14. КАК РАЗГЛЕДАХ МОСКВА ЗА ТРИ ДНИ. Спомен за един репортаж. АНТОН МИТОВ

Антон Митов,

БНР - София

КАК РАЗГЛЕДАХ МОСКВА ЗА 3 ДНИ

                        Спомен за един репортаж

 

 

Mitov Anton Quo vadis Russia 2012.pdf

            От самото начало пътуването ми тръгна забавно. Падна ми се място в самолета с номер 13. Другите две места на този номер бяха заети от двама младежи – момче и момиче, руснаци. Дмитрий и Наташа. Тях ги забелязах още в чакалнята, докато всички нервничехме на двадесет минутното закъснение на самолета. Забелязах ги, защото бяха по гуменки и си помислих, че така няма да изкарат в Москва. Зимата все още не бе свършила. Забелязах и заради друго – носеха скейборд.

 

            Качихме се в самолета и в момента, в който ни закопчаха с колани, малко момиченце на около три години се развика пронизително, че са го оградили и трябва да го пуснат незабавно. Колкото и да и бе ужасен писъка се разсмях, защото отивах да разглеждам центъра на Москва, където щяха да се провеждат митингите на Путин и опозицията. А там със сигурност щеше да има заграждения.

 

            След излитането стана по-забавно. Момиченцето бе пуснато да търчи по коридора на самолета с още няколко деца и нейният пронизителен писък изчезна. Заменен бе с щастливи възгласи. Но пък съседите ми по 13 номер се оживиха. Пуснаха си музика, извадиха немски ликьор Jagermeifter и започнаха да пият. На моето учудване – как могат да пият нещо, което германците използват за направата на сладкиши установихме контакт. Предложиха и на мен, но аз пия само водка. И ликьор в такива количества води до главобол. Заприказвахме се. Двамата били на Банско и им харесало страшно много. Повече, отколкото в Австрия. Връщали се заради изборите, но нямало да гласуват. Това не го разбрах много, но и не задълбах да питам, защото те вече бяха преполовили бутилката. А и музиката започна да се повтаря – някакъв руски рап и група 5`ница. Към края остана само руския рап и по-точно едно единствено парче, в което се пееше за свобода. Сексуална, разбира се.

 

            Към края, когато бутилката свърши ситуацията стана много забавна. Вече бях разбрал, че Дмитрий, независимо от крехката си възраст се занимава с бизнес. Търгувал с банкомати в бившите съветски републики. И тук не задълбах да питам, защото точно в този момент момичето падна от стола.

 

            За разлика от приземяването на девойката самолета кацна прекрасно. Ръкопляскахме и тръгнах да излизам, любопитен да видя летището на един огромен и непознат за мен град, за който бях чел и гледал много, но в който отивах за първи път. Бях с ръчен багаж и минах сравнително бързо паспортната проверка. За около 45 минути.

 

            Пеша, по топлата връзка, се отправих от Шереметиево 2 към Аероекспреса. Супер транспорт, построен съвсем наскоро от руснаците. С него се предвижваш за 35 минути от летището до Беларуската гара и от там взимаш метрото. Ако си вземеш билет за отиване и връщане ти излиза със 100 рубли(5 лв.) по-малко. Мои приятели, следвали в Москва, не знаеха за тази услуга и ме съветваха да си взема рейс, но всякакъв друг транспорт те забавя страшно. Попадаш в гигантско задръстване (пробка), от което няма излизане. А аз бързах. Все още ме чакаше настаняване. Бях си уредил да спя в МГУ по линия на Софийския университет, а там правилата за настаняване са други, не е като в хотел. Бързах и за друго – имах среща с мой приятел, с който исках да разгледам нощна Москва. Но сметките ми излязоха криви. Беше вече 22.30 ч., а аз още не бях стигнал до Белоруската гара. Писах му СМС да се видим на другия ден.

 

            На Белоруската гара, след кратко двоумение реших, че е по-добре да взема такси. Хиляда рубли до мястото, където отивах – МГУ. Избрах първия по-приличен представител на тази каста и започнах пазарлък. Съгласих се на 1 000 рубли(50 лв.), но при условие, че ще пуша и пия в колата. Това го отказа. Прехвърли ме на друг, доста тъмно изглеждащ шахид(така им викат на по-съмнителните шофьори), с хематом под дясното око. Кратък пазарлък и с него – ловко се отказах от пиенето, но при положение, че смъкне на 800 рубли и ми разреши да пуша. Най-изненадващо за мен се съгласи. Качи ме в такси, марка „Форд“ с напукано предно стъкло. Вече бе станало 23.00 ч., когато потеглихме за Московския държавен университет. За почти половин час стигнахме. Не си говорихме много – той не бе много грамотен, а и само се оплакваше колко скъпо било станало всичко. Таксито ме стовари пред един голям корпус, построен от Сталин. Тази мистика със Сталин ме преследваше от самото начало. След дълго търсене на моя „ордер за пребиваване“ ме настаниха в стая с номер 666. Това е – невероятен късмет – тринадесет, шестстотин шестдесет и шест и на 5 март бе годишнина от смъртта на Сталин. А по средата президентски избори. Засмях се. Дългата ръка на Сталин ме преследваше през цялото ми пътуване и пребиваване в Русия. Само за три пълни дни.

 

            Настаних се. В съседната стая пребиваваше Андрей от Барселона. Каталунец, който следваше руска филология. Симпатичен младеж, с чувство за хумор и непрекъснато ровещ се в интернет.

 

            На другия ден. В събота, 3 март, след като спах прекрасно. Отдавна не ми се беше случвало тръгнах за центъра, за да разгледам Червения площад и около него преди да се срещна с приятеля ми, който беше дошъл по работа там. Беше наблюдател на изборите. Лесно се справих с метрото. От МГУ взех маршрутка – само 20 рубли(1 лев), билета в градския транспорт е 28 рубли. От станция „Университетска“ взех метрото до „Охотний ряд“, където пеша отидох до „Театрална“ и излязох в центъра на „Площад на революцията“. Независимо от деня, събота, навсякъде щъкаха хора. И имаше някакви съоръжения. Метални детектори. И полиция, разбира се. Оставаше един ден до изборите. И на Манежния площад се очакваха митинги – на победители и на победени.

 

            Беше събота, а сцените вече се подготвяха и се поставяха загражденията. Попитах полицаите на загражденията дали мога да снимам. Отговориха ми, че няма никакъв проблем. Въобще, където и да отидех, когото и да попитах за посока или време, всеки се отзоваваше най-любезно. Но поради изборите и очакваните митинги можеше да се ходи само в едната посока. И затова, след като преминах покрай х-л Метропол, където са спали Майкъл Джексън и Мадона, да им се чудиш на акъла – това далеч не е най-добрия хотел за техните възможности, покрай полицаите, които скучаеха на групички там, реших да заобиколя отзад и да се разходя по Червения площад.

 

            Навсякъде попадах на военни, имаше и камиони, а сред тях се движеха много дълги джипове „Хамър” с туристи. Нищо демонично и страшно не видях, така както бе описано в пресата за изборите в Русия по време на моето пребиваване там.

 

            Нова проверка на съдържанието на раницата ми, няколко крачки и пред мен се откри до болка позната ми от картини, филми и репортажи гледка – Червеният площад и Мавзолея на Ленин.

 

            Имаше и изненада, за мен, ледена пързалка, за която не знаех и която ми седеше малко нелепо на същия този Червен площад, на който съм гледал по кината толкова много военни паради със Сталин и без него. Но тя си седеше там и хората се пързаляха щастливо. И слушаха песента на Сергей Никитин – „Прощай, Садовое кольцо…“

 

            Денят беше 3 март, ден за размисъл преди изборите за президент и национален празник на България. Вече бяха готови бусовете с техника за предаване и озвучаване на предстоящия митинг.

 

            Точно зад тях се пада Храма на Василий Блаженый, който работеше за посетители. Музеят е открит от 11.00 ч. до 17.00 ч. „Покровский собор“ миналата година чества 450 години от създаването си.

 

            Времето беше хубаво, но хладно, вече бях стоял доста навън. И точно излизах от Храма, когато ми звъна телефона да ходя в Търговската палата. Почувствах се като герой от фейлетона на Арт Бъкуалд, който трябваше да разгледа Лувъра за 3 минути. Попитах един младеж къде точно е Търговската палата. Той не знаеше, но си извади телефона, включи му GPS-а и ме упъти. Оказа се близко. Там, в палатата, заседаваха международните наблюдатели. Пуснаха ме много лесно. Само се представих, че съм журналист. Регистрираха ме и ми дадоха бадж на Международния информационен център, с който лесно минавах през загражденията по време на митингите. Не знаех, че е толкова лесно. Предварителното ми проучване ме сблъска с такава бюрокрация, че не заех дали изобщо е добре да се представям като журналист. На живо нещата бяха съвършено други. Тези „плашещи“ снимки с многото полиция и разкази на „очевидци“ за събитията около избора за президент нямаха нищо общо с онова, което видях. Както и да е. Седнах да изчакам приятеля си и да отидем да хапнем някъде, където не съм бил никога. Докато чаках се заслушах в един любопитен разговор между наблюдателите. Те искаха от руснаците да им осигурят достъп до всички избирателни секции. Руснаците се съгласиха веднага. Въпросът бе в това, че наблюдателите нямаха толкова много хора, за да отидат навсякъде. Само за справка – камерите, които се използваха по време на изборите бяха 95 000. Те бяха във всяка секция. Това означаваше, че 95 000 наблюдатели трябваше да се разпръснат на територия от 17 098 242 km2. Бърза справка в Интернет, докато чакам да стане време за обяд и разговора на наблюдателите свърши: „Русия е най-голямата страна по територия в света, като покрива една осма от територията на Земята. Със своите 145 млн. души население, тя е деветата страна по население. Русия притежава най-големите световни запаси от минерали и енергийни ресурси, което я прави енергийна суперсила. Русия има най-обширните горски масиви в Европа и света, а нейните езера съдържат приблизително една четвърт от световния запас на чиста, незаледена вода“.

 

            Кръглата маса най-накрая приключи. Моят човек дойде с още един и се запознахме. За съжаление не му запомних името, но забелязах, че на ръката си носеше мартеница. Руснак, бивш летец, сега участник в организацията на „Избори 2012”. Той директно ни хвана да обядваме заедно и въпреки бурните ни протести ни качи на колата си, за да ни откара до една Пицария, италианска, „Ла Чиполла“ на Площада на революцията. Ние направихме пълен кръг около Кремъл, за да се върнем на същото място, откъдето бях излязъл за пръв път през живота си от руското метро. В колата си поговорихме за присъствието на многото полиция в центъра на Москва. Докато бях там аз не видях никъде другаде полицай и не мога да се съглася с писанията по СМИ, че „Цяла Москва бе скована от полиция“. Това присъствие може би бе малко в повече, но в никакъв случай не беше зле за руснаците. То бе за тяхната сигурност, а не да се хареса на западните наблюдатели. На мен дори ми направи впечатление, че са доста добре организирани, а не като нашите по време на размирици, протести и митинги.

 

            Самото пътуване с кола беше много бавно. На живо видях какво означава задръстване(пробка) в Москва. И то не защото движението не е регулирано прекрасно, а заради самите шофьори, които по никакъв начин не спазваха правилата. Покрай нас минаха привърженици на „Динамо“, които така се провираха с автомобила покрай другите коли, че накрая направиха задръстване. И тогава гледаш на живо как скъпи мерцедеси(бумери) и всякакви други японски марки автомобили стоят на едно място. Включително и ние, возещите се в последен модел „Хонда“. А можехме да стигнем за пет минути пеша до „Площада на революцията“ от Търговската палата на Русия. И все пак си имаше и хубавите страни – това пътуване с кола ми даде възможност да разгледам целия Кремъл отвън. Бавно минавайки с кола покрай стените му. В колата чух и един популярен руски виц за Мерцедеса. „Купи си Мерцедес! Сподели своята радост с бандитите!“. Всъщност това едва ли ще направи вторият по популярност кандидат-президент на Русия – Зюганов, който се вози на такъв Мерцедес, на който не можеш да запомниш сумата, за която е купил колата.

 

            Най-накрая стигнахме до заветния ресторант като имахме малък проблем при пропускането ни при една от бариерите. Там стоеше полицай от ДПС, който вече припадаше от умора и спеше прав и казваше НЕ на всички, които искаха да минат. Каза и на нас, независимо, че някои от пътниците в колата бяха гости на х-л Метропол. Все пак ни пусна и то само, защото нямаше сили да устоява своето – НЕ!

 

            В „ресторанчето“ – италианска пицария за хора със средни възможности, а и малко над тях, беше приятно. Топло, уютно и най-важното – виждаше се какво става на площада. Как се подготвят за изборите в неделя. Хората навън се разхождаха спокойно, а ние седнахме да обядваме.

 

            Когато седнахме да хапнем си помислих, че обядвам толкова далеч от вкъщи, че чак вечерям. Беше някъде към 17.00 ч. Хубавата храна предполагаше и добър разговор. Любезният ни домакин поръча всичко. Ние само изказахме някои предпочитания. Не може да си в Русия и да не хапнеш борш, пелмени, свинско(малко) бутче, туршия и за пиене – водка и руски сок. Сокът е нещо като нашия компот, но не съвсем. Сварени различни видове плодове и приятно охладен – прекрасен разредител на водката. Разговорът, както се сещате беше за президентските избори. За митингите след тях и за опозицията – официална и неофициална. Проблемът не беше, че има опозиция, а кого всъщност представлява тя. Моето усещане бе, доколкото бях слушал и чел в интернет изказванията им, че техните идеи гравитират от съвсем крайно ляво, до съвсем умерено. И най-необичайно, а може би и – не, че американците се опитват да се намесят в предизборната ситуация на Русия. Както иронично подхвърли нашият домакин – „американците се бъркат в политиката на държава, където един конезавод е на повече години, отколкото е създадена Америка“. Може би имаше предвид Хреновския конезавод, основан от граф Алексей Григориевич Орлов-Чесменски през 1776 г. Не знам, не го попитах. Разговорът ни бе по-скоро шеговит, отколкото политически. По време на обяда научих и два от най-новите им анекдоти, свързани с изборите:

 

1. Задават се избори в САЩ и Обама притеснен, че нещата не вървят и като се огледал за помощ видял, че в една демократична държава винаги печели този, който трябва. Обърнал се към Путин. Помолил го за помощ и Путин веднага откликнал, пратил му Чуров, известен като „Магьосникът Чуров”, това е техния шеф на Националната избирателна комисия. Минало месец и Путин се поинтересувал как вървят изборите там и се обадил на Обама. Попитал го какво става и Обама му отговорил, че изборите вървят много добре и вече половината Съединени щати гласуват за „Единна Русия”.

 

2. Февруари 1917 г. Тълпата крещи – „Свободааааа!“. Резултат – царят е свален, Руската империя се разпада, болшевиките идват на власт, болшинството от същата тази тълпа изчезва в имиграция мрънкайки: „Еееех, засраха Русия…“

Август 1991 г. Тълпата крещи – „Свободааааа!“. Резултат – демократите идват на власт, СССР се разпада, болшинството от същата тази тълпа изчезва в имиграция мрънкайки: „Еееех, засраха Русия…“

2012 г. Тълпата крещи – „Свободааааа!“.

може би те трябва веднага да изчезнат в емиграция, за да се избегне междинният колапс на страната?

 

            Освен тези вицове научих и друго, че на чушките от туршията им викат „болгарский перец“, а всъщност те не са български, а унгарски.

 

            Времето напредваше и колкото и да ми бе интересно трябваше да се разделя с моите събеседници. Те трябваше да пътуват до Воронеж. Опитах се да обхвана необхватното като разгледам още един град в Русия за няколко секунди и да замина с тях, но се оказа, че трябва да пътувам цяла нощ с влак и се отказах. Та Воронеж е на 500 км. от Москва. Домакинът не ни даде да платим, въпреки нашите енергични настоявания и се разделихме – всички за Воронеж, а аз за МГУ с метрото. Беше все още светло и слязох на „Воробьовие гори“ да се разходя по река Москва.

 

            Вече се стъмваше, когато се прибрах в сградата на Московския университет. Огромна сграда, намираща се на една от най-хубавите точки, откъдето можеш да виждаш голяма част от Москва. От моя прозорец се виждаше стадиона Лужники.

 

            Неделя, 4 март, температурите са минусови, времето слънчево. Избори за президент на РФ.

 

            Всички нормални хора ходят по време на отпуска да разглеждат забележителности, когато е спокойно в страната, а аз като руснаците, които масово ходеха на екскурзии в Египет по време на „революцията“ там. „Изръсих“ се на площада на революцията около 10 часа и започнах да се разхождам. Беше кротко и слънчево.

 

            Очакваше се „Манежният площад” в Москва да се затвори вечерта, заради мащабната проява на привържениците на Владимир Путин. Очакваше се на самото шоу да се появи и самият кандидат-президент, но това сутринта не беше ясно.

 

            Към 12.00 ч. Почти бяха готови металните конструкции на трите сцени за предстоящия митинг на привържениците на кандидат-президента. Сцената бе оборудвана с плазмени екрани, които показват пърхащи изображения на руското знаме.

 

            Отстрани бяха монтирани метални огради, а служители на ДПС(Пътна полиция) обясняваха на минувачите откъде да минат. Можеше да се върви само в едната посока. Аз се опитах да се върна, но не ме пуснаха. Трябваше да заобиколя отзад, покрай Червения площад, за да се върна отново пред станцията на метрото „Площад на революцията”. Провериха ми два пъти раницата – пред х-л „Метропол” и на Червения площад.

 

            Ситуацията на „Площада на революцията” бе спокойна както и откъм Болшой театър, но имаше засилено присъствие на полиция. На площада, в близост до паметника на Карл Маркс бе монтирана сцена с руски символи.

 

            Разходих се покрай Кремълската стена (в посока „Охотный ряд”, Кремълската стена се пада вдясно), по Александровский сад, за който съм гледал филми… Напред и все напред… Гледах чудесии и цъках с език… Успоредно на стената(в дясно от мен), в бившия ров на укреплението се виждаха десетки статуи на най-известните руски приказни герои… В центъра на Манежный площадь – Земният глобус, с континентите, столиците и т.н.

 

            В края на площада е най-удобният вход към Червения площад. Минава се по мост, след края на приказните герои и пред се изправя една от кремълските кули… Точно пред нея в дясно се вижда паметника на Маршала на Победата Жуков…

 

            Прекрачих входа на кулата и попаднах на Червения площад… Тук е възможният туристически вход за прословутата Оръжейна палата – сбирка на съкровищата, събирани от руските царе и императори. Входът е от Александровский сад, билета струва 35 лв. Реших да я разгледам в понеделник.

 

            Изморих се. Стана ми студено и реших да хапна в любимия ми вече ресторант до входа на метрото. Там ме посрещна подпийнал бомж[1](бездомник), който ми поиска пари за Путин или Путинка, не го разбрах много, защото говореше нещо за победа или повреда. Нямаше зъби и фъфлеше. Дадох му 10 рубли на две по 5, снимах го и влязох в ресторанта.

 

            Вътре нямаше никой, беше ранния следобед, няколко маси бяха резервирани. Всички гласуваха за президент на най-голямата в света държава. От виенските прозорци се виждаше какво става на площада как малко по-малко заприиждаха хора. Бях гладен и реших да си поръчам същото каквото ядох вчера: болгарский перец, борш, пелмени и водка. След дълъг разговор със сервитьора какво точно е това болгарский перец, който е унгарски и как така съм го ял в този ресторант, след като той не знае за съществуването му, избрах по негово настояване гръцка салата. Не ми се искаше много тъй като, все пак, бях в Русия. Не останах разочарован, защото гръцката салата всъщност беше руска. Много по-киселичка и не така омазнена от зехтин, с умерено количество малки доматчета и лук. Прекрасно мезе за водката, която внимателно избрах, т.е. взех най-евтината „Зелена марка“. Същото се случи и с пелмените. Бях на ръба да си поръчам с месо от лос и мечка, но взех със свинско и говеждо. Бавно започнах да ям и наблюдавах хората, които заприиждаха на площада.

 

            Сметката ми излезе 1 300 рубли, дадох 1 500 (около 75 лв) на сервитьора и излязох на площада, за да чакам митинга на вече победилия Путин. Резултатите чух по радиото, където се коментираше, че е победил с нокаут. Митинга беше грандиозен. Имаше страшно много хора на Манежния площад и околностите. В момента, когато започна да пее Николай Расторгуев, реших да си ходя. В България бях посещавал концертите на „Любэ“, а и ми стана много студено.

 

            5 март 2012 г., последен ден от моята тридневна обиколка на Москва, в която „шока” със „сблъсъка” ми с фатални числа стана все по-натрапчив. Разбира се, не мислете, че съм им отдал кой знае какво значение. Само констатирах фактите. И така – в деня, в който стана известно, че Путин е победил с нокаут на Президентските избори в Русия се оказа, че е починал Сталин. На този ден никой не се сети за това, но впоследствие всички писаха и подчертаха този факт, като че ли той беше най-важен. Пълна глупост ако питате мен. В този ден аз пак тръгнах да се разхождам по центъра на Москва, че да мога да видя и нещо друго освен митинги. Както вече написах – чуствах се като герой от фейлетона на Арт Бъкуалд, който разгледал Лувъра за 3 минути.

 

            Качих се на „Университетска” и слязох на „Охотный ряд”. И започнах да се разхождам по целия Червен площад. Само по този начин човек може да разбере колко е голям наистина. В края на площада, след като минах покрай мавзолея, двата големи храма, каменният „дръвник” и т.н., се качих по моста, който се виждаше пред мен. От средата му се виждаше най-добре Кремъл и площада. Апропо, в непосредствена близост се намира хотелът, в който са живели ръководите, вождовете и учителите на прогресивния български народ и „будната световна общественост” – Г. Димитров, В. Коларов, знайни и незнайни революционери, някои от които впоследствие са обвинени и осъдени като контрареволюционери.

 

            Тръгнах обратно към Държавния исторически музей. На Червения площад е. Трябваше да го зърна. Ползвах първия маршрут, но слязох на спирка „Охотний ряд” и се озовах на входа на Червения площад, гдето е и входа на музея. Бърз поглед на обстановката, след което се помотах малко. Позяпах и ГУМ-а, който се намира по Червения площад.

 

            Излязох пак на „Охотний ряд” и тръгнах по улицата в обратна посока на библиотеката на името на Ленин. Така зърнах и Лубянка. Тук се очакваше митинг на привържениците на национал-болшевика Едуард Лимонов. Нямах намерение да оставам, защото исках да зърна и Пушкинския площад, където се събираха и другите опозиционери, след което да се върна на Манежния площад.

 

            Върнах се обратно – към библиотеката, пресякох булеварда, и тръгнах по ул. “Воздвиженка”, която продължава като Нови Арбат. Като пресякох булевард „Гогол” в ляво ми се падна прословутата улица „Арбат”, по нашему „Кристал”. Тук са живели живели големите приятели на българската литература Пушкин, Лермонтов, Цветаева и т.н.

 

            Пушкинският площад!

 

            Както ме бяха упътили тръгнах да видя как се организира митинга „За честни избори”. Продължавах да имам усещането, че разглеждам Лувъра – Лувъра на революциите. Е, сега бе по-кротко, няма залп на Аврора и прочие атрибути на Октомврийската революция, които разтърсиха и потресоха навремето света. Само дето в повечето изказвания на опозицията прозира ултралява идеология. Но това е само мое впечатление, а иначе от „Маяковски” до Пушкинския площад минах пеша по Тверска. От двете страни на улицата имаше оранжеви миялни машини на руската служба за почистване. Само за сравнение – казаха ми, че бившият вече кмет на Москва Лужков организирал невероятно добре почистването на столицата. Ловял снежинките още във въздуха. Цистерните бяха пълни с вода и при приближаването ми на Пушкинския площад машините вече бяха паркирани на два реда. Хрумна ми за „Оранжевата революция”, но всичко е въпрос на интерпретация. По-късно чух песента на Скорпионс „Вятърът на промяната”, а още по късно, вече при привържениците на Путин – „Стената”. Получи се нещо като „Вятърът…” срещу „Стената” на Пинк Флойд.

 

            Манежният площад.

 

            Върнах се обратно на него. Имаше още много време до митингите, а и очаквах да ми се обадят и да ми разкажат как е минало във Воронеж. Времето беше хубаво и слънчево. Отстрани на площада бяха наредени транспортни автомобили на полицията. Някои от тях бяха с особена форма.

 

            Тук открих, че в края на Манежният площад, преди да се тръгне по моста за Кремъл – е един от входовете на твърде голям мол, където мислех да вляза и да се стопля. В последния момент се отказах, защото реших, че е по-добре да разгледам Оръжейната палата. Работеше само тя.

 

            Оттук си взех билет, оставих си раницата на съхранение под моста, извървях още 200–300 метра пеша и след поредната сериозна проверка влязох в Оръжейната палата. И точно в този момент ми звъна телефона. Съобщиха ми, че ме чакат в онова заведение, в което вече бяхме два пъти. Нямаше как да изляза. Разгледах набързо палатата като се спрях на някои от експонатите за около 30 секунди, колкото да демонстрирам отношение и бегом обратно. По пътя, на едно от загражденията ме снимаха от полицията. Явно съм изглеждал страшно в бързането си, с вълнена шапка на главата, с брада и яке, по което има страшно много джобове. Опасен тип. Влязох в документацията им. Това само ме разсмя, тъй като аз съм бил в Израел, а там проверките са доста по-сериозни и по-чести, отколкото в Москва по време на избори. И то само в центъра.

 

            Полицията вече се събираше за поредния митинг на привържениците на Путин на Манежния площад, а ние хапнахме поредната порция борш и пелмени. Разказаха ми за Воронеж как е протекло гласуването с новите урни и камери, платихме и се разделихме, защото те директно отпрашваха за летището, а аз останах да гледам поредния митинг. Излязох навън и започнах да чакам, за да видя какво ще стане. Хора прииждаха отвсякъде. От колоните звучеше „Стената“ на Пинк Флойд. Всъщност това не бе съвсем „Стената“, а Чёрный Карлис (Pink Floyd и Чёрный Ворон). Това е музика от клип против реформите в Латвия, забраняващи изучаването на руски език. В клипа е използвана мелодията от песента на Pink Floyd „Another Brick In The Wall“.

 

            Вече беше почти 18.00 часа. Хората започнаха да се събират на групички за предстоящия митинг на Путин.

 

            Вече беше почти 18.00 часа. Хората започнаха да се събират на групички за предстоящия митинг на Путин. В същото време разбрах от Влад, който ме заговори, докато гледах какво става, че днес, 5 март, ще се проведат няколко митинга. На Новопушкинския площад са привържениците на КПРФ и Зюганов, на Пушкинския площад е „За честни избори“. Също така е планирана несъгласувана акция „Другата Русия“ пред зданието на ЦИК, но полицията е задържала участниците на изхода от метростанция „Лубянка“. Влад беше млад човек със сини очи и русолява брада. Той ме помоли да му прочета какво пише на плакатите на привържениците на Путин, защото не виждаше толкова далеч. Прочетох му и така се запознахме. Обясних му какво правя тук, а той ми се представи като опозиционер в сянка каквото и да означаваше това. Доста приятно си поговорихме. Изказах му дори и моите съображения – защо няма да спечели опозицията, а той ми обясни, че тепърва ще има да се слуша за тях и то не в този вариант, в който в момента изплува в политическото пространство на Русия. И докато си говорихме и разменихме телефоните си той непрекъснато координираше някакви хора къде да отидат. На раздяла ми каза още веднъж, че тепърва ще съм чувал за него.

 

            Митингът започна. постоях малко на него, но вече ми бе станало студено и си тръгнах за станция „Университетска“. В метрото беше спокойно. Хората си четяха от таблети, нещо доста характерно за руснаците, но вече в по-съвременен вариант.

 

            Прибрах се в стаята си и включих компютъра, за да разбера какво е станало на другите митинги. Имах чувството, че отдавна живея в Русия. Някак си всичко ми беше познато, а всъщност за първи път идвах в тази страна. така разбрах, че в края на акцията на Пушкинския площад са останали Алексей Навални, Сергей Удалцов, Иля Яшин и няколко хиляди души под предлог за безсрочна среща с депутата Иля Пономарьов. ОМОН обаче е разпръснал митингуващите.

 

            Прегледах и българската преса, за да разбера как се отразяват митингите у нас и попаднах на една новина, чието заглавие обобщи всичко преживяно от мен за три дни в Москва:

 

            РУСНАЦИТЕ В БЪЛГАРИЯ: „ГЛАСУВАХМЕ ТАКА, КАКТО ВИЕ ГЛАСУВАХТЕ ЗА БОЙКО БОРИСОВ“.

 

            На сутринта станах рано, за да успея да хвана самолета. Пътуването ми бе точно час и пет минути от станцията на метрото „Университетска” до Беларуската гара и след това с Аероекспреса до Шереметиево 2. Прибирането ми бе скучно – нямаше фатални числа и пийнали младежи в самолета. Дори и деца нямаше, които да крещят, че са оградени.

 

 



[1] Бомж − абревиатурата, означаваща “без определенного местожительства”, или клошар. – Б. ред.

© 2012-2019 VIA EVRASIA Всички права запазени. site by: Св. Мирчева almanach "via evrasia", issn 1314-6645