12. РУСИЯ СЛЕД КРАЯ НА ПУТИНОВИЯ КОНСЕНСУС. ПЛАМЕН ДИМИТРОВ

Пламен Димитров,

доктор по история,

Българско геополитическо дружество

РУСИЯ СЛЕД КРАЯ НА ПУТИНОВИЯ КОНСЕНСУС

Dimitrov Plamen Quo vadis Russia 2012.pdf

            След като в продължение на доста години истинска политика в Русия се правеше само в кръга на властващия елит, в края на 2011 и началото на 2012 г. Москва и други големи градове бяха разтърсени от масови демонстрации с ясен опозиционен характер. Повод за вълната от митингова демокрация станаха парламентарните избори от 4 декември 2011 г., на които управляващата партия „Единна Русия” спечели по-малко от половината от подадените гласове (49,2%) и бе много близо до загуба на мнозинството си в Държавната дума. Това, което изкара хиляди руснаци по площадите, обаче не бе очевидното отслабване на казионната партия, а нарушенията и откровените фалшификации на вота, прикривани доста неумело от властите. Оценките за случилото се на Блатния площад в Москва на 10 декември и на последващите митинги са разнопосочни. Редица анализатори, най-вече западни, смятат че това е началото на края на Путиновия режим. Други са на мнение, че протестните настроения си остават маргинални, митингите постепенно ще затихнат и сегашната политическа система на Русия ще се съхрани още дълго време.

            През ХХ и XXI век Русия бе залята от две последователни и почти застъпващи се исторически вълни, които смазват политическата активност на редовите граждани. Първата бе комунистическият тоталитаризъм, а втората – консуматорският модел на обществено поведение. Пламналият през 90-те години на XX век масов интерес към политиката затихна бързо и поне до края на 2011 г. мнозинството руснаци бяха в „политически безсъзнателно състояние”. Активен бе само един тънък слой от интелектуалци и представители на зараждащата се средна класа, главно в Москва и Петербург, които критикуваха яростно системата, но поради своята малочисленост и липса на достъп до телевизиите те не представляваха заплаха за властта.

            По време на перестройката и първите години от управлението на Елцин вирусът на демокрацията „заразява” руския политически организъм, но без да е в състояние да се развие докрай и да го трансформира в нещо подобно на западните общества. Въпросният демократичен вирус обаче не може и да бъде унищожен и затова властовата система постепенно привиква да живее с него и да го потиска. Това, което се случи в края на 2011 г,. е именно  внезапно усилване на латентния демократичен вирус. То е предшествано от двегодишен постоянен спад на доверието в президента Медведев, премиера Путин и партията „Единна Русия”[1].

            Основен тласък за трансформирането на този спад на доверието в политически гняв е обявената през септември 2011 г. сделка между премиера и президента, според която след изборите през март 2012 г. те ще си разменят местата, а Медведев въобще няма да се кандидатира за втори мандат. Парадоксът е, че именно този най-очакван и най-масово прогнозиран от експертите сценарий на властова рокада не предизвиква ръст на одобрението за бъдещия сигурен победител на президентските избори Владимир Путин. Напротив – мнозина руснаци бяха възмутени от политическия цинизъм на управляващия тандем. Ясно е, че при съществуващата в страната политическа система победител в президентските избори през 2012 г. ще е казионният кандидат и след като Путин се самопосочва за такъв, голяма част от избирателите се почувстваха измамени.

            Провежданата между 2008 и 2012 г. операция „Медведев президент” се оказва само един от многото политтехнологични трикове, насочени към възпроизводство на властта на Путин по демократичен път. Доброволната абдикация на Медведев от борбата за Кремъл е посрещната с разочарование и от някои ключови фигури от московския политически истаблишмънт като политтехнолозите Владислав Сурков (авторът на концепцията за „суверенната демокрация”) и Глеб Павловски.

            На парламентарните избори през декември 2011 г. се проявява силен протестен вот, концентрирал недоволството от това, което Глеб Павловски нарича „частна сделка, вградена в конституционната система и разрушаваща я”[2]. Случилото се по време на вота отприщва мащабна митингова вълна, като най-многочислени са демонстрациите в Москва на 5, 10 и 24 декември, и на 4 февруари. Отначало в речите на ораторите доминират лозунгите против изборните фалшификации, но постепенно общият тон на протестите еволюира към ясно отрицание на властта на Путин. Анализаторите започват сериозно да обговарят възможността фаворитът да не успее да спечели президентските избори още на първия тур – нещо, което не се е случвало в Русия от 1996 г.

            Путин обаче провежда силна кампания, успява да мобилизира своите привърженици и да спечели убедително още на първи тур с 63,6% от подадените гласове. В сравнение с проведения четири месеца по-рано парламентарен вот, избирателната активност на 4 март 2012 г. се повишава от 60,1 до 65,34 процента. За Путин гласуват 45,6 милиона души – с над 13 млн. повече, отколкото за партията „Единна Русия” на 4 декември 2011 г[3]. Според данни на Руския център за изследване на общественото мнение (ВЦИОМ) именно през декември 2011 г. рейтингът на Путин и Медведев стига най-ниската си точка, след като в предходните четири месеца пада непрекъснато. След парламентарните избори обаче одобрението за премиера и президента тръгва нагоре. Между декември 2011 и май 2012 г. рейтингът на Путин се повишава от 54 на 65 процента[4]. Разбира се, тези данни трябва да приемат предпазливо, защото ВЦИОМ все пак е държавна структура.

            Заслужава внимание третото място, което заема на президентските избори милиардерът Михаил Прохоров. Той печели 8% от гласовете, като в Москва резултатът му е 20,21%. Кандидатирането на Прохоров едва ли би било възможно без съгласието на Кремъл, но самото допускане на олигарх до президентската надпревара е прецедент и свидетелство, че властта търси начини да изпусне клапана на натрупващото се политическо напрежение.

            След президентските избори най-острата част от първата за ХХI век политическа криза в Русия може да се смята за приключила. Протестните демонстрации на т.нар. „несистемна опозиция” продължават, но със затихваща сила и, което е по-важно – с отслабващ отзвук в обществото.

            Политическото надигане от края на 2011 и началото на 2012 г. е първата криза на легитимността, с която се сблъсква управлението на Путин. Същевременно кризата слага край на т.нар. Путинов консенсус в руското общество[5]. Демонстрацията на Блатния площад от 10 декември 2011 г. е точката на пречупване, отвъд която политическите борби в Русия излизат извън рамката на властващия елит и на сцената се появява несистемната опозиция, която е радикален противник на Путин.      

            Президентът вероятно още дълго няма да има равностоен опозиционен съперник, но вече ще трябва да води своя управленски кораб в много по-бурно политическо море, където корабокрушението може да настъпи и без директен вражески обстрел. Или, както се изразяват Бен Джуда и Андрю Уилсън, времето на „високия путинизъм”, характеризиращо се с консенсус между елита, липса на значима опозиция, слаба политическа активност и силна популярност на режима, вече е отминало. След декември 2011 г. Русия живее в ерата на „късния путинизъм”[6].

            Причините за постепенното изхабяване на путиновата харизма и реполитизацията на част от руснаците в началото на второто десетилетие на нашия век са комплексни. Путин идва на власт през 2000 г. с имиджа на спасител, отървал страната от хаоса, икономическия упадък и загубата на международен престиж, характерни за последното десетилетие на ХХ век. 12 години по-късно споменът за неблагополучията от времето на Елцин е поизбледнял, Путин вече не е млад, макар че поддържа мачо-имидж, а корупцията в Русия е всеобхватна.     Икономическият растеж от първото десетилетие на века създава доста многобройна градска средна класа, която иска промяна и възможност за политическо участие. Любопитни са данните от анкета на известната социоложка Олга Криштановская, проведена на 11 май 2012 г. с протестиращите от импровизирания лагер пред паметника на поета Абай в Москва. Тя констатира, че средната възраст на демонстрантите е 31 години, 65,8% от тях са с висше образование (10 процента с по две и повече университетски дипломи), а останалите са студенти. Близо половината от лагера на протестиращите (45%) са специалисти: програмисти, преводачи, юристи, мениджъри, учени и университетски преподаватели[7]. Иначе казано – след като вече имат образование и пари, младите руснаци искат свобода.

            Противниците на Путин, които са готови да изразят открито политическата си позиция, обаче си остават незначително малцинство сред руския електорат. Става дума преди всичко за млади професионалисти, чиито живот е белязан от таблетите, туитър и пътуванията в чужбина. За тях монополът на държавната пропаганда в медиите вече не съществува, защото за разлика от телевизията интернет сайтовете и блогърите не подлежат на контрол. Обитателите на това пространство на свободните политически дискусии със сигурност ще нарастват като численост, но в обозримо бъдеще ще си останат малцинство. Показателен е фактът, че според споменатите вече данни на ВЦИОМ цели 71% от анкетираните руснаци въобще не са чували за може би най-известния лидер на несистемната опозиция Алексей Навални[8].

            Като цяло и след края на „Путиновия консенсус” новият стар президент на Русия разполага с още много ресурси за удържане на властта, някои от които досега въобще не са използвани поради липса на необходимост. На първо място това е активизирането на неговите привърженици, което да бъде противопоставено на реполитизацията на несъгласните с режима. Преди президентските избори през 2012 г. властта показва, че може да събере не по-малко многолюдни митинги, отколкото опозицията[9].

            В бъдеще Кремъл ще се стреми към активизиране на все по-голяма част от пасивното мнозинство, което сега подкрепя Путин. Трябва да се има предвид обаче, че политическият тон в Русия се задава от столицата, а именно в Москва президентът вече е загубил мнозинството си.

            Най-слабото място на руската несистемна опозиция е липсата на идейна спойка и на всепризнат лидер. В редиците на протестиращите срещу управлението на Путин има либерали, но и националисти, леви радикали и хора, изпитващи носталгия по комунизма. Лозунгът за отмяна на резултатите от фалшифицираните избори е работещ само месец-два след вота и когато страната не е в пред/следизборна обстановка действията на опозиционерите остават без ясен политически ориентир. А след изборния цикъл от 2011−2012 г. редовни общи избори в Русия ще има чак в края на 2016 г. Освен това Путин едва ли ще се поколебае да използва един отдавна апробиран не само в Русия метод за отслабване на опозицията – привличане на нейни представители във властовите структури.

            Руската опозиция не може да разчита на външния фактор, който изигра много голяма роля при смяната на властта в Грузия и Украйна по време на цветните революции. За разлика от другите бивши съветски републики Русия е самостоятелен геополитически полюс с голяма икономика и утвърдена държавност, поради което е почти имунизирана от външните вмешателства в своята политическа система. Явната западна подкрепа за опозицията в Москва със сигурност ще бъде контрапродуктивна и би тласнала избирателите в прегръдката на Путин, който ще се представи за защитник на националните интереси.

            И след 2012 г. най-силното оръжие на кремълския елит в битката за съхраняване на властта си остава административният ресурс. Контролът върху телевизията, началническият натиск върху получаващите заплата от държавния бюджет, заплахите и умерените репресии на силовите структури срещу опозиционерите, дискретните изборни фалшификации са все инструменти, които са на разположение на Кремъл. Особено резултатно е използването на административния ресурс в някои автономни федерални единици в Кавказ и Поволжието. Показателен е фактът, че на парламентарните избори през 2011 г. „Единна Русия” печели 99,5% (!) от гласовете в Чечения, а на президентските Путин взема над 90% пак в Чечения, както и в Дагестан, Ингушетия, Карачаево-Черкесия и Тува, а над 80% − в Татарстан и Мордовия.

            Всъщност именно възможностите за използването на административния ресурс ще бъдат в центъра на политическата борба в Русия през третия президентски (и четвърти управленски) мандат на Путин. Засега несистемната опозиция не може да разчита на нещо повече от постепенно стесняване на полето за приложение на административния ресурс и разширяването на територията за свободно политическо волеизявление. В това отношение властта вече започва неохотно да отстъпва, след като режимът за регистрация на политическите партии бе либерализиран, а в началото на 2012 г. до ефира на руската държавна телевизия бяха допуснати представители на несистемната опозиция.

            Акт с голямо символно значение е и връщането към определянето на губернаторите чрез преки избори. В края на 2004 г. губернаторските избори са отменени и това е един от най-емблематичните политически ходове от ерата на „високия путинизъм”, свидетелстващ за централизацията на властта. Седем години по-късно, след митинга на Блатния площад Путин и Медведев, който тогава все още е президент, обявяват, че страната ще се върне към изборността на губернаторите. През април 2012 г. Думата претворява това височайше желание в закон, който влиза в сила от 1 юни с.г. Губернаторите отново става избираеми, макар и с предварителен административен „филтър”, който отсява кандидатите[10].

            Политтехнологиите ще си останат основният инструмент за управление на политическия процес в Русия според диригентската палка на Путин, но тяхната форма и съдържание ще претърпят промени[11]. Несистемната опозиция вече няма да бъде смачквана още на ниво съдебна регистрация, но животът й едва ли ще стане по-лесен. Логичната тактика на Кремъл е да наводни правния мир с множество официално регистрирани политически субекти, така че опозиционно настроените избиратели да се объркат от изведнъж връхлетялото ги многообразие от опции. Путин вероятно ще се стреми от време на време да размива границата между власт и опозиция като взема от несъгласните не само кадри, но и идеи и лозунги. Подобно идеологическо преливане не е нелогично. То напълно съответства на политическото кредо на Путин („да се удържи властта колкото се може по-дълго”) и на „Единна Русия”, която е типична партия от типа “catch-all”, т.е. – всеядна по отношение на своята идеологическа и социална база.  

            Примерът с цветните революции в Грузия и Украйна показа, че опозицията има най-голям шанс да победи, когато политическото напрежение се изостря до крайност и има два ясно обособени лагера (не повече от два!), издигнали висока стена помежду си. Разбира се, за да постигне победа, опозицията в Тбилиси и в Киев доказа чрез уличен натиск, че политическата инициатива е преминала в нейни ръце и тогава т.нар. електорално блато (избиратели, но и представители на елита, които вървят с победителите) се люшна в посока на промяната. Поне засега такъв сценарий изглежда много малко вероятен за Русия. Максималният резултат, който постигна опозицията чрез митингите от края на 2011 и 2012 г., може да бъде обозначен с често използваният от руските анализатори и блогъри неологизъм „недореволюция” – недоразвита революция.

            Разсъжденията за стабилността на политическата система в съвременна Русия обикновено се свеждат до въпроса възможен ли е обществен катаклизъм в Москва, който да отстрани Путин от властта? Важно е обаче да се знае дали сегашното политическо устройство на страната е трайно установена система, която ще надживее своя първи лидер, или става въпрос за личен режим на Путин, който ще рухне с неговата смърт или доброволното му оттегляне от властта и ще отвори пътя към демокрация от западен тип, както това се случва в Португалия и Испания скоро след кончината на Антонио Салазар и Франсиско Франко?

            Повечето представени до тук аргументи са в полза на първия отговор – макар и в еволюирал вид сегашната политическа система на Русия ще надживее Путин. Той е само неин лидер, каквито за комунистическия режим са били Ленин, Сталин, Брежнев, Черненко, Андропов. Всъщност, управляващият субект в Москва не е Путин, а „колективният Путин” (изразът е на Глеб Павловски) – незрима задкулисна комбинация от клиентелистки мрежи и вертикали на лоялността, на върха на които стои стопанинът на Кремъл.

            Повечето скептици за дълголетието на сегашната руска политическа система изтъкват, че тя се крепи на нестабилна икономическа основа, изградена от петродолари. Ако цената на нефта падне, тя ще събори и Путин. Действително според официалните данни на руската статистика делът на минералните изкопаеми (нефт, газ, въглища) в износа на страната нараства от 42,5% през 1995 г. до 70 процента през 2010. За същия период експортният дял на машините, оборудването и транспортните средства пада от 10,2 на 5,7 процента[12]. Приходите на Русия от износ на нефт и газ нарастват не толкова заради увеличения добив, колкото поради рязкото поскъпване на тези суровини. Вероятността петролните котировки да слязат трайно до нивата от 90-те години на миналия век е пренебрежимо малка. Само катаклизъм от мащаба на разпадането на еврозоната и последваща няколкогодишна световна икономическа рецесия могат да доведат до рязък спад на доходите от руския нефтено-газов износ. Затова, макар и почиващ само на износа на суровини, по-вероятно е в обозримо бъдеще икономическият фундамент на руската политическа система да се съхрани.

            Според разчетите на някои анализатори обаче Русия няма да може да съхрани бюджетната си стабилност при всякакви цени на нефта под 100 долара за барел, дори и тези цени да са значително по-високи от нивото през 90-те години. В бъдещото несъответствие между държавните приходи и разходи виждат най-вероятната възможна причина за политическа криза в Русия експертите на московския центъра „Карнеги” Мария Липман и Николай Петров. Според тях Путин влиза в третия си президентски мандат значително по-слаб, отколкото в първите два и това ще породи неизбежно отслабване на персоналисткия характер на властта. А колкото по-нисък е рейтингът на президента, толкова по-зависим е той от клановете от неговото обкръжение, защото вече не може да разчита на съюз с избирателите, за да разгроми неудобните му групировки от елита. В крайна сметка системата може да пожертва Путин, за да се самосъхрани. Според Липман и Петров отстраняването на лидера може да се случи по два сценария: 1. Путин блокира реформирането на системата и тя го принася в жертва; или 2. Путин сам започва да реформира системата, задействайки механизма за своето постепенно оттегляне[13]. Всъщност като всеки дълго управлявал авторитарен президент Путин вече е изправен пред проблема, известен като безопасен изход от властта. В авторитарните държави, както и в тези с неконсолидирана демокрация, падналият от политическия Олимп лидер може да загуби много повече от властта – богатството, социалния си статус и дори свободата и живота си. В постсъветското пространство има такива примери – бившите президенти на Кригизстан Аскар Акаев и Курманбек Бакиев са на свобода само защото успяха навреме да избягат от родината си, а бившият украински премиер Юлия Тимошенко е в затвора. От друга страна, руската посткомунистическа практика е по-различна – нито Михаил Горбачов, нито Борис Елцин бяха преследвани, след като престанаха да бъдат на върха на кремълската политическа пирамида.

            В крайна сметка, ако политическото напрежение в Москва се покачи дотолкова, че запазването на съществуващия авторитаризъм стане невъзможно, Путин може да благослови прехода към система на конкурентна политическа борба и въобще не е сигурно, че той ще изгуби тази борба.

            Макар че не е правило, и при конкурентните политически системи несменяемостта на властта за дълги години не е изключена. Така например в Турция след 2002 г. Партията на справедливостта и развитието управлява неизменно повече от десет години при това с един и същи лидер, и няма никакви изгледи скоро да мине в опозиция. Американският президент Франклин Рузвелт е на власт 12 години и краят на управлението му настъпва по биологични (смъртта му), а не по политически причини. Да не говорим за Япония, където Либерално-демократическата партия управлява без прекъсване от 1955 до 1993 г.

            Разбира се, ако Путин бъде принуден да вдигне бариерата пред конкурентната политическа борба, Русия няма да се превърне в западна демокрация. По-вероятно е тя да попадне в групата на държавите, които политолозите квалифицират като неконсолидирани демокрации и по-точно в подгрупата на страните, характеризиращи се с т.нар. „политика с една доминираща сила”[14]. Такава държава например е Грузия при управлението на Саакашвили. Но дори и да се стигне до подобно развитие, то няма да се случи скоро. Преди това опозицията ще трябва да води многобройни локални битки на регионално ниво, където ще се пренесе политическата борба в дългите пет години без избори на федерално равнище.