Как една песен, възпяваща Богородица, сродява за миг православни, католици и юдеи. За чудесата в украинската история. Дарина Григорова. ГЛАСОВЕ
Дарина Григорова
Как една песен, възпяваща Богородица, сродява за миг православни, католици и юдеи. За чудесата в украинската история
На Рождество винаги се говори за чудеса, повечето в стила на рекламно-захаросани повторения, притъпяващи чувствеността към този ден, примамващи празнуващите в поредния мол, и свеждащи го до трапезните домашни обредности на празничното безвремие. Потребността от чудеса е и своеобразно бягство от битието на постоянния преход (“Живот без маска и без грим – озъбено, свирепо куче”). Чудото, или ирационалното, обаче присъства като пример на положителна национална идентичност (без врагове – външни или вътрешни) в историята, което не я прави по-малко аналитична и рационална.
Националното съзнание е нещо крехко и податливо повече на ирационални обединителни фактори, които се съпротивляват на масирана политическа инвазия, и обратно – реагират на нано-импулси като едно изречение на Паисий “О, неразумний и юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин!”, на заклинанията на един поет като Христо Ботев (непопулярен за времето си за разлика от еднодневния поетичен дар на Стефан Стамболов, но кодирал вовеки възрожденския български дух) или на една сакрална фигура като Васил Левски, следвал ирационалното поведение
да възпламени сам борбата за освобождението на България, докато настроенията на мнозинството българи са били далеч от революционните. Захари Стоянов в “Записките” щрихира най-добре масовите настроения на българите, когато Бенковски призовава панагюрци да се включат в Априлското въстание и се отварят едни кепенци, а после се хлопват – и толкова
, но пресипналият глас на Бенковски става част от националната ни идентичност, а не еснафската охранена примиреност със статуквото.
Историческата ни съдба, за щастие, ни е спестила болезненото дуалистично съзнание, каквото донякъде имат съвременните македонци (може да не се изговарят, но няма как да се забравят българските корени, дори и когато се заличават артефакти от средновековната българска държавност по днешните македонски земи), и каквото е националното осъзнаване на украинците още с началото на тяхното възраждане през ХIХ в.
Украинският дуализъм е, от една страна, украинско-руски, а от друга, галицийско-малоруски. За руско-украинската двойственост най-добрият пример е семейството на руския философ Николай Бердяев – двама родни братя – две нации – руска и украинска. Сергей Бердяев избира да бъде украинец, докато Николай Бердяев се осъзнава като руснак. И това не е специфика на края на ХIХ в., нито за извънсъветския емигрантски ХХ в., когато Георгий Вернадски, преподавател в Йейл по история на Русия, се възприема “едновременно и като украинец, и като руснак”. Същият феномен е нещо естествено и за съвременна Русия – радио журналистката Анастасия Оношко е с руска идентичност, докато родната й сестра – с украинска, и това не предизвиква никакви разногласия или комплекси – въпрос на избор и себеусещане.
Фадей Рилски: полякът, в който се пробужда украинецът,
католикът, който покровителства православните украинци
от десния бряг на Днепър
На фона на конструирането на отрицателна идентичност от украинските националисти (с неизменния образ на врага – Русия, и останалите според ситуацията – Полша, Германия) Фадей Рилски е удивителен пример за изграждане на положителна украинска идентичност от десния бряг на Днепър (и то не само теоретично и умозрително по интелигентски маниер на сладка раздумка с чашка чай, а като начин на живот с всичките рискове, които последват).
Трансформацията от полски шляхт в украински народник не е рядко явление през 60-те години на ХIХ в., когато революционните идеали на руските и полските народници вдъхновяват младата интелигенция и от десния бряг на Днепър (получава се тази сплав между демократични идеи и романтичен порив на национално възраждане). Народничеството (идейното течение на социалистите и на демократите без разлика в националната принадлежност и вероизповедание) се възприема от мнозина негови съвременници като “освободителна епоха” (освобождение от самодържавието, от една страна, и от имперската национална рамка – било то руска или полска). Народниците от 60-те години са част от украинофилските среди, които ги припознатат като “дълбоко искренни и идеалистично честни”.
Фадей Рилски подобно на много негови състуденти от Историко-филологическия факултет на Киевския университет, въпреки че е от семейство на полски шляхт, се сближава с колегите си малоруси и става член на украинската “громада” (общност), което предизвиква “духовното му прераждане” от поляк в украински народник. Баща му е потресен от новината (“за хлопските идеи и чувства на сина”) и се надява това да премине като поредния бунт на млади срещу стари, дори решава да го прати от Киев в Санкт-Петербургския университет, но бързо се отказва, защото в столичните университетски среди от 60-те години и до края на ХIХ в. руската интелигенция симпатизира на украинското възраждане. В Санкт-Петербург през 60-те г. украинофилите (“холопоманите”) създават свой печатен орган – списание “Основа”, където публикува и Фадей Рилски. След Полското въстание (1863) Фадей Рилски е щял да бъде изселен в Казан, но му се разминало. Той обаче не се отказва от просветителската си мисия по завръщането към националните корени на украинците (в неговата представа полското дворянство от десния бряг на Днепър “е не нещо друго, а полонизирани украинци”).
Фадей Рилски живее като истински народник – остава католик, но попечителства православно селско училище, където преподава наравно със свещеника. Местните представители на полската шляхта пишат доноси срещу него, като едно от обвиненията е, че се жени за селянка и “твърде добре живее със селяните”, които подкрепя и в поземлените им искове срещу шляхтата. Народническото поведение на Фадей Рилски, доказал на дело, че католици и православни от една нация могат да съжителстват в мир и любов, изгражда на практика модела на положителна национална идентичност (търсеща обединителни сили не във врага, а приемаща различията като даденост, която само обогатява).
Ромуалд – как една песен, възпяваща Богородица,
сродява за миг православни и католици, и юдеи
Уникалната съдба на прадядото на Фадей Рилски – Ромуалд, е в основата на този негов просветителски порив за национално възраждане.
Семейната история за “Колиивщина” (“Клането” на полско население по десния бряг на Днепър от казаците – “гайдамаци”, 1768) се оказва в основата на личността на Фадей Рилски през ХIХ в. Прадядото на Фадей Рилски – Ромуалд, е бил ученик в гимназията в Уман, когато градът е бил нападнат от казашките орди. Преди да избият полско-еврейското население на града, казаците връзват на стълба и 14-годишния Ромуалд, който точно преди разстрела започва да пее на малоруски народния псалм “Пречистая Диво, Маты руського краю”. Гласът му е школуван от песнопенията в униатската църква в Уман. Атаманът се трогва и дарява живота на всички. Следва усмиряване на казаците-гайдамаци от руските войски, дълги перипетии (описващи жестокостите, превърнати в ежедневие между поляци и казаци, религиозната нетърпимост, от която го спасява знанието на руски език наравно с полския) до щастливото завръщане на Ромуалд при семейството си.
Историята на Фадей Рилски е един от примерите, развенчаващи казашкия мит в украинската национална идея, поетизиран от Кондратий Рилеев и Тарас Шевченко, сакрализиран в картинната проза на Николай Гогол и накрая в историографията на Михайло Грушевски. Панталеймон Кулиш – съратникът (макар и не винаги единомишленик) на Николай Костомаров в Кирило-Методиевското братство, е един от малкото украинофили, които дават адекватен (незахаросан) образ на казаците, основан върху исторически документи. П. А. Кулиш отличава “великоруските” от “малоруските” казаци, но обобщава и двата типа като “украински пирати”, изповядващи показно християнство с поведение на “тъмно езичество”, поради което ги нарича “религианти” и “башибозук”. Колиивщина (Клането, 1768) е само едно от потвържденията на нееднозначните казашки нрави, което обаче не пречи казашкият мит да е жив и до днес.
Напомних тази история за ирационалната сила на песента, възпяваща Богородица, примирила православните казаци-гайдамаци, хайдути по поведение, със заклетите им врагове (поляците и евреите), вързани на стълба за разстрел само защото не са казаци, защото животът не само на хората, но и на народите всъщност е наниз от такива ирационални моменти (ако има 30-тина, това вече е половин минута от вечността). Но това е лирика, историята си я позволява само като изключение, но не и като масов процес.
Какъв е алхимичният баланс между рационални и ирационални фактори за украинската дуалистична идентичност обаче е трудно да се прецени. Напомня на компютър, който при всяко влизане в мрежата променя айпито си и оставя различни виртуални следи, като при това може и да те изненада с токов удар. Украинският казус онагледи инфантилността на въпроса “как може да се случва това през ХХI век?” – по календара на маите годината и векът ще са други, по летоброенето на евреите – също, развитието на човека донякъде е илюзия.
Както гласи великолепната максима на Леонид Радзиховски “древните гърци не са знаели, че са древни”. Същото е и с нациите, и митологичното мислене, съчетано с хай тек технологиите, което може да произведе като резултат или възторжен урко с айфон, или ренесансово поколение, незащитено обаче от примитивния свят на бита, но и едните, и другите повтарят “мита за вечното завръщане” (на Мирча Елиаде), защото човешкият живот е с ограничена времева отсечка и няма никаква гаранция, че натрупаните опит, познания, вътрешно развитие, ще се предадат напред. В този смисъл всяко ново поколение е готово за своя митология – било то национална или друга (формите на общност се променят); и всяка нация (ако перифразирам Михаил Булгаков) е смъртна, но това е половин беда, тя е внезапно смъртна… обаче внезапно може да се пробуди… от една песен за Богородица...