Постсъветска Русия на Путин в търсене на евразийската идентичност. Дарина Григорова

Дарина Григорова

ПОСТСЪВЕТСКА РУСИЯ НА ПУТИН

В ТЪРСЕНЕ НА ЕВРАЗИЙСКАТА ИДЕНТИЧНОСТ В ХХІ ВЕК

 

− В: Източните политики на Европейския съюз. Сборник с доклади от международна научна конференция. Варна, 2012, 32−40.

 

 

            Русия независимо от формата − Романовска империя, Съветски съюз или постсъветска Русия, винаги е била и ще бъде многонационална държава. Ако до 1917 г. империята определя националния принцип като религиозен − да си православен означава да си руснак независимо от етническия произход, до 1991 г. съветската система избира социалния принцип като заместител на националния  с понятието „съветски гражданин”.

            Разпадът на СССР предизвиква криза в националното съзнание на постсъветското общество, която властта се опитва да предотврати с официалното въвеждане на понятието „росиянин”.

            Руският националнообразователен процес не се подчинява на казионни методи и за разлика от останалите европейски нации, които отдавна са решили въпроса за националната си идентичност, съдбата на руската нация е на “нация-феникс”, или непрекъснато да преоткрива себе си.

            В постсъветска Русия през последните 20 години Кремъл се опитва да наложи казионния модел на “русийска” и “евразийска” идентичност, чиито основни акценти поставя Борис Елцин, но доразвива Владимир Путин.

            Какво Путин наследява от Елцин?

     От външнополитическа гледна точка:

  • след националната катастрофа от 1991 г. Русия загубва статуса си на велика сила (ядреното оръжие не позволява по-нататъшното разпадане на РФ, но не й запазва международните позиции);
  • за първи път в руската история етническите граници не съвпадат с политическите (извън РФ остават 20 млн. руснаци);
  • Русия няма контрол над постсъветското пространство.

     От вътрешнополитическа гледна точка:

  • втората война в Чечения;

(Резултат от националната политика на Елцин от 1991-а, „Грабете толкова суверенитет, колкото можете да преглътнете!” )

  • от една страна, дискредитацията на властта (поведението на Елцин, приватизацията и шоковата терапия на Гайдар, довели до огромната разлика между богати и бедни и до олигархическия капитализъм в Русия);
  • от друга страна, президентска република от 1993-а и силната централизация;
  • идеологическият вакуум и липсата на нацинална идея.

            Какво предприема Путин?

            Путин назовава 1991 г. „геополитическа революция” и “мирна трансформация на съветския режим”, като започва бавното възраждане на престижа на държавата. Негативните определения “колапс”, и “разпадане” на СССР се заменят от балансирания термин “трансформация”, а Русия официално е обявена за приемник на СССР.

            От външнополитическа гледна точка Путин започва евразийската реконкиста, или възстановяването на руското влияние в постсъветското пространство − „евразийското” замества “съветското”.

            За разлика обаче от просветения абсолютизъм на Екатерина II, която обявява руската империя за “европейска”, при просветения авторитаризъм на Путин съвременна Русия е обявена за “уникална евроазиатска държава”[1], което променя и ориентацията на държавата.  Конкретните стъпки на Путин в евразийското направление на постсъветска Русия е създаването на Евразийската икономическа общност (ЕврАзЭс) от 2000 г. и  на Митническия съюз между Русия, Беларус и Казахстан (в сила от 2010 г.)[2]. Митническия съюз според Путин “ще бъде, действително, истински интеграционен пробив, който кардинално ще измени икономическата и геополитическата конфигурация на евразийското пространство”[3].

            От вътрешнополитическа гледна точка Путин сакрализира властта, следвайки руските традиции, а идеологическият вакуум след 1991-а започва да се запълва с идеологията на патриотизма. “Опазването на народа” (“сбережение народа”) − най-важната държавническа цел пред Русия, поставена от Александър Солженицин, става част и от разбирането на Путин за националната идея.

            Какъв обаче ще бъде патриотизмът на нова Русия: руски или русийски, славянски или евразийски?

            Как Путин ще се опита да превърне русияните в русийска нация? С нов политически език, с нови национални празници, с контролирана национална памет, в които обаче ще съчетае съветските традиции с постсъветските/русийските реалии.

Политическият език на постсъветска Русия

            За разлика от сегашния президент Медведев, който избягва употребата на  понятието “идеология”, Путин говори за “идеология на съгласието”[4]. В политическия език на Путин присъстват понятия от руския консерватизъм от втората половина на ХIХ век. Православната мисия на Балканите е заменена с “цивилизаторската мисия на евразийския континент”, а Русия Путин обявява за “пазителка на истинските християнски ценности” (което обаче предполага наличието на неистински християнски ценности извън Русия).

            Неслучайно Путин избира за идеолог на оглавяваната от него партия на властта “Единая Россия” Иван Илин, един от най-консервативните представители на руската бяла емиграция от ХХ век. Самият лозунг “Единна Русия” е на белите от времето на Гражданската война. От една страна, руският консерватизъм винаги е защитавал идеите на силната централизирана власт, което отговаря на президентската република с конституцията от 1993 г. От друга страна, понятието “консерватизъм” не е дискредитирано в нова Русия - за разлика от “либерализма”, който се асоциира от обществото с олигархията, приватизацията и разграбването на държавната собственост в началото на 90-те години.           

            Другият консервативен елемент в изказа на Путин е наблягането на уникалността на Русия, която “винаги е играла особена роля в изграждането на отношенията между Изтока и Запада”. В триадата на Путин за национална идея на нова Русия не присъства “руското”: “евроазиатска държава” − “европейска нация” − “евразийска” и “русийска” култура.

            Културата на Русия обаче е “руска”, така както и езикът на Пушкин е “руски”, а не “русийски”. Естествена реакция на русийската политкоректност, налагана от държавата, е отхвърлянето на новото понятие от руското общество. “Руската” нация никога не е била етнична, да си руснак, означава да принадлежиш към руската култура, която е европейска, независимо от етническия произход.

            Медведев, за разлика от Путин, използва либерален изказ в дефинирането на русийската нация. Медведев свързва русийската нация с демокрацията, т.е. не с нейната уникалност както Путин, а обратното - с универсалните демократични ценности[5].

            Либералният политически език на Медведев е част от различния образ на президента от този на премиера Путин в двуглавия “тандем”. Неслучайно Медведев се отъждествява като приемник на Александър II и на 3 март 2011 г. организира пищно честване на годишнината от премахването на крепостното право през 1861 г.: “...бих искал да обърна внимание на това, че жизнеспособни се оказват не фантазиите за особения път на нашата страна и не съветският експеримент, а проектът за нормален, хуманен строй, замислен от Александър II. И в крайна сметка в исторически мащаб прав се оказва именно той, а не Николай I или Сталин”[6].

            В националната идея на постсъветска Русия присъства един болезнен въпрос, който става особено актуален в наши дни − проблемът за десталинизацията. Тук президентът Медведев и премиерът Путин се различават драстично в официалните си изявления.

            Медведев заема категорично антисталинската позиция на либералната интелигенция: “Гордея се, че съм потомък на Пушкин, но ми е противно да се осъзнавам като потомък на Сталин”[7].

            Не по-малко Медведев е категоричен и за ролята на Сталин във Втората световна война: “Великата отечествена война спечели нашият народ, не Сталин и дори не военачалниците при цялата важност на тяхната дейност. Да, ролята им безусловно е била много сериозна, но в същото време войната спечелиха хората с  цената на неимоверни усилия, с цената на живота на огромен брой хора [...] Сталин е извършил маса престъпления срещу своя народ. И въпреки че много е работил, въпреки че под негово ръководство страната е постигала успехи, стореното спрямо собствения народ не може да бъде  простено”[8].

            Позицията на Путин е по-балансирана и е съобразена с по-голямата част от руското съвременно общество, в което преобладават симпатиите към Сталин, а не обратното: “Очевидно е, че от 1924 до 1953 г. страната, а страната тогава е ръководил Сталин, коренно се е променила. От аграрна тя се превръща в индустриална. Вярно, селячеството ни не е останало... Но индустриализацията действително се е състояла [...] Ние спечелихме Великата отечествена война. И който и каквото и да казва, победата е била постигната. Дори да се връщаме към загубите, знаете, че сега никой не може да хвърли камък по онези, които организираха и стояха начело на тази победа, защото ако бяхме изгубили войната, последствията за нашата страна щяха да са много по-катастрофални [...] през този период ние се сблъскахме не само с култа към личността, но и с масовите престъпления срещу собствения народ. Това също е факт”[9].

            Една от причините за продължаващите симпатии към Сталин сред преобладаваща част от руското общество е идентифицирането на победата във Великата отечествена война с личността на Сталин. Веднага след войната обществото му прощава репресиите от 30-те години.

           

            Наследството от сталинизма за значителна част от съвременното руско общество най-добре описва писателят Даниил Гранин: “Става дума за страха, ние изживяваме сталинските страхове... страхът трайно се предава в семейството... ние говорехме шепнешком, покривахме телефона с възглавница, бояхме се дума напряко да кажем... системата на страха, в която живеем, е най-тежкото наследство... другата система, която ни остана като най-тежко наследство, е системата на лъжата  - говорят ни едно, правят друго... Десталинизацията трябва да мине през душата на хората, през сърцата на хората, това не е само ум, само статистика... ние все още сме в състояние на полуробство... не сме свободни хора, тези неща не ни позволяват да станем свободни хора”.

           

            Най-силната причина за носталгията по Сталин е разочарованието от прехода. Сталинизмът в съвременна Русия е форма на протест: “В голямата си част това е протест против днешния безпорядък, криминал, корупция и останалия бардак, в който живеем [...] ние имахме красива идея за живота, друг въпрос е, че я извратиха, но имаше нещо, в чието име можеше да страдаме... а днес сме на опашката на капиталистическите страни... сега сме някаква бедна полудива капиталистическа страна... това са плодовете от безидейния живот...”[10].

            Чувството за безидеен живот не е само у поколението на Даниил Гранин, преживяло войната и цялата съветска система. Режисьорът Павел Лунгин описва същото светоусещане: “Имам чувството, че страната е в някаква непонятност и в чувство на обърканост бясно трупа някакви дребни материални ценноти. Струва ми се, че абсолютно никой не се занимава, или малко се занимава с благотворителност, малко се занимава с култура, малко се занимава с онова, което прави от страната велика страна”[11].

 

            Разликите между Путин и Медведев обаче са стилистични. Медведев е авторът на решението за назначаването на губернаторите, взето от президента Путин, което а далеч от либералната представа за широка местна автономия и свобода на избора. Друг е въпросът, че за да се запази руската държава, винаги се е налагало да има силна централизация. Разликата между двамата по този въпрос е, че Медведев предвижда някъде в бъдещето връщането на изборността.

 

Политическите празници

            Другият механизъм на създаване на нова национална идея са политическите празници. В това отношение и Елцин, и Путин се провалят. Елцин въвежда 12 юни като “ден на независимостта”, койсто става казионен празник без никакво въздействие върху обществото, а на въпроса “независимост от кого”, отговорът е “от СССР”… днес този празник е преименуван на “ден на Русия”, но се въприема като свободен ден в календара и нищо повече.

            Путин въвежда нов национален празник − 4 ноември като Ден на народното единство[12], който обаче бързо се превръща в Ден на разединението.

            От една страна, 4 ноември има религиозен - православен, характер. Преди обявяването на 4 ноември за Ден на народното единство този празник е църковен - на 4 ноември (по грегорианския), или 22 октомври (по юлианския календар), е денят на Казанската Богородица.

            Тъй като не всички граждани на Руската федерация са православни, официалното обяснение на избора на 4 ноември за Ден на народното единство не е религиозно, а политическо - “годишнината от освобождението на Москва от полските интервенти и краят на Смутното време през 1612 г.”. Неслучайно при официалното преброяване през 2010 г. въпросът за религиозна принадлежност отпадна въпреки протестите на Руската православна църква.

            От друга страна, 4 ноември трябва да засенчи отменения съветски празник − 7 ноември (годишнината от Октомврийската революция). Паметникът на Минин и Пожарски е в сърцето на Москва - на Червения площад, т.е. готов символ за новия празник. Официалната формулировка обаче е некоректна, защото на 4 ноември 1612 г. е превзет Китай-город, докато поляците отстъпват в Кремъл − истинският символ на държавността, който е освободен на 5 ноември. Но дори и тази дата не слага край на Смута (гражданската война), тя продължава още 6 години, до 1618-а. Трудно е да се каже и че този ден е символ на народното обединение, тъй като не всички руски градове признават опълчението на Пожарски[13].

            Но дори формулировката да беше коректна, събитията от 1612 г. не вълнуват съвременното руско общество, а филмът “1612”, създаден с пропагандни цели, няма успех.

            4 ноември обаче не остава само казионен празник, наред с безразличието на по-голямата част от руското общество, от него се възползват националистическите групировки в съвременна Русия. Вместо единение, празникът става ден на шествието на Руските маршове на националистите, в отговор на които проправителственото движение “Наши” организира контрамаршове.

            Самото название “Наши” не консолидира, а предполага наличието на “ненаши”, което е пропуск на президентската администрация, към която е организирано движението. Резултатът е създаването на напрежение на национална основа, нещо изключително рядко и нетипично за руското общество. По точните наблюдения на Максим Шевченко неправилната формулировка на 4 ноември води до “етнизация” на руското общество.

            Организацията на националистите е много добра, тук социалните мрежи и блогосферата стават идеален проводник. Доказателство за ефективната им мрежа са събитията на Манежния площад през декември 2010 г., когато те се възползват от социалния протест на футболните запалянковци срещу корупцията, допуснала освобождаването на заподозрените в убийството на един от тях Егор Свиридов, и го превръщат в националистически метеж.

            Грешката на Путин е, че не се вслушва в едно друго предложение за нов обединителен празник - честването на битката при Бородино[14], която е в културната традиция на руското общество. Всеки ученик знае “Бородино” на Лермонтов, “Война и мир” на Толстой, слушал е увертюрата “1812” на Чайковски.  На самото Бородинско поле е създадена традиция всеки август зрелищно да се пресъздава историческото събитие, което популяризира историята. В Бородино са издигнати паметници и на руснаците, и на французите, т.е. има елемент и на примирение, и на национална гордост.

            Ако говорим за нация − руска, то след 1812-а започва събуждането й, докато 1612 г. е само число, символизиращо началото на края на гражданска война (Смута), в която голяма част от руската аристокрация е на страната на поляците. Има много полусенки в това събитие за разлика от 1812 г., когато участват всички - и народът, и аристокрацията. Би се осмислило и възраждането на понятието “народ”, замислено за новия празник на 4 ноемри.

            Не допринася за създаването на нова национална − русийска идея и организираната при президента Медведев Комисия за фалшификациите на историята, която въвежда понятието “честна история”.

* * *

         Едва ли политкоректната и безлична “русийска” идея може да обедини нацията в съвременна Русия. Едва ли комиссии срещу “фалшификациите в историята” ще опазят националната памет. Държавата е тази, която трябва да внуши поведение на респект към националната − руската култура, но не с цената на политически процеси като този срещу Ходорковски.

            През ХIХ век за руските дворяни е било въпрос на чест да служат на държавата и да бъдат меценати. През ХХI век руските новобогаташи пръскат средства само за лукс, за купуване на футболни отбори, за безсмислена показност на богат, но празен живот.

            Държавата задава нормата, критериите на ценностната система на обществото, и само тя е в състояние да култивира духовното развитие на гражданите си, подлагани безмилостно на глобалния натиск на пазара и на масовата “попкорн” култура. Това, което може да направи руската власт, отговорна за съдбата на нацията, е да бъде пазител на високата култура, на чистата теоретична наука, а оттук - и на своето бъдеще.

             

            От гледна точка на вътрешната политика идеята за “русийска” нация е трудно осъществима, с казионни, изкуствени и политкоректни методи не се създава национално съзнание, още повече че руската нация  не е етнична, да си руснак означава да принадлежиш към руската култура.

            От гледна точка на външнополитическите цели на постсъветска Русия − евразийската реконкиста и възстановяването на контрола над постсъветското пространство, идеята за “евразийска” нация е стратегически вярна, нов модел на имперска консолидация и най-вече нова идеология, освещаваща геополитическото разширение на Русия.

            Ако трябва да се даде някакво определение на политическата система на постсъветска Русия на Путин, то това е просветен авторитаризъм с евразийска демокрация, и не бива да се забравя, че тя е наследена от Елцин.



[1] Путин, В. В. Прямая речь. Вестник Российской нации... пак там.

[2] Евразийската икономическа общност (ЕврАзЭс) е създадена през 2000 г. между Русия, Беларус, Казахстан, Киргистан и Таджикистан. - Б. а. http://www.evrazes.com/customunion/about

[3]Председатель Правительства России В.В.Путин представил в Государственной Думе отчёт о деятельности Правительства Российской Федерации за 2010 год. 20.04.2010. http://premier.gov.ru/events/news/14898/ (25.04.11)

[4] Путин, В. В. Прямая речь. Вестник Российской нации. http://www.rosnation.ru/index.php?D=31 (13.11.10).

[5] Медведев, Д. А. О национальной идее. Главы из книги Николая и Марины Сванидзе. http://medvedev.kremlin.ru/book (15.03.11). Пак той. Выдержки из выступлений Д.А. Медведева. Вестник Российской нации. http://www.rosnation.ru/index.php?D=50 (13.11.10).

[6]Медведев, Д. А. Великие реформы Александра II: по сути, мы все продолжаем тот курс. http://blog.kremlin.ru/post/150/transcript (13.03.11)

[7] Медведев, Д. А. О государственной идеологии. Главы из книги Николая и Марины Сванидзе. http://medvedev.kremlin.ru/book (15.03.11).

[8] Медведев, Д. А. "Нам не надо стесняться рассказывать правду о войне - ту правду, которую мы выстрадали". Интервью взял Виталий Абрамов. Известия. http://www.izvestia.ru/pobeda/article3141617/ (8.05.2010).

[9]Путин о Сталине: Индустриализация и победа в войне против массовых репрессий и уничтожения крестьянства. ИА REGNUM. //www.regnum.ru/news/1231560.html (17.03.11).

[10] Гранин, Д. А. Прощай, сталинизм! Открытая студия от 5 март 2011 г. Пятый канал. http://www.5-tv.ru/video/506208/ (05.03.2011).

[11] Лунгин, П. С. при Познер на канал ОРТ от 9 ноември 2009 г. http://vladimirpozner.ru/?p=2070 (13.11.10).

[12] През декември 2004 г. президентът Путин подписва закон за празнуването на 4 ноември като Ден на народното единство.

[13] Назаров, В. Д. Что будут праздновать в России 4 ноября 2005 года? - Отечественные записки, № 5, 2004. http://www.strana-oz.ru/?numid=20&article=938 (16.03.11).

[14]Тишков, В. А. Эхо Москвы. Передача “Мы” от 2 ноември 2010 г. http://www.echo.msk.ru/programs/we/723287-echo.phtml (15.03.11).

© 2012-2020 VIA EVRASIA Всички права запазени. site by: Св. Мирчева almanach "via evrasia", issn 1314-6645