"...СЛЕД НЯКОЛКО ГОДИНИ ХОРАТА ЩЕ ИМАТ ВЪЗМОЖНОСТ ДА НАУЧАТ...". Разговор на Таня Галчева и Галина Петкова с г-жа Катрин Макаров. 15 юли 2012 г.

...СЛЕД НЯКОЛКО ГОДИНИ ХОРАТА ЩЕ ИМАТ ВЪЗМОЖНОСТ ДА НАУЧАТ...

 

 

Разговор на Таня Галчева и Галина Петкова с г-жа Катрин Макаров

 

Галина Петкова – д-р по филология, преподавателка в катедрата по руска литература на Факултета по славянски филологии на Софийския университет

Таня Галчева – един от създателите на сайта savedarchives.net; завършила е българска филология в СУ, била е редовен специализант и редовен докторант в катедрата по руска литература на Софийския университет

 

През февруари 1974 г. в България се състои съдебен процес, въвеждан днес в културната памет като преследване срещу хора, чели и обсъждали книгите на А. Солженицин [1]. На 13 февруари с. г. са произнесени присъди по наказателно от общ характер дело №8/1974 по описа на СГС срещу групата Макаров-Лвов-Беляковски. И тримата са обвинени в разпространение на литература и клеветнически твърдения, засягащи държавния и обществен строй в НРБ и СССР [2]. Най-възрастният от тях, Т. Беляковски, оцелял в Сталински лагер, умира в затворническата болница в Ловеч през 1975 г.; Владимир Макаров излежава определеното от съда, заминава за Франция, където остава до смъртта си през 2007 г.; Катя Лвов, тогава на 33 години, се завръща в родината си през същата 1974 г., в която е осъдена, и, след като Владимир Юриевич излиза от затвора, се омъжва за него.

На 15.07.2012 г. разговаряхме с г-жа Катрин Макаров – Катя Лвов, единствената от обвиняемите в процеса, чийто спомен имаме възможност да архивираме. Фонограмата от тази среща продължава повече от четири часа.

Предложеният тук откъс е само малка част от разказаното, което възпроизвеждаме почти дословно, без да се ангажираме с коментар на изговореното. Нашите питания се определяха не от идеологическата конотация на случилото се или отражението му върху много човешки съдби, а от желанието да предоставим свобода на автоизявата. Длъжни сме да предупредим, че конкретната гледна точка подлага читателя на изпитанието тя да бъде възприемана като най-правдоподобна и автентична, т. е. личната версия да бъде мислена като единствената истина. 

Въвеждаме предпазливо словото на Катя Лвов сред изворите и оскъдната информация за този факт от най-новата ни история, който, сигурни сме, тепърва ще привлича изследваческото внимание.

Автобиографичните сведения, с които разполагаме, са ни съобщени от г-жа Макаров, предаваме ги без проверка, защото това е една от целите на този текст: да изостри вниманието към познатото, явното, клишето, (до)чутото, с които работи колективната интерлокуция. 

Единственият факт, който смятаме за задължително да поясним е, че по спомена на интервюираната обвинението на групата е повдигнато по чл. 104 от Наказателния кодекс. Произнесената присъда е на основание чл. 108, чл. 109, чл. 113 във връзка с чл. 108, всички членове във връзка с чл. 54, от Глава първа, раздел ІV със заглавие към действащата през 1973 г. редакция „Противодържавна агитация и пропаганда” на същия кодекс. Член 104 въздига в престъпление извършването на шпионаж. Именно за това деяние г-жа Макаров в интервюто си спомня, че обвинението е отпаднало в хода на съдебното дирене. Както се вижда, остават обаче обвиненията в разпространяване на клеветнически твърдения и литература (в случая антисоциалистическа и антисъветска), засягащи държавния и обществения строй. Интересно обстоятелство е, че съдът намира, че тези действия освен срещу НРБ, са насочени и срещу СССР. Така се обяснява прилагането на единствено отменения през 1989 г. чл. 113: ”Наказанията, предвидени за престъпленията по тази глава, се налагат и на онзи, който извърши някое от тези престъпления против друга държава на трудещите се”. Според съдебното решение, обосновано на действащата към момента на произнасяне на присъдата редакция на Наказателния кодекс, ръководителят на групата, Владимир Макаров получава максималното предвидено, за останалите двама съдът определя наказания, които са под допустимия най-дълъг срок на лишаване от свобода.

 

Родена през 1940 г. в Париж, Катрин Макаров/Катя Лвов е потомка на руски белоемигранти. След преместването си от Лотарингия в Париж, в навечерието на Втората световна война, семейството се обръща за помощ към организацията „Православное дело”, създадена от Майка Мария (Скобцова). Самата Катя завършва руска филология в Сорбоната и специализира в Института за източни езици български език. Под ръководството на проф. Роже Бернар избира да съсредоточи интереса си върху Бориловия синодик. През 1965 г. пристига за пръв път в България на Летния семинар по български език за чужденци. В подготовка на дисертацията си прекарва една година в тогавашния Ленинград, също толкова време е и в София. След 1970 пътува периодично през лятото като съчетава туристически и научни цели. В началото на 70-те години на ХХ век запознанството й с Владимир Юриевич Макаров още по-настоятелно я свързва с България. След освобождаването му от затвора той се премества в Париж, двамата живеят там до неговата смърт. Сега г-жа Макаров, като негова вдовица и пряк участник в събитията от 70-те години, има възможност, съгласно българското законодателство, да прочете своята и тази на съпруга си история, през погледа на Държавна сигурност.

При презаписването на словото на Катрин Макаров от устен в писмен вид, се постарахме да запазим максимално особеностите на изказа й. Тя говори свободно и правилно български език, емоционалното напрежение на разказа й ангажира в използвания речник думи и изрази както на руски, така и на френски. За да се адаптира читателят към липсата на живия събеседник, направихме незначителни редакторски намеси, като не сме пренареждали нито въпросите си, задавани в хода на разговора, нито сме размествали хронологично спомена за събитията. Идеята ни е публикуваният тук фрагмент да оголи асоциативната логика, която водеше диалога между двете страни, а не тя да се отлее в съгласуван разказ.

Допуснахме да проличи и още една характерна особеност на изказа – неговата на пръв поглед елиптичност, сякаш хлабава свързаност на отделни истории, действащото съображение и тук е да предоставим на читателя свободата да избира предположения и отговори. 

С инициали сме обозначили имената на участничките в диалога.

И накрая – заглавието. То е изведено от предадената от г-жа Макаров в пряка реч последна дума на Владимир Юриевич преди произнасянето на присъдата. Дори някога да стане известен протоколът от съдебното заседание, който би потвърдил или отхвърлил казаното тук, това може да промени някоя от репликите, но няма да разколебае провиденциалността на избора.

 

 

[1] Солнцева-Накова, Екатерина. Делото срещу Дон Кихот. // Критика, 2003, № 3-4, с. 74-78; Чипев, Константин. Книги и процеси. // Пак там, с. 79-82; Бенбасат, Алберт. Цензурата върху книгата. – В: Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006; http://liternet.bg/publish14/a_benbasat/cenzurata.htm, 24.07.2102.

 

[2] Благодарим на Екатерина Солнцева-Накова, която любезно ни предостави документи от своя личен архив, свързани с делото, включително и такива, от които се виждат основанията за неговото решаване.

 

 

15–24 юли 2012 г., София                                                         Таня Галчева, Галина Петкова 

 

 

 

 

 

Г.П.: Кога Ви арестуваха тук [София – Т.Г., Г.П.]? 1973-та?

К.Л.: Да.

Г.П.: През кой месец?

К.Л.: Септември.

Г.П.: Вие бяхте дошли лятото?

К.Л.: Дойдох през лятото, август. По споразумение с изследователски център, тогава имаше голяма идея да се създаде съвместен българо-френски изследователски център за математическа лингвистика. 

Г.П.: Т.е. дошли сте август и септември Ви арестуват. Къде бяхте, къде Ви арестуваха?

К.Л.: В общежитието. 

Т.Г.: Вие идвате тук по време на лятна ваканция, а какво работехте в Париж?

К.Л.:.Аз завърших българска филология, работех върху Бориловия синодик и се готвех 2 години подред за конкурсен изпит за преподаване на руски език в гимназията. Идвам август 73-та по споразумение с моя френски математик, но не ме арестуваха по време на споразумението. 

Г.П.: Така…

К.Л.: Споразумението изтече, след една седмица – през септември ме арестуваха. Идва една жена, аз излизам спокойно от стаята си, слизам долу, давам ключа си от „Дървеница” на портиерката и там стои една жена: „Вие сте Катрин Лвов?” „Да”. „Можете ли да ми помогнете?” „За какво (аз винаги съм готова да помогна)”. „С един превод от френски или на френски”. „Да, разбира се, дайте ми”. „Нямам го сега. А Вие отивате в града?” „Да, отивам в града”. А в „Дървеница” тогава се строеше студентското градче. Имаше една малка пътечка надолу и там минава автобуса. И стоеше една черна кола, която не забелязах. И аз казвам: „Ами аз съм с автобус”. „Добре, добре ще мина с Вас”. „Къде отиваме?” „Сега, сега ще видите”. Тя беше много спокойна. И не беше лейтенант, а капитан или нещо такова.

Г.П.: А носеше ли униформа?

К.Л.: Не, не, не. Щатски, цивилно облечена. Имаше една черна кола, аз съм спокойна, искам да седна отпред. „Не, не, не отзад”. Аз веднага разбрах: „Защо ме вземате?” Мислех, че ще бъде един ден разпит. За книгите предполагам. Но понеже нося само един екземпляр и то Солженицин – „Раковый корпус” и т.д. [тук и навсякъде по-долу в текста – „так далее” – Т.Г., Г.П.] – не е чак толкова страшно. 

Т.Г.: Какво носехте?

К.Л.: 3-4 книги. Защото идвам за един месец и това са моите книги за четене.

Т.Г.: Кои книги? 

К.Л.: Библия, Молитвослов, Упътване за света литургия, Гоголь, този …

Г.П.: Гоголь, если Гоголь, что? ”Размышления о Божественной литургии”?

К.Л.: Мандельштам ..

Г.П.: Гоголь – „Размышления о Божественной литургии”?

К.Л.: Също.

Г.П.: Мандельштам. Какво още?

К.Л.: Надежда Мандельштам. Стиховете на Осипь Эмильевич. Предишните години –джобни издания от Пастернак – „Живаго”. И духовна литература. 

Т.Г.: А това са книги, които тук Вашите приятели са Ви молили да донесете или…

К.Л.: Аз решавах, защото на тях ще им бъде интересно. 

Т.Г.: Вие по собствена Ваша подборка решавате…

К.Л.: Не само. За „Великое предательство” ме помолиха. И за спомените на Краснов, на ген. Краснов. На Краснов, който беше арестуван..

Т.Г.: Може ли да Ви прекъсна тук с едно интересно включване. Съдията по Вашето дело – Ташо Ташев, има син, който е и сега действащ наказателен адвокат. Аз се срещнах с него през месец януари. По време на Вашето дело той е бил около 16-годишно момче.

К.Л.: Но не е присъствал?

Т.Г.: Не е. Тогава го попитах дали нещо си спомня около атмосферата по това дело

К.Л.: От разказите на баща му?

Т.Г.: И той каза, баща ми нищо не споделяше, но той довършваше вкъщи работата си и сядаше в кухнята, където разглеждаше делата. И съм запомнил това дело, защото в него имаше една малка книжка, с много характерна илюстрация на корицата, запомних, че това са спомени на атаман Краснов. 

К.Л.: А-а-а…

Т.Г.: Никакъв Солженицин, защото, каза той, Солженицин после видях, че е голяма книга, а аз не помня големи книги, аз помня в доказателствата по делото 5-6 малки книжки и едната от тях със сигурност беше свързана с атаман Краснов... Ето Вие сега потвърждавате този разказ.

К.Л.: Иззетите книги бяха най-различни – 36 на брой.

Г.П.: А имаше ли в това четене форма на идеологическа съпротива? Вие тогава влагахте ли този смисъл, или за Вас това беше интересна книга?

К.Л.: Ами интересна. Не, не, това не е с оглед за дейност или съпротива, интелектуална, никак, аз ги носех, понеже тези книги не са достъпни тук. 

Г.П.: Имаше ли в това четене около вас българи?

К.Л.: Арестувани за четене? Ами да, Коста Чипев, който живееше на „Венелин” 7, мисля. 

Г.П.: А други?

К.Л.: Други не мога да си спомня. А че сме група, във връзка един с друг, следователят ми каза по време на следствието: „Ние още не знаем дали ще има процес или не, а кой е шеф на групата още не можем да определим – дали е Макаров, дали си ти.”

Г.П.:Т.е. Вас Ви арестуват в черната кола, къде Ви карат?

К.Л.: На „Развигор”. Аз не знаех, че сме група, „Вие сте група…”. И аз питах следователя и той ми обясни. Когато има трима, които се събират, стават група. И аз му отговорих: „Но аз нямам впечатление, че сме група”.

Г.П.: Колко време седяхте на „Развигор”?

К.Л.: Четири месеца. Повече не може.

Т.Г.: Арестувани сте през септември 1973-та, четири месеца са до края на декември, началото на януари.

К.Л.: Два месеца трае следствието, ако не е довършено, може да се продължи веднъж. 

Т.Г.: Докато Вие бяхте на „Развигор”, там бяха ли задържани и други и провеждани ли са следствени действия от типа на очни ставки?

К.Л.: Не, очни ставки с мен не е имало. Като навсякъде, първият разговор е за установяване на личността. Коя сте, къде сте родена и т.д. След това той извика войник: „Заведете я, тя е задържана”, той не казва арестувана. Аз реших, че ще ме пуснат до вечерта. „Заведете я горе”. И той ме завежда в една стая, където стои една жена в щатски одежди. И: „Съблечете се”. Аз казвам: „Не мога да се съблека пред Вас”. Но… И се събличам и виждам на една закачалка обувките на Владимир Юриевич, сакото му и разбрах, че и той е тук. 

Т.Г.: Имаше ли обиск и веднага ли, в същия ден?

К.Л.: У Владимир Юриевич – да. В негово присъствие. И заради това аз имам вкъщи списък. Защото, когато те взимат нещо, те правят при обиска списък и дават един екземпляр. И той има екземпляр от него – за иззетите книги. 

Т.Г.: Имате ли спомен за това кои са книгите, които са иззети, и върнати ли са някои от тях?

К.Л.: Бердяев, например. Освен това фотографии. И фотографии на руското царско семейство.

Г.П.: В какви дрехи се преоблякохте?

К.Л.: Една пола, една блузка си спомням, то беше чудна есен тогава. Слънце, невероятно. Золотая осень. Но една блузка – като че ли такава – военна, не кафява, не зелена, но нова. Неопределен цвят. И една пола, в същия цвят такъв – неопределен. И джапанки. И чорапи – оранжев цвят, найлонови. И цялата зима така. На каре, по снега. И джапанки – 44 номер, да не може по стълбите да се спуснете.

Г.П.: А тормозеха ли Ви, докато имаше следствие?

К.Л.: Не. Психологически да, но иначе не. 

Т.Г.: През време на следствието бяхте през цялото време на „Развигор” ли?

К.Л.: Да.

Т.Г.: Сама или с други?

К.Л.: Винаги с някой. В началото на септември с една холандка. И аз реших, че тя много дълго ще седи, а аз ще се освободя. Книгите – за мен това е нищо. Защото тя беше скрила годеника си в своя фолксваген. И те са го намерили. А това, това е страшно. 

Т.Г.: Контрабанда на хора; някои са правели контрабанда на книги, други на хора..

К.Л.: Всъщност, тя в началото на ноември беше освободена и предупреди майка ми. Защото посолството 45 дена не беше предупредено. По споразумение между страните, когато един чужденец е арестуван, посолството му трябва да бъде предупредено, че той е задържан. Чак към средата на ноември са съобщили, тогава консулът четири пъти ме навести на „Развигор” и аз трябваше да говоря с него по български, защото той дойде с една преводачка. 

Т.Г.: В тоя ред на мисли, Вие сте били френска гражданка, Владимир Юриевич е бил съветски гражданин. Знаете ли дали той е бил посещаван от съветския консул? 

К.Л.: Цялото наше дело е водено съвместно със съветските другари. Другарите от КГБ.

Г.П.: Участва ли посолството на Франция по някакъв начин на Ваша страна тук, на този процес?

К.Л.: Консулът беше тук. Всеки ден, от 8-ми до 13-ти, присъдата беше обявена на 13 февруари, деня на изпъждането на Солженицин от Лефортово за Цюрих, мисля, не, не, за Франкфурт, Германия. Той идваше всеки ден. 

Т.Г.: Само секунда. Задържат Ви в началото на септември, в следствието не може да стоите повече от четири месеца, следователно, става началото на януари, а делото е в началото на февруари. Какво се случва в този един месец, къде сте Вие през това време?

К.Л.: В края на декември ми дават да чета моите показания, без молив, без нищо, без хартия и бързо, бързо, бързо, а след това ме преместват в Централния затвор. Бях изпратена в Централния затвор след края на следствието на „Развигор”, в началото на януари 1974 г. 

Г.П.: Т.е. Вие целият януари..

К.Л.: Да, целият януари, до делото, където ме возят във „Волга”, а не в камионетка, бях в затвора. И Владимир Юриевич също. А Беляковски беше пуснат, мисля, след една седмица под домашен арест? На тях им беше опасно да го държат, защото той беше много възрастен, беше си чупил бедрото преди, ходеше с бастун, имаше емфизема и астма, бивш лагерник от Чукотка. Ако той почине по времето на следствието, всичко се разпада, няма група.

Т.Г: Какви бяха следствените действия, които провеждаха с Вас, разпитваха ли Ви, казахте, че не е имало очни ставки?

К.Л.: Всеки ден, протоколът се пише и се подписва от мен всеки ден и най-ужасното е, че ви разпитват понеделник, вторник, сряда, в четвъртък, петък и събота не ви викат. Просто изпитваш страх: ама те са ме забравили. Всъщност ни разпитват сутринта, а свидетелите следобед ги разпитват. След това предполагам се събират, решават какво да правят. И тактиката на следователя беше: утре ще говорим за това. И на следващия ден те не говорят за това, за което са съобщили, а за друго.

Но аз имах и съвсем други обвинения, които напълно отпаднаха. Най-напред отпадна шпионажът и то благодарение на Владимир Юриевич. След това: опит, подготовката за отвличането на едно дете. И това също отпадна. 

Т.Г.: В крайна сметка, с какви обвинения влезе делото в съда?

К.Л.: Единствено, което остана е незаконна търговия. Имаше Корекоми, моите познати ме молиха да купя нещо. И те не искаха просто да им го подаря, а да ми платят. Аз купувах с долари или с франкове, а те ми плащаха в левове. 

Т.Г.: А друго, обвинението в какво беше точно?

К.Л.: Група – 104 член, мисля. Група и подривна дейност срещу държавния и обществен строй. 

Т.Г.: По чл. 104 ли е обвинението?

К.Л.: И 108, това е може би група. А 104 е идеологическа диверсия. 

Г.П.: Т.е., ако трябва да резюмираме, акцентът е върху някои икономически в периферията и идеологически в центъра прояви, но по никой начин това не е просто дело за „забранена” литература. 

К.Л.: Няма забранена литература. Те ми казаха: не съществува забранена литература, няма такъв член на кодекса.

Г.П.: Защото в критическите материали това дело се представя, като дело за „разпространение на вредна литература”

К.Л.: Вредна, а не забранена. И клеветническа.

Г.П.: Цитирам статията на Алберт Бенбасат: „Наскоро станаха публично достояние някои от съдебните процеси за “разпространение на вредна литература”. За един от тях - срещу Теодосий Беляковски, Владимир Макаров и Катя Лвов - узнаваме, че се е състоял през февруари 1974 г. при закрити врати”.

К.Л.: Не, не са закрити. Ама това е чудна формулировка. Ако бях по-млада, сега бих могла…, но не искам да си харча останалото време за това, бих просто публикувала една брошурка с тези бисери от техните. Не са закрити. Делото се слуша при отворени врати. Не, не, не се казва за вратите, не си спомням каква е формулировката точно, но беше: с разрешительный пропуск, подписан от Председателя на съда, за да се избегне присъствието на чуждестранни журналисти от капиталистически страни и нежелателни слушатели.

 

Т.Г.: Г-жо Макаров, да Ви помоля да чуете как представя Вашето дело печатът по това време. В един откъс от вестник, много малко са публикациите оттогава, в един вестник от 15 февруари 1974 г., в рубриката „Из залите на съда” е казано: „В хода на съдебното дирене от обясненията на подсъдимите, от показанията на свидетелите и останалите използвани доказателства по делото, бе изяснено, че групата Макаров-Лвов-Беляковски от 1970 г. с дейността си е обслужвала интересите на чужди разузнавания. Обединени от обща ненавист към социализма и властта на трудещите се обвиняемите нелегално са разпространявали фашистка литература и пропагандни материали, в които се отправят призиви за свалянето на социалистическия обществен строй, разпространявали се клеветнически твърдения срещу социалистическите страни”.

К.Л.: Ама това е част от обвинителния акт!

Т.Г.: Освен пълните Ви самопризнания, имаше ли други доказателства и имахте ли защита?

К.Л.: Сестрата на Владимир Юриевич му беше потърсила адвокат, но Владимир Юриевич се отказа по време на делото. Беляковски имаше адвокат, а аз като чужденка имах адвокат от една специална консултация, казваше се Чавдар Дюкмеджиев. И аз си спомням, първия път, когато дойде да ме види в затвора, ми зададе такъв въпрос: „Каква литература сте разпространявали?” Ама с такъв тон. Аз просто се учудих. Ама той следовател или адвокат ми е? 

Г.П.: Дадоха ли Ви на Вас думата на делото? Последната дума?

К.Л.: Обезателно. 

Г.П.: И Вие какво говорихте?

К.Л.: И мен ми е срамно за това, защото аз бях така обработена. Тези дни прочетох в моето дело – за времето, докато съм била в затвора. Имало е решение от Сливенския затвор да се преведе в София подходящ агент – жена, която да бъде настанена предварително в стаята, където ще бъда аз. Тя е трябвало да бъде с подходяща легенда и инструктаж, за да спечели доверието ми с цел разработването ми. 

Т.Г.: Какво стана след като прочетоха присъдите, по принцип, би следвало, да имате право да обжалвате? Какво стана после?

К.Л.: Аз обжалвах... А последната реч на Владимир Юриевич? Аз се уплаших, реших: „Той ще получи 15-20 години”. Надявам се да я намеря в съдебното дело. Защото мисля, че той я беше приготвил, той имаше лист. В края той каза за Солженицин и произнесе неговото име.: „Надявам се, убеден съм, че рано или късно, след няколко години, хората ще могат, ще имат възможност да научат…”. И, когато чух това, реших, че вече няма да го видя, той ще умре в затвора. 

Т.Г.: Присъдата е произнесена на 13 февруари 1974-та. Какво стана след това? 

К.Л.: Аз излязох. Майка ми беше пристигнала от Париж за делото и най-напред помолих за свиждане с нея. А след това дойде консулът, но аз не си спомням на коя дата, но още февруари. Аз съм освободена по случай Осми март. Аз не знаех какво е Осми март, защото тогава на Запад Осми март не се празнуваше, ние не знаехме. В края на февруари идва консулът, мен ме викат на свиждане в затвора. И ми каза: мадмоазел, аз Ви моля, напишете молба за помилване, за да можете да се върнете в своята родина при своите роднини. 

Г.П.: Т.е. това е формалният текст, който трябва да се впише в молбата?

К.Л.: Да, а не е формалният, защото това е текст на французите, защото нормалната молба за помилване е, че вие признавате, че лошо сте постъпили, но искате и т.д. А той не искаше да напиша това и аз тогава не съм го написала. А след това съм викана и мисля, че за свиждане, значи началото на март, 5-ти, 6-ти или 9-ти, не си спомням, в Бюрото на Директора на затвора. Ама едно бюро, о, една цяла квартира, такава площ. С килим, с фотьойл, с ниска маса и с един голям поднос с круши. И дори накрая на това аз помолих, аз съм срамежлива, ама тук изведнъж: „Мога ли да взема една круша...” „Да, да вземете”. И там един много важен от ДС, не знам кой е, цивилен. И почваме разговор. „Вие сте подали молба за помилване, тя е уважена и ще бъдете освободена”. И аз се уплаших. Защото от септември не бях отваряла врата... Какво ще правя? И аз тогава питах „Кога?” и предупредено ли е посолството. Посолството е предупредено, че тези дни, но без точна дата. И това беше един петък. „Но Ви предупреждавам, че ако отидете днес, те Ви чакат, ако утре – направо на самолета и в Париж”. Аз му казвам: „Предполагам, че повече няма да имам право да дойда в България, защото съм осъдена”. „Не, не, не, Вие сте помилвана.” Това значи: „Ние Ви прощаваме за този път. Ако продължавате и следващ път, ще излежите и тази присъда, и следваща. Имате право да дойдете, ще имате право дори да дойдете в затвора да го [В. Макаров – Т.Г., Г.П.] видите”. А аз тогава му казах, аз бях наивна: „Имам още някои неща у Владимир Юриевич” – аз имах още моите книги. Не знаех, че всичко е запечатано там. Имах плетка и бродерия, искам да ги взема. „Да, да, ще можете”. И тогава аз се осмелих: „Мога ли да имам свиждане с Макаров?” Аз вече бях свикнала да казвам Макаров. Как, как бързо човек просто се превръща. С други навици. Обв., обвиняемия Макаров никога не съм казвала, но Макаров – да. И той каза: „Да, да, да, може”. „А кога ще ме освободят?”. „Днес”. И той ме взе – бяха ми взели куфара от общежитието и го бяха докарали в затвора – с голяма черна кола и ме кара в хотел „Славия” до Руския паметник под чуждо име. Защо?

Да, на следващия ден, тогава самолет нямаше всеки ден – в петък и в понеделник. И трябваше да си получа паспорта, защото паспортът ми е просрочен, разрешително вече нямам, а тогава това е до площад „Народно събрание”, до ТАБСО имаше една служба за чужденци. Аз си спомням този ден, събота, отивам и те сигурно са били предупредени, предполагам. Отивам в тази служба за чужденците, но нямам паспорт. Питат ме: „Как се наричате”, отговорям: „Лвов”; „Вашият последен адрес”. Аз казвам: „Ами затвора, ама не знам адреса”. И той го пише, ама просто така, сякаш всеки идва от затвора и не прави никакво впечатление. И мъжът ми, когато отиде в съветското посолство във Франция да се запише, защото е съветски гражданин, го питаха: „Вашият последен адрес”. Той казва: „Старозагорски затвор”. „Улица?” „Извинявайте, не знам”.

Т.Г.: Вие пишете молба за помилване и месец след произнасяне на присъдата излизате и заминавате за Франция, т.е. де факто присъдата не е изпълнявана.

К.Л.: Да. На летището ме съпроводи посланикът, не посланикът, а консулът. И консулът ми дава цялата дипломатическа поща да я отнеса. И след това, когато се върнахме у дома, ние отидохме с майка ми да благодарим на Министерството на външните работи, които издействаха освобождаването.

Т.Г.: Пълният срок на присъдата си ли излежа Владимир Юриевич?

К.Л.: Да, но не пет години, а четири години и няколко месеца, защото два дена работа се смятат за три, ако не сте в наказателния. Но той казваше – в наказателния е идеално, аз там съм сам, тишина, почивам си.

Т.Г.: След като Ви помилваха, докато той беше в затвора, пътувахте ли за България, идвахте ли тук да го видите?

К.Л.: Не, заради майка ми. Тя щеше да се уплаши. А мен ме беше страх. Българите продължаваха да ме следят във Франция. И мен ме беше страх. А ако дойда в България и ми разрешат да отида там, това ще бъде срещу нещо. 

Г.П.: Да, логично е.

Т.Г.: Когато се върнахте във Франция, върху съдбата Ви нататък имаше ли отражение фактът, че сте били съдени?

К.Л.: Сред французите. Да получа един пост там в Университета, това просто е изключено. Аз видях сред някои от тях едно съмнение. 

Т.Г.: Т.е. там в досието Ви вече е седяло...

К.Л.: Разбира се: „Те са я вербували. Толкова време и след това са я пуснали. Как?” 

Т.Г.: Промени ли се отношението към Вас, ето Вие сама подвеждате натам, появиха ли се някакви съмнения сред руската емиграция в чужбина, с която сте общували? 

К.Л.: Руската емиграция във Франция? 

Т.Г.: Ами да, във Франция, ако с други страни сте поддържали контакти? 

К.Л.: А не, не. Сред руснаците – никак, никак. Руснаците – те са всички вярващи, ние всички се познаваме, в никакъв случай.

Г.П.: Какво работихте, при положение, че не можехте да бъдете преподавател в гимназия? 

К.Л.: Първата година, ама цялата година, не излязох дълго време от стаята. 

Г.П.: Лекувахте ли се?

К.Л.: Моля?

Г.П.: Лекувахте ли се? 

К.Л.: Аз нямах чувство, че съм болна. 

Г.П.: Тоест, година не излизахте, а после?

К.Л.: Останах при дядо си да го гледам. След това той почина след една година и съвсем, съвсем случайно преводачът на Де Гол, ме пита: „Печатаете ли на машинке?”. „Печатаю, да”. С два пръста, не ми е професия просто. „Слушайте, мъжът на дъщеря ми, той е адвокат, търси секретарка. През лятото, да замества неговата. Искате ли?” А аз не си търсех работа тогава, не мислех за бъдещето изобщо.

Г.П.: А как се издържахте? 

К.Л.: Аз живях при майка ми. И тогава реших: „Ами да, за да помагам, ще отида. Но за два-три месеца”. И стоях трийсет години. Но когато чух, че това е работа за адвокат, си казах: „Ето пак!”

Т.Г.: Какво се случи, когато освободиха Владимир Юриевич, да сложим край на този сюжет? На интимния, превърнал се в съдебен.

К.Л.: Най-трудното след моето връщане, но аз го почувствах години след това – от деликатност никой не ме пита. А аз имах нужда да разговарям и да се освободя. Но ако не дай Бог някой ме пита и почвам да разказвам, почвам да треперя. Но това е една нервна реакция просто, това не е желателно, но чувствам, че треперя и дълго, дълго време... И аз тогава попитах Макаров: „Ти ще тръгнеш ли за Франция?”...

 

 

© 2012-2021 VIA EVRASIA Всички права запазени. site by: Св. Мирчева almanach "via evrasia", issn 1314-6645