма. Защото тогава се налага една-единствена „вярна” идеология и няма място за идейни спорове сред творците и мислителите, пред които съществуваше изборът да се приспособят и да получат съответните облаги, или да се противопоставят, като изпаднат в забвение. Забвението се отнася и за онези, които в знак на протест напускат страната, защото примерите за успешна интелектуална дейност в чужбина – Цветан Тодоров или Юлия Кръстева, са изключения, потвърждаващи правилото, а и го правят не за българи и не на български.

След 10 ноември 1989 г. плурализмът се завърна, но само в политиката. В обществото и в интелектуалните среди много бързо се установи нова догма, която и този път беше доста прагматична – свързана с пазара и с „доказаното” глобално господство на либерализма. Достатъчно е да припомня популярната теза на Фукуяма за „края на историята”, базирана върху „окончателната” победа на либерализма. Така че преходът не възроди големите идейни спорове, само ги политизира и обърна към миналото. Като прибавим и материалната деградация на интелигенцията, става ясно защо днес няма явления от рода на Смирненски, Гео Милев или Вапцаров. По-възрастните поети и писатели са потънали в грижи за съществуването си или в маранята на спомените, докато младите – в постмодернистките си вътрешни терзания. Затова в „хитове” се превръщат сръчно съставените истории за престъпници, насилие или за живота на новобогаташите.

 

Д.Г., А.С.: В криза ли са хуманитарната наука и хуманитарният поглед към света на фона на радикално-религиозния ренесанс, помитащ културата на Просвещението на все повече географско пространство?

 

И.Б.: Да, в криза са и то не само в България, а в цяла Европа и в развития западен свят. Кризата в българската и световната хуманитаристика, поне според мен, не е причина, а следствие от загубената алтернатива пред западния свят. Идеологиите може да са абстрактна или фалшива реалност, но те движат света, защото единствено те могат да очертаят някаква, макар и нереалистична перспектива, която обаче е способна да мобилизира хората, да ги накара да се стремят, да рискуват, да се жертват, за да я постигнат. С края на Студената война идеологиите изчезнаха, на мястото на борбата между различни виждания дойде господството на едно-единствено – на икономическия императив, че консумацията е основният двигател на икономиката, а пазарът е единственият й регулатор. И всичко друго беше отхвърлено като неработещо – ще припомня, че понятието „планова икономика” задължително е придружавано от прилагателни като „нежизнеспособна” или „предварително фалирала”. Но тази нова идеологема трудно може да обясни как Съветският съюз с нежизнеспособната си и предварително фалирала икономика успява да победи могъщата индустриална Германия, да стане суперсила не само във военно отношение, да изстреля първия спътник и да изпрати първия човек в космоса. Или пък как комунистически Китай успя да се превърне във втора икономическа сила в света, въпреки че е запазил политическия контрол върху капиталистическата си икономика.


/2/ Не искам да бъда разбрана криво – не смятам, че съветският модел на държавен социализъм е отговор на проблемите ни днес, той имаше огромни недостатъци, заради които рухна, макар и с външна помощ. Това, което искам да кажа, е, че трябва да се търси алтернатива на либералния капитализъм и то в рамките на развития свят. Защото в останалия свят тази алтернатива вече е очертаната от въпросния религиозен ренесанс, но тя не е алтернатива за нас – европейците. Поне за мен, алтернативата продължава да бъде социална, насочена към по-справедливо общество, в което всеки човек, независимо от това къде и как е роден, ще има равни възможности за развитие и реализация. Разбирам колко трудно е възстановяването на хуманитарния потенциал на европейската цивилизация, подчинена днес изцяло на консуматорството и на принципа на конкуренцията, според който неуспелият загива. Но трудностите не бива да ни спират, а възраждането на хуманизма трябва да започне отдолу, от основата – сиреч от възпитанието на следващите поколения. Отговорността е наша, на всички хора, които смятат, че в обществото има сфери, които не бива да се подчиняват на пазара, а на хуманизма, на идеите, завещани ни от Просвещението, направили Европа водеща не само в света на материалното, но и на духовното.

 

 


Д.Г., А.С.: Вие проследявате в монографиите си развитието на термина “Източна Европа”. Като геополитическо понятие той престана да съществува след края на Студената война, но като културно-историческо все още е в сила и откроява специфична култура и нагласа към света. Можете ли да кажете къде са границите (източните) на Европа сега и къде е мястото на България в ЕС според Вас?

 

И.Б.: Да, наистина смятам, че като геополитическо понятие Източна Европа престана да съществува с края на Студената война. Както всички изпитахме на гърба си, последиците на рухването на Източния блок бяха както положителни, така и не толкова. Като една от положителните може да се приеме обединението на Европа – не само на западната й половина, както беше след Втората световна война. Ние – почти всички европейски бивши социалистически страни, вече членуваме в Европейския съюз и отново сме смятани за Европа. Уточнението „смятани” е необходимо, тъй като географски не сме „излизали” от Европа, но цивилизационно не сме били възприемани като част от Европа в продължение на дълги векове. Днес се „завърнахме” в съзнанието на европейците, но едва ли можем да се гордеем с начина, по който ни гледат – като бедна, корумпирана, крадлива периферия, внасяща допълнителни проблеми.


/2/ Преодоляването на разделението от Студената война постави по нов начин и въпроса за границите на Европа. Къде минават те на Изток, защото на Запад границата е ясна – океанът? Дали са географски, политически, религиозни или цивилизационни, каквото и да разбираме под това понятие. Големият въпрос е свързан със славяните, преди всичко с източните и донякъде с южните, защото западните вече удобно са се сгушили в скута на Запада и често дори протестират, когато ги наричат славяни. Продължавам да смятам, че ние, славяните, сме безспорни европейци, но различни. На първо място руснаците, но и останалите славяни се отличаваме с особено възприемане на света, доста по-духовно и по-малко материално, по-различно от западния прагматизъм, рационалност и логичност. В светогледа на славяните като най-многобройната етническа общност, даваща облика на широките пространства в източната половина на континента, чувствата, импулсите, рефлексите, пренебрежителното отношение към времето и пространството играят много по-голяма роля. Дали това е хубаво или лошо никой не може да каже, защото в историята неведнъж се е случвало недостатъците в едно общество да се превърнат в предимства в друго. Важното е, че поне в това отношение в Европа се е запазила някаква алтернатива.

Затова, поне според мен, Европа няма ясна източна граница, при определени обстоятелства тя може да достигне и до Тихия океан, а може да се ограничи и до старите граници на Хабсбургската империя, за каквото разграничение пледираше един бивш източноевропейски президент, вече покойник.

Къде е мястото на България? Където я поставят нейните политици и граждани. За мен, най-доброто място на България е да продължава да съчетава източния и западния европейски модел, да ги свързва, а не разделя, защото в първия случай може да бъде мост на разбирателство, а във втория – единствено и само периферия.

 

 

Д.Г., А.С.: Какво е според Вас културното взаимодействие между Русия и Европа през ХХ век и до днес – ако СССР подтиква западноевропейските общества към социална политика, за да не се повтори болшевишкият сценарий, то как преценявате отношенията на Руската федерация с ЕС след 1991-а и не следва ли обратното влияние – на налагане на пазарната политика в руското общество?

 

И.Б.: Русия и Европа – погледнете колко несъразмерно изглежда това противопоставяне! Едното е пъстър в държавно отношение и многообразен като културен облик континент, а другото формално е държава, но разпростряла се върху необятни пространства и прибрало в границите си не по-малка пъстрота от народи, традиции, вярвания. Така или иначе, отношенията между Европа и Русия винаги от ХVІІ век насам са били сложни, изпълнени с опасения, удивление, възхищение, взаимно влияние, завист, противопоставяне.

/2/ Ако говорим за ХХ век обаче, се чувствам длъжна да кажа, че това, което става в Русия след 1917 г., е приложение на европейска идеология (марксизма), която в края на 20-те години е наситена с евразийски елементи (макар че тогава не ги наричат така), за да устои на външните и вътрешните опасности и предизвикателства. Независимо от собствените си проблеми, съветският държавен социализъм се превръща в алтернатива за европейския модел – по-скоро пожелателна, отколкото реална, но все пак алтернатива. На това се дължи силното съветско влияние върху следвоенна Европа. Видимо е и обратното въздействие – западните идеи за демокрация и особено привлекателните консуматорски стоки доведоха до ерозиране на системата, дадоха живот на „перестойката” и в края на краищата сложиха край на този най-мащабен за ХХ в. социален експеримент. Точно затова раждането на постболшевишка Русия минава изцяло под влиянието на западната либерална идея. Това продължава и до ден днешен, въпреки че в началото на ХХІ в. Русия започна да се променя политически, но не и в сферата на икономиката, където формално господства пазарът, но силно зависим от корупцията и политиката, което го прави олигархичен. По тази тема може да се говори много, но аз искам да обърна внимание на друго – на по-високите сфери на духа.




/3/ Това, което ще кажа, се отнася не само за Русия, а и за други постсоциалистически страни от Европа. Ние всички се вляхме в западната система във време, когато тя навлезе в системна криза. Вярно е, че кризата беше ускорена от края на Студената война, но тя си има и собствена логика, предизвикана от твърде дълго продължилото господство на икономическия неолиберализъм, който разяжда обществената тъкан на западната социална държава. Предупреждението ми е, че на първо място Русия, но и ние, би трябвало наред с възприемането на доказалия успеха си западен модел да потърсим и своята собствена идентичност. Защото, ако не го направим, не само можем да загинем заедно с цялата изчерпваща се западна цивилизация, но да лишим и нея от една приемлива, европейска алтернатива. Не ми се иска днешният комерсиализиран консуматорски Запад да се сблъска с мистифицирания религиозен Изток, без да има междинна алтернатива, която може да даде европейският Изток. Със сигурност тази катастрофична картина се гради върху преувеличение, но за да бъде чуто предупреждението, то трябва да си послужи и със стряскащи средства. Може да прилича на черногледство, но всъщност това е оптимистичният завършек на моите разсъждения, предизвикани от повратната за България дата 9 септември 1944 г. – че има шанс да се роди нова хуманна алтернатива!

 

 

 

 


 

 

 

 

 

 

 

 

© 2012-2020 VIA EVRASIA Всички права запазени. site by: Св. Мирчева almanach "via evrasia", issn 1314-6645