"Честна история" – история и власт в постсъветска Русия. Дарина Григорова

Дарина Григорова

 

“ЧЕСТНА ИСТОРИЯ” – ИСТОРИЯ И ВЛАСТ В ПОСТСЪВЕТСКА РУСИЯ

 – В: Русия, Европа и светът. Сборник с материали от международна конференция. София 28– 29 септември 2009 г. С., 2012, 483–490.

 

”Честната история е ключът към формирането на доверителни отношения между народите”[1]

За ”честна история” призовава дясната ръка на руския президент, най-осведоменият за бъдещите крачки на Дмитрий Медведев, ръководителят на Администрацията на президента на РФ Сергей Наришкин.

            Когато властта започне да прилага морализаторски критерии за историята и за която и да е наука, било то хуманитарна или не, това е симптом за безсилие, напомнящо на обувката по масата на Никита Сергеевич. Ако властта иска да влияе върху обществената мисъл, методите ù не трябва да бъдат назидателно бюрократични.

            На 15 май 2009-а с указ № 549 руският президент създава „Комисия за противодействие на опитите за фалшификации в историята в ущърб на интересите на Русия”, чийто ръководител става С. Е. Наришкин. Самата формулировка на комисията веднага става обект на обществената ирония – а какво ще стане с фалшификациите, които не са във вреда на Русия?

            Властта в Русия не за първи път се опитва да създаде политкоректна история, най-показателният пример от имперска Русия през ХІХ в. е казионният партиотизъм на Николай І, а от съветското минало – краткият крус по история на ВКП /б/ на Сталин, последван по-късно от идеологическите комисии при Хрушчов и Брежнев (1958–1966).

 

ПРИЧИНИ:

 

1. Нова идеология

 

Причините за подобни инициативи винаги са идеологически, а руската власт не прави разлика между история и идеология. В постсъветска Русия новата идеология, следвана от последните двама президенти, е тази на държавния патриотизъм, който най-успешно може да замени идеологическия вакуум след 1991-а. Сакрализацията на държавата в Русия не е достатъчна, нужна е и идеологическа матрица.

Създаването на тази комисия обаче е по-скоро съветски рефлекс на бюрокрацията – риториката, преобладаването на чиновниците над броя на учените в състава ù, цензорните ù функции.

            Всяка държава пази паметта си, или идентичността си – методите са различни. Русия би могла да организира експертно мнение на учени, а не на чиновници, и без да го опакова в поредната комисия с гръмко заглавие – академичната общност няма нужда от ментори в лицето на властта. Пропагандата е деликатен инструмент, който за да има дългосрочно действие, трябва да се проявява завоалирано, а не императивно.

Не случайно против комисията се обявяват общественици, изповядващи различни политически възгледи – от апологета на Кремъл Михаил Леонтиев до крайния либерал Леонид Радзиховски. М. В. Леонтиев е съгласен с понятието „фалшификация на историята”, но определя комисията като „въпиющо противоречие с концепцията за развитието на образованието” [2].

Л. А. Радзиховски вижда в борбата за „историческа безопасност” резултат от „отбранителното съзнание” на руското общество, травмирано след 1991-а, което „не може да се приспособи към съвременния свят и се крие в раковината на миналото”[3].

            Историята не е политическа поръчка – подобни писания нямат и живота на еднодневка. Историята безусловно е свързана с идеологията на държавата, с колективната памет, с националните символи, но те се проектират в масовото съзнание в училище. Всяка държава има своите митологеми, създаващи незримото чувство на общност. Университетите обаче разрушават тези митове – това е призванието на науката. Тази комисия засяга всички нива на писане – от гимназиални до университетски, въвеждайки регламентирана цензура с много разтегливото за историческото повествование понятие “фалшификация”.

            Новата идеология е свързана със старите тайни – Сергей Наришкин оглавява и комисията за защита на държавната тайна, което е симптоматично и е свързано с проблема за разсекретяването на архивите. Дали ще се оправдаят надеждите на един от членовете на комисията – историка Николай Сванидзе, да се разкрият архивите, е въпрос, чийто отговор по-скоро е отрицателен, още повече че самият Н. К. Сванидзе приема за равнозначни „интересите на Русия” и „интересите на историческата наука”[4].

 

2. Легитимация на нова Русия: съветското наследство

           

Руската федерация е легитимен наследник на СССР. Съветското наследство обаче разпъва руското общество между двете крайности – на заклеймяването и на носталгията, и трябва ли Русия да носи отговорност за сталинския режим.

За един историк подобен въпрос е излишен, „вината” в историята не присъства като академична оценка, а е политическа категория на победителя. При друг развой на Втората световна война в Нюрнберг щеше да има други подсъдими, порицани с не по-малка ярост.

За руснаците отговорът на този въпрос е важен. Отношението към Сталин и сталинизма е лакмус за обществена позиция. Сталин е втората фигура от руската история след Петър І, която разделя общественото мнение на всички нива. За Ленин почти няма дискусии, лежи забравен в мавзолея и е атракция за туристи, а ако рядко има спорове, то те са само дали да бъде погребан или не.

Ако отричането на Сталин и на съветското минало беше модно по времето на Елцин, при втория мандат на Путин и вече при Медведев има тенденция в обратна посока – оправдаване на действията му. Въвежда се нов политкоректен език – вместо „тоталитарен режим” – „личен режим” на Сталин, вместо „разпадане” на СССР – „трансформация”, вместо „двувластие” Путин–Медведев – „тандем”, вместо „Чеченската война” – „военнополитическа криза” и т.н.

В ръководството за гимназиални учители, преподаващи съвремена руска история, на А. В. Филипов  Сталин е наречен „ефективен мениджър”, а след бурна обществена реакция – „рационален управленец”. Репресиите са определени като „кървава ротация”, която “закалява бюрокрацията”, и като “стремеж да се обезпечи максимална ефективност на управленския апарат”[5] – нещо като качествен отбор.

Ако трактовката за Сталин разделя руснаците, оценката им за Великата отечествена война е еднозначна – тя е свят спомен за всички поколения. Не случайно след войната прощават на Сталин репресиите от 30-те, еуфорията от победата поражда очакването за промяна към по-добър свят благодарение на руските жертви във войната, което е по-силно от семейната памет на репресираните[6]. Ликуването от победата е всеобщо, национално, руско. Това чувство обединява и днес всички руснаци в нова Русия.

И тук всъщност е главната причина за създаването на тази комисия – защитата на този спомен. Ако за руснаците Великата отечествена война и сталинизмът са различни неща, то на Запад има тенденция за сливането им в едно в полза на отрицанието. Поводът на създаването на комисията при президента на РФ е решението на Европейския парламент от 23 септември 2008 г. да обяви 23 август за „ден в памет на жертвите на сталинизма и нацизма”[7]. На 3 юли 2009 г. във Вилнюската декларация ОССЕ потвърждава с резолюция решението на Европейския парламент[8].

Приравняването на сталинизма и нацизма от академична гледна точка не присъства като спор – макар и близки по много показатели, двете явления са достатъчно разнородни, за да бъдат уеднаквявани. Академичните среди обаче далеч не влияят на общественото мнение, което е подвластно повече на политически спекулации или невежество.

На институция се отговаря институционално – руският отговор на Европейския парламент е въпросната комисия. За съжаление, отговорът на Русия е не по-малко тесногръдо бюрократичен от декларацията на европейските парламентаристи.

Изказът на някои от членовете на комисията (С. Е. Наришкин, Н. А. Нарочницкая) напомня тази на брошурата от 1948-а “Фальшификаторы истории” в отговор на сборника на Държавния департамент на САЩ за съветско-германските взаимоотношения (1939–1941) „Nazi-Soviet relations”, 1939–1941. В брошурата се говори за “вероломната позиция” на САЩ, за “клеветническа кампания” срещу СССР, която цели да “отслаби международното му влияние” [9].

Наталия Нарочницкая, заместник-председателят на Комитета по международни въпроси към Държавната дума, определя целта на комисията като „държавна задача”, която защитава не само „оскърбената гордост на великорусите”, но е и отговор на „отричането на Русия като историческо явление”. “Извращава се смисълът на нашата победа, постоянно я игнорират. Няма да се учудя, ако следващото западно поколение няма изобщо да знае кой с кого е воювал. Ще мислят, че демократическите страни са воювали против две тоталитарни чудовища, които са спорили за господство” [10].

Опасенията на Н. А. Нарочницкая са, че ако се обяви СССР за престъпна държава, ще се подложат на съмнение всички международни решения, в които е вземал участие, което ще рефлектира върху правоприемника му – Русия[11].

Сергей Наришкин вижда основната функция на комисията като „борба за историческа справедливост”: „Сега фалшифицираната история прониква в много кабинети на ръководители на партийни групи и дори на ръководители на съседни държави, които вместо да установяват нормален политически диалог с Русия, организиране на взаимноизгодно сътрудничество, се опитват да предявят към Русия всевъзможни претенции: териториални, политически, материални. Ние, разбира се, не можем да допуснем това”[12].

Ръководителят на Администрацията на президента на РФ говори за „информационна война”, в която “…устойчивото издигане на нашата страна не се съгласува с плановете на известните световни държави, желаещи да видят Русия с ограничена самостоятелност” и чието поле е историята.

„Информационна война” е имало винаги, въпрос на пропаганда на ценности, осветляващи геополитическите интереси на всяка държава, историята е само част от информационното пространство на тази война или излъчване на влияние – културно-политическо. Въпросът обаче е как се води тази война – генерално сражение с държавна комисия срещу фалшификациите не е най-ефективното средство – подобна тактика напомня на опитите на Николай І да проведе генерално сражение от европейски тип в насечената планинска местност на Кавказ – резултатът е плачевен.

Сергей Наришкин визира като участници в „информационната война” най-вече Украйна, Грузия, Прибалтийските страни и Полша. След разпадането на СССР започва и информационното откъсване на гореспоменатите страни от съветската и от руската общност, което е плод на национални комплекси. Усилията им напомнят тези на съвременните македонци, които виждат корените си във Филип Македонски. Украинците превеждат Гогол на украински, в Естония се издигат паметници на нацисти – примерите са много.

Русия е носител на велика, европейска култура и начинът да защити паметта си не е чрез демонстрация на държавническа или по-скоро чиновническа мощ. Каквото и да правят украинските политкоректни историци, Киевска Рус е част от руската история и не може да стане “Киевска Украйна”, както и нашата “История славянобългарска” не може да стане история “славяномакедонска”.

„Голодоморът” не е национален геноцид срещу украинците, а социален геноцид срещу съветските селяни – украинци, руснаци, казахи и др., населяващи житните райони на СССР. Да, в Украйна има институт за национална памет под егидата на президента Юшченко, който “твори” новите украински митове, но трябва ли Русия да отговаря по подобен начин. Слава богу в България няма подобна комисия за Македония.

Има и по-крайни виждания за борба за „историческа справедливост” освен тези на комисията – това на министъра на извънредното положение и съпредседател на Висшия съвет на партия „Единая Россия” Сергей Шойгу, известен с радикалните си изказвания. На 4 февруари 2009-а Шойгу предлага да се въведе закон за наказателна отговорност за отрицание на победата на СССР във Втората световна война: „Тогава президентите на някои страни, отричащи това, не биха могли безнаказано да идват в нашата страна. А кметовете на някои градове, преди да събарят паметници, няколко пъти ще помислят за това”[13]. Шойгу е подкрепен от генералния прокурор на Русия Юрий Чайка.

Думата реагира на предложението на Шойгу и на 6 май 2009-а разглежда закон „за противодействие на реабилитацията в бившите републики на СССР на нацизма и нацистките престъпници”.

Депутати от „Единая Россия”, начело с говорителя на Думата Борис Гризлов, предлагат изменение и допълнение в Наказателния кодекс с нов член „Реабилитация на нацизма”, за който да се предвижда глоба до 300 хил. рубли или лишаване от свобода за срок от 3 години. Ако са използвани служебното положение или медиите, глобата да бъде 500 хил., а срокът – до 5 години[14].

Ако за 1948-а – началото на Студената война, подобна риторика е естествена, то за 2009-а тя е неефективна от гледна точка на пропагандата.

Датата на декларацията на Европейския парламент – 23 август, не е избрана случайно, а е фиксирана върху деня на сключването на пакта Рибентроп–Молотов през 1939-а. Подобна фиксация би била обективна, ако не се забравя за Мюнхен 1938-а, но политическата памет е избирателна. В руското общество темата Рибентроп–Молотов е обект на дискусии най-вече по времето на перестройката, когато се огласява секретното споразумение. Официалното признание на пакта е чак през декември 1989-а на втория конгрес на народните депутати.

Реалистична е гледната точка на ректора на МГИМО и академик на РАН Анатолий Торкунов, който нарича Мюнхенското споразумение ”позорна сделка”, а пакта Рибентроп–Молотов – ”зловеща алтернатива на съюза с Франция и Англия” и ”сталински грях”[15].

Възстановяването на статуса на велика сила е основен приоритет на руската власт на нова Русия. Геополитическото противопоставяне след падането на Желязната завеса не се е променило и отново се възражда словесният фон на студената война. Донякъде това служи и за отвличане на вниманието на руското общество от наболелите въпроси от кризата. Образът на врага обаче не винаги е печеливш пропаганден ход, макар и за временно обединяване на общността.

Официалните представители на властта, неангажирани пряко с комисията, реагират различно на декларацията на Европейския парламент. Сергей Миронов, председателят на Съвета на Федерацията на Федералното събрание на РФ и на партия „Справедливая Россия”, призовава Русия да се „възползва от достъпните й международно-правови лостове”: ”Срещу нас действат агресивно, без да се церемонят. Затова е необходима премислена и настъпателна държавна политика по отношение на фалшификациите на историята, при която всеки държавен орган, всяка политическа партия, всяка обществена организация, трябва, казано по суворовски, да знае свая маньовър”[16].

По-прагматичен и близък до премиера е министърът на външните работи Сергей Лавров, който също е против налагането на „историческа вина” на Русия и „информационни атаки”[17] срещу руската история, но основният акцент на изказването му е призивът му да се приеме инициативата на Медведев за европейска безопасност като алтернатива на НАТО.

Бившият президент и настоящ премиер на Русия Владимир Путин на посещение именно в Полша (полският Сейм обвинява в резолюция СССР в геноцид във връзка с разстрела на полските офицери в Катин (1940) – в Гданск, оповестява и официалната позиция на Кремъл, която е далеч от политическото заклеймяване: „…трябва да признаем, че всички предприемани от 1934 до 1939 година опити да се умиротворят нацистите, сключвайки с тях различни споразумения и пактове, от морална гледна точка са неприемливи, а от практическа, политическа гледна точка – безсмислени, вредни и опасни. Именно съвкупността от всички тези действия и доведе до тази трагедия, до началото на Втората световна война “[18].

 

Русия няма нужда от бюрократи-защитници и от поредните комисии, достатъчно е руската държава да влага повече средства в руската култура, която отдавна е надхвърлила политическите граници.

 

Държавата безспорно е носител на националните ценности – но методите ù не трябва да бъдат ретроболшевистки с директивни планове, а да бъде пазител на високата култура. Ако силата на демокрацията зависи от разделението на трите власти, то силата на съвременното общество може да се гарантира от разделението на двете власти – тази на държавата и тази на пазара. Държавата трябва да бъде покровител, а не ментор на чистата наука – не приложната, а теоретичната, която определя бъдещето, както и да култивира вкуса към високата култура.

 

 

 

 

 

 

 

 

           

 

             

           



[1] Нарышкин, С. Е. Честная история – ключ к формированию доверительных отношений между народами, с. 1. http://obrazovanie.viperson.ru/data/200908/naryshkin.pdf (19.09.09)

[2]  Леонтьев, М. В. Нельзя демонтировать историю России. http://www.sorokinfond.ru/index.php?id=835 (18.09.09)

[3] Радзиховский, Л. А. Оруел отдыхает. – Взгляд. 25 мая 2009 г. http://www.vz.ru/columns/2009/5/25/289539.html (29.08.09)

[4] Сванидзе, Н. К. Ложь или не ложь. http://www.svobodanews.ru/content/backgrounderfullpage/1767924.html (20.09.09)

[5] Филиппов А. В. Новейшая история России, 1945—2006 гг.: кн. для учителя. М.: Просвещение, 2007, с. 38, 41, 88, 90.  http://www.alleng.ru/d/hist/hist124.htm (21.09.09)

[6] “Мы победили! Фашизм – самое страшное на свете – разгромлен… Победителей не судят! Увы! Мы простили Сталину все!”. – Трагедия моего поколения. – Литературная газета, 1990, № 37. Владимир Трубецкой, внукът на княз Николай Трубецкой, на 9 май се намира в санитарен влак от Германия към Средна Азия и наблюдава: “Мы ехали через всю разороенную, голодную страну и на всем пути видели неописуемое ликование людей. Верилось, что теперь начнется жизнь”. – Дни Трубецких. – Огонек, 1992, № 4, с. 14. Цит. по: Лельчук, В. С. Апогей и крах сталинизма. Страницы российской истории. М., 1998.

Така разсъждава човекът, на когото през 1937 г. са разстреляли баща му, майка му и по-голямата му сестра са умрели от изтощение в лагер, където остава най-големият му брат и след 1945 г.

[7] Declaration of the European Parliament on the proclamation of 23 August as European Day of Remembrance for Victims of Stalinism and Nazism. http://www.europarl.europa.eu/sides/getDoc.do?reference=P6_TA(2008)0439&language=EN (21.09.09)

[8]Vilnius declaration. Resolution on divided Europe reunited: promoting human rights and civil liberties in the osce region in the 21st century, p. 10, p. 48.

http://www.oscepa.org/images/stories/documents/activities/1.Annual%20Session/2009_Vilnius/Final_Vilnius_Declaration_ENG.pdf (01.10.09)

[9] Фальсификаторы истории. М.: ОГИЗ, Госполитиздат, 1948. 79 с. (Историческая справка.) http://militera.lib.ru/research/false/index0.html (19.09.09)

[10] Нарочницкая, Н. А. Спецкомиссия по фальсификациям “нужна давно”. http://www.narochnitskaia.ru/cgi-bin/main.cgi?item=1r300r090519221000 (21.09.09)

[11] Газета, 19 мая 2009 г. http://www.old.gzt.ru/politics/2009/05/19/222502.html (18.09.09)

[12] Кто и как будет защищать национальные интересы России в европейской истории? http://www.historyfoundation.ru/media_item.php?id=175 (19.09.09)

[13] Новости федерации. http://www.regions.ru/news/2216131/ (21.09.09)

[14] День победы в уголовном кодексе. – Газета,  6 мая 2009 г. http://www.gazeta.ru/politics/2009/05/06_kz_2983386.shtml (27. 09. 09)

[15] Торкунов, А. В. Предвоенные урики нашего времени. http://viperson.ru/data/200908/Torkunov4.pdf (22.09.09)

[16] Миронов, С. М. Фальсификация истории, угроза современности. http://kadry.viperson.ru/data/200908/Mironov.pdf (22.09.09)

[17] Лавров, С. В. История реальная и мнимая. http://viperson.ru/data/200908/Lavrov.pdf (22.09.09)

[18] В. В. Путин выступил на состоявшейся в Гданьске церемонии, посвященной 70-ой годовщине начала Второй мировой войны. http://premier.gov.ru/visits/world/130/3541.html (22.09.09)

© 2012-2020 VIA EVRASIA Всички права запазени. site by: Св. Мирчева almanach "via evrasia", issn 1314-6645