Необикновената 24-майска манифестация преди 70 г. Истини и лъжи за спасяването на българските евреи. Искра Баева

Оригинал: В. „Сега”, 19-19 май 2013 г.

 

НЕОБИКНОВЕНАТА 24-МАЙСКА МАНИФЕСТАЦИЯ ПРЕДИ 70 ГОДИНИ

Истини и лъжи за спасяването на българските евреи

 

Искра Баева

 

В днешните мрачни и кризисни времена е хубаво от време на време да си припомняме историческите моменти, с които можем да се гордеем. Лошото идва, когато ги употребяваме с прозаична или с политическа цел. Във вредата от злоупотребата с историята се уверихме преди два месеца, когато тържествено беше отбелязана 70-годишнината от спасяването на българските евреи. Защото българската държава за пореден път се опита да представи едностранно събитията с цел да спечели вътрешно- и външнополитически дивиденти. Стигна се до там, че беше предложено България да получи Нобелова награда за мир за онова далечно събитие, въпреки че българската държава от 1943 г. не само изпраща „небългарските”, но няма нищо против експедитира и българските евреи в лагерите на смъртта, като дори подготвя депортацията, а само реакцията на обществото спира реализирането ѝ.

Както виждаме историята продължава да бъде не учителка, а слугиня на политиците. Те неизменно я използват, за да се представят в колкото се може в по-добра светлина и да затвърдят властта си. Никак не е случаен лозунгът, използван от Оруел в антиутопията „1984”, за да покаже значението на историята за диктаторите: „Който владее миналото, той владее и бъдещето. Който владее настоящето, владее миналото“. Но и недългият ни демократичен опит ни дава достатъчно примери за политическа употреба на историята. Какво излезе от дългото, широкото и високото говорене за спасяването на българските евреи? Че цар Борис ІІІ, подпредседателят на Народното събрание и представител на управляващото мнозинство Димитър Пешев, чиновничката от Комисарството по еврейските въпроси Лиляна Паница са основните герои, а другите имат само помощна, тоест незначителна роля.

Вярно е, че изброените играят роля при спирането на депортацията на българските евреи през 1943 г. Но е вярно и това, че преди това са били съгласни с дискриминирането на евреите в България, че са предложили, объдили и подкрепили пронацисткия Закон за защита на нацията, че са осъществили изземването на имуществото на евреите, допълнителното им облагане, изселването им от големите градове и изпращането им в трудови лагери. Можем само да се чудим кое божествено провидение промени така внезапно техните позиции, че да се превърнат от гонители в спасители на българските евреи. И едва ли можем да намерим смислен отговор , ако не се вгледаме в историята, за да видим кои личности останаха извън сегашните чествания заради новия политически императив.

Кои личности и политически сили останаха извън новия сценарий за спасяването на евреите? Онези, които последователно издигат глас против всякакви дискриминационни актове, които се изказват и гласуват против приемането на срамния за България Закон за защита на нацията (ЗЗН), които предупреждават за последиците от антисемитската политика на българската държава и от присъединяването към Тристранния пакт, станало факт с подписа на министър-председателя, инак уважаван професор по археология Богдан Филов. Къде изчезнаха те? В страничната памет на историята – онази, която съществува за познавачите, но не се активира за гражданите, защото не може или не бива да бъде използвана в усилията да се легитимират силните на деня. На времето по подобен начин бяха премълчани днешните възвеличавани, за да се открои „ролята” на Тодор Живков.

За тази, излишна днес памет, искам да разкажа. Може би не е политически коректно, но тогава, през 40-те години, най-последователни защитници на съгражданите си евреи са българските комунисти, действащи по онова време в Работническата партия. Те се обявяват срещу всички дискриминационни правила и практики. Първата причина за това е обикновено пренебрегваният факт, че по-голямата част от 48-те хиляди евреи са бедни, живеят в работническите квартали и изкарват трудно прехраната си, което ги прави съмишленици на комунистическата идеология. Днес много българи са склонни да споделят идващите от чужбина предубеждения, че евреите са богати, държат финансите, ключовите позиции в икономиката и културата и влияят върху съдбата на държавата – това е сърцевината на антисемитизма. Но българската реалност е съвсем различна – нашите евреи са немногобройни и предимно бедни. Затова антисемитизмът в България е привнесен отвън в резултат по-скоро от желанието за приспособяване към силните на деня, тогава към Третия райх.

Втората причина комунистите да защитават евреите в годините на Втората световна война е кампанията по преследването им, тъй като в тяхната идеология защитата на онеправданите и пресладваните е основополагаща. Подчертавам, че става дума за идеология, а не за практика, но по онова време и практиката е такава. Точно затова комунистите през всички военни години, а не само през 1943 г. защитават българските евреи. Това става чрез устна пропаганда, позиви, лозунги, изказвания на народни представители, предаванията на радиостанцията „Христо Ботев”.

Комунистите не са сами в тази дейност. Когато в края на 1940 г. Народното събрание обсъжда предложението за ЗЗН, Димитър Пешев и другите 42-ма подписали се под писмото през 1943 г. подкрепят проектозакона. Срещу него се обявяват други народни представители: Петко Стайнов, Никола Мушанов, Иван В. Петров, Никола Сакаров, Тодор Поляков, Любен Дюгмеджиев. Защо през март не чухме техните имена? Защото тогава те са лявата и демократичната опозиция, а днес господства конформистката линия, според която ЗЗН „е приет от немай-къде и за да се избегне възможността Германия да наложи своите собствени ужасяващи закони”. Най-ярките протестни изказвания са именно на Петко Стайнов и Никола Мушанов, а когато през 1943 г. вече няма комунисти в парламента, именно те протестират срещу плановете за депортиране на евреите. Но нямат шанс да бъдат припомнени днес в конкуренция с гласувалите ЗЗН 43 депутати от мнозинството, защото сега се разсъждава както и тогава – опозицията не се брои, защото въпросите се обсъждат и решават от властта. Това е все едно да кажем, че дисидентското движение е ибо безсмислено, защото решенията са се вземали от Тодор Живков.

През 1943 г. обаче има и хора, които разсъждават по друг начин – че от участието на всеки зависи съдбата на всички. Споровете за съдбата на българските евреи продължават и след като през март 1943 г. временно е отменено депортирането на осемте хиляди евреи, които трябвало да допълнят бройката от 20 хил., обещани на германците. Започналата подготовката за изселване на евреите от големите градове се възприема като подготовка за тяхното депортиране и комунистите решават да се противопоставят.

Операцията за защита на евреите се ръководи от Методи Шаторов, а непосредствената организация е осъществена от Вълка Горанова, която е нелегална и вече има издадени три смъртни присъди. В Ючбунар, където живеят много евреи, тя търси нелегални квартири и впоследствие описва своите помощници евреи така: „И те като нас, нелегалните, бяха осъдени на смърт. Когато нощувах често у тях, ставах непосредствен свидетел на издевателствата срещу тези хора – интелигентни, отзивчиви към човешките страдания, скромни и добри, смели и готови на жертви”. Заедно с тях Вълка Горанова започва подготовката на масовата протестна демонстрация в Деня на славянската писменост и култура 24 май 1943 г. Акцията е замислена като мирна, тя трябва да мине през софийските улици, да потърси подкрепата на софийското гражданство и да достигне до двореца, където да поиска отмяна на депортацията.

Вълка Горанова се обръща към Бети Данон и Надя Исакова, заедно с които започват подготовката на акцията. За единната воля на евреите да направят нещо в своя защита говори участието в акцията на равина Даниел Цион и подкрепата на полк. Таджер. В работата с общността се включват както местните комунистически организации, така и Рашка Бали, Мати Ашер, Бека Аструг, Стела Бенвенисти, Хаим Бенадов, Берта Калаора – те обикалят хората и ги убеждават в смисъла на манифестацията.

Настъпва празничвният ден. Сутринта на 24 май се събират много хора – жени, деца, възрастни (повечето мъже вече са в трудови лагери). Събралите се изслушват словото на равин Даниел Цион в малката ючбунарска синагога (голямата е заключена), а Соломон Левиев ги призовава да се отправят към двореца. Начело на еврейската демонстрация се развява българското знаме, носено от Жак Нисим Меламед (известен по-късно като Драгомир Асенов). По пътя към центъра множеството се разраства, но на излизане на площад Възраждане върху демонстрантите се нахвърлят жандармеристи и конни полицаи. Символиката е многозначителна – в Деня на писмеността и културата на площад „Възраждане” полицаи бият, разгонват и арестуват хора, борещи се за гражданските си права!

И до тук – демонстрацията не достига до двореца, на място, а по-късно и по домовете им са арестувани повече от 400 души, 120 от които са изпратени в Сомовитския лагер край Дунав (за да се улесни евентуалното им натоварване на шлепове). Независимо че не достига целта си, еврейската 24-майска манифестация не остава без резултат. Още същия ден Елин Пелин отива на мястото и изразява възмущението си отнасилието, последвано от протестно писмо до царя на 63 политици и общественици. С други дума, необикновената манифестация разтърсва българското общество. Нещо повече, тя има и международен отзвук, защото вечерта на 24 май 1943 г. за нея съобщава и радио Лондон.

Акцията на 24 май 1943 г. е един от незаслужено забравените епизоди от спасяването на българските евреи. Но не от всички – Организацията на евреите в България „Шалом” удостоява с най-високото си отличие „Шофар” Вълка Горанова, за да покаже, че някой помни стореното добро. Наградата получават още Екзарх Стефан, Митрополит Кирил и Димитър Пешев, които заедно със забравената българска защитничка имат най-големи заслуги за спасяването на преследваните преди 70 години евреи.

 

 

 

© 2012-2021 VIA EVRASIA Всички права запазени. site by: Св. Мирчева almanach "via evrasia", issn 1314-6645