10. СЪВРЕМЕННИЯТ РУСКИ КОНСЕРВАТИЗЪМ И “ЕДИННА РУСИЯ”. СВЕТОСЛАВ МАНОИЛОВ

Светослав Маноилов,

д-р по история

 

 

 

СЪВРЕМЕННИЯТ РУСКИ КОНСЕРВАТИЗЪМ

И “ЕДИННА РУСИЯ”     

Manoilov Svetoslav Quo vadis Russia 2012.pdf

„Държавната власт, това е лична жертва, пренесена на олтара на Родината!”[1]

                                                      Никита Михалков 

 

Консерватизмът има сериозни традиции в Русия, като зараждането му датира от началото на XIX в. Той принадлежи и е важна част от европейския консерватизъм и въпреки хиатуса в неговото съществуване през годините на СССР, идеите му се възраждат със създаването на посткомунистическата Русия. В продължение на двадесет години страната преминава през идеологическия път от либерализъм и западничество към консерватизъм и патриотизъм. Консервативна промяна в ценностните ориентация на руското общество и в съзнанието на политическата класа се случва в края на деветдесетте години на XX в. и началото на новото хилядолетие. В обществото се формират  две основни тенденции – изграждането на демокрация в Русия и засилването на историческата памет на руснаците, консервативна промяна в ценностните ориентации на руснаците. През 90-те години на миналия век се случва масово обръщане на руснаците към традиционните ценности на тяхната цивилизация,  завръщане на важна част от интелектуалния елит към ценностите и идеите на руската философия на обществото, държавността и правото.

Специална роля в подготовката и изпълнението на консервативния обрат в общественото съзнание на нова Русия играе Руската православна църква. Конструктивната роля на духовните лидери на страната ясно се проявява още в периода на кризата през 1993 г. Именно тогава идеята за национално единство, единство на многонационалния народ, единство на социални групи и поколенията става водеща за руската държава и общество и най-важният урок на октомври 1993 г.

До края на 90-те години на XX в. в резултат на обществен дебат успява да се отдели патриотизмът от политическото и идеологическо левичарство, а дясно-консервативните позиции да се очистят от западническите илюзии.

Един от признаците на това осъзнаване е създаването и успеха на партията “Единна Русия”[2] Тя се формира като партия на президента Путин и отначало претендира да има центристка насоченост. Постепенно идеологията й се избистря и в края на 2009 г. „Единна Русия” приема консерватизма за своя официална идеология. На състоялия се XI конгрес (23 ноември 2009 г.) на партията в Санкт Петербург председателят на Висшия съвет Борис Гризлов казва:

„Днес ние приемаме програмен документ на партията, в който заедно с целите на подобряване на качеството на живота и икономически проекти за развитие ще бъде ясно обозначена нашата идеология – руският консерватизъм. Това е идеологията на стабилност и развитие, на постоянно творческо обновление на обществоот без стагнация и революции”[3].

От горното изказване става ясно, че „Единна Русия” се възприема за наследник на руския консерватизъм, но прибавя към него нови идеи, които имат задача да го направят отговарящ на съвременността. Така според партията на Владимир Путин развитието на Русия ще се осъществява съобразно традицията, но ще цели подобряване на духовното и материално състояние на народа чрез стабилност и развитие, а също така и обновление, което обаче ще става не чрез революции, а чрез еволюция.     Политологът Йосиф Дискин, председател на „Единна Русия”, твърди, че това означава курс на консервативна модернизация по примера на следвоенна Германия и Япония. Въпреки че на пръв поглед политиката на „консервативна модернизация” изглежда като оксиморон, тя не се състои от взаимоизключващи се принципи, тъй като описва развитие, което да гледа напред, но да е стъпило на традициите и да се съобразява с местните специфики и миналото. Сравнението с Германия и Япония цели да покаже и стремежа към бързо възстановяване на отминала мощ и позиции.

Един от най-известните представители на модерния руски консерватизъм е Никита Михалков. Той развива идеите си за философията на това политическо учение в манифест, който публикува в интернет[4]. В него Никита Михалков нарича идеологията на „Нова Русия” „просветен консерватизъм”.  Под този термин руският режисьор разбира способността да се осмисли миналото, да се прецени бъдещето и едновременно с това способността да се работи ефективно в съвременния свят. Така неоконсерватизмът се превръща в нещо повече от просто преклонение пред миналото, а е насочен и към бъдещето, без да губи връзка със съвремието. Според Никита Михалков просветният консерватизъм изразява светогледа на културния, политическия, научния и икономическия елит на руския народ в цялост. По този начин се изтъква изначалността и естествеността на тази идеология и нейната близост с руската менталност. Именно това е един от най-силните доводи на руските традиционалисти – консерватизмът и неговите принципи отразяват най-добре народната душа и традицията.

Друг силен довод в полза на консерватизма според Никита Михалков е, че той: „представлява антитеза на държаното безвластие, обществената анархия и индивидуалния произвол”[5]. Анархията или терминът, използван в Русия за съчетанието от безредие, беззаконие и бездържавие – „смут”, е един от най-големите страхове за руския народ. Предотвратяването и недопускането на подобни фатални събития е основната грижа на държавата. Според консерваторите сигурността, която предлагат, несъмнено им носи дивиденти сред сънародниците им. 

Според Йосиф Дискин Владимир Путин намира идеологическа близост с Пьотър Столипин, един от най-способните руски държавници на имперска Руския. За него е характерна именно политиката на консервативна модернизация[6]. Никита Михалков също така разглежда реформатора от началото на ХХ в. като идеологически предшественик на Путин поради просветно-консервативните му възгледи в политическите и държавни дела[7]. Сравнението между двамата цели да покаже приемствеността в политиката за опазване и развитие на държавата.

Квинтесенцията на консервативната програма на „Единна Русия” е обобщена в “Плана” на Путин за развитие на Русия. Неговите лайтмотиви са:

- силна държава като гарант за личната и обществената свобода;

- ненамеса на държавата в личния живот на гражданите, отсъствие на държавен монопол в пазарната икономика;

- осигуряване на равни стартови възможности за всички, борба срещу монополизма, поощряване на честната конкуренция и състезателния дух;

- частично преразпределение на обществените блага в полза на уязвимите и нуждаещите слоеве население;

- проектиране и извършване на реформи, но не и на революции[8].

            От „Плана” могат да се извадят няколко основни акцента, които разясняват принципите на новата руска консервативна политика. Най-важният от тях е този за силната държава. Тя е необходима, за да може да изпълнява своята социална функция – да гарантира правата и свободите на своите граждани, а също така да ги пази от произвола на бизнеса и интернационалния капитал. Силната държава също така може да осигури равен старт на гражданите и да провежда реформи, без да се стига до сътресения и революции. Тя трябва да гарантират на Русия устойчиво развитие и да възстановят позициите й на международната сцена.

            Никита Михалков описва целите на новата консервативна политика така: „Такъв е нашият курс – курс на икономически ръст и политическа стабилност, които трябва да позволят на Русия през XXI век да стане силна и независима, конкурентоспособна страна”[9].  „Ръст” и „стабилност” са двете ключови думи в горното изказване, описващи квинтесенцията на консервативната политика – устойчиво държавно развитие, неделима връзка между държавните и обществените промени, които, от една страна, се опират на националната културна традиция, а от друга – отговарят на глобалните цивилизационни изисквания.

Как се стига до консерватизма на „Единна Русия”?

Според Андрей Исаев – помощник-секретар на Президиума на Генералния съвет на “Единна Русия” има три основни, борещи се помежду си сили, които ще определят мястото на Русия в съвременния свят. Първите са изолационистите – комунистите, които считат, че родината им не може да оцелее в условие на свободна конкуренция и трябва нова „Желязна завеса” и държавен социализъм – техният идеал е светлото минало. Вторите са западниците, които са привърженици на шоковата терапия и промяната на всяка цена, без да отчитат спецификите на руската реалност и менталност. 

Третата сила са консерваторите, които според Андрей Исаев са поддръжници на суверенната демокрация. Те разбират необходимостта от по-нататъшна интеграция на Русия в световната общност, но държат на това, че тази интеграция трябва да стане при изгодни и достойни за Русия условия, така че реформите да не нанесат катастрофални последствия за народа й. Андрей Исаев твърди: „социалният консерватизъм – това не е стремеж към застой и консервиране на настоящата система. Нашата идеология е модернизацията на страната, нейната адаптация към съвременните реалности, не на всяка цена, а в интерес на мнозинството наши граждани, при определени принципи, отчитащи особеностите и традициите на нашата страна”[10].

Именно тази трета сила се стреми да обедини руския народ и да го поведе към бъдещето, изградено на основите на миналото и традицията. „Консерватизмът – това е идеологията на общонационалния успех. За нас най-важното е просперитетът за целия народ”[11]. Под „народ” консерваторите разбират съвкупността от сегашното поколение, миналите и бъдещите, като не забравят заслугите на вторите и мислят в перспектива за третите.

„Руският консерватизъм произлиза от народа и се опира на средната класа. Руският консерватизъм не е против модернизацията, но по пътя на еволюцията, а не на революцията”[12]. Така тази „трета сила”, „Единна Русия”, има претенциите да бъде не само водещата политическа идеология, но и политически център между лявото и дясното – играещ ролята на национален обединител.

Какво точно да се консервира?

Коя система на управление – имперската, съветската или съвременната държавна традиция?

 

Един от основните въпроси пред съвременния руски консерватизъм е към съхранение на коя държавна традиция трябва да се стреми – имперската, съветската или съвременната? На пръв поглед този въпрос има лесен отговор – Русия от периода преди революцията е изградена на консервативните принципи – самодържавие–православие–народност, и именно към това трябва да се стреми всеки руски консерватор. Докато положението с втория и третия принцип – православието като истинската религия и връзката на народа с държавата, остават неоспорими за традиционалистите, то връщането на монархията в Русия не изглежда реално.

Съветската държава е отрицание на консервативния идеал. Но именно по време на този период Русия достига своята най-голяма външнополитическа мощ – след Втората световна война.  Ето защо неоконсерваторите не целят връщането на комунизма като идеология, понеже както сполучливо казва един от тях – „Социализмът – това е продажбата на духовното първородство на човека за паница леща”[13]. Същевременно те се стремят към възстановяването на позициите от този период като външнополитическа сила и влияние. В руското общество и сред част от консерваторите съществува положително мнение за Сталин, тъй като той заменя принципите на управление – от интернационално социалистически към старите имперски, и в края на живота си е консерватор. Прочутата му мисъл, че кадрите решават всичко – първо е казана от основоположника на руския консерватизъм Николай Карамзин…

Според част от съвременните руски консерватори: „Консерватизмът в съвременна, „либерална”, Русия предполага почит към първите й президенти, конституцията й, флага й, герба й, и също така изработването на определена историософска концепция, оправдаваща съществуването й в днешния й вид…”[14]. От друга страна, някои от тях са против Елцин, въпреки че той поставя основите на съвременната руска държава. Те свързват времето му с разрухата, загубата на международни позиции и вътрешната анархия – Новият руски смут. Именно поради това „основоположникът” на съвременната руска република е непопулярна личност сред консерваторите. Освен това животът на съвременната руска република е твърде кратък и недоказал се във времето, за да бъде предмет на консервиране.

Така идеологията на съвременния руски консерватизъм е насочена към запазване на добрите практики от трите държавни строя в Русия. Основата е, разбира се, имперската традиция. От съветския период стремежът е към възстановяването на мощта и влиянието на държавата. А новата посткомунистическа система трябва да даде на консерватизма неговия модерен облик – на република, лидерът на която е президентът, новият самодържец…. Никита Михалков твърди: „Ние мислим, че върховната власт в Русия следва да се разглежда като единна и единствена, правова и законна. Прототипът на такъв тип власт е близък и разбираем за нас исторически. Днес той е конституционно закрепен и представен в длъжността на президента на Русия”[15]

Задачите на съвременния руски консерватизъм

Руският консерватизъм има непосредствена връзка с европейския, основата на който са християнството и Античността, и той използва понятийния апарат на класическата философия на обществото, държавата и правото. Това важи в пълна сила и за съвремието, като едновременно с това модерният руски консерватизъм трябва да продължи интелектуалната линия на руската религиозно-обществена, държавна и правна философия. Така може да се обобщи – той има две основни измерения – вътрешно и външно.

Външни измерения

„Фундаменталната задача на руския консерватизъм е реализацията на цивилизационната мисия на Русия”[16]. Според консерваторите отговорът на най-важния проблем за развитие на руското общество, е пряко свързан с решаването на т.нар “вечен въпрос” на Русия за историческа и културната й идентичност.  А това изисква разрешаването на някои проблеми като сблъсъка на цивилизациите, глобализацията, интернационалния капитал, уравниловката на хората, масовата култура, водеща до обезличаване.

Според консерваторите има три външнополитически измерения за възраждане на Русия: в православния свят, християнска Европа и евразийството.

Европейските измерения на руския консерватизъм

Съвременният европейски консерватизъм е породен от секуларно-либералния глобализъм и експанзията на ислямския универсализъм и има за цел да запази европейската идентичност, която не може да съществува без християнската си основа. И секуларно-либералният проект на Запада, и ислямистката експанзия на Юга, и национално-езическата реакция, идваща от самата Европа, погубват нейната цивилизация и християнството остава последна й реална опора. „Така се откриват много сериозни перспективи за Русия, която неочаквано за всички, включително и за себе си, се оказва едва ли не последната крепост на европейската идентичност”[17].

Устояването на християнската европейска идентичност представлява третият път между националния изолационализъм и либералния глобализъм. От една страна, пътят на национален изолационализъм е абсолютно невъзможен, за която и да е държава от европейската цивилизация, включително и Русия, и противоречи на християнски светоглед. От друга страна, отвореността към света и готовността да се жертва собственият суверенитет без наличието на солидна културно-идеологическа основа може да доведе до национално самоубийство. Така за руските консерватори обединението на европейските държави около християнството е най-логичният и геополитически правилният път за развитие и именно в тази посока са насочени усилията им в сферата на външната политика.

Руската православна култура, въпреки своето своеобразие, несъмнено е част от европейската и има свое място за съществуването и изграждането на Европа. „В сложната ситуация именно Русия, бъдещ източен полюс на европейската цивилизация, притежава достатъчен геополитически потенциал, за да бъде вдъхновяващ и обединяващ инициатор на борбата за съхраняване и укрепване на истинската европейска идентичност”[18]. Руските неоконсерватори приемат идеята на своите предци за мисията на родината си на спасител на Европа и света, задължение произтичащо от идеята за Москва като Трети Рим – обединител и миротворец в християнския свят.  Мисията на Русия според консерваторите има съвременните измерения:

 „Може да се твърди, че Русия е длъжна да предложи проект за алтернативен „консервативен” ЕС, където ценностите на християнската култура ще имат не по-малко значение от ценностите на утопичния либерализъм за самия „западен” ЕС. При това целта на Русия е не само да обедини всички православни, но и всички страни по целия свят, които имат европейска идентичност. Това е вселенската мисия на Русия като наследница на Византия и Третия Рим – да служи за защитник на всички християни по света”[19].

Този цивилизационен избор представлява руският неоконсерватизъм, доколкото той съчетава в себе си последователната защита на традиционните ценности на православието и мисионерската експанзия на тези ценности по целия свят.

Основна вътрешнополитическа задача

Модерните руски консерватори се ръководят от принципа, издигнат от А. Солженицин: „Спасението на народа” е най-важната от всички наши държавни задължения”[20]. Тази задача произтича от християнското разбиране за човека като образ и подобие на Божие. Признаването на духовното достойнството на човека, неговата свобода и отговорност, означава че задължението за “спасяване на народа” включва и аспектите на нравствено възраждане, и културното развитие на всеки човек. Това показва един по-дългосрочен поглед върху развитието на обществото и народа.

„Спасението на народа”, означава да му се предостави  защита не само от държавно-бюрократичен произвол, но и от частната икономическа власт. Ръководещ принцип за руските консерватори е идеята, че държавата трябва да служи на човека, а икономиката – на държавата. Така те дават нова, много важна функция на държавата – да пази народа от интернационалния капитал и бизнес, за който хората са само производителни единици и клиенти. Защитата от глобализацията, водеща към обезличаването на човека и неговата духовност, подчиняването на живота му на „пазарни принципи”, е новата социална функция на държавата според руските консерватори.

Никита Михалков обобщава по следния начин основната задача на консерваторите: „Занимавайки се с държавно и партийно строителство, подпомагайки самоорганизацията на гражданското общество, ние винаги сме длъжни да помним, че нашата главна цел и грижа е човекът!”[21].

Трябва да се подчертае, че за руските консерватори спасението на народа” не е синоним на връщане към практиката на социализма и, напротив, изисква жестока полемика с левите идеи, особено с комунизма. Основният проблем със съветския режим е същия като с глобализиращия свят – обезличаването и обездушаването на индивида. А според неоконсерваторите персонализмът  –  възприятието на човека през призмата на категорията личност, е особено важен, фундаментален принцип за руския консерватизъм. Този термин е въведен от Николай Бердяев, който го разбира като индивидуализъм на уникалната човешка личност, но не егоизъм.

Обобщение:

            След разпадането на СССР и комунизма Русия се нуждае от нова идеология, която да замени старата. Опитите да се наложат неолиберални „западни” ценности не срещат подкрепа сред по-голямата част от населението. Важна роля в подготовката и изпълнението на консервативна обрат в общественото съзнание на нова Русия играе Руската православна църква. Тя възстановява позициите си на духовен стожер, а православието и философията му стават водещи за формирането на народния светоглед. Владимир Путин и неговите съмишленици добре осъзнават това и създават „Единна Русия” като партия с консервативни принципи.

Същевременно с това те се опитват да доразвият класическата философия на руския консерватизъм, така че той да може да отговори на съвременните предизвикателства. Целта им е да постигнат максимално широка подкрепа в обществото чрез обединение на надпартийни принципи. Така неоконсерваторите изграждат стройна и добре обусловена идеология, но основната тяхна задача остава да реализират идеите си на практика.  За да не звучи програмата им като поредните добри пожелания, „Единна Русия” и Путин трябва да свършат много работа и да се справят с проблеми като силната власт на олигарсите и създаването на средна класа от икономически независими хора. От това зависи дали Русия ще осъществи консервативната модернизация по примера на Япония и Германия или президентът и партията му ще останат в историята като поредния режим, опиращ се на благородна философия, но нямащ потенциала или желанието да я реализира.



[1]Михалков, Н.Право и правда. Манифест Просвещенного Консерватизма. 26.10.2010, 15:34. http://www.polit.ru/article/2010/10/26/manifest/. (18.04.2012).

[2] Предмет на изследването е съвременния руски консерватизъм като идеология на „Единна Русия, а не историята на партията. Повече за Единна Русия - http://er.ru/party/history/, 18.04.2012.

[3]Малер, А. Философия консерватизма: противоречия и преодоления. Современный российский консерватизм. М., 2011, с. 26.

[4]Михалков, Н. Право и правда. Манифест Просвещенного Консерватизма…, пак там.

[5]Михалков, Н.Право и правда…, пак там.

[6] Дискин, Й. Путин видит идеологическое родство с консерватором Столыпиным. http://www.pravda.ru/news/politics/13-07-2011/1083802-putinsti-0/#. (18.04.2012).

[7]Михалков, Н. Право и правда…, пак там.

[8]Носков, И. Матигын, М.Идеология "Единой России": суверенная демократия и социальный консерватизм 17:45 16.08.2007. http://www.qwas.ru/russia/pp-pss/id_68242/ (02.04.2012).

[9] Михалков, Н. Право и правда…, пак там.

[10]Носков, И. Матигын, М. Идеология "Единой России"…, пак там.

[11] Пак там.

[12] Пак там.

[13]Волобуев, С. Смысл и задачи современного российского консерватизма. Современный российский консерватизм. М., 2011, с. 7.

[14]Малер, А. Философия консерватизма…, с. 29.

[15] Михалков, Н. Право и правда…, пак там.

[16]Волобуев, С. Смысл и задачи современного…, с. 11.

[17]Малер, А. Философия консерватизма…, с. 40.

[18] Пак там.

[19] Пак там.

[20]Волобуев, С. Смысл и задачи современного российского консерватизма. Современный российский консерватизм. М., 2011, с. 6.

[21]Михалков, Н.Право и правда…, пак там.

© 2012-2019 VIA EVRASIA Всички права запазени. site by: Св. Мирчева almanach "via evrasia", issn 1314-6645