Руското емигрантско книгоиздаване в България до 1944 г. Периодизация – организация – проблеми. Васил Загоров

Руското емигрантско книгоиздаване в България до 1944 г.

Периодизация – организация – проблеми

 

Гл. ас. д-р Васил Й. Загоров

Университет по библиотекознание и информационни технологии

 

Книгоиздателските инциативи, организирани от представителите на руската емиграция в България, са научен проблем, чието разработване все още не е било във фокуса на самостоятелно научно изследване.  Настоящата статия има за цел да направи обзор на книжовните проявления, свързани с руските граждани, обвързали житейския си път с българския социален и културен напредък до 1944 г. Акцентът ще бъде поставен върху условията, предполагащи развитието на книгоиздателска дейност, издателските и творческите колективи и отношенията със заобикалящата ги политическа, икономическа и културна среда. Многопосочността на въздействията и динамиката на проблема е определяща за избора на комплексния подход, който се налага от самия обем и характер на първоизточниците, хвърлящи светлина върху тази проблематика.

Руската диаспора у нас възниква непосредствено с възстановяването на младата българска държава. Въпреки ранната й поява и ролята, която играе за формирането на българските политически, социални и образователни институции, до края на Първата световна война, тя не успява да достигне физическия обем, предразполагащ необходимостта от развиването на самостоятелна книгоиздателска дейност.

След Освобождението у нас на руски език се разпространяват или издават редица нормативни актове, които поставят основата на съвременната българска държава. В това число влизат отпечатаните от руската армия „Сборник оффициальных разспоряжений и документов по болгарскому краю” в VII тома[1]. Различните части от сборника са издадени в Търново, Свищов, Адрианопол, Константинопол и Сан Стефано. Влиянието на руския щаб в София спомага за организирането на печатницата на Янко Ковачев, който година след Освобождението се отделя от съдружника си Хр. Г. Данов и концентрира усилията си в столицата на младото българско княжество. Георги Караславов разказва как с подкрепата на руската армия Марин Дринов се е опитал насила да докара от Пловдив в София опитния български книгоиздател: „Затова Данов убедил окупационното министерство, че по-добре е за София да се купи друга една печатница, по-добра и по-модерна...”[2]. Хр. Данов се наема да организира доставката от Виена, където от 60-те години на века има установени бизнес контакти. През 1879 г. в София започва работа печатницата на „Янко С. Ковачев и С-ие”, в която са издадени „Временно одобренные основания общия образования и устройства земского войска Княжества Болгарского”, „Временное положение об учреждение мест содержания под стражею”[3] и др.

 

Присъствието и ролята на руските граждани в развитието на българското общество значително намалява с оттеглянето на руската армия на север от Дунава. За периода 1878–1918 г. у нас работят редица руски учени, които спомагат за развитието на висшето образование в България[4]. Въпреки това в годините след Освобождението не се открояват периодични издания, които да са специализиран орган на руската диаспора в страната. У нас в периода 1898–1912 г. в Държавната печатница се издават единствено „Известия русского археологического института в Константинополе”[5]. Трябва да отбележим също така, че до края на Първата световна войн в страната не функционира руско имигрантско издателство, което да е притегателен център за членовете на диаспората и съответно идеен център и източник на утвърдени вече книгоиздателски практики за формиращата се българска колегия. В споменатия период българските радетели на книгата все още са в процес на издирване и отработване на организационни форми и тематични направления, така че присъствието на руски книгоиздатели би се почувствало, така както се усеща положителното влияние на печатарите от чешки произход в София.

Книгоиздателската активност на руските имигранти у нас не се засилва и след Първата руска революция (1905–1907). Размирните събития намират отзвук най-вече в тематичните планове на българските комунисти и толстоисти, които отразяват сложните социални търкания в руското общество. В началото на ХХ в. България е страна с утвърждаваща се монархическа власт, която въпреки политическите различия между двете държави напълно одобрява антиреволюционните действия и мерките на руското имперско управление. Поради тази причина страната ни не е привлекателна дестинация за бягащите от руския царизъм революционери.

Емиграционната вълна след 1917 г. е съвсем различна по обем и демографски характер. Научното разглеждане на въпроса за ролята и дейността на руската емиграция в България след Първата световна война е сложен и многопластов проблем, чието отразяване от родната историография е белязано с крайности, обуславяни от периода, в който е правено съответното научно изследване. С наложеното след девети септември 1944 г. мнение за изцяло отрицателната й роля, в началото на 90-те г. на ХХ в., вследствие на промяната в гледната точка на самата историческа наука в Русия, на проблема започва да се гледа от друг ъгъл. Според Цветанка Кьосева: “Новата политическа конюнктура автоматически обръща оценъчния знак. От пълно отрицание се отива в другата крайност – суперлативно възхваляване на руската емиграция”[6]. Трябва да отбележим, че като обект на изследване културната дейност на руската емиграция в България има само съпътстваща роля в схемата на изследванията от общо исторически характер, които се занимават основно с движението на миграционните вълни, тяхната социална и политическа адаптивност и отношенията на българското правителство с емигрантската диаспора и съветското правителство.

Политическите промени в Русия в края на Първата световна война чувствително се отразяват на издателския живот в страната. Привържениците на царизма и меншевиките и най-вече интелектуалният елит на тези две движения е принуден да напусне страната. Отделни издатели известно време следват царската армия на А. И Деникин и работят към нейния щаб, но след разгрома й през 1922 г. дейността им е преустановена. Мимолетни са и другите действащи белогвардейски издателства, които работят в управляваните от Колчак и от Юденич територии. Издателската дейност на бялата емиграция се изнася изцяло в чужбина и става част от издателската система на приемната страна. Противниците на болшевизма създават свои издателства в Германия – “Петрополис” 1918–1924 г., “Мысль” 1921–1925 г.; Франция – “Современные записки” 1929–1940 г.; Чехия – “Пламя” 1923–1926 г. и ред. др., към които започват да гравитират емигрирали руски интелектуалци.

Трябва да отбележим, че голяма част от емигрантския поток на път за Западна Европа минава през България. След пристигането си у нас руските бежанци полагат големи усиля, за да нормализират социалния си живот. Те създават собствени обществени и професионални организации, клубове за взаимопомощ, библиотеки, училища, детски градини. Част от тези усилия се изразяват в отпечатването на руски периодични издания и книги. Като неизменна функционална подструктура на обществото в София възникват и руските емигрантски книгоиздателства „Россiйско-болгарское книгоиздательство”* – 1920 г. и „Зарницы”– 1921 г. Те са едни от най-рано организираните руски емигрантски структури у нас, които се развиват паралелно с такива значим организации като „Единение русских в Болгарии” 1920 г. и „Национален съюз на руските бежанци в България” – 1921 г.[7]

Изследването на тази проблематика е слабо засегнато както у нас, така и в самата Русия. Това според Инга А. Шомракова се дължи на факта, че изучаването на книжовното дело на “Русское зарубежье” става възможно в Русия едва след 1989 г., когато на това историко-културно проявление започва да се гледа като на неделима част от националната руска култура[8]. Поради липсата на документи и навременен интерес неизяснен остава въпросът с първото издателство, което издава у нас книги на руски език – „Златолира” (1919). Според електронните източници, свързани с историята на руската емигрантска култура, то е създадено от руснаци, но данните, намерени у нас, сочат, че негов организатор е  българинът Сава Чукалов.

Руските емигрантски книгоиздателства в България изпълняват разнообразни функции, което се отразява на тематичните им планове. Издава се политическа, религиозна и военноисторическа книжнина. Голям дял в книгоиздателската продукция намират спомените и очерците, свързани с житейската съдба на бежанците. Публикуват се множество устави на руски задгранични граждански и военни организации. Широко застъпена в работата им е литературата с научен, педагогически и приложно-практически характер.

 

По отношение на художествената литература, през първият период 1920–1922 г. е регистриран засилен интерес към лириката и кратките жанрове – разкази и повести, вторите издания са рядкост, а трети липсват. Публикувани са няколко български поетични антологии, които явно са предназначени за запознаване на бежанците с българската литература[9]. „Российско-болгарское книгоиздательство” издава и множество руски преводи на представители на световната литература, които вече присъстват на родния книжен пазар в български преводи. Новите рускоезични издания на Кнут Хамсун, Реми дьо Гурмон, Оскар Уайлд и редица други са предназначени за новоформиралата се читателска група на руските емигранти у нас, които нямат достъп до литература на родния си език.

Липсват обаче предпоставки за създаването на пълноценна и самостойна система автор–издател–разпространител–читател. Твърдението, че в исторически план печатната продукция на руската емиграция у нас остава почти анонимна може да бъде потвърдено от дейността на самите творци. На първо време трябва да отбележим, че за повечето от представителите на оформилата се родна емигрантска писателска школа творческият труд в сферата на художествената литература е главната съпътстваща дейност. Голяма част от представителите на този творчески контингент се занимават и с други интелектуални дейности – най-вече журналистика: В. Н. Ленски, А. А. Ейглер, Е. Ф. Краснополская. Между тях има редактори на литературни издания или такива, занимаващи се с живота на руската общност у нас –  Модест Саевски•, Николай Иванович Мазуркевич, граф Николай Зубов и др.[10] Друга определяща авторския профил характеристика е свързана с популярността на писалите руснаци у нас. В изследванията върху проблемите, засягащи разселването на руските бежанци, става ясно, че по-видните представители на руското общество минават през България и София на път за Западна Европа. След кратък престой те реимигрират в други страни и най-вече Югославия, Чехия, Германия и Франция[11]. Оттук на път за Западна Европа минават известни писатели като Иван Бунин, млади утвърждаващи се автори като Аркадий Тимофеевич Аверченко и талантливи литературни редактори като Петър Струве. Преглеждайки библиографските източници, става ясно, че у нас са творили предимно автори, които не са имали досег до руската имперска система на книгоиздаване – тоест не са добили популярност в границите на страната си. По този начин създадената бежанска микросистема на книгоиздаване се лишава от възможността за преки връзки с именити руски творци, което не й позволява да достигне мащабите на руското емигрантско книгоиздаване, сравнено с една малка страна като Чехия. Издателската продукция на руските книгоиздателства у нас включва единствено случайни произведения на по-известните руски емигрантски творци. Липсват творби на Иван Бунин, Марк Алданов, Владислав Ходасевич, Владимир Набоков, Михаил Осоргин, Борис Зайцев, Дмитрий  Мережковски. Леонид Андреев и Аркадий Аверченко са представени с по едно произведение, а четирите издадени у нас творби на нашумелия в Полша и Западна Европа Николай Николаевич Брешко-Брешковски не намират прием в преводния ни литературен фонд и не са издадени на български език.

Гореказаното е валидно и за самата книгоиздателска дейност. По-голямата част от организиралите я у нас бежанци остават до края на гражданската война и след разпускането на армията на барон Врангел се насочват към Белград, а оттам към Прага, Берлин и Париж. Така например създателите на най-голямото руско книгоиздателство у нас „Российско-болгарское книгоиздательство” – Н. С. Жекулин, бивш директор на киевското издателство “Летопис” и П. П. Сувчински, бивш редактор на списание “Музыкалный современник” остават в България едва до 1921 г[12]. По-късно като активисти на евразийското движение те развиват мащабна книгоиздателска дейност посредством базираните в Париж и Брюксел клонове на “Евразийское книгоиздательство”.

Библиографските справки показват, че руските творчески и книгоиздателски среди повлияват слабо на родното книгоиздаване. Малка част от руските писатели, които са работили у нас, имат самостоятелни издания. Тези, които имат такива, са издавали предимно еднолично, разпръснати из България – Варна, Шумен, Плевен, Враца, а преводите са рядкост – тоест имаме локалност на проявлението и езикова бариера, наложена от текста на изданието. Българските книгоиздатели имат предпочитания към книгите на изградилите си вече имена в литературата творци от „Сребърния век”, като издават техни стари и по-рядко написани зад граница произведения.

Повечето от авторите на литературни произведения, творили у нас, отначало излизат с кратки жанрове – дребни разкази и повести на руски език, които не се публикуват в самостоятелни издания, а се разпространяват посредством периодичния печат. Някои от творилите у нас руски бежанци така и не достигат до самостоятелни издания – М. Е. Астров, В. М. Белкин. Паралелно с публикуването в литературните вестници и списания, постепенно започват да се появяват кратки стихосбирки и сборници с разкази: ”Сборник с най-добрите руски романси и песни” (1919), преиздаден от издателство „Просвещение” (1925)*, „Избрани стихотворения”, „Адонис, Вакхически песни, Сонети за страстта”, „Крум, хан български” (1921) от граф Николай Зубов, сборникът с новели от Феодор Сологуб (1920) и др. След средата на 20-те и началото на 30-те години имаме едно отдръпване от лирическите и кратките белетристични жанрове и засилване на интереса към романовата форма. Макар че продължават да се появяват малкообемни творби, през този период у нас излизат създадените в Европа романи на Олга Бебутова – „Лазурен бряг” и „Страст и душа”*, Н. Н. Брешко-Брешковски – „Живот, кръв и брилянти”, „Когато троновете се рушат”, „Световният заговор”, „Отмъстител”. С постепенното интегриране на руските бежанци в България, както Дончо Даскалов изтъква, през 30-те години част от руските училища са закрити, защото децата от смесени бракове се записват в български учебни заведения. Това води до намаляване на обема на печатната продукция, която излиза на руски език. Доколкото е възможно да се предоставят точни библиографски данни, по лични изчисления в периода (1917–1930) у нас са отпечатани 63 художествени произведения на руски език, а за следващия период от 13 г. (1930–1943) те са едва 15. Това според изследователите на руското емигрантско книгоиздаване е нормален процес, който макар и с различна продължителност протича и в другите книгоиздателски центрове на руската емиграция – Прага, Берлин и Париж.

В България след 1919 г. работят няколко книгоиздателства и редакции, задоволяващи читателските потребности на руските емигранти: „Златолира” (1919–1922), „Зарницы” (1921–1927), „Русь” (1925–1926), „Голос России”. Те са със сравнително ограничена продукция – средно  около 10 издания за периода на съществуването си. Най-значимото емигрантско книгоиздателство у нас е „Российско-болгарское книгоиздательство”, което възниква през 1920 г. Печатната му продукция е тематично разнообразна и като цяло отговаря на общите тенденции на бежанското книгоиздаване. В работата му се забелязва определена системност, която има за цел да го наложи на пазара и да му осигури по-дълготраен живот. Наред с произведенията, които отразяват събитията след 1917 г., философските, литературноисторическите, публицистичните и религиозните трудове започват да излизат в три поредици, които да обезпечат бъдещето на новото издателство и да му създадат име в българското общество. Първите две „Кооперативна библиотека” – 11 заглавия, и „Селскостопанска библиотека” – 9 заглавия, са внимателно подбрани и отговарят на нуждите на българското следвоенно общество, а тяхната насоченост към българската публика е очевидна от езика на изданията – те излизат на български.

Интересна със своята тематична еклектичност е Библиотека ”Всемiрная литература”, която започва да излиза паралелно с другите две поредици през 1920 г. В нейните двадесет книжки са отразени автори от различни литературни школи, изградили се като сериозни имена през втората половина на XIX и началото на XX в. в Русия, Англия, Франция, Белгия, Италия, Норвегия и Полша. Тук един до друг можем да срещнем Антон Чехов, Леонид Андреев и Александър Блок, Кнут Хамсун, Оскар Уайлд, Морис Метерлинг, Ги дьо Мопасан, Станислав Пшибишевски – автори, към които през 20-те години на XX в. у нас се проявява изключителен издателски интерес от страна на Ал. Паскалев и други известни книгоиздатели. Това може да е и евентуалната причина, поради която тази серия излиза на руски, а не на български език. Тя очевидно не е директно ориентирана към българската публика, а по-скоро има за цел да задоволи литературните нужди на руската общност у нас. Получава се много интересен баланс – практическа книжнина на български език, която да осигурява материално издаването на художествена литература на руски. Това е едно добро решение предвид факта, че българският книжовен пазар е наситен с руска класическа литература, която осигурява едно от основните финансови пера на руските бежански книгоиздателства в Европа.

Доказателствата, че това книгоиздателство се е стремило да се превърне в идеен и културен център на руските емигранти в България, са много. Сред редицата книжовни занимания впечатление прави опитът за създаването на периодически сборник, който да се занимава с проблемите на руската идентичност зад граница. Проектът е озаглавен „Русские сборники” и започва да излиза през 1920 г. Той си поставя за цел да потърси отговор на редица въпроси, които засягат икономическите, обществените и религиозните проблеми след 1917 г. и особено след болшевишката революция. „Едно или друго решение на тези въпроси, свързани с руската обществено-политическа мисъл, която в момента в значителна степен се формира зад граница, неизменно ще има огромно влияние върху бъдещето на Русия”, се казва в предговора на том I[13].

От това периодично издание излизат само два тома. Поместените материали напълно отговарят на поставените цели: „Из писма русского беженца”; „Советская Россия и Европа”; "Русские беженцы в Болгарии” и др. Въпреки желанието за създаването на идеен център на руската задгранична мисъл, начинанието, както и повечето инициативи на руските емигранти, е мимолетно. Разкъсването между трудностите и желанието са фиксирани още в програмния материал: „Трудните условия по организацията на руско задгранично издание правят неизбежни, особено на първо време, някои неточности и известна случайност на материалите. Редакцията ще положи всички усиля, за да отстрани постепенно тези недостатъци”[14]. Стремежът на организаторите не изчезва, той чисто и просто търси по-добър приемник в Централна и Западна Европа.

„Российско-болгарское книгоиздательство” прави опит за възстановяването в София на престижното московско литературно и обществено-политическо списание „Русская мысль”, създадено през 1880 г. от С. А. Юриев. От издателство оказват директна подкрепа на П. Б. Струве, който редактира изданието (1907–1918). Списанието е с антиболшевишка насоченост и се стреми да се утвърди като „орган на свободната руска национална, политическа и културна мисъл”[15]. Това издание споделя съдбата на книгоиздателството и на своя редактор. Струве емигрира и възобновява „Русская мысль” в Прага (1922), Берлин (1923–1924) и Париж (1927).

По библиографски данни „Российско-болгарское книгоиздательство” съществува до 1923 г., но в края на 1921-а то намалява значително обема на печатната си продукция, а от 1921 до 1923 г. е издаден единствено каталогът му. След тази дата в библиографията няма регистрирани книги с неговия издателски знак. Според Дончо Даскалов издателството е създадено през 1921 г. [16]., но всъщност поради реемигрирането на ръководния му състав в периода след 1921 г. то се превръща единствено в книжарница за руски емигрантски и съветски издания. „Издателството е било в тясна връзка с издателските центрове в Париж, Берлин и Прага и разпространява книгите, издадени от тях. Така културните дейци и учени от руската емиграция в България [а и родната интелигенция – В.З.] са имали достъп до цялата емигрантска литература. Чрез руско-българското издателство те са могли да поръчат всяка книга, посочена в каталога”[17]. Това твърдение е вярно, но трябва да направим уговорката, че става въпрос за книготърговски, а не за книгоиздателски каталог. В този период намиращата се на „Цар Освободител” № 4 редакция изпълнява функциите единствено на книжарница. Тя предлага вече отпечатани в Константинопол, София и Западна Европа книги, нови издания на бялата емиграция и колкото странно да звучи – съветски автори, издадени от „Берлин – Москва” и „Ладыжников”[18]. Може да се приеме, че изказаното от Г. Бакалов неодобрение за каналите, по които постъпва руската книга у нас, се отнася именно до книготърговската дейност на „Российско-болгарское книгоиздательство”.

Дейността на издателството е прекратена най-вероятно, когато неговият “директор-разпоредител” Пьотър Николаевич Савицки (Чернигов, 1895–1968, Прага), млад, но ерудиран представител на руската интелигенция, реимигрира в Прага в края на 1921 г. Той е един от основоположниците на евразийското движение и очевидно България не е успяла да му осигури възможности за популяризирането му. По-късно в периода 1923–1938 г. Савицки развива по тази линия широка книгоиздателска дейност в Прага, Берлин и Париж. През посочения период той е директор на „Евразийското книгоиздателство”, което има свои клонове в различни европейски столици[19]. Въпреки краткия си период на съществуване „Российско-болгарское книгоиздательство” успява да отпечата 65 заглавия, които популяризира чрез двата си каталога[20]. Макар и да не оказва директно влияние върху тематичните планове на българските си колеги, то успява да остави следа в родното книгоиздаване.

В началото на 20-те г. на миналия век паралелно с „Российско-болгарское книгоиздательство” в България работят две други издателства за художествена литература, които по брой на заглавията и по подбор на издаваните автори остават мимолетна диря в историята на българската книга. Командитно дружество „Златолира” (1919–1923) е един доста интересен за книжовната ни история случай. То е създадено от българина Сава Чукалов, който след февруарската революция от 1917 г. организира за кратко в Петербург издателство „Свобода”[21]. След завръщането му у нас той създава ново издателство, което е регистрирано в Софийски окръжен съд на 17 май 1919 г. с разрешително № 467[22]. Издателството е интересно с това, че издава стихотворенията на Христо Ботев на руски (1921) и на латински, като латинското издание (1923) е преиздадено у нас още два пъти (1938, 1939). „Златолира” остава в историята на българското книгоиздаване като профилирано музикално издателство за руски песни, романси и преводни арии. Каталогът с изданията на „Русская музыкальная библиотека” показва, че Чукалов е концентрирал вниманието си изцяло в тази посока. По негови данни той е публикува над 150 подобни произведения, което се доказва от по-късните реклами в печата[23]. Съдържанието на печатната продукция е много актуална, защото представя едновременно партитурите и текстовете на всяко отделно произведение. Това е оценено от Министерство на просвещението, което одобрява дейността на Чукалов с окръжно № 31348 от 2 ноември 1922 г.

След закриването на „Златолира” Чукалов продължава да се занимава с разпространението на „Русская музыкальная библиотека”, а след средата на 20-те години той има заслуги за популяризирането, но вече в преводи, на задграничното творчество на Аркадий Аверченко. Неговата издателска дейност е доста динамична и в различни години той е уредник на разнообразни книгоиздателски и медийни  инициативи.

Друго начинание, за което няма директни сведения, е „Русская библиотека” (1921). Тази поредица публикува на руски език три лирически произведения на граф Николай Зубов и един сборник, озаглавен „Песни изгнанья”.

През втората половина на 20-те години като естествени приемници на изброените по-горе фирми се появяват литературните книгоиздателства „Русь” (1925–1926) и „Зарница” (1924–1927), които със съвместната си работа попълват литературния фонд на художествената литература на руски език в България. Те се ориентират към романовия жанр и по отношение на Н. Н. Брешко-Брешковски и Олга Бебутова между тях се заформя своеобразна конкуренция. „Зарница” обръща внимание и на прозата на Сергей Рудолфович Минцлов, побликувайки негови разкази, очерци и роман. Случаят със „Зарница” не е интересен нито от гледна точка на авторовия подбор, нито от гледна точка на обема на неговата продукция. Любопитен факт, който ни разкрива библиографията е, че отбелязаната в изданията корична цена е дадена в американски долари, което позволява на издателството да се предпази от високата инфлация на родната ни валута и да експортира издания извън границите на България. И двете издателства печатат своите книги в печатницата на вестник „Русь”.

От казаното дотук става ясно, че поради силните връзки с други книгоиздателски емигрантски центрове с течение на времето издателската дейност в България се обезсмисля. Именно поради тази причина творилите у нас емигранти имат минимален брой издания и развиват своята дейност предимно на страниците на руския литературен печат у нас („Изгнанние” (1922); „Молодое слово” (1932–1937); „Голос России” (1936–1938) и др.”) Дори слабите книгоиздателски опити на емигрантите след 1925 г. се фокусират предимно към автори, пишещи извън България, а не към тези, творили на родна почва.

На базата на редица съждения смеем да твърдим, че руското емигрантско книгоиздаване в периода 1878–1944 г. няма директно отношение към подбора на преводна руска литература в България. Отпечатаната литературна продукция допълва преводната в количествено отношения както по брой на изданията, така и по разнообразие на авторите, но фактически това са два напълно автономни и независими книжовни потока. Българският книгоиздател не проявяват особен интерес към авторите, които издават руските му колеги. Той не се влияе от вътрешно-творческите проявления на руската интелигенция. Далечни за него като име и търговска перспектива са и по-неизвестните представители от епохата на „Сребърния век”, а руските автори, които започват да творят тепърва в Западна Европа, намират минимален отзив в преводната ни художествена литература. Едно силно, финансово обезпечено бежанско издателство, базирано на територията на България, в което да сътрудничат литературни авторитети, би повлияло в значителна степен на тематичните планове на българските преводни книгоиздателства и като цяло би променило количествените параметри на руската преводна книга.

Особен случай, който се оказва фактор за родното книгоиздаване, е поселилият се в Югославия Григорий Петров. Неговата писателска дейност оказва влияние на широк кръг от хора в България. За целенасоченото му въвеждане у нас най-голяма роля играе дейността на Диньо Божков. В края на XIX в. той учи в Казанската духовна семинария, където се запознава с творчеството на своя учител, а по-късно и със самия него[24]. Този личен контакт повлиява силно на Божков. Когато той се връща в България, започва да превежда и издава книгите на своя учител. През 1906 г., заедно със свои съмишленици поставя началото на списание „Духовна пробуда” – Пловдив[25]. Гр. Петров сътрудничи с готовност на това издание и постоянно снабдява българския си последовател с ръкописи.

Техните отношения търпят истински разцвет след Първата световна война, когато Петров се мести в Югославия. За да улесни дейността на българските си сътрудници, Г. Петров удостоверява: „че предоставя на Господин Д. Божков (изключително само на него) правото да превежда, печата и продава моите ръкописи и книги в България и зад граница, с изключение в кралството на Сърбите, Хърватите и Словенците. 11 юни 1923.Сплит”[26]. Недоумявайки нежеланието на българските книгоиздателски среди да издават книгите на наставника му, през 1924 г. Божков организира Културно-обществена група „Григорий Петров”. Тя получава добър прием от страна на държавната власт и през 1924 г. уставът и е одобрен от МВРНЗ. Привържениците и последователите й си поставят за цел да разпространяват и прилагат на практика идеите на своя учител. Техният план е изключително амбициозен и те афишират намеренията си да превеждат книгите на Петров на: „румънски, немски, френски, гръцки и италиански език”[27]. Ранната смърт на Гр. Петров (1925) не обезкуражава последователите му, още повече че Божков извоюва пълномощно, с което наследниците на писателя му потвърждават дадените през 1923 г. пълни авторски права.

Книгоиздателската активност около името на Г. Петров е един интересен и малко проучен случай. Той носи белезите на книгоиздателска дейност, подчинена на идеологически мотиви, но в едно отношение се отличава от нея. Тази основна разлика се състои във финансовите взаимоотношения между учител и ученик – нещо нетипично при комунистите и толстоистите през този период. Като носител на авторските права Д. Божков създава прецедент в историята на българското книгоиздаване в онези години. Той не само изплаща хонорари на своя учител, но се гордее с факта, че след кончината му неговите роднини в Югославия „живеят почти изключително от доходите на българските издания на книгите”[28]. Това творческо-издателско взаимодействие е единичен и изолиран случай, но благодарение на него можем да установим основните причини за мимолетността на емигрантските книгоиздателски инициативи в България до 1944 г.

Липсата на имена, които да правят впечатление на българския читател, и наситеността на родния пазар с руски класически произведения (на Запад и особено в Берлин руските емигрантски книгоиздателства се издържат главно посредством издания на класици в превод и оригинал, докато у нас руските издатели не обръщат никакво внимание дори на най-утвърдените от тях: Некрасов, Пушкин, Лермонтов, Гогол, Тургенев, Достоевски, Толстой) не позволяват за разгръщането на руска книгоиздателска дейност у нас. Единствено Антон Павлович Чехов е представен през 1920 г. от „Российско-болгарское книгоиздательство” с три сборника с разкази.

За да се докаже това твърдение, би трябвало да се определи влиянието, което оказва “Дешевая библиотека русской литературы” на братя Грузинцеви върху репертоара на сръбската книжнина. Издателството работи в периода 1921–1922 г. едновременно в Белград и Нови Сад, като за този кратък период в упоменатата по-горе библиотека са пуснати 78 броя с произведения на Чехов, Тургенев, Горки, Пушкин, Куприн, Лермонтов, Достоевски и др[29]. Новини за работата на сръбските книгоиздатели получаваме благодарение на вестник „Литературен глас”, който съобщава за сръбските издания на Бунин. От съобщенията става ясно, че руските емигрантски творци са издени по-рано в западната ни съседка[30].

Разглеждайки общия поток и разпръскването на руските бежански вълни в Европа, можем да констатираме, че руското емигрантско книгоиздаване у нас е по-скоро етапна, попътна дейност. Ако проследим историческото развитие на тези книгоиздателства, ще установим, че след Кримската катастрофа можем да говорим за „турски период”. В Истанбул са създадени десетина руски издателства – „Книгоиздательство За рубежом”, „Книгоиздательство Бюро русской печати”, „Книгоиздательство Русская мысль”, „Книгоиздательство Цех поэтов” и др. След разпускането на военните структури на генерал Врангел от Цариград и Галиполи в България пристигат части от армията му, с тях идват и множество цивилни лица. Именно през този период до 1925 г. руското емигрантско книгоиздаване е най-активно у нас – „български период”. Още преди това, не виждайки смисъл да останат на Балканите (повечето от емигрантите у нас подкрепят Южно-руското правителство), по-голямата част от представителите на бялата интелигенция – учени, писатели, книгоиздатели, журналисти поемат към Белград, Прага, Берлин и Париж, където вече има добре устроени руски диаспори.

Можем да кажем, че в сравнение с руската класическа художествена литература и тази издавана в СССР, емигрантската не успява да изгради свой собствен литературен облик на българския книжовен пазар. Показателен за това е фактът, че в началото на 30-те години за водещи фигури на руската емигрантска литература в българския литературен печат се спрягат имената на Бунин, Ремизов и Алданов[31]. Библиографската справка ни показва, че през този период в България са издадени само две издания на Бунин – „Богинята” и „Любовта на Митя” (1927) и „Оля” на Ремизов (1930). Произведенията на емигриралите творци като цяло са малко на брой и неравномерно разпределени във времето. Всичко това може да намери обяснение в дългия процес по отсядането на руски писатели и издатели в чужбина и тяхната дисперсия в големия географски ареал на Западна и Централна Европа.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

1. Алманах на Софийския университет “Св. Климент Охридски”: Животописни и книгописни сведения за преподавателите : За 50-год. на Университета : 1888–1938. София, 1940. VIII, 726 с.

2. Бох, М. Новата руска литература (прев. Ст. Илчев). – Литературен глас, год. II, 1930, бр. 58, с. 5.

3. Български книги. Библиографски указател, азбучна поредица. Т. 1–9. София.

4. Български периодичен печат 1844–1944. Т. 1–3. София.

5. Вълчанова, Д. Боян Пенев за Иван Бунин. – Език и литература, 1974, № 3, 61–64.

6. Петров, Григорий. 1868–1925. С.: култ.-общ. Група Григорий Петров, 1927. 96 с.

7. Даскалов, Дончо. Бялата емиграция в България. С.: СУ „Св. Климент Охридски”, 1997. 181 с.

8. Даскалов, Дончо. Издательская деятельност русской эмиграции в Болгарии. – Славяне, 1996, № 5, 84–98.

9. Духовна пробуда. Пловдив, Год. I–IV, 1906–1910.

10. Караславов, Георги. Борба за първенство. – Сердика, 1941, №2/3, с. 19.

11. Книгопис, София, год. I, 1928, кн.1 – февруари.

12. Кьосева, Цветанка. България и руската емиграция. 20-те – 50-те години на ХХ в. С., 2002.

13. Нови руски книги. – Литературен глас, год. II, 1930, бр. 56, с. 6.

14. Петров, Гр. В страната на белите лилии. – Шумен: „Ил. Р. Блъсков”, 1992.

15. Чукалов, Сава. В ония години. В: Божков, Ст. и др., Съветската..., т. 2, 117–131.

 

16. Известия русского археологического института в Константинополе. София, Държавна печатница. III, 1898 – XVI, 1912.

17. Каталог книг, нотъ, газетъ и журналовъ. Мартъ-апрель 1921. С., Россiйско-болгарское  книгоиздательство, [1921]. 20 с.

18. Каталог книг. Россiйско-болгарское  книгоиздательство. С., Рус. – бълг. книгоизд., 1923. 80 с.

19. Русские сборники. Т. 1–2. София.

 

20. Шомракова И.А. Материалы по истории книжного дела русского зарубежья в Бахметьевском архиве. Москва, Институт политического и военного анализа, 2001, 80–85.

 

21. Энциклопедия зарубежной России http://www.mochola.org/russiaabroad/encyclopaedia/  (20.08.2007).

 

Източник на снимките: http://www.hrono.ru/biograf/savicki.html

Текст: Интелектуалното ядро на „Российско-болгарское книгоиздательство” – П. Н. Савицки, Н. С . Трубецкой, П. П. Сувчински



[1] Библиография, т. 7, с. 387  - 54725

[2] Караславов, Георги. Борба за първенство. – Сердика, 1941, №2/3, с. 19.

[3] Библиография, т. 7, с. 377 - 54513

[4] Алманах на Софийския университет “Св. Климент Охридски”: Животописни и книгописни сведения за преподавателите: За 50-год. на Университета : 1888–1938. София, 1940. VIII, 726 с. (Университетска библиотека; № 207)

[5] Известия русского археологического института в Константинополе. София, Държавна печатница.// III, 1898 – XVI, 1912

[6] Кьосева, Цветанка. България и руската емиграция. 20-те – 50-те години на ХХ в. С., 2002.  http://www.imir-bg.org/imir/books/Ruskata%20emigracia.pdf (30.05.2007, 10.29 ч.).

*∗ Това е оригиналното име – в изложението то ще бъде представяно като: „Российско-болгарское книгоиздательство”

[7] Сведения за обществения и културния живот са извлечени от: Даскалов, Дончо. Бялата емиграция в България. С.: СУ „Св. Климент Охридски”, 1997. 181 с.; Даскалов, Дончо. Издательская деятельност русской эмиграции в Болгарии. – Славяне, 1996, № 5, 84–98.

[8] Шомракова И.А. Материалы по истории ..., 80–85.

[9] Български книги. 1878–1944. Библиографски указател. Т. VI. С., НБКМ, 1983 – 54506; 54512; 54519; 54568; 54801.

• Написал поемата 13, която е отговор на поемата на А. Блок – издадена от „Златолира” на С. Чукалов

[10] Даскалов, Д. Бялата емиграция...., 163–166.

[11]Пак там., с. 13.

*∗ И руското издание, и българският му превод са плод на книгоиздателските усилия на С. Чукалов.

*∗∗ Според руски сайт за букинистична литература в България е излезнал романът на Бебутова „Звездочки”, който не фигурира в националната ни библиография.

[13] Русские сборники. София, 1920, т. 1, с. IV.

[14] Пак там.

[15] Български периодичен печат 1844–1944, т. 3, 8420

[16] Даскалов, Дончо. Бялата емиграция ...., с. 121.

[17] Пак там, с. 121.

[18] Издателство И. П. Ладижников е организирано през 1905 г. в Женева с идеята да издава марксическа литература. По-късно се мести в Берлин, където разширява задачите си: защита на авторските права на руските писатели зад граница; издаването на руски произведения на западноевропейски езици; издаването на руски книги, които са забранени в СССР. През 1918 г. издателството е купено от Б. Н. Рубенщейн, който започва да обръща внимание на руската емигрантска литература. Издателството е изключително популярно в Европа със своята  „Русская библиотека”. През този период Ладижников работи заедно с М. Горки в „Паруса”, а по-късно в „Книга” Берлин-Москва. – В: Книга. Большая Российская энциклопедия, 1999, 358–359; http://www.hi-edu.ru/e-books/HB

[19] Энциклопедия зарубежной России (15.06.2007 в 9.58 ч.).

[20] Каталог книг, нотъ, газетъ и журналовъ. Мартъ-апрель 1921. С., Россiйско-болгарское  книгоиздательство, [1921]. 20 с.; Каталог книг. Россiйско-болгарское  книгоиздательство. С., Рус. – бълг. книгоизд., 1923. 80 с.

[21] Чукалов, Сава. В ония години. – В: Божков, Ст. и др., Съветската..., т. 2, 117–131.

[22] Пак там, т. 2, с.124.

[23] Книгопис, София, год. I, 1928, кн.1 – февруари.

В „Български книги” името е Димитър Иванов Божков, но по спомени на сина на преводача – Г. Божков – името на баща му е Диньо Божков. – Петров, Гр. В страната на белите лилии. – Шумен : „Ил. Р. Блъсков”, 1992, с. 4.

[24] Петров, Гр. В страната на белите лилии. Шумен, Ил. Р. Блъсков, 1992, с. 5.

[25] Духовна пробуда. Пловдив, Год. I–IV, 1906–1910.

[26] Петров, Григорий. 1868–1925 ..., с. 93.

[27] Пак там, 94–95.

[28] Петров, Григорий. 1868–1925..., с. 93.

[29] Издательство братьев Грузинцевых. http://www.mochola.org/russiaabroad/encyclopaedia (16.06.2007, 14.00 ч.).

[30] Нови руски книги. – Литературен глас, год. II, 1930, бр. 56 с. 6.

[31] Бох, М. Новата руска литература/ прев. Ст. Илчев. – Литературен глас, год. II, 1930, бр. 58, с. 5; Вълчанова, Д. Боян Пенев за Иван Бунин. – Език и литература., 1974, № 3, 61–64.

 

 

 

 

 

© 2012-2021 VIA EVRASIA Всички права запазени. site by: Св. Мирчева almanach "via evrasia", issn 1314-6645