От идеология към политтехнология – политическата система на постсъветска Русия. Пламен Димитров

Д-р Пламен Димитров

Българско геополитическо дружество

 

От идеология към политтехнология – политическата система на постсъветска Русия

 

 Актуализиран вариант на статия, публикувана в: Русия, Европа и светът. Сборник с материали от международна конференция. София 28– 29 септември 2009 г. С., 2012, 452-460.

 

Години наред съветската политическа система бе предмет на изучаване на специален клон на политологията – т. нар. съветология или кремлинология. Това се дължи на факта, че традиционните инструменти на политическия анализ бяха неприложими към Съветския съюз, където институции като парламент, правителство и партии  бяха изпразнени от съдържание, а политическите битки се водеха задкулисно. Рухването на комунистическата система породи очаквания, че Русия ще влезе в релсите на „политическата нормалност”, поради което науката кремлинология ще умре от само себе си. Изразът „политическа нормалност” е научно некоректен. Настоящият анализ взема за отправен пункт принципа на Хегел, че всичко действително е разумно и всичко разумно е действително. Следователно от научна гледна точка и демокрацията, и тоталитаризма и авторитаризма са еднакво „нормални” и логични политически системи. Политологията се занимава с търсене на причинно-следствени връзки, а не с морални квалификации, поради което този анализ ще бъде ампутиран откъм морални оценки.

От теоретична гледна точка най-видимото изкушение е анализът на политическия процес в посткомунистическа Русия да бъде напъхан в рамките на транзитологията – наука за преходите към демокрация, със съответните му етапи либерализация, демократизация, консолидация. Анализите на транзитолозите предпоставят един почти телеологичен път на политическа еволюция, в края на който изследваните държави хвърлят котва в тихото пристанище на либералната демокрация[1]. За Русия обаче крайната точка на прехода не е ясна. Освен това преходите, описвани от транзитологията, се случват или в окупирани велики сили като Германия и Италия или в малки държави с догонващо развитие, където лесно се налагат външни модели, а имитацията на тези модели става основно политическо кредо на местния политически елит. Русия не е такъв случай.

Почти всички автори делят постсъветската история на Русия на два периода – до началото на 2000 г. и след това – и говорят за времето на Елцин и това на Путин. Няколко знакови събития маркират оформянето на новата политическата система в страната. Първото от тях въоръженото противопоставяне между президента и парламента от ранната есен на 1993. То завършва с установяването на президентска република и скоропостижен край на идеята за разделение на властите. И до ден днешен парламентът има слабо влияние върху управленския курс в Москва. Ключов момент е и преизбирането на Елцин за президент през 1996 г. – тогава за пръв път е демонстрирано огромното значение, което политтехнологията ще играе в посткомунистическа Русия. Следва оттеглянето на Елцин в края на 1999 г. и посочването на Путин за негов приемник. Изборите през март 2000 г. са първата успешна операция по предаването на властта без сътресения и рискове за стабилността на системата. След това важните събития са свързани главно с изграждането на т. нар. вертикал на властта – през 2003 г. Путин постига пълно мнозинство в парламента и започва разгрома на ЮКОС, а през 2004 г. отменя изборите за губернатори. През пролетта на 2008 г. пък е осъществена втората в постсъветска Русия операция по предаването на президентския пост като Медведев е избран за президент, а Путин е назначен за премиер.

Изходната база, от която се ражда политическа система на постсъветска Русия, е комунистическият държавен социализъм. Според по-широко разпространеното мнение това е система, която през всичките години от своето съществуване има тоталитарен характер. Другата хипотеза е, че след смъртта на Сталин и ХХ конгрес на КПСС комунистическият тоталитаризъм еволюира в посока авторитаризъм и  именно това е базата, от която започва руският преход в началото на 90-те години. Тази втора версия за природата на съветския режим звучи по-убедително главно заради това, че в годините на Брежнев нивото на политическата мобилизация и политическа динамика е далеч по-ниско от това на тоталитарната система, а поради своето износване идеологическият двигател на режима вече работи на празни обороти.

Комунистическата система в Русия не е срината с ясната идея какво трябва да бъде изградено на нейно място. В края на 80-те години опозиционни политически сили няма, а ходът на промените се диктува от реформатори вътре в комунистическата партия. Краят на комунизма е предизвестен от Горбачовата перестройка, която цели да реформира системата, но действителността показва, че тази задача е невъзможна. Така Горбачов се оказва не лечител, а гробокопач на съществуващия режим.

В началото на 90-те години в Русия изригва политически вулкан, който променя коренно властовия пейзаж. Затова последното десетилетие на ХХ век обикновено се приема за период на деструкция, хаос и разпад на съществуващите социални, икономически и политически мрежи и йерархии. Сложен е край на еднопартийната система, през ноември 1991 г. Елцин дори издава указ за забрана на комунистическата партия. Още по-впечатляващи са икономическите промени, чието основно съдържание е приватизацията на гигантски държавни активи. При липсата на ясни идейни установки, политическата борба се свежда до битка за място в най-близкото обкръжение на президента, което пък дава право на участие в процеса на икономическо преразпределение. Така възниква негласна коалиция между държавния глава и новопоявилите се олигарси. Затова някои изследователи описват създадената политическа система като съюз между Елцин и елитите като тези елити са от бизнеса, от регионите или пък от чужбина в лицето на лидерите на западните държави, които приветстват разграждането на комунизма в Русия.

След разпадането на СССР властта в Русия вече може да се легитимира единствено чрез общи избори. В царска Русия властта на императора има сакрален характер, а в СССР държавният лидер и управляващата партия се легитимират през комунистическата идеология, която също може да бъде разглеждана като квазирелигия. В този смисъл обръщането към всеобщите избори означава секуларизация на властовата легитимност. В държави със слабо развито гражданско общество обаче упражняването на правото на глас рядко е резултат от рационален и добре информиран избор. Случаят с Русия е точно такъв, което отваря широко поле за изместването на същността на политическия процес и подмяната му с т. нар. политтехнологии. Те се свеждат до богат набор от юридически, медийни, психологически, административни и чисто тактически хватки, насочени към постигането на определен изборен резултат. Разбира се, политтехнологиите не са руски феномен. Те се използват и в най-утвърдените световни демокрации. Там обаче тяхната роля не е толкова голяма, въпреки че в последните години е нарастваща.

Политическата система от времето на Елцин е нестабилна и неоформена окончателно. Русия си остава държава с еднолично управление и към края на 90-те години това се превръща в голям проблем, защото лидерството на Елцин отслабва. Причините за това са както субективни, така и обективни. По време на втория си мандат президентът е застигнат от тежки здравословни проблеми като същевременно популярността му е силно подкопана от икономическия колапс, усилил се по време на финансовата криза от 1997-1998 г. Към това се прибавят загубата на международен престиж на Русия и опасността от сепаратизъм вътре в страната. Всичко това води Елцин и най-близкото му обкръжение до решението за оттегляне от властта. Макар че е много по-голям демократ от всичките си комунистически предшественици, Елцин все пак не допуска, че в Русия въпросът за властта може да се реши на действително конкурентни избори, чиито победител не е предизвестен.

Путин е избран за приемник на Елцин при условие да гарантира съдебната неприкосновеност и запазването на имуществото на т. нар. „семейство” на оттеглящия се президент, което естествено не включва само неговите роднини, а и олигарси и хора от близкото му политическо обкръжение. Изборната победа на Путин от 2000 г. е осигурена от личната му харизма, но и от административния ресурс и политтехнологичните трикове. Сред тях мнозина наблюдатели причисляват и Втората чеченска война, която дава възможност на новия лидер да покаже твърда ръка. Поради ред географски, икономически и исторически обстоятелства руската политическа система винаги е имала иманентен стремеж към централизация. Путин се оказва достатъчно силен гравитационен център, който да фокусира този стремеж. Именно централизацията на властта е най-важната, ако не и единствената точка от дневния ред на новия президент. Тя обаче не може да бъде реализирана отведнъж. Като начало Путин сключва негласно споразумение с олигарсите, че те няма да се месят в политиката, а той няма да посяга на богатствата им. Това обаче е практически почти невъзможно. В Русия едрият бизнес не може да бъде отделен от политиката, защото пътят за възпроизводството на капитала минава през Кремъл. А това е така, защото основният източник на богатство са полезните изкопаеми – нефт, газ, руди на цветни и черни метали. Навсякъде по света земните недра са държавна собственост и централната власт решава на кого и при какви условия да даде достъп до находищата. В Русия държавата не просто контролира, а дирижира и в много случаи пряко упражнява бизнеса с добива на нефт и газ. Държавен е и бизнесът с оръжейна продукция – един от малкото високотехнологични продукти, с които Русия присъства на световните пазари. Бързо разрасналият се финансов сектор всъщност е съпътстваща дейност на големите групировки, чието ядро е производството на енергийни суровини и метали. Липсата на независими от държавата икономически субекти е сериозна, дори непреодолима пречка за налагането на либерална демокрация от западен тип.

Първият сигнал, че Путин не смята да бъде коалиционен партньор с олигарсите е ударът срещу Березовски и Гусински, които не спазват уговорката да не се месят в политиката. Ако по времето на Елцин стабилността на политическата система се базира на договор на президента с олигарсите, то Путин предпочита да влезе в обществен договор със самите избиратели, за да разгроми съперниците си вътре в елита. В първите години на XXI век народното възмущение от настъпилото драматично социално разслоение е толкова голямо, че всеки антиолигархичен ход на Кремъл е посрещан с овации, които в електоралните политически системи се трансформират в гласове и изборни победи. Едно от най-емблематичните събития за характера на новата политическа система в Русия е започналият през 2003 г. разгром на петролната компания ЮКОС и вкарването в затвора на нейния собственик Михаил Ходорковски, който по това време е най-богатият човек в страната. В очите на Кремъл собственикът на ЮКОС има два основни  гряха – първо, меси се в политиката и загатва амбиции за политическа кариера и второ, стреми се да интегрира компанията си в международния бизнес и да продаде дял от нея на чужденци. Първото заплашва да наруши пълния политически монопол на Кремъл, а второто – да извади изпод контрола на властта процеса на възпроизводство на капитала като го прехвърли на мултинационално ниво. За атаката срещу Ходорковски има и един трети мотив, на който по-рядко се обръща внимание. Той е свързан със заплахата регионалната мощ на нефтените босове да доведе до ревизия на резултатите от консолидацията на държавата, извършена от Путин. Русия е федерация, в която има голям брой отдалечени от Москва бедни и слабо населени автономни републики, области и национални окръзи. Точно в тях олиграсите могат с лекота да извършат политически пробив и да придобият нова опора в битката си с Кремъл. Затова атаката срещу ЮКОС може да се разглежда и като превантивен удар срещу опасността от укрепване на съюза между олигарсите и местните елити в някои от областите на Русия. Не бива да се пренебрегва и най-баналното и очевидно обяснение за ликвидирането на ЮКОС, което няма нищо общо с дълбокомислените политологични анализи – група висши държавни чиновници са хвърлили око на най-голямата частна компания в Русия и я разгромяват по съдебен път, за да заграбят нейните активи и да се обогатят лично.

Освен олигарсите, другият потенциален алтернативен център на властта са регионите. Още в началото на мандата си Путин се заема да ограничи властта на регионалните лидери. Първо са създадени няколко федерални окръзи – суперрегиони, в които президентът назначава свои представители. След това губернаторите са лишени от автоматичното право да бъдат членове на Съвета на федерацията. Накрая идва решаващия удар – през есента на 2004 г. е премахната изборността на ръководителите на областите и на автономните републики и райони. Те вече се назначават от президента по предложение на местните парламенти.

В първото десетилетие на XXI век в Русия се установява мек авторитаризъм от електорален тип. Разбира се, този хибриден политически режим би могъл да получи и много други имена. Едно от тях е направлявана демокрация. Но доколкото демокрацията предполага сменяемост на избрани мнозинства, Русия не може без уговорки да се нарече демокрация, защото след разпадането на СССР опозицията никога не е печелила национални избори и няма изгледи да го направи в обозримо бъдеще. При Путин изборите стават инструмент за възпроизводство на стабилността, а не за промяна на политическото статукво. Тази ситуация е описана доста находчиво от известната политоложка Лилия Шевцова, която казва, че на Запад демократичната игра се характеризира с определеност на правилата и неопределеност на резултата, докато в Русия е обратното – резултатът е предварително известен, но правилата на политическата игра са произволни.

Един от най-нашумелите казионни термини за назоваване на руската политическа система е „суверенна демокрация” – идея, лансирана от Владислав Сурков, който е смятан за главен идеолог и полтиттехнолог в обкръжението на Путин. Концепцията за суверенната демокрация обаче е насочена по-скоро навън, тя е предназначена да играе ролята на защитна стена за руската политическа система от назидателните критики на Запада. Тезата на Сурков е, че поради своеобразното си културно-историческо наследство Русия гради свой собствен модел на демокрация, който не е задължително да се припокрива със западния. Самото описание на суверенната демокрация е доста мъгляво.

Дарина Григорова отбелязва, че демокрацията става част от политическия живот на постсъветска Русия не по инициатива на народа, а по волята на властите, поради което може да бъде назована имперска (евразийска) демокрация или просто „демокрация по руски”. Тук понятието „имперска” не противоречи на формално-правния републикански статут на съвременна Русия, защото то служи за обозначение на факта, че всички реформи, политически образи и идеологеми са замислени, създадени и наложени от властта (императора, Политбюро, президента), а не идват „отдолу”[2].

По принцип колкото по-близо е до тоталитаризма, толкова по-стабилна е властта на един авторитарен лидер. В постсъветска Русия обаче няма условия за тоталитаризъм, който при Сталин се крепи на два фактора – идеологията с претенции за универсалност и терора. Първо, след перестройката комунистическата идеология е мъртва и не може да бъде заменена от никаква друга. В епохата когато в световен мащаб гражданите постепенно са се превърнали в консуматори, те не могат да бъдат запленени от никакви мащабни обществени проекти, защото консумацията е индивидуален, а не колективен акт. Моделът на консуматорското общество естествено е западен, но това не му пречи да се разпространи и в Русия. Затова Путин не се стреми да наложи някаква задължителна идеология, както в тоталитарните държави, а само да поддържа обществен консенсус по някои базови въпроси на вътрешната и външната политика. Втората пречка за налагането на тоталитаризъм е невъзможността през XXI век да се упражнява терор от типа на този от времето на Ленин и Сталин. Освен това грубите изборни фалшификации са крайно нежелателни и на тяхно място като основен механизъм за безпроблемно възпроизводство на властта идват политтехнологиите.

Залагайки на електоралната легитимация на своята власт, Путин смята за важно и овладяването на мнозинството в Държавната дума. Това става чрез казионната партия “Единна Русия”, която общо взето няма идеология, а прагматичното й политическо кредо се изчерпва с това да подкрепя Путин. Успоредно с нея функционират и две станали вече традиционни партии – Комунистическата и Либерално-демократическата, които са опозиционни, но в рамките на системата. Спрямо тях Кремъл прилага успешно две политтехнологични стратегии – маргинализиране и опитомяване. Освен това в отделните изборни кампании се лансират други партии, които са политтехнологичен продукт, ориентиран към отнемане на гласове от главните опоненти. Така за изборите за Държавна дума през 2003 г. е създаден проектът “Родина”, който трябва да отнеме гласове от комунистите. Либералните опозиционни партии също са контролирани като според някои сведения Кремъл има право на вето върху имената в техните предизборни листи[3]. Крайните опозиционери по принцип въобще не са допускани до участие в изборите като това става с юридическо-бюрократични хватки като например невъзможни за изпълнение изисквания към процедурата за събиране на подписи за издигане на съответния кандидат. При това положение в самия изборен ден най-важната грижа на властта е не резултата, а активността на избирателите. Тя пък се повишава до спуснатите от центъра нива чрез използването на административен ресурс, приложението на който е оставено на усмотрението на местните чиновници.

Въпреки, че несъмнено е партия на властта и че през 2008 г. бе оглавена лично от Владимир Путин (без обаче той да бъде неин член!), „Единна Русия” в никакъв случай няма тази роля в политическата система на страната, каквато имаше КПСС преди 1991 г. Според изчисленията на социоложката Олга Криштановская към 2009 г. членове на „Единна Русия” са 80,5% от губернаторите и 70% от депутатите[4]. Но тази партия си остава технологичен инструмент за упражняване на властта, а не неин субект. Един от най-често обсъжданите варианти за либерализация на политическия режим в Москва е създаването на двупартийна система. В навечерието на парламентарните избори от 2007 г. дори изглеждаше, че Кремъл е решил да върви точно към такъв вариант като пренасочи част от административния ресурс в подкрепа на партията „Справедлива Русия”. Тя би трябвало да бъде лявата опора на властта, а „Единна Русия” – дясната. „Справедлива Русия” обаче се класира едва на четвърто място на изборите и проектът за нейното лансиране като втора казионна партия бе изоставен.

Западните анализатори много често се опитват да обяснят характера на руската политическа система с масовото присъствие във властта на т. нар. силовики – хора с бекграунд от репресивните органи на държавата. Според изчисленията на Криштановская към началото на 2009 г. такива са 42% от хората на високи държавни постове в Русия[5]. Този факт обаче не показва нищо повече от това, че в съветско време хората от спецслужбите са били част от обществения елит, а старият елит обикновено намира начин да изплува отгоре и при новия режим, освен ако не е унищожен физически, както това става след Болшевишката революция. Освен това съществена роля играе и субективния фактор – Путин също е бивш офицер от КГБ и въпреки цялата си прагматичност, трудно може да избяга от средата си и от матрицата, в която се е изграждал като личност и държавник.

И в ерата на пазарната икономика типично за Русия е  преплитането и преливането между политическия и стопанския елит. Най-големите държавни фирми се управляват от хора на високи политически постове. Това са т. нар. чиновници-олигарси. Достатъчно е да припомним, че преди да стане президент, в качеството си на първи вицепремиер Медведев бе председател на Съвета на директорите на Газпром, а като вицепремиер Игор Сечин дълго време оглавяваше Управителния съвет на най-голямата нефтена компания Роснефт. При такива драстични примери за конфликт на интереси е ясно, че държавата доминира в руския бизнес, независимо от това, че по-голяма част от него е в частни ръце. През 2011 г. президентът Медведев най-сетне издаде разпореждане вицепремиерите и министрите да напуснат ръководството на държавните компании и да бъдат заменени от „независими директори”. Последните обаче трябва да бъдат търсени сред кадровия резерв на управляващата партия „Единна Русия”, което априори поставя тяхната независимост под съмнение.

Икономическата криза от 2008-2009 г. засили още повече етатисткия елемент в руската икономика. В момент когато суровините поевтиняха драматично, а парите поскъпнаха, се оказа, че единствено държавата разполага със свеж ресурс, който при добро желание може да насочи към намиращите се в технически фалит компании на олигарсите. Така още по-ярко бе подчертан условният характер на едрата частна собственост в страната. Условието за нейното запазване е политическата лоялност.

Въпреки концепцията за суверенната демокрация, все пак Путин се съобразява с международния коректив при управлението на страната. До голяма степен именно желанието да бъде член на групата на световните лидери мотивира Путин да не следва средноазиатския модел и да стане несменяем или пожизнен президент. Показателен е и фактът, че след май 2008 г. бившият държавен глава предпочете да стане премиер, а не „национален лидер”. Така Путин остана в полето на публичната политика. Друг е въпросът, че в Русия тя е потайно дело. С решението си да предаде най-високия пост в държавата на Медведев, бившият президент пое риск да вкара политическата система в етап на неопределеност и нестабилност. Ако през пролетта на 2000 г. обкръжението на Елцин реализира операцията „приемник”, то осем години по-късно Путин трябваше да се справи с далеч по-сложната и комплексна операция „приемственост”. Твърдението, че президентският вот от 2008 г. е бил избори без избор не е съвсем вярно. При смяната на караула в Кремъл избор имаше, но единственият избирател бе Владимир Путин. Някои автори описват тази ситуация като „изборно самодържавие”. Според Кирил Холодковски президентският вот в Русия служи, за да утвърди избора, който преди това е направен „от горе”. В същото време в отсъствието на гражданско общество бюрократичните структури се превръщат от инструмент на управлението в управляваща сила. Затова Холодоковски предлага руската политическа система да бъде обозначена като „плебисцитарно-бюрократична”[6]

През четирите години от президентския мандат на Медведев политическата система на Русия остана стабилна въпреки необичайното за страната раздвоение на лидерството, чиято привидност не бе очевидна чак до есента на 2011 г. В края на краищата стана ясно че операцията „Медведев президент” е била само един от многото политтехнологични трикове, насочени към възпроизводство на властта на Путин по демократичен път.

Интересна гледна точка към режима на Путин дава опитът той да бъде ситуиран върху оста „революция-контрареволюция-реставрация”. Ако за Русия 90-те години на ХХ век несъмнено са революционно време на рушене на „стария режим”, то първият президентски мандат на Путин може да се разглежда като връщане на политическия процес в по-спокойно русло, т. е. – контрареволюция. Според Б. Пастухов, именно към 2003-2004 г. страната е залята от първата контрареволюционна вълна, която има антиолигархичен характер и цели да вкара в определени рамки революционното наследство от 90-те години[7].

Тема, достойна за самостоятелно изследване, е изграждането на властовия вертикал в руските региони. Ако системата на централната власт може да бъде обозначена с термина електорален авторитаризъм, то в отношенията център-региони има много повече нюанси. В някои области губернаторите действително са чиновници, изпратени от Кремъл и зависещи изцяло от неговата воля. В регионите, където титулният етнос не е руски, обаче нещата стоят по различен начин. Там местните лидери управляват с благословията на Кремъл, но повечето от тях са си извоювали статут на несменяемост. В своите автономни републики те управляват по-авторитарно, отколкото Путин във федерален мащаб, и трудно могат да бъдат застрашени от вътрешна опозиция. Същевременно твърде грубата намеса на Кремъл може да превърне тези републики в неуправляем източник на хаос. Той може да бъде ликвидиран само с насилие, а това е най-нежеланата от централната власт опция. Затова отношенията между Кремъл и лидерите на тези автономни републики са по-скоро като между сеньор и васал, отколкото административно-бюрократични. Местните президенти получават правото да упражняват властта както намерят за добре, но при условие, че не излизат извън определени рамки и по време на избори техните републики се отчитат с висок активност и съответния процент гласове за казионния кандидат[8]. Пример за този неофеодален модел в отношенията център-региони са президентите на Татарстан Минтимер Шаймиев (управлява от 1990 до 2010 г.), на Башкирия Муртаза Рахимов (на власт от 1990 до 2010 г.), на Калмикия Кирсан Илюмжинов (управлява от 1993 г. до 2010).

Специален случай е политическият режим в Чечения и неговите отношения с Москва. Тази непокорна република си извоюва платена с кръв изключително висока степен на самостоятелност. Централната власт практически е признала, че не желае да упражнява пряко властта в Чечения и затова я дава под безсрочна аренда на Рамзан Кадиров. Той от своя страна действа като типичен феодал като подчертава, че неговата васална лоялност към Москва е лична и е насочена единствено към Путин[9]. Така в някои региони руският федерализъм се свежда до феодализъм, а в други е заличен от прословутия вертикал на властта.

Севернокавказкият регион е особено тъмно петно върху и без това не особено светлия лик на руската демокрация. Тази нестабилна геополитическа зона лишава Русия от шанса да хомогенизира вътрешнополитическата си среда. Поради своя исторически формиран манталитет кавказките народи уважават най-вече грубата сила и това е още един импулс, който тласка цялата федерация към не-демокрация. Впрочем твърдите действия на Русия спрямо Грузия през август 2008 г. имат не само геополитическо, но и вътрешнополитическо обяснение. Ако не бе демонстрирал, че може да удържи Южна Осетия срещу напора на военно джудже като Грузия, Кремъл вероятно би загубил и респекта и подчинението на кавказките народи вътре в границите на Руската федерация.

Повечето скептици за дълголетието на сегашната руска политическа система изтъкват, че тя се крепи на нестабилна икономическа основа, изградена от петродолари. Ако цената на нефта падне, тя ще бутне и Путин. По принцип тези разсъждения са логични, но вероятността петролните котировки да слязат трайно до нивата от 90-те години на миналия век е нулева. Макар и почиващ само на износа на суровини, в обозримо бъдеще икономическият фундамент на руската политическа система ще се съхрани. Тя естествено ще търпи развитие, но към началото на третия президентски мандат на Владимир Путин нейните основни принципи вече могат да се смятат за твърдо установени.

 



[1] Аргументирана критика на основните заблуди на транзитолозите виж в: Carothers, Thomas. The End of the Transition Paradigm. Journal of Democracy 13:1 (2002), pp.5-21.

[2] Григорова, Дарина. Демокрация по руски. – В: История в преход. Сборник в чест на 60-годишнината на проф. д.и.н. Драгомир Драганов. София, 2008, 333–340.

[3] Подобно твърдение изказа близката до Ходорковски руска общественичка Ирина Ясина в лекция в център „Червената къща” в София през април 2008 г.

[4] Kryshtanovskaya, Olga. Authoritarian Modernization of Russia in the 2000s. In: Krastev, Ivan, Mark

Leonard and Andrew Wilson, editors. What Does Russia Think? ECFR Report, September 2009. http://ecfr.3cdn.net/5924925faca4a75e4a_0xm6bl09i.pdf  

[5] Тези данни, както и самата методика на масово цитираната Криштановская са поставени под съмнение в: Ривера, Ш. и Д. Ривера. К более точным оценкам трансформаций в российской элите. Полис, (5) 2009, с. 149-157. http://www.politstudies.ru/fulltext/2009/5/12.htm

[6] Холодковский К. Г. К вопросу о политической системе современной России. Полис. (2) 2009, с.7-22. http://www.politstudies.ru/fulltext/2009/2/2.htm

[7] Пастухов, В. Б. „Перестройка – второе издание”. Революция и контрреволюция в России. Полис. Политические исследования., (1) 2011, с. 5-28, тук с. 18; http://www.politstudies.ru/fulltext/free-access/2011/1/Pastukhov_1_11.pdf

[8] Фурман, Дмитрий. Феодальные границы властной вертикали. Независимая газета, 09.09.2009; http://www.ng.ru/ideas/2009-09-09/5_feodal.html

[9] Сред морето от литература за Чечения изпъква анализът на Сергей Маркедонов. Чеченизация российской власти. Свободная мысль (3) 2007, с.5-20.

© 2012-2019 VIA EVRASIA Всички права запазени. site by: Св. Мирчева almanach "via evrasia", issn 1314-6645