13. РУСКАТА ВЪНШНА ПОЛИТИКА ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ОСНОВНИТЕ ИДЕОЛОГИЧЕСКИ ШКОЛИ И КОРПОРАТИВНО-ГРУПОВИ ИНТЕРЕСИ. ВАЛЕНТИН КАТРАНДЖИЕВ

Валентин Катранджиев,

доктор по история, ЮЗУ “Неофит Рилски”

РУСКАТА ВЪНШНА ПОЛИТИКА ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ОСНОВНИТЕ ИДЕОЛОГИЧЕСКИ ШКОЛИ И КОРПОРАТИВНО-ГРУПОВИ ИНТЕРЕСИ

Katrandzhiev Valentin Quo vadis Russia 2012.pdf

Външната политика на Русия традиционно е предмет на засилен изследователски, експертен и геополитически доктринален прочит и интерес. Дори и след разпадането на съветската държава през 1991 г. международноправният й правоприемник Руската федерация остава незаобиколим фактор в съвременната система на международните отношения.

Голямата й територия и значителен ресурсен потенциал са неизбежни предпоставки за мощ в международните отношения и не следва да бъдат подценявани. Участието на Русия в качеството й на постоянен член с право на вето в Съвета за сигурност на ООН й отрежда определена тежест в управление на световните дела със статут на велика регионална сила. Русия е фактор в разрешаването на редица международни кризи и конфликти. Москва поддържа дипломатически отношения с 191 държави, като 159 чужди посолства са акредитирани в Москва, а Русия има 144 руски дипломатически представителства зад граница[1]. Тя е член на клуба на ядрените държави, като разполага с внушителен ракетноядрен потенциал (втори по сила след този на САЩ). Русия е и космическа държава с признати достижения в изследването на космическото пространство В процес на изграждане е руската глобална радио-навигационна спътникова система ГЛОНАСС, подобна на американска GPS. За периода 2000–2010 г. БВП на Русия нараства от 250 млрд. до 1.4 трилиона щ.д., като в момента тя е вече шестата икономика в света[2], изпреварвайки Франция и Италия. Москва настъпателно прокарва националните си интереси както на двустранно ниво, така и чрез глобалните (ООН, Г–8, Г–20) и регионалните (ОНД, ШОС, БРИКС, Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество и др.) преговорни формати. Независимо от противоречивите и доста критични оценки за развитието на Руската федерация през последните дванадесет години, не можем да не отбележим постигнатата относителна вътрешнополитическа и социално-икономическа стабилност, което е съществената предпоставка за провеждането на активна външна политика.

Характеристика на основните доктринални и идеологически школи

Дешифрирането на руската външна политика е невъзможно без прочита на основните идеологически виждания и доктрини, защитавани от различните сегменти на руския политически елит. В специализирани изследвания по руската проблематика се открояват сходни класификации на основните доктринални школи. В анализа на руската външнополитическа мисъл британската изследователка Маргот Лайт разделя руския политически и експертен елит на либерали-западняци^[3], националисти-прагматици и националисти-фундаменталисти[4]. Експертът по евразийски и руски въпроси от Йелския университет и ръководител на програмата за руски изследвания във влиятелния американски Съвет по външни отношения Джефри Манкоф търси разделителни линии между националисти, западняци-атлантици евразийци, центристи (микс между евразийци и западняци)[5]. Системно виждане за основните външнополитически школи има и руският професор по международни отношения и политически науки от Държавния университет в Сан Франциско Андрей Циганков, който на базата на обстоен прочит на руския исторически и държавнически опит обособява три основни школи в руския стратегически и външнополитически дебат – западняци, държавници и цивилизатори[6]. Представителите на трите школи имат доктринални виждания за външнополитическите приоритети на Русия, мястото й в международните отношения, влиянието на външния свят върху нейния цивилизационен код, националната идентичност, сигурност и интереси. 

Основната цел на западняците е приобщаването на Русия към западните цивилизационни ценности и стандарти за политическа демокрация и пазарна икономика. Те търсят прилики между цивилизационния код на Русия и Запада. Западняците разглеждат западния демократичен политически модел (базиращ се на върховенството на закона, частната собственост, човешките права, на ограничената държавна намеса в управлението на обществото и икономиката) като прогресивен и ефективен.

Ранните представители на школата на западняците се опитват да приобщят Русия към семейството на западните европейски монархии. Във връзка с това те гледат с добро око на опитите на първия руски император Петър Първи да заимства западните научно-технически и управленчески достижения за преодоляване на социално-икономическата и технологичната изостаналост на Русия в края на 17 век.             Либералните представители на западняшката школа тачат друг руски цар Александър ІІ, заради отмяната на крепостното право и въвеждането на някои елементи от европейския конституционализъм през периода на неговото управление в средата на 19 век. През този период според западняците се набелязва сближаване на Русия с Великобритания и Франция като носители на по-прогресивна идеология, за сметка на дистанцирането на Русия от по-недемократична Прусия. През Първата световна война руските либерали настояват за продължаване участието на Русия във войната на страната на Антантата независимо от стопанската разруха, глада и огромните човешки жертви за Русия, изхождайки от тезата на тогавашния външен министър Милюков, който смята, че съюзът с Англия и Франция е въпрос на културна обвързаност със западноевропейските демокрации.

Западняците от късния съветски период, известен като епохата на Горбачовското преустройство, симпатизират на европейската социалдемократическа идеология. Във вътрешнополитически план Горбачов се опира на подкрепата от прозападно ориентираната съветската научно-техническа и творческа интелигенция, на част от академичната общност и на част от стопанската номенклатура, за да проведе политиката си на десталинизация, политическа демократизация и модернизация на страната. Но политическото демократизиране не е последвано от адекватна икономическа реформа, което в крайна сметка води до рухването на системата, а не до нейното реформиране и оцеляване. Във външнополитически план западняците приветстват Горбачовата концепция за Новото политическо мислене, извела страната от състояние на международна изолация. Но те не отчитат факта, че това става с цената на кардинални стратегически отстъпки и загуба на международен статут и авторитет.

Държавническата школа, според Циганков, която е еквивалент на националистите-прагматици в категоризацията на М. Лайт и на умерените националисти и центристи в класификацията на Дж. Манкоф, е най-влиятелната школа, чийто представители доминират политическия истаблишмент и дипломатическата служба на страната. Държавниците поставят акцента върху необходимостта от запазването на социалната и икономическа стабилност в държавата и способността й за управляемост. Те не скриват своите предпочитания към силната власт във вътрешнополитически и към суверенитета във външнополитически план. От принципно значение за тях са националната сигурност и оценката на вътрешните и външните заплахи, които биха могли да я подкопаят.

В руското национално съзнание трайно се е развило усещането за екзистенционална заплаха още от времето на татарско-монголското нашествие и готовността за саможертва в името на спасението на отечеството от чуждите нашественици (Наполеон, Хитлер). Войните, водени по време на Руската империя и Съветския съюз в Европа и Азия, засилват тази психологическа нагласа и карат държавните мъже да заделят значителни средства за отбрана. Сталинската политика на мащабна индустриализация, осъществена с цената на огромни жертви и деспотично управление, е обоснована в голяма степен от необходимостта да се засилят отбранителните способности на държавата пред лицето на външната заплаха (след края на гражданската война и военната интервенция на западните държави в Съветска Русия). Държавниците не са по принцип антизападно настроени. Но те искат Русия да бъде призната от Запада като равнопоставен партньор на базата на нейната голяма територия, военна и икономическа мощ.

За разлика от западняците, в чиито очи Петър Велики е „уестърнизатор” и „европеизатор” на Русия, държавниците го уважават заради политиката му на модернизация на армията и засилване на отбранителния потенциал на държавата. Те разглеждат опитите на императора да търси мостове на сътрудничество с Европа повече от позициите на държавническото му мислене. Държавниците от периода на самодържавието ценят високо монархическата форма на държавно управление, тъй като водещите европейски сили през този исторически период са монархии. Държавниците имат високо мнение и за граф Горчаков, министър на външните работи по време на царуването на Александър II, заради усилията му да възстанови отслабените международни позиции на Русия след неуспешната за нея Кримска война чрез политиката на „съсредоточаването” (това е система от гъвкави съюзи и селективно и предпазливо въвличане на имперска Русия в европейските дела).

Консервативните държавници от съветския период смятат политическия контрол на компартията върху обществото за важен елемент от системата за стабилността на политическата система и неутрализирането на външните заплахи през периода на Студената война. Във външнополитически план най-вече либералните държавници прокарват идеята за умерено сближаване със Запада, докато консервативното течение е за продължаване политиката на сдържане. Например наследникът на Сталин Хрущов прави първи опити за десталинизация и вкарва в оборот доктрината за „мирното съвместно съществуване” между двете основни социалнополитически системи и провежда политика на по-голяма откритост към външния свят. Докато Брежневската доктрина за „съотношение на силите”, се базира върху надпреварата във въоръженията и търсенето на стратегически паритет със Запада. Консервативните държавници саботират Горбачовите опити за легитимиране и каквото и да е форма на извънпартийна опозиция.

За разлика от консерваторите, либералните държавници приемат идеята за многопартийност и предпазливо поддържат системните реформи на Горбачов. И двете течение на държавническата школа обаче се страхуват, че Горбачовата реформа води до отслабване на държавността.

            Третата външнополитическа школа е тази на цивилизаторите, които смятат руските ценности, манталитет, духовност, мироусещане, исторически традиции и опит за принципно различни от западната историческа и цивилизационна същност. Във връзка с това те лансират доктрината за разграничаването и се противопоставят срещу опитите на Запада да наложи цивилизационния си модел в глобален мащаб. Представителите на цивилизационната школа в по-голяма степен от държавниците, например, поставят въпроса за оцеляването и сигурността на Русия. Цивилизаторите смятат Иван Грозни за духовен обединител на руските земи, а Москва за продължител и лидер на православното християнство след залеза на Византия. По този начин те разглеждат Москва като Трети Рим.

            В унисон с тези мисли следва да подчертаем, че съвременната дипломация на Руската православна църква е подчинена на целите на борбата й с Вселенската патриаршия за надмощие в православния свят. Не случайно лайтмотивът на официалното посещението на руския патриарх Кирил в България в края на април 2012 г. е свързан с търсенето и укрепването на духовната и религиозна близост между българското и руското православие. За разлика от западняците и държавниците цивилизационната външнополитическа школа отправя директно предизвикателство към Запада, проповядвайки идеята за руското месианство и за културното превъзходство на руските над западните ценности. Част от представителите на цивилизационната школа твърдо отстояват своята привързаност към ценностите на православното християнство, друга пък вижда в лицето на Русия синтез на различни религии.

            Ранните цивилизатори защитават идентичността на Руската империя и говорят за необходимостта от руска експанзия в югоизточна посока. Като пример можем да посочим войните от ХIХ в., които Русия води срещу Османската империя. Те се осъществяват под мотото за защита и покровителство на поробените православни християни. През този период изкристализира движението на славянофилите и доктрината за панславизма като част от руската външнополитическа цивилизационна доктрина.

            Защитниците на „социалистическите ценности” в началото на 20 век отиват още по-далеч, отправяйки екзистенционално предизвикателство към западния капитализъм. Доктрината за „световната социалистическа революция” е пример за руско цивилизаторско мислене през ранния социалистически период. Независимо от интернационалния характер на доктрината, изразяваща се в идеята за борбата на световния пролетариат срещу международния капитал, тя е пречупена през руските геополитически, месиански интереси. В обществено-политическото пространство се налага тезата, че ценностите на Съветска Русия стоят по-високо от ценностите на деградиращия капиталистически Запад. През по-късния съветски и постсъветски период определени политически и интелектуални движения с радикална идеология говорят за пълномащабна външнополитическа експанзия на Русия като начин за укрепването на нейната вътрешна сигурност.

Особено влияние върху формирането на съвременната руската външнополитическа идентичност има цивилизаторското направление на евразийците, което се оформя през 20-те години на 20 век и за чийто родоначалник е смятан руския историк Л. Гумильов^[7]. Евразийците използват геополитическата терминология и инструментариум на британския геополитик Х. Макиндер за обяснение на основните положения на тяхната доктрина. Те разглеждат Евразия като свързващо геополитическо звено между Европа и Азия, хартленд, т.е. опорната точка на историческия процес, контролът върху който ще осигури на Русия нужните й ресурси и транспортни коридори.

Евразийците гледат на Евразия като на обособено цивилизационно пространство и антипод на западната цивилизация. Руските евразийски стратези оправдават своите антиамерикански^[8] нагласи с наличието на открита антируска насоченост в теоретическите постановки на водещите американски геополитици, като най-известен сред тях е авторът на книгата „Голямата шахматна дъска” Зб. Бжезински.             Евразийството отстоява принципа за многонационалността в руската държавност. Всички народи, населяващи евразийското пространство, са съединени с общо историческо минало и съдба, което води до появата на обособен евразийски супер-етнос с общи цивилизационни характеристики. Именно затова евразийците подкрепят държавническата идея на руския патриотизъм, почиващ върху разбирането за многонационална руска държава и култура, в която руският народ е държавно определящ, но не единствен носител на руската държавна, национална идентичност (има преливане на етнически граници в Русия). Евразийците настояват Русия да стане ядрото на нов Евразийски съюз от държави като контрапункт на евроатлантическата военнополитическа, икономическа, културна и цивилизационна общност.

А. Дугин, ръководителят на катедрата по социология на международните отношения в Московския държавен университет, е съвременният идеолог на евразийството в Русия, чийто доктринални виждания могат да бъдат проследени в книгата му „Основите на геополитиката”. Главната теза, защитавана в монографията е, че Русия следва да се възроди в качеството на велика държава за упражняване на контрол върху евразийското пространство. Тази теза се препокрива с вижданията на държавниците. Дугиноватата монография е една най-четените и цитирани книги в руското експертно и геополитическо пространство. В една от своите последни аналитични разработки Дугин прави връзка между евразийството и реализма в международната политика. Според руския геополитик съществуващият модел на глобализация превръща цели народи от субекти в обекти на международната политика, лишавайки ги от възможността да осъществяват независима и суверенна политика. Дугин подлага и на остра критика западната либерална идеология и ценности (основани на пазара, индивидуализма, концентрацията на икономиката в мощни частни транснационални монополи), които рушат духовните и нравствени основи на човешкото общество[9].

Дугин се ползва със сериозен авторитет и влияние в руските служби за сигурност и генералитета. Водещи военни експерти от Генералния щаб и Военната академия концептуално подпомагат написването на Дугиновата програмна книга. Известен период от време (през 90-те години) Дугин работи като съветник на шефа на горната камера на руския парламент – Съвета на федерацията – Г. Селезньов и установява добри работни контакти между евразийците и анализаторите във Федералната служба за сигурност. Той прониква и в обкръжението на Путин. Евразийските му позиции изиграват съществена роля в започналото изграждане на Евразийския съюз през 2011 г. Първият му етап е свързан с формирането на Евразийската икономическа комисия, която трябва да стане ръководен орган на едно единно евразийско икономическо пространство, включващо за момента Русия, Казахстан и Беларус. Основният замисъл на Путиновия модел за Евразийски съюз е изграждането на мощно наднационално обединение по подобие на ЕС за Европа, в което Русия да се превърне в локомотив на интеграционните процеси в постсъветското пространство[10]. Създаденото от А. Дугин Международно евразийско движение е частично финансирано от президентската администрация, Московската патриаршия и Централния духовен съвет на мюсюлманите в Русия. Сред членовете на евразийското движение са ръководители на комисии от двете камари на руския парламент и бивши министри. Привържениците на евразийската идеология имат и солидно присъствие в СМИ.

Сблъсъкът между западняците и държавниците

в постсъветска Русия

Постсъветска Русия става арена на ожесточен сблъсък на идеологически доктрини и модели за развитие. Основната разделителна линия протича между западняците и държавниците.

През периода 1991–1993 г. управлението на страната е в ръцете на западняците, включващо идеалистите-реформатори и прагматиците-номенклатурчици, които си поставят непостижимата цел за провеждането на мащабни пазарни реформи от западен тип, които в кратки срокове да изведат Русия до благосъстоянието на индустриално развитите западни държави. Техните действия в голяма степен са продиктувани от икономически колапс и идеологическа безтегловност, в която изпада страната след провала на Горбачовите реформи и разпадането на СССР.

Прагматиците-номенклатурчици (основно директори на водещи структуроопределящи за икономиката предприятия и партийни функционери на федерално и регионално ниво) подкрепят президента Елцин, тъй като той отпушва частната инициатива и стартира мащабна приватизация. Последните се превръщат в предприемачи и се сдобиват с контрол върху стратегически отрасли. Възприетият монетарен модел на развитие обаче търпи фиаско, тъй като реформата се изражда в нечиста приватизация, съпроводена с шокова терапия, преразпределение на националните активи в полза на формираща се олигархическа класа в Русия. Вътрешната реформа се проваля и поради липсата на западна подкрепа^[11].  

Руските западняци през този период се надяват най-после Западът да припознае Русия за своя съставна част и да вложи пари за нейното реформиране. В обръщението си пред Конгреса на САЩ през 1992 г. президентът Елцин търси сериозна американска финансова подкрепа за провежданата радикална реформа. Но Западът не иска да се нагърбва с нов план „Маршал” за Русия. В началото на 90-те години Германия е ангажирана изцяло с обединението си, което й отнема значителни ресурси и време. В САЩ се наблюдава икономическа рецесия. Русия получава финансови инжекции единствено от МВФ и то основно за закърпване на платежния баланс и за макроикономическата стабилизация, а не за извършване на мащабни структурни реформи.

Прозападно ориентираният външен министър Козирев провежда пасивна и пренебрежителна политика спрямо Китай, третирайки го като тоталитарна държава. Козирев не желае да признае тежестта на Индия и Южна Корея в Азия. Русия свива търговията си с Делхи. През този период Москва не може да изработи и балансиран подход по въпроса за обединението на Корея. Козирев оттегля Русия от Балканите и подкрепя намесата на НАТО в бивша Югославия. Той се противопоставя на евразийската доктрина. Според него евразийското положение на Русия има само географски, а не геополитически измерения. Русия, според тогавашния й външен министър, следва да развива отношения с „нецивилизования” ислямски свят само в сферата на сигурността.

Основните външнополитически усилия на Козирев са насочени към бързата интеграция на Русия във водените от Запада международни военнополитически, икономически, финансови блокове и институции. Козирев се отнася критично и към великодържавната идея, защитавана от школата на държавниците. Искайки членство в международните институции, оглавявани от Запада, той разчита страната му да получи статут на равнопоставен стратегически партньор. През този исторически период обаче Западът гледа на Русия като на слаба държава, получател на помощи и не я възприема за равнопоставен партньор. Все пак въпреки съпротивата на германския канцлер Кол и на британския министър-председател Мейджър, Русия извоюва определено външнополитическо признание, получавайки членство в Г–8 през 1992 г., но това не променя особено незаинтересованото отношение на Запада към ставащото в Русия. Козирев възприема изалоционистки курс спрямо постсъветското пространство. Западняците поемат курс на ограждане и свиване на отношенията с авторитарните режими в ОНД и като цяло маргинализиране на неговата роля. В унисон с тези доктринални виждания Русия се отдръпва от Кавказ и Централна Азия, и има готовност да замени руското военното присъствие в конфликтните зони с международно присъствие на ОССЕ и НАТО.

Прозападният външнополитически курс на Козирев получава отпор в лицето на държавниците, които поемат контрола върху руската дипломация с назначаването през 1996 г. на ветерана политик, разузнавач и виден познавач на Близкия изток Е. Примаков. Загубата на интерес от страна на Запада към Русия дава силен коз в ръцете на държавниците. В резултат на това постсъветското пространството се превръща в зона на засилена нестабилност. Икономическата реформа търпи провал. С назначаването на Примаков за външен министър през 1996 г. Елцин се стреми да неутрализира подема на националистическата опозиция и да укрепи разклатените си президентски позиции. Примаков внася корекции във външнополитическия курс, вкарвайки в оборот доктрината за „великодържавното сдържане”. Нейните основни компоненти са сдържане и балансиране мощта на САЩ и НАТО, развитие на отношенията със Запада, върху принципите на равнопоставеността и взаимното зачитане на интересите, ненамесата във вътрешните работи, утвърждаването на ООН като основен инструмент за поддържане на международния мир и сигурност, военнополитическото, икономическото и културното реинтегриране на постсъветското пространство под егидата на Москва, без да се стига до реанимация на бившия Съветски съюз.

Реализацията на Примаковата стратегия изисква наличието на сериозна икономическа и военна мощ, с която Русия не разполага в посочения период. Примаков заварва огромен външен дълг и зависимост от международните кредитни институции, които поставят политически условия при отпускането на нови заеми. Русия също така е загубила своите позиции на световните оръжейни пазари, което допълнително свива поръчките за трудно оцеляващия руски военнопромишлен комплекс. Разбирайки, че не може да спре разширяването на НАТО на Изток, Примаков възприема тактиката на адаптирането. Във вътрешнополитически план той представя разширяването като чисто психологически, а не военностратегически проблем за руснаците. Във външнополитически план той частично успява да неутрализира негативите, като установява дипломатически отношения с Алианса и извоюва правото на Русия да участва в Постоянен консултативен съвет НАТО–Русия, където да излага своите позиции и несъгласия, без право на вето върху решенията на пакта. Този консултативен формат не е особено удачен по времето на Примаков като външен министър, тъй като отношенията НАТО–Русия са подложени на сериозни изпитания в хода на етническите конфликти в бивша Югославия.

Като контрапункт на еднополюсната доминация на Вашингтон след края на Студената война Примаков лансира и тезата за „многополюсността”, а също така подобно на евразийците разглежда Русия като на мост между Изтока и Запада. Квинтесенцията на Примаковия подход е в решаващата роля на силата в международните отношения и в този контекст Русия следва да я генерира чрез развитието на многовекторна политика и създаването на стратегическа коалиция с водещи незападни държави в лицето на Китай и Индия (тук се наблюдават явни прилики с школата на реалистите в международните отношения). Дипломатическите усилия на Примаков са насочени към изграждането на тесни връзки със страните от Азия и Близкия изток. Но той обективно се проваля в опитите си да изгради геополитическия триъгълник Русия–Китай–Индия.

Примаковата стратегия по отношение на постсъветското пространство включва закупването на ценни стопански активи (енергийна инфраструктура и трасета, промишлени предприятия и прочие). Примаков, за разлика от изолационизма на Козирев, отрежда водещо място на Русия в урегулиране на тлеещите етнонационални конфликти, създаването на военно-политически съюзи (от типа на Договора за колективна сигурност), в защита на статута на „външните руснаци” на територията на бившите републики, които смятат Русия за своя родина. Руският външен министър иззема инициативата от руските военни и успява с дипломатически средства да потуши приднестровския и таджикистанския конфликт. Примаков успява да сключи и базисен договор с Украина, който извежда отношенията с Киев на качествено ново равнище, но се проваля по отношение на Грузия.

По-голямата част от сключените споразумения на Русия с другите страни от ОНД не носят желания резултат, като всяка от страните се оправя самостоятелно. В постсъветското пространство се формират и регионални организации, работещи против руските стратегически интереси (например ГУАМ). Стратегията на Примаков не успява да реши фундаменталния въпрос за културната идентичност на Русия. Повечето от бившите републики се отказват да подпишат споразумения за двойно гражданство, намалявайки възможността на Москва да реализира политиката си на защита на близо 25-те милиона „външни руснаци”. Като цяло Примаковият подход става заложник на нереалистични геополитически модели и не е икономически издържан. Руските енергийни компании не подкрепят неговата стратегия за икономическа интеграция на постсъветското пространство, отказвайки да продават енергоресурсите на субсидирани цени, както моли за това руското правителство. Вместо това те развиват бизнеса си в държавите от постсъветското пространство, подчинявайки го изцяло на пазарната рентабилност и печалба. През този период руският частно-корпоративен капитал не подкрепя реализирането на външната политика на руската държава.

Кризата на руската държавност създава обективни предпоставки за появата на силен лидер на руската политическа сцена. През 1999 г. Русия е в задънена улица. Олигарсите са завладели СМИ и се домогват до основните лостове на властта. Страната се намира в състояние на финансова неплатежоспособност, огромен външен дълг, на драстичен спад на промишленото и селскостопанското производство довело, до безпрецедентно обедняване на руснаците. Федералната власт започва да губи контрол върху редица региони, където се засилват центробежните сили. Освен Чечения, сепаратистките тежнения се изразяват в опитите на Кемеровския регион да формира собствени златни резерви, в отказа на Татарстан да изпраща свои младежи да служат в руската армия, във временното спиране на данъчните отчисления от страна на Башкирия, Татарстан, Калмикия, Томския и Хабаровския региони във федералния бюджет.

Вътрешнополитическата и икономическа слабост удря значително по международния авторитет и позиции на Москва. Двата президентски мандата на В. Путин (2000–2008 г.), макар и авторитарни по своята същност, и следващия (2008–2012 г.) на Д. Медведев пречупват тази негативна тенденция и създават условия за икономически растеж и стабилизация. Периодът се характеризира с еволюция на държавническия подход в осъществяването на вътрешната и външната политика на страната.

Путин продължава великодържавната линия на Примаков, но внася значителна доза прагматизъм. Той изоставя стратегия за сдържане на евроатлантизма и американската мощ в глобен мащаб, смятайки я за контрапродуктивна. Съвременният свят е арена на безкомпромисна конкуренция за пазари, инвестиции, борба за геоикономическо позициониране. Путин набляга върху възможностите, които открива глобализацията пред Русия, подобно на Китай, подчертавайки важността на геоикономическия характер на съвременните международни отношения. Именно затова, според Путин, Русия би спечелила, ако се научи да отстоява своя национален интерес с икономически средства. Така Путин поставя акцент върху геоикономиката, а не върху геополитиката. Това предполага разумно използване на икономическите ресурси за постигане на набелязаните външнополитически цели. Западняците в президентската администрация (преди всичко икономическият съветник Иларионов[12] и финансовият министър Кудрин[13]) активно работят за икономизирането на външната политика. Те подготвят присъединяването на Русия към Световната търговска организация като ключов компонент от трайното интегриране на страната в системата на международните икономически отношения.

Путин обаче, подобно на Примаков, не приема вижданията на западняците за либералнодемократичен път на развитие на Русия. Русия трудно би станала Америка или Великобритания, носители на столетните либерални традиции. Именно затова Русия няма как да възприеме исканията на либералите-западняци за следване на западния модел на развитие, а трябва да пречупва чуждестранния управленски и пазарен опит през призмата на националната менталност, история и традиции. Влиятелното американско консервативно политологично списание The National Interest цитира като много показателни държавническите възгледи на Путин:

“За нас държавата и нейните институции и структури винаги са играли изключително важна роля в живота на нашата страната и народ. За руснаците, силната държава не е аномалия, срещу която трябва да се борим. Напротив, тя е източник и гарант на реда, инициатор и основна движеща сила на промяната. Обществото иска възстановяване на водещата и регулиращата роля на държавата”[14].

Наложилата се консолидация на властовите структури на федерално и регионално ниво, засилването на ролята на държавата в управлението на стратегическите отрасли на икономиката (преди всичко ресурсната газова и нефтена индустрия) води до генерирането на огромни валутни излишъци и спомага за освобождението на Русия от огромния външен дълг, за което спомагат и високите цени на енергийните ресурси. Путин връща по силов път Чечения в пределите на РФ, тъй като според него и мнозинството руснаци националният интегритет не търпи компромиси. С идването си на власт Путин формира странна коалиция от поддръжници – „силоваци”[15] и „олигарси-милиардери”. Едните са доволни заради начина, по който той връща Грозни в териториалните предели на Руската федерация, другите заради факта, че възстановяването на икономиката отваря широко поле за предприемаческа дейност от олигархичен тип и генериране на големи печалби. Путин не крие своите предпочитания относно модела на развитие – смесена икономика с регулиращата роля на държава. Както и много руснаци, той не е съгласен с начина, по който се формира предприемаческата класа на Русия, но в същото време не поставя под съмнение масовата приватизация и извършените пазарни реформи.

Укрепването на вътрешнополитическото и икономическо положение на страната се отразява благоприятно на международните й позиции и е предпоставка за провеждането на суверенна външна политика. От 2000 г. насам в унисон с държавническата традиция Русия твърдо отстоява принципите на равнопоставеност и баланс в отношенията си с НАТО и ЕС. Там където политиката на Запада в се припокрива с националните интереси на Русия, тя я подкрепя. И обратно, там където смята, че политиката на Запада застрашава нейната стратегическа сигурност и интереси, Москва й се противопоставя с дипломатически и военнополитически средства. Така например, въпреки съпротивата на националистическата опозиция в руския парламент, Путин безрезервно подкрепя анонсираната от администрацията на Буш-младши война срещу ислямския тероризъм.

Западняците подкрепят Путиновия подход, но настояват руско-западните отношения да не се изразяват само в тактически антитерористически съюз, а да прераснат в стратегическо партньорство[16]. И до ден днешен Русия осигурява логистична подкрепа за  ЙАСАФ[17] в Афганистан, защото няма интерес от връщането на талибаните на власт. Афганистан е заплаха за руската национална сигурност преди всичко като източник на тероризъм, наркопроизвоство и наркотрафик в посока Централна Азия и Кавказ. В същото време Русия не е съгласна с използването на човешките права като средство за намеса във вътрешните работи на държавите. Не са редки случаите на руско-западна конфронтация в Съвета за сигурност на ООН по отношение на действията на НАТО в конфликтни зони (примери: Косово през 1999 г., Либия и Сирия през 2011 и 2012 г.). Кремъл не се поколеба да използва военна сила в отстояване на своя интерес по отношение на Южна Осетия през 2008 г. В геоикономически план руското държавно ръководство прави всичко възможно, за да защити интересите на Газпром, противопоставяйки се на Еврокомисията в опитите й да приложи Третия енергиен пакет, предвиждащ либерализация на европейския енергиен пазар и недопускане на монополно положение на мощната руска енергийна компания на европейския енергиен пазар (едновременно като доставчик на синьото гориво и собственик на газопреносни мрежи).

Путин внася корекции в стратегията на Примаков за постсъветското пространство. Интеграционната стратегия е подчинена на задачите на вътрешната модернизация на Русия. Русия се отказва от прекомерното икономическо субсидиране на страните от ОНД и възприема подхода на селективна ангажираност. Изграждането на отношенията върви отдолу нагоре, което предполага развитие на отношения между отделните пазарни субекти (за обмен на стоки, услуги, изграждане на по-големи финансови и индустриални обединения на междудържавна основа, замяна на дълг на бившите републики към Русия срещу собственост и пр.). Отношенията в ОНД се развиват на двустепенно ниво – двустранно и многостранно (субрегионално). Договорът за конфедеративна държава между Русия и Беларус (1997 г.), Евразийският съюз, формиращ се поетапно на базата на Митническия съюз и Единното икономическо пространство (с участието на Русия, Беларус, Казахстан плюс колебаещата се Украина и подалата официално молба за членство в Митническия съюз Киргизия), Организацията на договора за колективна сигурност (с участието на Русия, Армения, Казахстан, Киргизия, Таджикистан и Узбекистан от 2002 г.)[18] са трите ключови правно-институционални механизма на руската стратегия за постсъветското пространство.

Медведев, макар и с по-либерални възгледи от Путин, си остава представител на школата на държавниците. И при него държавните институции доминират обществено-политическия и икономическия живот на страната. Все пак в края на своя мандат, най-вече в резултат на силен обществен натиск Медведев лансира и прокарва в парламента своя проектозакон за либерализация на руската политическа система, нещо, за което либералната опозиция настоява от дълго време. Ключовите моменти на проекта на Медведев включват укрепване на многопартийността като ключов елемент на политическата демокрация (значително намаляване на числения праг за регистрация на политическа партия) и въвеждането отново на пряк избор на губернатори на руските региони, а не назначаването им от президента, както е в настоящия момент (целящо усъвършенстване на политическата демокрация, засилване ролята на регионите като реални субекти на федерацията в правенето на политика и взимането на стратегически решения на регионално ниво). Опозицията не закъсня с критиките си към закона за либерализация на политическата система, главно заради начина, по който се предвижда да става издигането на кандидатурите за губернатори (от президентството и държавната администрация).

Във външнополитически план Медведев следва своя предшественик Путин.

Кремъл успява да формира значителен стабилизационен фонд, които помага на страната да мине относително леко през катаклизмите на световната финансова и икономическа криза между периода 2008–2010 г и да отбележи ръст от 4% на БВП през 2011 г. Русия разполага със значителни златно-валутни резерви (от 517 млрд долара). Външният й дълг е 36.8 млрд долара, 3% от БВП през 2011 г. За сравнение с 1998 г., дългът й е 146% от БВП[19]. На фона на колебаещия се долар, слабото евро и силен юан, Русия си поставя цел да издигне ролята на рублата в международните разплащателни механизми, като лансира амбициозен план за превръщането на Москва във финансов център по подобие на Лондонското сити и Уолстрийт в Ню Йорк.

С доктрината „Медведев”, която изкристализира след края на руската военна операция в Южен Кавказ, Русия преповтаря позицията си против разширяването на НАТО в постсъветското пространство и прави заявка да бъде полюс на сила, с интереси не само в постсъветското пространство, но и на Балканите, Близкия и Средния изток, Азиатско-тихоокеанския регион и Латинска Америка. Безспорен успех за дипломацията на Медведев е пробивът в руско-полските отношения и преодоляването на историческото недоверие между двете нации. Русия успява да постигне и безвизови режими с редица латиноамерикански, азиатски и европейски страни. Проблемен остава ЕС. Администрацията на Медведев решава в полза на руското правителства конфликта с Бритиш Петролиум за проучване на природен газ на полуостров Сахалин. В периода на управлението на Медведев започва и „презареждането” в руско-американските отношения, но основните противоречия по отношение на разширяването на Алианса, „хуманитарните интервенции” и изграждането на системата за ПРО в Европа остават. Успешно се развиват руско-китайските военнополитическите и търговско-икономически отношения. Оформят се елементи на стратегическо партньорство по редица международни кризи и конфликти между Москва и Пекин.

Русия е заинтересована от стабилни отношения със Запада. Западът остава основен източник на технологии и иновационни решения за реформираща се руска икономика. Технологичното изоставане на Русия от водещите индустриални държави заставя руското държавно ръководство да заимства и внедрява западни технологии за обновяване на индустриалната база на страната. Това става чрез изграждането на паркове за научно-развойна и приложна дейност[20]. Изграждането на високотехнологични паркове е важна част от реализацията на руския модернизационен проект. Въпреки огромните инвестиции в образование, наука и иновации през последните години делът на Русия на пазара на високотехнологичната продукция е 0.3–0.5%, докато този на САЩ е 36%, на Япония 30%, на Германия 17%. А делът на иновационно-активните предприятия в руската икономика е само 9.4% към 2007 г. (в пъти по-нисък от развитите в технологично отношение страни). Делът на иновационния компонент в руския износ е едва 4–5%, докато в китайския износ този показател е 22.4%, а в Южна Корея е 38.4%[21].

Икономическият модел на държавен корпоративизъм

Тандемът Путин–Медведев успява да наложи държавен контрол върху дейността на големия олигархичен капитал в Русия, но в същото време наложеният от тях модел на икономическо управление се изражда в държавен корпоративизъм.

Конкуренцията за влияние между отделните фракции в кремълската бюрокрация е общоприета практика. Наблюдава се преливане на кадри от президентската администрация в големия корпоративен бизнес и обратното. Това се дължи на увеличението дела на държавата в управлението на стратегическите отрасли на икономиката. Ключови помощници на президента и министър-председателя стават членовете на директорските бордове на големи корпорации с държавно участие. “Газпром”, “Роснефт”, “Транснефт”, “Атомгосекспорт” и др. с преобладаващо държавно участие са „приютили” цяла гвардия от държавни функционери и мениджъри в своите корпоративни управленски структури[22]. Кремъл оправдава тяхното участието в директорските бордове на водещи държавни корпорации със защитата на публичния интерес.

Трудно е да се каже доколко и дали това е вярно. Според анализа на Венас Жовер в Le Nouvel Observateur за работата на Путиновата президентската администрация „приятелите на Путин контролират всичките сектори на икономиката. Те се държат като мафиотски кръстници. Те обогатяват своите кланове, влагат там милиони”[23]. Финансистът Олег Шварцман, ползващ се с благословията на кремълската администрация и управляващ тайни инвестиционни фондове по поръчение на „ръководни фактори” от президентството, смята, че всички приватизационни търгове са формални. За спечелването на търг за добив на нефт, например, западните бизнесмени са принудени да предлагат дялово участие на фракцията на Игор Сечин[24].

Противниците на тандема Путин–Медведев ги обвиняват в превръщането на Кремъл и Министерския съвет в „частни корпорации”, където ключови съветници на президента или министър-председателя прокарват групово-лобистки и частно-корпоративни интереси за сметка на общонационалните интереси и приоритети. Резонно е да се предположи, че схемата на преливане на кадри от Кремъл в корпоративния бизнес и обратно създава предпоставки за мащабна корупция.

Директната намеса на Кремъл във функционирането на бизнеса в Русия също носи своите негативи. Според западните анализатори изграждането на няколко приоритетни отрасли на национално стопанство с преобладаващо държавно управление (нанотехнологии, корабостроене, авиостроене, енергетика и др.) става за сметка на изкривяването на принципите на свободната пазарна икономика в Русия. Влизането на Русия в СТО ще я принуди да либерализира своя пазар за местните и национални инвеститори, да не допуска в бъдеще произволна ренационализация, като осигури гаранции за неприкосновеността на частната собственост върху средствата за производство и земята.

Външнополитическо измерение на президентската кампания’2012 г.

Независимо от очакваната победа на Путин в президентските избори – 2012 г., кампанията се превърна в състезание на концептуални виждания за мястото на Русия в системата на международните отношения, нейната национална идентичност, интереси и модел на развитие. След Путин, второто място на комуниста Зюганов беше очаквано, макар и представянето му да е по-лошо от предишните избори. Безспорна изненада на изборите е много доброто трето място на дебютанта в президентските надпревари Михаил Прохоров. Последните две места на националиста Жириновски и на социалдемократа Миронов не бяха изненада за социолозите.

Военнополитическите аспекти в платформите на комуниста Г. Зюганов (лидер на КПРФ) и социалдемократа С. Миронов (лидер на партията „Справедлива Русия) преповтарят Путиновите приоритети в сферата на външната политика и национална сигурност (изграждането на Евразийски съюз в постсъветското пространство, защитата на правата и интересите на „външните руснаци”, укрепването на ракетно-ядрения потенциал като фактор за сдържане, изграждане на професионални и мобилни въоръжени сили, противодействие на силовия подход в международните отношения, провеждане на многовекторна външна политика и пр.).

Интересен е обаче фактът, че великодържавният компонент присъства в платформите на всички претенденти за президентския пост, в това число в програмата на Михаил Прохоров, смятан от руския политически и икономически елит за представител на западно-либералното течение. Но за разлика от Путин, поставящ акцента върху балансираното използване на военнополитически, дипломатически и икономическите средства за постигане на външнополитическите цели, предприемачът олигарх Прохоров смята, че величието на Русия трябва да произтича изцяло от нейния икономически, а не военностратегически потенциал. Русия ще стане силна, когато се превърне в атрактивна инвестиционна площадка и магнит, привличащ чужди специалисти, а не място, от където бягат в чужбина способните руснаци в търсене на по-добър живот и професионална реализация[25].

Путин и Прохоров имат идентично виждане за важността на икономизацията на външната политика на Русия и формирането на мощна икономическа дипломация. Русия трябва да бъде отворена към предизвикателствата на глобалната икономика. И двамата смятат за приоритетно развитието на отношенията на Русия с Евросъюза. Помощта за Брюксел за излизане на Европа от дълговата криза е стратегически въпрос за самата Москва, тъй като ЕС е важен пазар и търговски партньор. Според Путин „Русия има подчертан интерес от силен ЕС, такъв, какъвто го виждат Германия и Франция, и от оползотворяването на големия потенциал на руско-европейското партньорство”[26]. Прохоров подсилва тази теза с необходимостта от формирането на „Голяма Европа”, като общ руско-европейски икономически център, защото нито Русия, нито ЕС могат по отделно да се конкурират с бурно развиващите се нови центрове на икономически растеж (Китай като притегателен център за Източна Азия, и общия притегателен център Северна и Латинска Америка). Основният акцент във външнополитическата платформа на Прохоров е развитието на близки съюзнически отношения с Германия. Освен всичко останало, в Германия живеят и работят около 2 милиона „външни руснаци”.

Това, което отличава Прохоров от всички останали претенденти е мястото, която той отделя на „меката сила” (т.е. използването на спортните, културните, образователни връзки) за реализация на външнополитическите цели. Като собственик на баскетболен отбор в Америка, Прохоров смята, че е направил много повече от традиционната дипломация за преодоляване на руско-американското недоверие. В този смисъл руската външна политика трябва да стане инструмент за създаване на приятели, а не на врагове.

Доста крайни са позициите на В. Жириновски, която мисли изцяло в категориите на геополитиката, имперското величие и руския национализъм. Тук разглеждаме националистическата идеология като издънка на руското цивилизаторско мислене. Жириновски смята, че материалното задоволяване не е достатъчно за руснаците. Руският националист вкарва в обръщение понятието „имперска духовност”. Потребителско-капиталистическият модел на развитие, който предлага Прохоров не може да бъде приет от руското общество, чиято духовност стои над икономиката. Жириновски не приема и сегашния икономически модел, който според него подкопава позициите на руската индустрия. Жириновски се обявява против членството на Русия в СТО, защото то щяло да удари по конкурентоспособността на руското стопанство. Лидерът на парламентарно представените руски националисти развива до параноя тезата за вражеското обкръжение, което иска да унищожи Русия. Русия трябва да разполага с адекватен военностратегически потенциал за защита на нейната самостоятелност и място в международните отношения.

По отношение на постсъветското пространство Жириновски предлага формула на съюз на славянските народи чрез инкорпорирането на Украина и Беларус в голяма Русия. Жириновски изразява симпатии към Беларус и Украина, но смята, че търговията с тях трябва да се осъществява по реални международни цени. Жириновски не подкрепя идеята на С. Миронов за създаването на Конфедерация на страните от Русия, Беларус, Украйна, тъй като конфедерациите по своя характер носят със себе си сепаратизъм. Ако се приеме, че процесите на интеграция са неизбежни в ОНД, то тогава- според лидера на руските националисти – обединението следва да води до образуването на обща държава. Жириновски е ориенталист по образование, което в голяма степен обяснява и афинитета му към приоритетното развитие на южния вектор на руската външна политика. В този контекст Жириновски залага на формирането на тесни отношения с Иран, Индия. Руската подкрепа за авторитарния сирийски режим на Б. Асад според руския националист е неизбежна, заради опитите на Запада и на страните от Арабската лига да ударят Иран. Русия не може да си позволи отслабването на своите геополитически позиции в този регион, защото една война срещу Иран ще има сериозни последствия за националната сигурност на самата Русия.

Путин отхвърля крайния национализъм на Жириновски и не се поддава на призивите на руските националисти за спиране на имигрантите от ОНД. От 90-те години насам се засилват антикавказките настроения в големите градове, населявани предимно от етнически руснаци. В СМИ влиза в активна употреба терминът „лица от кавказка националност”, като по този начин се оформя разграничителна линия между етническите руснаци и кавказците в Руската федерация. Кавказците държат търговията на дребно на руските пазари, реализират значителни печалби и респективно постигат стопанско влияние в страната. Руските националисти виждат в тяхно лице заплаха за руската национална идентичност и национална сигурност.

Путин подкрепя легалната, поставена под ясен и прозрачен контрол от страна на държава имиграция най-вече от бившите съветски републики и в същото време одобрява законовите и правоохранителните действия на държавата против нелегалната имиграция. Държавниците работят за изработване на нова миграционна политика с отчитане на най-новите тенденции в тази сфера.

През третия си президентски мандат Путин ясно ще се разграничава и от призиви на националистите за превръщане Русия в еднонационална държава (т.е. ограждането на руснаците от другите етноси в Русия). Путин смята за абсурдни исканията „Русия на руснаците”, изразявани от страна на радикалната националистическа формация Движение против незаконната имиграция. Според Кремъл, противопоставянето на руския на другите народи, населяващи тази огромна страна е най-краткия път към краха на Русия като държавно образувание. Путин споделя тези свои виждания в Деня на народното единство на 4 ноември 2011 г в програмна статия по националния въпрос във в. „Независимая газета” „Русия: националният въпрос”[27]. Путин вижда Русия като полиетническа цивилизация, съединена в многонационалната тъкан на руското културно ядро. Русия е „историческа държава”, която се е  формирала на основата на синтеза на различни народности, религии, традиции. Гръбнакът на руската цивилизация е руският народ, език и култура. В същото време Путин изразява пълната си подкрепа за „външните руснаци”, всички онези, които припознават Руската федерация за своя родина, особено в случаите, когато са накърнени техните малцинствени и културни права в постсъветското пространство (балтийските държави и страните от Централна Азия).

В заключение можем да посочим, че засилването на позициите на западно-либералните, неокомунистически и националистически (парламентарни и извънпарламентарни) сили в големите градове ще е най-сериозното вътрешнополитическо предизвикателство пред встъпилия в длъжност нов-стар президент Путин. Ръстът на общественото недоволство от наложилия се икономическия модел на държавен корпоративизъм и орязването на демократичните свободи в Русия ще принуди държавника Путин да внесе сериозни корекции в управленския си модел. Като привърженик на реформатора Столипин, Путин по всичко личи, че ще поеме пътя на еволюционни реформи, които да гарантират вътрешнополитическата стабилност в страната.           Във външната политика Путин ще запази приемствеността. Новата Путинова външна политика ще бъде най-вероятно синтез на държавнически, евразийски и западно-пазарни походи с ясно разграничаване от възгледите на крайните националисти. Очевидно е, че Путин ще продължи политиката на възраждането на мощта на Русия чрез съчетаването на политико-дипломатически и икономически средства с крайна цел утвърждаването на водещото място на Русия в рамките на Евразия и поддържането на продуктивни, но равнопоставени отношения със Запада.