11. ПРЕДИЗБОРНО: В. ПУТИН ЗА НАЦИОНАЛНИЯ ВЪПРОС В РУСИЯ. ПЕТЯ ДИМИТРОВА

Петя Димитрова,

главен асистент, доктор по история

в Института за исторически изследвания към БАН

 

ПРЕДИЗБОРНО: В. ПУТИН ЗА НАЦИОНАЛНИЯ ВЪПРОС

В РУСИЯ

 

Dimitrova Petya Quo vadis Russia 2012.pdf

Втората от седемте статии, публикувани в различни издания на централната руска преса от началото на годината, които очевидно трябваше да изпълнят ролята на своеобразно допълнение към програмата на В. Путин в качеството му на претендент за президентския пост на РФ, беше посветена на националния въпрос в Русия[1]. Показателно е, че тя излезе непосредствено след първата, носеща емблематичното наименование: „Русия се съсредоточава: предизвикателствата, на които трябва да отговорим“ – свидетелство, че Путин разглежда националния въпрос като едно от най-големите и важни предизвикателства пред държавата.

Както можеше да се очаква, статията бе посрещна нееднозначно. Отзивите за нея съдържаха изключително широк спектър от мнения – от пламенни дитирамби до открито охулване. Като илюстрация на първото мога да посоча написаното от заместника на Путин в правителството Дмитрий Рогозин, според когото статията на неговия настоящ шеф е „безпрецедентно събитие“, което от гледна точка на развитието на руската държавност „ще има дългосрочни позитивни последствия“: „Путин е извел руския въпрос от нелегалност. Отсега говоренето за руските права и проблеми няма да се смята за нещо скандално и неприлично”[2]. Или изказването на политолога Виталий Иванов, съзрял в статията на премиера „опит да се опише империя, без да се прибягва до самия термин, защото се смята, че той има негативни конотации“. При това Иванов противопоставя своето виждане за Русия като „крупна исторически сформирала се държава, включваща множество етнически и културно разнородни елементи, удържани при това в относително единство“ на идеите на националистите, които мечтаят страната да се ореже „до границите на Владимирска Рус“, „никого да не храним и да се възторгваме от своята национална държава“[3].

Към противоположните мнения принадлежат изказванията на Александър Севастянов, един от лидерите на радикал-националистите, според когото в статията „няма и думичка за руските национални проблеми, за руските права и интереси“, а Путин просто е демонстрирал, че за него нацията не е нищо повече от „съгражданство, лишено от етническа спойка“. Това, че кандидат-президентът поставя гражданството по-високо от етническата принадлежност, се изтъква като свидетелство, че след избирането му той изобщо няма да внесе каквито и да било промени в изначално погрешната според Севастянов миграционна политика, въпреки че руският народ „не желае и никога няма да се помири с миграционния приток на неруснаци в руските области на Русия“[4]. Или пък твърденията на Михаил Кругов, който смята, че статията е свидетелства за пълното неразбиране от страна на властимащите на същността на проблемите на руското общество. Като например това, че дискомфортът, който човек често изпитва при сблъсъка си с представители на други националности, е свързан преди всичко с мигогледни различия – с различни представи за устройството на света, за неговите порядки и етични норми. Което означава, че обществото има нужда от политика, насочена към „достигане на максимално високо ниво на общност на мирогледа на нашия народ“, което едва ли ще се постигне с научаване на руския език или с назубряне на основните събития от руската история[5].

Не липсваха и обвинения в плагиатство, като например тези на Александър Морозов, директор на Центъра за изследване на медиите към Института за история на културите и главен редактор на интернет изданието „Русский журнал“, който смята, че една трета от статията на Путин е просто преразказ на монографията на Александър Данилюк, Александър Кондаков и Валерий Тишков „Концепция за духовно-нравственото развитие и възпитание на личността на гражданина на Русия“, както и че терминът поликултурност е „заимстван“ от публикувана през 2011 г. на сайта на Министерството на образованието програма за поликултурно образование[6]. Самият академик Тишков в интервю за Радио Свобода декларира, че не е забелязал някакви сериозни сходства между своята книга и статията на кандидат-президента, ясно разграничавайки се от някои от постановките на Путин, а също така оценявайки статията като „еклектична, чисто предизборна“, написана по начин, при който „всеки, който гласува“ да намери в нея това, което му се харесва[7].

Независимо от това към кое от горните мнения бихме проявили симпатии, не може да не ни направи впечатление, че Путин е първият от много години насам политически лидер, който си позволява да зачекне много от проблемите, свързани с темата „национален въпрос“ и в частност „руски въпрос“, проблеми, които не се радваха на особено внимание нито в СССР, нито в посткомунистическа Русия. И колкото и да ни е трудно да повярваме на твърденията на Дмитрий Песков, прессекретар на настоящия министър-председател, че той сам е писал споменатите в началото статии, и да си представим Владимир Владимирович приведен над клавиатурата в изблик на творчески ентусиазъм, не може да не ни направи впечатление съдържанието на въпросните статии с присъствието в тях на доста по-„лични“ мнения и тезиси в сравнение със значително по-„безличната“ програма на „Единна Русия“ – партията, издигнала Путин за кандидат-президент.

В предаването „Особое мнение“ от 23 януари 2012 г. Константин Ремчуков, главен редактор и генерален директор на „Независимая газета“ – вестникът, който същия ден публикува тази статия на Путин, се похвали, че в съдържателен план е открил в нея 77 тезиси. Без да претендирам чак за такава изчерпателност, ще се спра на някои основни моменти, които ми направиха впечатление.

Преди всичко искам да изразя съгласието си с мнението на Ремчуков, че основният тезис във втората статия на Путин се отнася до териториалната цялост на Русия. При това, говорейки за своята страна, кандидат-президентът я вижда „исторически“ – като „голяма Русия, създадена в основата си още през XVIII век“.  Този тезис може да се разглежда като продължение на неговите предишни изказвания по повод разпадането на Съветския съюз (например още след трагедията в Беслан тогавашният президент В. В. Путин заяви, че населението на РФ жъне плодовете на „разпада на огромната и велика държава“, т.е. на СССР, а година по-късно в посланието си до Федералното събрание той определи разпадането на Съветския съюз като „най-голямата геополитическа катастрофа на века“). Тук той представя събитията с 20-годишна давност като борба за власт между „тогавашните депутати на РСФСР“ и „съюзния център“ – депутатите, в желанието си да доведат докрай борбата си със съюзния център, „привеждат в действие процеса на строителство на „национални държави“, при това дори вътре в рамките на самата Руска федерация“. А пък „съюзният център“, опитвайки се да окаже натиск върху своите опоненти, започва задкулисна игра с руските автономии, обещавайки им повишаване на „националнодържавния статус“. Според Путин е очевидно, че техните действия „в еднаква степен и неизбежно“ водят страната към разрушаване и сепаратизъм, и той им отправя директни обвинения, че не са намерили в себе си „нито мъжеството, нито отговорността, нито политическата воля последователно и настойчиво да отстояват териториалната цялост на своята родина“. Той не пропуска да подчертае и това, че днес се правят опити същите „рецепти“, използвани през 1991 г. за разрушаването на Съветския съюз, да се приложат спрямо Русия със същата цел – тя да бъде разрушена. Загрижеността си за териториалната цялост на Русия Путин демонстрира още по-ясно само ден по-късно, на 24 януари, на Форума на народите от руския юг в Кисловодск[8], на който заявява, че ако от Русия бъдат откъсвани националните образования, тя ще се превърне в „треторазрядна регионална държава“.

При това кандидат-президентът Путин дава ясно да се разбере, че в качеството си на държавен глава не би допуснал някоя „непокорна“ република да обяви своята самостоятелност[9]. Той доста категорично отхвърля смятания за фундаментален принцип на съвременните международни отношения, заложен и във всички съветски/руски конституции след Октомври 1917 г. – правото на национално самоопределение. Поне що се отнася до Русия. Според него културният код на Русия не допуска втората част на този принцип – „включително до отделяне“. Тоест самоопределение – да, отделяне – не. Това важи за всички, включително и за представителите на руския етнос. Путин много категорично заявява, че би се опълчил с всички средства срещу опитите да се проповядва идеята за изграждането на руска моноетнична, „национална“ държава, тъй като именно това е „най-краткият път към унищожаването на руския народ и руската държавност“. Той определя като фалшиви всякакви разговори за правото на руснаците на самоопределение, за „расова чистота“, за необходимостта „да се довърши делото на 1991 г. и окончателно да се разруши империята, висяща на шията на руския народ“, заявявайки, че всичко това в крайна сметка има една-единствена цел – хората да бъдат „заставени със своите ръце да унищожат собствената си Родина“. С други думи, лозунгът „Стига сме хранили Кавказ“, неизбежно ще бъде последван „Стига сме хранили Сибир, Далечния изток, Урал, Поволжието, Подмосковието…“ и т.н., а това пък неизбежно ще доведе до разиграването на същия сценарий, по който преди 20 години беше разпаднат Съветският съюз.

Путин отбелязва, че в наши дни с изостряне на националния въпрос се сблъсква не само Русия, но и най-развитите и благополучни страни, които по-рано се гордееха със своята толерантност“, а днес една след друга признават провалянето „на опитите да интегрират в своите общества чуждия културния елемент, да осигурят безконфликтно, хармонично взаимодействие между различните култури, религии, етнически групи“. Това е резултат от провала и на теорията за „пещта за топене“ (плавильный котёл, melting pot), в който различни народи, нации, етноси и т.н. в процеса на съжителството си се претопяват в нещо значително по-хомогенно и еднородно, и на теорията за „мултикултурализма“, който отрича интеграцията чрез асимилация и поощрява разделното съсъществуване на културите. Тук искам да вметна, че в отричането на мултикултурализма Путин не е сам, добре известни са признанията на такива европейски лидери като Ангела Меркел, Никола Саркози, Дейвид Камерън, че опитите за изграждане на мултикултурално общество са се провалили, а толерантността, основана на ненамеса в работите на тези, които отхвърлят западните ценности, по думите на Камерън не е оправдала себе си. Учудващото обаче е, че зад „провала на мултикултуралния проект“ Путин съзира криза в самия модел на „националната държава“, изграждана според него „изключително на основата на етническата идентичност“.

Отхвърляйки тези теории, Путин предлага странния на пръв поглед тезис „ние сме многонационално общество, но сме един народ“, залегнал между другото и в действащата към момента конституция на РФ, която започва с думите: „Ние, многонационалният народ на Руската федерация...“. На практика той ни препраща към една доста разпространена навремето теза на съветската наука – за съветския народ като нова историческа общност. На тази теза навремето бяха посветени доста изследвания, тук искам да я припомня само с едно кратко определение, прозвучало от трибуната на XXIV конгрес на КПСС (1971 г.): „Съветският народ е нова историческа, социална и интернационална общност от хора, които имат единна територия, икономика, социалистическа по съдържание култура, съюзна общонародна държава и обща цел – построяване на комунизма; тя възниква в СССР в резултат на социалистическите преобразования и сближението на трудещите се класи и слоеве, на всички нации и народности“[10]. С разпадането на Съветския съюз тази новосъздадена общност бързичко изчезна, на нейно място започна усилено да се експлоатира тезата за многонационалния руски (в оригинал российский) народ, с което се обозначава наличието на различни етноси сред гражданите на Руската федерация, чието название между другото в оригинал също е Российская. Путин също подчертава, че „Русия е възникнала и векове наред се е развивала като многонационална държава“, което трябва да обоснове следващата мисъл, която той настойчиво иска да внуши на читателя: „опитите да се проповядват идеите за построяване на руска „национална“, моноетнична държава противоречат на цялата ни хилядолетна история“.

Все пак той прави и съответния реверанс към руските националисти. Поставяйки акцент върху културната идентичност на руския народ, който според неговите виждания се самоопределя като „полиетническа цивилизация, скрепена от руското културно ядро“, Путин всъщност определя руския народ и руската култура като „стожер, крепеж, съединителна тъкан на тази уникална цивилизация“. При това когато говори за руска нация и руски народ, той използва именно тези термини, а не российский. В същото време обаче носители на цивилизационната идентичност на Русия, която почива върху признаването на руската културна доминанта, не са само етническите руснаци, но и всички руски граждани, които се чувстват носители на подобна идентичност независимо от своята националност. Това Путин нарича специален културен код, който трябва и в бъдеще да бъде подхранван, укрепван и пазен.

Как точно да бъде подхранван и пазен? Путин предлага някои практически стъпки в тази посока, които засягат най-вече сферата на образованието, чиято функция е да предава на новите поколения базови знания и представи за заобикалящия свят и общоприети ценности. И доколкото гражданска задача на образованието е да даде на всеки един абсолютно задължителен минимум от хуманитарно знание, който съдържа основата на самоидентичността на всяка нация, то в образователния процес според кандидат-президента трябва да бъде засилена ролята на такива предмети като руски език, руска литература, руска история.

Промените в сферата на образованието трябва да бъдат съпроводени и от добре премислена държавна политика в областта на културата, включваща такива инструменти като телевизия, кино, интернет и пр. Тази културна политика, както твърди Путин, на всичките си нива – от училищните помагала до историческата документалистика – е желателно да формира „такова разбиране за единството на историческия процес, в който представителите на всички етноси, както и потомците на „червените комисари“ или на „белите офицери“ биха открили своето място“. Тя трябва да бъде насочена към формирането на такъв мироглед, който да заздравява връзките между отделните индивиди, карайки ги да се чувстват единна нация. А също и да внушава, че никой „няма право да поставя националните и религиозните особености по-високо от законите на държавата“.

За да могат всички тези предложения да бъдат приложени в практиката и да действат ефективно, Путин предлага в рамките на държавната администрация отново да бъде създадена специална структура, отговаряща за въпросите на националното развитие. Между другото, идеята за създаването при правителството на орган, който да се занимава с решаването на междунационалните и междуконфесионалните проблеми, е озвучена от руския премиер още през лятото на 2011 г.[11] За разлика от него обаче президентът Медведев още през декември 2010 г. ясно формулира противопоставянето си на формирането на подобни структури: „След възникването на един или друг проблем[12] винаги възникват предложения за създаването на нова структура, на още едно министерство, на поредния Миннац (Министерство по въпросите на националностите)“. И подчерта, че дейността на подобни органи никога не се е отличавала с особена ефективност[13].  

Като друг важен момент в статията на Путин бих посочила прякото обвързване на изострянето на националния въпрос в наши дни с огромните потоци на миграция. Тук, между другото, руският политик отново не е сам в твърденията си. Съвсем наскоро френският президент Саркози заяви (също предизборно!): „Имаме прекалено много чужденци на територията си и вече не можем да им намираме подслон, работа и училище“, с което подкрепи обещанието си за намаляване наполовина на имигрантския поток.

В Русия въпросът с имигрантите се усложнява от няколко обстоятелства. Преди всичко той е пряко свързан с новия интеграционен проект на страната – изграждането на Евразийския съюз, проект, който се очаква в близките години да набира все повече сила. Което означава и нарастване на миграционните потоци. Като възможна мярка за туширане на свързаните с подобно развитие на събитията проблеми руският лидер предлага сериозно повишаване на качеството на миграционната политика на държавата. Смятайки за безсмислена борбата за тотално изкореняване на нелегалната миграция („Нелегалната миграция никога и никъде не може да бъде изцяло прекратена...“), тъй като едно втвърдяване на миграционната политика би довело единствено до нейното увеличаване, Путин предлага разработването на ясни критерии, по които ще бъде даван статут за временно или постоянно местожителство в РФ. При това те трябва да осигуряват, както е навсякъде по света, предимство на хора с висока квалификация, конкурентоспособни на пазара на труда, но и имащи съответното адекватно отношение и поведение към приемащата страна.

За Русия обаче е характерно наличието и на втори миграционен пласт – т.нар. вътрешна миграция. Както правилно отбелязва К. Ремчуков, Путин е първият руски лидер, който открито поставя въпроса за хората, отиващи да учат, работят и живеят в региони с други културни и исторически традиции, с други нрави и обичаи. Защото подобни хора, идващи в руската столица например от Кавказ, за разлика от „външните имигранти“, каквито към днешна дата са и казахите, и киргизите, и узбеките, и молдованците, и прочие представители на народностите от постсъветското пространство, са също толкова граждани на Руската федерация, колкото кореняците московчани. За тях обаче Путин споменава единствено, че те са длъжни да се отнасят с уважение към местните обичаи. А също и че в случаите на неадекватно, агресивно, предизвикателно и неуважително поведение, трябва да се изисква съответния „твърд отговор“ от страна на компетентните органи на властта. И тук действащият премиер предлага ред рестриктивни мерки – „втвърдяване“ на законодателството, тоест въвеждане на по-строги миграционните правила и норми за регистриране и търсене на наказателна отговорност за тяхното нарушаване или неспазване. Което пък много от хората възприемат като заплаха за връщане към прословутата „прописка“[14] от съветски времена.

„Рестриктивните“ предложения обаче не се изчерпват само с това. За решаване на проблемите с външната, но и с вътрешната миграция („в частност миграцията от регионите на Северен Кавказ“, както добросъвестно отбелязва кандидат-президентът)  Путин предлага също укрепване на съдебната система и изграждане на ефективни правоохранителни органи. Подобни мерки според него, от една страна, ще тушират напрежението и радикализацията сред приемащото имигрантите общество, а от друга, ще противодействат на криминализирането на отношенията вътре в имигрантската среда. Освен това обаче те трябва да доведат и до намаляване на бездействието и корупцията на съда и полицията, в които той вижда една от сериозните причини за разцвета на етническата престъпност.

Що се отнася до самите имигранти, Путин подчертава, че тяхната интеграция и социализация трябва да се извършва цивилизовано, чрез системата на образованието. Тоест, за да могат да се адаптират в новата среда, те трябва преди всичко да покажат готовност за усвояване на културата и езика на приемащата страна. Затова той предлага още от следващата година да се въведат задължителни изпити по руски език, по история на Русия и руска литература, по основи на руската държава и право за получаване или продължаване на имигрантския статут. В същото време Путин отбелязва, че приемащата страна има готовност, подобно на „другите цивилизовани страни“, да формира и предостави на имигрантите съответните образователни програми, а също така да им осигури и необходимото в редица случаи допълнително професионално обучение за сметка на работодателите.

Средство за намаляване на негативите от огромните потоци мигранти Путин вижда и в тясното интегриране на постсъветското пространство, представяйки евразийската интеграция като възможност за създаването на възможност за достоен живот и развитие за милиони хора.

Когато говорим за миграцията по принцип, не може да не ни направи впечатление голямото сходство между проблемите на Русия и на обединена Европа. Независимо от това колко различно е вървяло създаването и развитието на отделните държави, на различните общества през тяхната многовековна история, независимо от не по-малките разлики и към днешна дата, те се изправят пред необходимостта от решаването на сходни проблеми. Национализмът и религиозната нетърпимост навсякъде по света се превръщат в идеологическа база за възникването и за активната дейност на най-различни радикални групировки и течения, които подкопават устоите на държавите и разделят обществото. В много от страните – и в Русия, и на Запад – съществуват затворени национално-религиозни общини, които отказват дори да се адаптират към обществата, които са ги приели. И съвсем не само по улиците на Москва могат да се срещнат мотаещи се напред-назад солидни групички имигранти, които стават все по- и по-агресивни.

Накрая бих искала да обърна внимание на следното. Колкото и правилни съждения да сме готови да открием в статията на Путин, не може да не си дадем сметка за следното: тя представя мнението на човека, който, както правилно отбелязва Николай Сванидзе, през последните 12 години де-факто се намира начело на властта. И огромното количество проблеми, които той разкрива предизборно пред широката аудитория, се развиват именно при него, при него се пораждат различни нови проблеми, в това число и национални. Затова сега е по-интересно как В. Путин ще действа вече следизборно. До момента, месец след оповестяването на резултатите от президентските избори 2012 и преди официалното встъпване в длъжност на новоизбрания президент, вече са налице първите резултати от предизборната надпревара. Тези дни в. „Взгляд“ публикува т.нар. „пътни карти“ по основните направления от развитието на Русия. Те представляват своего рода програма за действие, изготвена от фракцията на „Единна Русия“, на базата на програмните статии на В. Путин и включваща общо 160 точки. С разглежданата тук статия са свързани шест от тях:

„1. Разработване на стратегия за национална политика.

2. Създаване в системата от федерални органи на изпълнителната власт на колегиален орган, взаимодействащ с президента на Русия и правителството на РФ, притежаващ властово-разпоредителни пълномощия и отговарящ за въпросите на националното развитие, междунационалното благополучие, взаимодействието между етносите.

3. Затягане на административната отговорност за неадекватно, агресивно, предизвикателно, неуважително поведение на гражданите от различни националности и вероизповедания едни към други.

4. Въвеждане на наказателна отговорност за нарушаване на миграционните правила и норми на регистрация.

5. Въвеждане от 2013 г. на задължителен изпит по руски език, история на Русия и руска литература, по основи на руската държава и право за получаването на миграционен статус или за неговото продължаване.

6. Недопускане на създаването в руските градове на национални анклави, живеещи по свои закони“[15].

Не може да не ни направи впечатление, че като изключим първа и втора точка, които са все още с неясна конкретика, останалите са посветени на рестриктивните мерки, предложени от Путин за решаване на националния въпрос.

Наред с това вече е ясно и нещо друго – нежеланието на избрания президент да подкрепи евентуалното вписване в Конституцията на РФ озвученото в статията му твърдение за държавообразуващата роля на руския народ. На 11 април по време на пленарно заседание на долната палата на руския парламент депутатът от ЛДПР Сергей Иванов направи предложение за приемането на „революционни поправки в Конституцията на страната, които предполагат ликвидирането на Съвета на федерацията и добавянето на израза за държавообразуващия народ – руския“. Отговаряйки в качеството си на премиер на въпрос на кинорежисьора Владимир Бортко, депутат от КПРФ, какво мисли по въпроса, Путин заяви: „Това е опасно. Това не ни трябва“. Без да се отказва от мнението си, че руският народ действително е „основа, скелет, цимент на многонационалния росийски народ“, той обоснова отказа си за „добавянето на израза“ с това, че приемането на подобна поправка автоматично ще раздели населението на страната на хора от първи, втори, трети сорт, а това е „опасен път“. Което пък още преди официалното встъпване в длъжност на новоизбрания руски президент показва, че реверансът, направен в разглежданата тук статия към руския народ и руската култура, в крайна сметка може да окаже просто предизборна маневра, насочена към спечелване на основния електорален ресурс в отминалите избори – руснаците, съставляващи около 80% от всички граждани на РФ.

Още по-интересно обаче е какво ще продължава да се случва след официалното встъпване в длъжност на новоизбрания руски президент. Както признава Н. Сванидзе[16], Путин описва в общи линии вярно ситуацията и проблемите, особено що се отнася до пряката зависимост между конфликтите на национална почва и нерешените социално-икономически проблеми, пороците на правоохранителната система, неефективността на властта и корупцията. Дали всички тези проблеми ще намерят адекватно решение, от което в крайна сметка зависи бъдещето и на новия евразийски интеграционен проект, и на самата РФ, е въпрос, чийто отговор тепърва предстои да разберем.



[1] Путин, В. В. Россия: национальный вопрос. – Независимая газета, 23 янв. 2012. http://www.ng.ru/politics/2012-01-23/1_national.html (към април 2012).

[2] Рогозин, Д. О. Русский ответ Владимиру Путину. – Известия, 31 янв. 2012. http://www.izvestia.ru/news/513702 (към април 2012).

[3] Иванов, В. В. Очень рад, что благодаря выходу статьи Путина эта публика крепко получила по башке. – Известия, 23 янв. 2012. http://www.izvestia.ru/news/512802 (към април 2012).

[4] http://www.sevastianov.ru/novosti/razminulisj.html (към април 2012).

[5] http://www.jig.ru/index4.php/2012/01/30/putin-i-nacionalnyi-vopros.html (към април 2012).

[6] Вж. http://www.svobodanews.ru/content/article/24461217.html (към април 2012).

[7] Пак там.

[8] Основна тема, обсъждана на форума в Кисловодск, е именно текущото състояние и перспективите за развитие на междунационалните отношения в Русия.

[9] В края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век 26 субекта на Руската федерация приемат декларации за независимост. Някои от тези декларации, например чечено-ингушката, изобщо не допускат влизане в състава на Русия. И макар че оттогава са минали много години и същата тази Чечено-Ингушетия вече не съществува в този си вид като субект на РФ, декларациите не са отменяни, а продължават да витаят в политическото пространство като бомби със закъснител.

[10] Материалы XXIV съезда КПСС. М., 1971, с. 76. По въпроса вж. и Советский народ – новая историческая общность людей: становление и развитие. Сборник научных трудов. Изд. Академии наук СССР и Института истории СССР. М., 1975.

[11] През 1994 г. е създадено Министерство по въпросите на националностите, което просъществува до октомври 2001 г., когато с указ на президента Путин е ликвидирано. Понастоящем с въпросите на междунационалните отношения в руските региони се занимава един от департаментите на  Министерството на регионалното развитие на РФ.

[12] Медведев визира междунационалните сблъсъци на Манежния площад през декември 2010 г., започнали със сбиване на 6 декември между фенове на ФК „Спартак Москва“ и група младежи от Северен Кавказ, в хода на което един от феновете – московчанинът Егор Свиридов, е убит, а други са ранени. В следващите дни вълненията по този повод прерастват в несанкционирани митинги, сбивания, шествия не само в Москва, но и във всички по-големи градове на страната.

[13] http://www.regnum.ru/news/polit/1360793.html (към април 2012).

[14] Прописка −  регистрация (от рус. ез.). – Б. ред.

[15] Взгляд, 16 апр. 2012. http://www.vz.ru/information/2012/4/16/574680.html(към април 2012).

[16] Сванидзе, Н. Новая сказка про белого бычка, http://gidepark.ru/user/3294380395/content/935719 (към април 2012).

© 2012-2021 VIA EVRASIA Всички права запазени. site by: Св. Мирчева almanach "via evrasia", issn 1314-6645