Вектори на руската геополитика в Централна Азия. Икономически и военностратегически отношения на Русия с Казахстан и Узбекистан (1999–2012). Любомир Мартинов

 

Любомир Мартинов,

студент от IV курс, специалност "Международни отношения"


Вектори на руската геополитика в Централна Азия.

Икономически и военностратегически отношения на Русия с Казахстан и Узбекистан (1999–2012)

 

Новият външнополитически курс след идването на Владимир Путин на власт

 

Дори след разпадането на СССР неговият правоприемник Руската федерация продължава да бъде обект на изследване за анализаторите, също както и да играе важна роля в международните отношения. В началото на 1990-те години на Кремъл е нужно да предприеме икономически и политически реформи, да създаде нов образ на Русия като умерена, загърбила колониалните си апетити държава. Тези промени са необходими, за да се избегнат политически и икономически стълкновения със западния свят, както се случва през Студената война. Нежеланието на САЩ и европейските държави в този период за сътрудничество с Руската федерация принуждава Москва да се откаже от разширяване на влиянието си към Източна Европа и Средиземноморието. Това дава възможност за преориентация на геополитическия интерес към богатите на природни ресурси бивши съветски републики в Централна Азия.

 

Идването на Владимир Путин на поста министър-председател през лятото на 1999 г. и президент през март 2000 г. бележи завой във външната политика на Руската федерация към изграждане на мостове с „близката чужбина”. Новият ръководител в Кремъл предприема няколко пътувания до Узбекистан, Туркменистан и Таджикистан, за да подготви почвата за създаване на по-добри дипломатически връзки. Приоритетен интерес на Федерацията оттам нататък е бъдещата интеграция на държавите от ОНД в регионални организации, ръководени от Москва. От 2000 до 2010 г. БВП на Русия нараства от 250 млрд. $ до 1,4 трлн. $, с което задмина Франция и Италия и се нарежда като шеста икономика в света. Огромната ѝ територия и значителен ресурсен потенциал са сред основните фактори за това икономическо развитие. Все по-осезаемо е и политическото влияние на Москва в глобален мащаб – Русия е един от петте постоянни члена на СС на ООН с право на вето, втора в света по ядрено-ракетен арсенал след САЩ и поддържа дипломатически отношения със 190 държави.

 

Дългосрочните планове на Русия в Централна Азия са ясни и недвусмислени. Русия цели да запази политическата стабилност на петте централноазиатски държави (Казахстан, Узбекистан, Туркменистан, Киргизстан и Таджикистан), както и тяхната зависимост от руската икономика. Това е необходимо условие за безпроблемния внос на енергийни ресурси от тях в Русия. За Кремъл е важно да бъдат възпрепятствани по-тесни връзки на Петте с други регионални лидери. Ако централноазиатските държави започнат да изнасят енергийни ресурси за Пакистан и Иран или през Турция за Европа, те ще си гарантират стабилно икономическо развитие, но ще изолират Русия, чиято икономика зависи главно от вноса и износа на такива ресурси. Износът на природен газ и нефт формира около 60% от федералния бюджет и 2/3 от целия износ [1]. Въпреки богатите си залежи на полезни изкопаеми Русия внася нефт и природен газ от централноазиатските държави на ниски цени и го препродава на доходоносните европейски пазари [2]. 

 

Затягането на режимите на централноазиатските държави през 90-те години допринася за скъсването на връзките със западните държави и някои транснационални корпорации. Често местните власти там са критикувани за потъпкване на демокрацията, гражданското общество и правата на човека [3]. Това обаче не пречи на наблюдателите от Русия и ОНД на изборите да обявяват резултатите от тях за коректни и неманипулирани. Все пак успехът на борбата срещу ислямистката заплаха се дължи именно на авторитарните режими. Централноазиатските държави подкрепят Русия във войната в Чечения в замяна на помощ от страна на Кремъл в борбата им срещу ислямисткото движение в Узбекистан, „Хизб ут-Тахрир” и срещу опозицията като цяло. След 11 септември 2001 г. полемиката в САЩ около войната срещу тероризма позволява да се установят нови връзки между управляващите кръгове и Русия, и централноазиатските държави също да заявят, че са жертви на ислямизацията. Руско-американското сътрудничество обаче трае кратко. Войната в Ирак и различните гледни точки около Северна Корея и Косово отежняват отношенията. „Цветните революции” в Грузия (2003), и Украйна (2004), и в Киргизстан (2005) ускоряват сближаването между централноазиатските държави и бившия им настойник.

 

В стремежа да си върне статута на велика сила Русия на Владимир Путин търси начин да усили присъствието си в бившите съветски републики. Централна Азия е идеална възможност за прилагане на новата стратегия – държавите в региона разполагат със значително по-малък марж на маневриране от Украйна, Молдова и Кавказките държави. Лидерството на Русия се налага както с политически средства (подкрепата на Кремъл към режимите на Назарбаев в Казахстан и Каримов в Узбекистан), стратегически средства (Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС) и Организацията на сътрудничество от Шанхай), така и с икономически лостове (контрол на подземните богатства от руски фирми). Видимо Москва цели да продължи да решава съдбата на бившите си републики, като контролира тяхното развитие. След дълги години на сближаване със САЩ регионът малко по малко се връща в руската сфера на влияние и днес излиза на международната сцена като блок от държави, центриран в новото руско-китайско партньорство. 

 

 

Ролята на многостранната дипломация 

в интеграционния процес на централноазиатските държави

 

През 90-те години в страните от ОНД се наблюдава тенденция на дистанциране от Руската федерация, която се обръща в периода 1998-2002 г. Неефективните и все по-отслабващи структури на ОНД, които не успяват да бъдат гарант за руското присъствие в постъветското пространство, се изместват от много по-ефективните регионални формирования като Евроазиатската икономическа общност (ЕврАзИО), създадена на основата на Митническия съюз от 1995 г.). В организацията, в която членуват членуват Русия, Беларус, Казахстан, Киргизстан и Таджикистан, Русия заема ролята на крупен инвеститор на капитали в младите постсъветски републики. Руски транснационални компании като Лукойл и Газпром присъстват на територията на всички държави от ОНД и Прибалтика, създавайки мрежови трансгранични структури, пряко влияещи върху геополитическата тежест на страната в евразийския регион [4].

 

 

Узбекистан обаче, в стремежа си да не се обвързва в дългосрочен план със съседните си държави, остава най-непредвидимият участник в интеграционните процеси в Централна Азия. През 2008 г. само две години след като се е присъединила към ЕврАзИо, държавата прекратява членството си в икономическата общност. Официалното становище на президента Каримов е, че целите и функциите на ЕврАзИО до голяма степен се припокриват с тези на други регионални организации като ОНД и ОДКС, затова членството в икономическата общност е необосновано. Освен това Каримов не е съгласен с клаузата, която задължава страните членки на ЕврАзИО автоматично да се присъединят и към Митническия съюз. 

 

Експертът от Руския институт за стратегически изследвания Айдар Куртов твърди, че мотивите за оттеглянето на Узбекистан са съвсем различни. Според него политическите лидери в Узбекистан са се надявали, че чрез членството си ще извлекат ползи и ще бъдат облагодетелствани със специални преференции. Нежеланието на правителството да изпълнява ангажиментите си към своите чуждестранни партньори е причината държавата да се върне към старата си практика – икономическа изолация и протекционизъм. Вторият мотив за едностранното оттегляне на Ташкент е свързан с използването на водните ресурси на реките Амударя и Сърдаря, основни източници на питейна вода в централноазиатския регион, извиращи от планините на Тян Шан и Памир. В рамките на ЕврАзИО Узбекистан опитва да сключи споразумение със страните от горното течение на двете реки, Таджикистан и Киргизстан за изграждане на нови язовири и напоителни канали.  Обвинява съседите си, че построяването на големи ВЕЦ-ове на тяхна територия вреди на селското стопанство на Узбекистан, в частност на отглеждането на памук.  Проектът на Ташкент за решаване на проблема с неравномерното разпределение на водните ресурси в региона обаче не среща подкрепата на другите държави, което кара Узбекистан да не вижда повече перспектива в тази организация. 

 

Руската политика в Централна Азия се увенчава с редица успехи през първото десетилетие на XXI в. Между 2003 и 2007 г. Москва създава Организацията на договора за колективна сигурност, подписва изгодни договори за транзит на газ от Туркменистан и води успешни преговори за разширяване на Митническия съюз. След събитията в Андиджан през 2005 г. Узбекистан закрива американските бази на своя територия и се присъединява отново към ОДКС. Тази серия от успехи  създава впечатлението, че на централноазиатските държави им е предопределено да бъдат съюзници на Москва. Въпреки това според Алексей Фененко [5] тези успехи се дължат основно на американските дипломатически грешки и най-вече опитите на администрацията на Буш да подкрепя опозицията на властта в тези държави. 

 

Разногласията по много от въпросите на изграждането на обща регионална политика на страните от ОДКС кара Узбекистан да обяви на 28 юни 2012 г. оттеглянето си от организацията. Държавата е от учредителите на ОДКС, но я напуска през 1999 г., за да се присъедини отново през 2006 г. след кратко членство в ГУАМ. В коментари относно това решение, руската преса акцентира върху несъгласието на Ташкент с политиката на Москва в Афганистан и върху предпазливата позиция на Ислам Каримов по въпроса за отдаването на част от суверенитета на Узбекистан на интеграционната общност. Правителството не одобрява силната централизация на ОДКС, нито разпоредбите в учредителния договор, които позволяват намеса във вътрешните работи на всяка от страните членки при форсмажорни обстоятелства. Възможно е решението на Узбекистан да е свързано и с бъдещото оттегляне на войските на международните стабилизиращи сили в Афганистан (ISAF). По този начин Ташкент ще може да предостави своята територия на разположението на ISAF, откъдето непосредствено да се следи ситуацията в Кабул. Такова развитие на събитията може да даде положителен тласък за повторно затопляне на американско-узбекските отношения.

 

 

 

Сътрудничество в областта на отбраната с Казахстан [6]

 

От получаването на независимостта си през 1991 г. политиката на Република Казахстан е белязана от решителността държавата да постигне политическа автономия, и от упорити усилия да заеме водеща роля сред централноазиатските държави. Поради т.нар. мултивекторна политика, твърдо преследвана от президента Нурсултан Назарбаев, особено в енергийния сектор, Казахстан се превръща в модел на развитие и модернизация в Централна Азия. От 2000 до 2010 г. страната бележи ежегодно растеж на БВП от около 8%. За сметка на това в отбраната, сигурността и военната сфера Казахстан остава тясно обвързан с Русия.

Военното сътрудничество между Казахстан и Русия се развива по две линии: те са партньори в ОДКС и в повече от 60 двустранни договора, които регулират отбраната и военнотехническото сътрудничество. Съвместното военно сътрудничество включва почти всички аспекти на политиката по сигурността и други дейности, свързани с нея, от провеждането на съвместни военни учения в рамките на ОДКС, през производството на оръжия и военни технологии, обучението на военнослужещи (над 15 000 казахски военни са ползвали руски военни бази за обучението си между 1992 и 2005 г.),  до използването на военни съоръжения и инсталации. В допълнение, като член на ОДКС, Казахстан се ползва с преференциални условия за закупуване на оръжия и системи, произведени в Русия, която определено е най-големият доставчик на военна екипировка на централноазиатската държава. През май 2001 г. държавите членки на организацията създават сили за бързо реагиране в Централна Азия, предназначени да отблъскват военни заплахи за сигурността в региона.

От позицията на Москва поддържането и заздравяването на историческото военно сътрудничество с Астана е напълно в реда на собствената ѝ политика, формулирана в доктрината „Медведев”, представена през 2008 г. В нея се набляга на възстановяването на руската „привилегирована сфера на влияние” в постсъветското пространство и затвърждава ролята на Русия като евразийска сила. Целта за военна интеграция между централноазиатските държави е ключов елемент в тази амбиция на Москва.

Въпреки усилията на Руската федерация да разшири дейността на ОДКС в Казахстан и въобще в Евразия, трябва да се отбележи, че Астана, спазвайки мултивекторната си политика, продължава да допълва списъка на стратегическите си партньори (Казахстан участва в програмата на НАТО „Партньорство за мир” през 1994 г.). Назарбаев обаче неведнъж е заявявал, че  сътрудничеството с НАТО не означава, че Астана ще обърне гръб на Русия или ще намали водещата роля на Москва в защитата на националните интереси на държавата.

Обективни обстоятелства като географска близост, исторически и културни сходства до голяма степен обясняват защо в секторите сигурност и отбрана Казахстан и Русия трябва да работят рамо до рамо и да се подкрепят. Двете страни имат 6800-километрова слабо населена обща граница. Основните проблеми на сигурността, с които се сблъсква Централна Азия, са тероризмът, свързан с радикалния ислям, и трафикът на наркотици. Добре организирани престъпни групировки пренасят незаконни медикаменти до европейските пазари през територията на Казахстан и Русия. Икономическата интеграция между централноазиатските държави, премахването на търговските бариери и определянето на цените чрез пазарен механизъм би решил трайно проблема за контрабандата на стоки. 

 

В следствие от това стабилността и сигурността на региона са нескритият интерес на руснаците, а така също и на правителството на Назарбаев. То успява дори и в политически режим, който е далеч от разбиранията за демокрация, да увеличи благосъстоянието на казахския народ и да предостави на гражданите си най-високия стандарт на живот в сравнение с околните държави.

 

Икономическата политика на Русия в Казахстан

 

Един от основните проблеми, стоящ пред президента на Казахстан Нурсултан Назарбаев, е изолираното географско положение на Централна Азия от основните финансови и икономически потоци в света и това налага търсене на ориентири за неговото преодоляване. Задоволяването на стопанските потребности на страната и решаването на много от общите проблеми от постсъветско естество предопределят тясното сътрудничество с Русия.

 

Социално и икономически Казахстан е силно обвързан с Руската федерация. Около 25% от населението на страната са руснаци, единият официален език е руският. Малко под 10% от казахите живеят и работят в северната си съседка, а по-голямата част от жп линиите, магистралите и тръбопроводите на Казахстан водят към Русия. В източно-западно направление международните транспортни коридори съединяват почти целия Северен Казахстан с Русия (Поволжието, Приуралието, Южен Сибир). Това са магистралите с приоритетно значение – Трансибирската (при Петропавловск), Средносибирската (Костанай–Кокшетау–Корасук) и Южносибирската (Карталы–Астана–Кулунда, към Барнаул). С най-голяма тежест в меридионално направление се ползват Оренбург–Ташкент (преминаваща на голямо протежение през източните части на Казахстан), Трасказахстанската (свързваща централните с южните

казахстански райони и продължаваща към Киргизстан), Трансазиатската (в направление за Китай – Актогай–Алашанкоу) и Турксиб (Семипалатинск–Алмати–Тараз)[7] .

 

Износът на енергийни източници е главно към Русия, въпреки че от 90-те години насам Казахстан постига частична диверсификация. Страната изнася петрол на запад, през Азербайджан, и на изток към Китай. Тя е част и от международната програма за енергийно сътрудничество INOGATE, в която участват още ЕС, Турция, Русия и Прибалтийските държави. Основните цели на тази програма са хармонизиране на правната регулация и институционалната рамка на енергийните пазари, и сигурността на енергийните транспортни мрежи.

По отношение на сигурността Казахстан е член на Организацията на договора за колективна сигурност, доминиран от Русия. Руснаците разполагат с радарна станция в Балхаш и с космодрум в Байконур (макар и под аренда). Повечето офицери в казахската армия са етнически руснаци, а почти всички подразделения използват съветска техника [8]. Това представлява предимство за Москва, тъй като руско-казахската граница с дължина 6 800 км е почти неохранявана и всяка заплаха за сигурността на Казахстан бързо може да премине и на руска територия, ако нямаше такова военно присъствие в Казахстан.

 

 

 

Спорът около използването на космодрума в Байконур

 

Спорът за Байконур започва през пролетта на миналата година, когато председателят на казахската космическа агенция „КазКосмос” Талгат Мусабаев намеква, че Казахсан може да се оттегли от споразумението с Русия. В началото на тази година Казахстан заявява намерението си да съкрати броя на руските ракети Протон-М, които ще бъдат изстреляни през 2013 г. от предвидените 17 на 12. Официалната версия за това съкращаване е екологичното влияние на ракетите, чиито отломки замърсяват околната среда, но според анализатори в основата на всичко стои желанието на „КазКосмос” да преразгледа условията по договора за наем на космодрума.

Русия подписва споразумението за Байконур през 1994 г., което дава изключителни права на Федерацията да използва космодрума до 2050 г. Руската страна се задължава да плаща по 115 млн. $ наем годишно. Спорът заплашва добросъседските отношения между двете бивши съветски републики. Русия може да загуби половин милион долара, ако Казахстан не изпълни уговорения брой изстрелвания, коментира руският вестник „Известия”. Ежедневникът цитира източници от руската космическа агенция „Роскосмос”, която предупреди, че има опасност да бъдат преустановени съвместните космически проекти между двете държави.

Това не е първият път, в който казахските власти изразяват загриженост за негативното влияние на руската космическа програма върху околната среда. Преди няколко години изстрелванията на руски ракети бяха временно спрени заради разлива на силно отровно ракетно гориво. За момента Москва разполага с ракетната площадка „Плесецк” в северната част на страната, която се използва само за изстрелване на военни сателити. Изграждането на космодрума „Восточни”, който се намира на 100 км от границата с Китай,  започна през 2011 г., а първото изстрелване на ракета от него е предвидено за 2015 г.

 

 

Военностратегическо партньорство между Русия и Узбекистан

 

От получаването на своята независимост Узбекистан води гъвкава външна политика на периодично сближаване и отдалечаване с Москва, Пекин и Вашингтон. Тази конюнктурна външна политика е проекция на различни предизвикателства като радикален ислям, трафик на наркотици и корупция във властта, които дестабилизират страната във вътрешнополитически план. 

 

В началото на новия век Узбекистан се превръща в един от най-близките съюзници на коалицията, водена от САЩ във войната срещу талибаните в Афганистан. На 16 ноември 2001 г. президентът Ислам Каримов се съгласява да приеме на територията на страната американски военни, които да бъдат разположени по 137-километровата граница с Афганистан. Военновъздушната база "Карши-Ханабад" е първата американска база в постсъветското пространство. В нея е изпратен контингент от 3000 военни. 

 

На 13 май 2005 г. в Андиджан, където живее предимно мюсюлманско население, започват бунтове срещу управлението на Ислам Каримов, заради присъдите срещу 23-ма „религиозни фундаменталисти”. Въоръжени демонстранти щурмуват затвора в града и освобождават всички затворници. За два дни правителствените войски овладяват ситуацията чрез кърваво потушаване на бунта и с цената на цивилни жертви - по официални данни – 187 души. Докато западните държави осъждат използването на сила срещу мирните протести и отричат, че в основата им стои заговор за ислямистки преврат, Русия и Китай без колебание оказват помощ на държавните власти. Държавният департамент в САЩ настоява за международно разследване на убийствата. През ноември 2005 г. парламентът на Узбекистан взема решение за закриване на американската база и на военните са дадени 6 месеца да се изтеглят – акт, който символизира резкия завой на Ташкент по посока Москва и Пекин. През ноември Узбекистан и Русия сключват споразумение за стратегическо сътрудничество, според което Москва се ангажира да подпомага режима в Ташкент в случай на вътрешни и външни заплахи и да осигурява техника за разпръскването на демонстранти по време на протести. В замяна на това Узбекистан се задължава да предоставя на руските войски достъп до 10 летища и да създадат база на територията на страната. 

 

Отношенията на Узбекистан с Русия през 2012 г. донасят нотки на съмнение за общото бъдеще на двете държави. Имайки предвид напредналата възраст на Ислам Каримов, по всяка вероятност той ще потърси по-широка подкрепа за своя наследник начело на Узбекистан. САЩ и техните съюзници в НАТО гледат на централноазиатската държава като важен партньор в изпълнението на стратегията за успешно оттегляне от Афганистан след 2014 г. Ако Хамид Карзай не успее да се задържи на поста си и властта в Афганистан бъде отново взета от талибаните, сигурността на Узбекистан също ще бъде под заплаха. Това налага и постоянни политически лупинги между Москва и Вашингтон и според много анализатори Каримов би спечелил ценно време, ако сега издигне нов лидер на свое място.

 

Руското участие в газовата и нефтена промишленост на Узбекистан [9]

 

След идването на Владимир Путин на власт в Русия през 2000 г. и подписването на договор за сътрудничество в добива и търговията на нефт и газ между Газпром и Узбекнефтегаз през 2002 г., между Русия и Узбекистан се забеляза оживяване на енергийното партньорство. През 2004 г.  руските петролни и газови гиганти Газпром и Лукойл започват активно да инвестират в Узбекистан. Важен факт е, че в сравнение с други държави Русия успява да заеме водеща позиция в узбекския енергиен пазар. Тъй като Узбекистан е богат на залежи от газ и следователно има добри възможности за износ, проучването на газовите находища там е от приоритет за Русия. Политологът от Strategic Culture Foundation Владимир Парамонов изчислява, че руските инвестиции възлизат на около 60% от всички чуждестранни инвестиции в Републиката. 

 

През 2004 г. Газпром и Лукойл започват да инвестират в петролната и газовата индустрия на Узбекистан. Газпром се концентрира върху развитието на стари и проучването на нови находища в региона на Бухара-Кивин и в узбекската част на Аралско море. Освен гореспоменатите компании други руски предприятия развиват активна дейност в държавата като част от по-маловажни проекти. Ако през 1990-те руските инвестиции в сектора на производството и търговията с петрол и газ в Узбекистан са едва забележими, то през 2010 г. те надвишават 1.25 милиарда $.  През 2008 г. количеството газ, произвеждано от Лукойл. достига  2,34 млрд. кб.м. или около 4% от цялото производство на газ в Републиката (67,8 млрд. кб.м). На свой ред, през 2008 г. Газпром произвежда около 1 млрд. кб.м. газ или около 1,5% от цялото производство на газ в Узбекистан. Освен това всички руски проекти за разкриването на нови въглеводородни находища в Узбекистан са в началната си фаза и през следващите години делът на руски компании в производството на узбекски газ ще се увеличи значително.

 

Задържането на здравите позиции на Русия в петролната и газовата индустрия на Узбекистан се дължи на факта, че Републиката все още няма алтернатива на руските газопроводи и съоръжения за износ на газ. През 2008 г. повече от 90% от узбекския газ се изнася за Руската федерация (останалата част от синьото гориво – под 10%, се изнася за съседните Киргизстан и Таджикистан). Тази инфраструктурна зависимост, според Парамонов, засилва интереса на Узбекистан към по-тясно сътрудничество с Русия.

 

Перспективите за руско-узбекското сътрудничество в петролната и газовата промишленост ще се определят занапред от следващите стъпки на Газпром и Лукойл, след отчитане на резултатите от досегашните инвестиционни проекти: както в сферата на добива на въглеводороди, така и в преработката им на територията на Република Узбекистан. В този смисъл също ще бъде важно колко бързо е възможно да се модернизират и разширят съществуващите газопреносни системи по посока Русия (газопроводите „Централна Азия-Център” и  „Бухара-Урал”) и да се запази съществуващата взаимно приемлива схема на плащания за узбекския газ.

 

Узбекистан възнамерява да започне да изнася „синьо гориво” за сметка на намаляване на вътрешната консумация (понастоящем се забелязва голямо търсене на въглеводороди в страната заради нуждите на многобройното население – повече от 27 милиона души).  В този случай, ако добивът на „синьо гориво” остане същият (60-70 млрд. кб.м годишно), до 2020 г. потенциалният износ на Узбекистан ще възлиза на около 30 млрд. кб.м. годишно. Икономическата стратегия на Узбекистан обаче е насочена към по-нататъшна индустриализация. Затова ще бъде сериозен проблем да се съчетае промишленият растеж със значително съкращаване на енергийната консумация.

 

Износът на узбекски петрол поне в близко бъдеще е невъзможно, тъй като републиката не само няма износен потенциал, но и внася петрол. Освен това в Узбекистан има закон, забраняващ износа на суров нефт.  Въпреки че се очаква известно нарастване на добива на петрол до 2030 г., вътрешното потребление дотогава ще  нарасне още повече. В резултат от това, зависимостта на Узбекистан от внос на петрол в средносрочен план ще се увеличава. Очаква се през 2020 г. Узбекистан да има нужда да внася не по-малко от 6,7 млн. т., а през 2030 – 8,8 млн.т.  Всичко това дава на Русия възможност да засили сътрудничеството си с Узбекистан в добива и търговията с нефт и газ. Въпреки това по отношение на доставките на нефт и нефтени продукти Русия може да срещне сериозна конкуренция в лицето на Казахстан и евентуално Туркменистан.

 

Таблица 1: човешки и икономически потенциал на Казахстан и Узбекистан

 

 

 

население

БВП на глава от населението

Износ

Внос 

Казахстан

16 милиона

$13,200(2011est.) 

Китай 13.4%, Русия 11.1%, Германия 10.6 %,

 

Русия 34%, Китай 25%, Германия 6.2 %

Узбекистан

27,6 милиона

$3,300 (2011 est.) 

Русия 23.7 %, Полша 11.6 %, Киртай 10.4 %

Русия 27.6%, Ю. Кореа 15.1%, Китай 10.3%

 

 

 

Източници:http://www.indexmundi.com

      www.google.bg/publicdata

 

Залежи на петрол и природен газ в Казахстан и Узбекистан

Италия между Монти и Берлу

 

Държава

Петрол

Природен газ

Млрд. барела

% от световната продукция

Трлн. Кубични фута

% от световната продукция

Казахстан

39,6

3,3

105,9

1,7

Узбекистан

594

 

65,66

7

 

 

 

 

 

 

Централна Азия като плацдарм на руската външна политика – изводи и заключения

 

Държавите от Централна Азия са изправени пред различни вътрешни и външни източници на нестабилност. Сред първите се нареждат слабите правителства, ендемична корупция, икономически и социални проблеми, сложни отношения между различните етнически и религиозни групи сред населенията на страните. Външните заплахи засягат колкото централноазиатските държави, толкова и Русия – тероризъм, политически и религиозен екстремизъм, организирана престъпност, незаконен трафик. Липсата на контрол на границите и неспособността на армиите на тези държави да водят военни операции срещу организирани въоръжени групировки допринася за опасенията на руските власти.  

 

След 1996 г., когато талибаните идват на власт в Кабул, Централна Азия се вмества в приоритетите на руската сигурност поради усилването на потоците от имигранти, наркотици и психотропни вещества и оръжия. Освен това Афганистан се превръща в база за обучение на терористи, там развива дейността си ислямисткото движение на Узбекистан „Хизб ут-Тахрир”.  Според Изабел Факон, изследовател от френския тинк танк „Фондация за стратегически изследвания”, усилването на руския интерес в Централна Азия започва още преди идването на Владимир Путин на власт. То е резултат от смяната на външнополитическия курс на Руската федерация след назначаването на Евгений Примаков за министър на външните работи през януари 1996 г.[10] Москва, подтикната от разочарованието си след неуспешните опити да заздрави партньорството си с евро-атлантическата общност, пренасочва външната си политика към преоценяване на собствените си интереси. Те се изразяват в затвърждаване на руското присъствие в постсъветското пространство, но и в засилване на връзките между ключови азиатски държави. В този ред на мисли целта на Русия е да предостави средства, чрез които да се използва потенциала на Централна Азия като транзитен район, необходимо условие за засилване на отношенията с Китай, Индия и Иран. Според много изследователи Москва използва и дори изопачава темата за несигурността на региона, за да привлече в руското лоно отново бившите съветски републики, някои от които заявяват ясно, че искат да запазят политическата си независимост от Русия и да прилагат мултивекторна външна политика.

 

Въпреки неоспоримите успехи на Китай чрез дипломатически и парадипломатически средства да затвърди своето присъствие в Централна Азия, Русия остава доминиращата сила там. Москва тенденциозно поддържа политическите, икономическите и културните връзки, останали от времето на СССР, за да възпре всички опити на Пекин да се превърне в регионален лидер. През последното десетилетие основна цел на Русия беше да запази монопола си над енергийния транзит на петрол и природен газ от Централна Азия. Държавите-производителки от региона все пак постигнаха частична диверсификация на износа си към Китай и Иран. 

Пазарът на Стария континент също затваря врати за руския транзит на газ. Желанието за енергийна независимост на европайските държави от Русия промени модела на търсене и предлагане на енергийни ресурси. Откриването на нови методи за добиване на шистов газ в САЩ и евентуалното успешно реализиране на проекта „Набуко” са фактори, които ще причинят сериозен спад в търсенето на природен газ от Русия. Те ще окажат негативно влияние и върху възможността на Кремъл да регулира цените на синьото гориво и да използва досегашния си монопол в доставките за постигане на политически цели в бившите съветски републики, някои от които заявяват ясно, че искат да запазят политическата си независимост от Русия и да прилагат мултивекторна външна политика.

 

[1] Christopher Walker, “CIS: The Emerging Post-Soviet Petro-State”, 3 February 2007, at www.eurasianet.org/departments/business/articles/pp020307.shtml.

 

[2] Roj Sultan Khan Bhatty, “Russia: the traditional hegemon in Central Asia”, http://sam.gov.tr/wp-content/uploads/2012/01/Roj-Sultan.pdf

 

[3] M. Laruelle et S. Peyrouse, „Asie centrale, la dérive autoritaire. Cinq républiques entre héritage soviétique, dictature et islam”, Autrement, 2006.

 

[4] Вилиян Кръстев – Евразийските геополитически координати на Русия, сп. Геополитика юни 2007 г. http://geopolitica.eu/2007/broi42007/664-evraziyskite-geopoliticheski-koordinati-na-rusiya-

 

[5] Alexey Fenenko - How secure is Russia’s position in Central Asia? http://valdaiclub.com/blogs/46760.html

 

[6] Richard Rousseau - Kazakhstan's Strategic and Military Relations with Russia, Diplomatic courrier;  http://www.diplomaticourier.com/news/regions/central-asia/383

 

[7] Джордж Фридмън, Централна Азия като стратегически плацдарм на Русия, сп. „Геополитика” брой 5 2012 г. http://geopolitica.eu/aktualno/1255

 

[8] Пак там

 

[9] V. Paramonov, A.Strokov, O.Stolpovksij – Russian participation within Uzbekistani oil and gas industry: main problems, forecasts and risks (http://eurodialogue.org/eu-central-asia/Russian-Participation-Within-Uzbekistani-Oil-And-Gas-Industry-Main-Problems-Forecasts-And-Risks)

 

[10] Isabelle Facon – Les enjeux de sécurité en Asie Centrale: La politique de la Russie: http://www.frstrategie.org/barreCompetences/approchesRegionales/afri_2028.pdf

VIA EVRASIA, 2013

© 2012-2021 VIA EVRASIA Всички права запазени. site by: Св. Мирчева almanach "via evrasia", issn 1314-6645