16. ПРОПУСНАТАТА ВЪЗМОЖНОСТ. МЕНШЕВИКИТЕ ПРЕЗ 1917 г. АСЯ АТАНАСОВА


Ася Атанасова,

главен асистент, доктор по история

в Историческия факултет на ШУ „Константин Преславски”.

 

ПРОПУСНАТАТА ВЪЗМОЖНОСТ.

МЕНШЕВИКИТЕ ПРЕЗ 1917 г.

 

Atanasova Asya VIA EVRASIA, 2012, 1.pdf

 

Меншевизмът се ражда като политическо течение през 1903 г. по време на Втория конгрес на Руската социалдемократическа работническа партия (РСДРП). Ако се проследи зараждането на тази партия, ще се види, че разколът в нея е исторически заложен. До 1917 г. меншевизмът се развива и променя, претърпява множество трансформации, участва активно в политическия и обществен живот на Русия. До тази година меншевиките остават в рамките на РСДРП заедно с болшевиките[1], но нито за ден не са съгласни с поетия път от техните съпартийци. Меншевиките са тези, които започват да се борят срещу болшевиките още от самото им обособяване като фракция, а и преди това, преди още Ленин да започне да нарича така своите последователи[2]. Никъде другаде борбата между социалдемократите не е толкова жестока и с такива последствия, както в Русия.

Меншевиките са критикувани, че се опитват да вземат наготово модела на западната социалдемокрация и да я приложат в своята страна, тоест че се опитват да правят политика по лесния начин, без да влагат творчество. Напротив, Ленин иска да пречупи всичко през руската действителност, като създаде партия от “нов тип”. Но ако се вгледаме по на дълбоко в тези процеси, ще видим, че лесният път е избран от болшевиките, а не от меншевиките. Първите ще заменят западната терминология с руска, ще са по-близо до народа и до неговата душевност, ще му обещаят това, което иска, а и това, което се очаква от тях (друг е въпросът дали ще го изпълнят). И което е по-важно, тази тактика вероятно ще им гарантира успех и реализиране на основната им цел – вземането на властта.

Меншевиките тръгват по трудния път – да променят мисленето и светогледа на руския народ, да го накарат сам да вземе в ръце своята съдба, да престане да бъде политически инертен. Те искат Русия да прилича на Западна Европа с нейния парламентаризъм и демокрация. Това не е ли задача, която е била обречена на неуспех още в самото начало?

Политическият живот на меншевиките от 1903 до 1917 г. не е лек и това се дължи не толкова на неблагоприятната обстановка в, която са принудени да работят, а на постоянните атаки от страна на болшевиките. Омразата на Ленин към тях е лесно обяснима. Постепенно меншевиките се превръщат в негов основен враг, поставят под съмнение революцията на всяка цена, диктатурата на пролетариата, склонни са към съвместна работа с либералите и са готови да превърнат РСДРП в масова и легална организация на работниците. Затова и не може да ни учуди изказването на Ленин през 1907 г.: По отношение на такива политически врагове аз съм водил – и в случай на повтаряне или развитие на разкола ще водя винаги – борба за изтребление”[3].

Меншевизмът идейно се оформя като политическо течение от Юлий Цедербаум (Мартов) и Павел Акселрод. Това са неговите най-значими водачи, макар че в техните редици винаги е съществувал плурализмът и те, за разлика от болшевиките, нямат изявен лидер. Те двамата поставят основите на меншевизма, превръщат го в отделна фракция в РСДРП, противопоставят го на болшевизма. След края на Първата руска революция и разочарованието от нея меншевиките се разделят на няколко течения[4], но продължават в основни линии да следват политиката, начертана от водачите им още през 1903 г. Други водачи на меншевиките са Александър Потресов, Федьор Дан, Лев Дейч, Вера Засулич, Александър Мартинов, Ираклий Церетели. Трябва да споменем и имената на Георгий Плеханов и Лев Троцки, които също оказват влияние на тази фракция, но те заемат едно особено място в руската социалдемокрация между двете течения в нея.

Много от изследователите на меншевизма го наричат идейно-политически „феномен”. Той съчетава в себе си достиженията на руската обществено-политическа мисъл и западния марксизъм, заемайки една междинна позиция между руския либерализъм, който залита все повече вляво, и социалдемокрацията от руски тип на болшевиките, които вървят към една открита диктатура. Ленин често обвинява меншевиките, че са повече в полза на либералите, отколкото на социалдемократите. Но това трябва да се разбира в смисъл, че меншевиките работят за налагането на идеите на демокрацията в Русия, а не на диктатурата. Вярно е, че по време на двувластието в Русия меншевиките правят много отстъпки на кадетите (за което ще стане дума по-нататък), но това не означава, че те са опортюнисти или притурка на либералите”.

Ако в Русия има социалдемократи, то това са меншевиките. Затова и П. Акселрод не е съгласен с името „меншевики”, което им се дава на Втория конгрес, според него то им е “натрапено от болшевиките” и те трябва да се наричат единствено „социалдемократи”[5].  Трябва да се съгласим със заключението на Ю. Пивоваров, че: “В края на 1917 г. на власт идва партия, която нарича себе си руска социалдемократическа”, но това е благоприятна маска, зад която се крие сила, нямаща нищо общо с идеите на социалдемокрацията”[6]. Подобна теза изказва и Карл Кауцки, според когото в Русия побеждава болшевизмът, докато социализмът претърпява поражение[7].

Въпреки всичко социалдемокрацията и меншевиките имат своя шанс. В периода между Февруарската и Октомврийската революция те стават една от най-популярните партии в страната. Това се дължи на ръководната им роля в Петроградския съвет, във ВЦИК, а също така и на участието им във Временното правителство. Но сякаш за да се потвърди правилото, че в Русия демокрацията е неустойчива, те пропускат този шанс. Затова един от най-важните въпроси, който трябва да си зададем, е: защо меншевизмът не успя и претърпя политически крах?

 

Меншевиките не изиграват голяма роля по време на Февруарската революция (както и останалите партии), но тяхното време идва веднага след падането на Романови. В този период от историята на революцията те се превръщат в решаващ фактор на така наречената революционна демокрация”, като дори само това е оправдание за тяхното щателно изучаване[8].

Характерно за тях е, че те не искат да участват във властта, докато в Русия не се извърши социалистическа революция, водейки се от напътствията на Фридрих Енгелс. Затова и в първите месеци от февруари 1917 г. те отказват да заемат държавни длъжности, считайки извършената революция за буржоазна. Меншевиките още от самото си отделяне от болшевиките имат особено мнение за евентуалното си участие в управлението на държавата. Това им отношение си проличава още по време на Първата руска революция (1905−1907), когато влизат в остър спор със своите опоненти по този въпрос[9]. Меншевикът Ю. Денике вижда в това нещо напълно закономерно и логично, нещо, което може да се нарече психология на меншевизма”[10]. Но той допълва, че не само характерът на революцията спира меншевиките от това да вземат властта, а и че на тях им липсва воля за власт”[11].

След съставяне на Временното правителство меншевиките продължават да твърдят, че те нямат място в управлението, че в държава, където буржоазията и капитализмът са в процес на развитие, пролетариатът не трябва да се стреми към него. Прибързаното вземане на властта ще доведе до гражданска война и реставрация на стария режим. Това е написано в първия брой на „Рабочая газета” от 7 март. 

Лидерите на умереното течение в руската социалдемокрация  никога не са се стремили към властта, за разлика от болшевиките. В първите дни на революцията те се отдават на това, което умеят най-много и от което според тях има най-голяма полза: да организират работниците, да ги подтикнат към самодейност. Тази им дейност намира реално въплъщение в изборите и създаването на Петроградския съвет на работническите и войнишките депутати. Меншевиките изиграват голяма роля в този нов орган на политическата власт на работниците, копирайки опита от 1905 г.[12]. Съветът напълно отговаря на вижданията на меншевиките за това, как да се продължи революцията и да се организира новата власт. На 28 февруари Организационният комитет на РСДРП (ОК) се обръща към работниците с възвание, в което се казва, че сега негова основна задача е да остане тази непреклонна и единна организационна сила, която да съумее във всеки момент да внесе в движението планомерност и съзнателност. Съветът на работническите депутати[13] трябва да стане такава сила... Не само центърът трябва да се организира, но и масите. Революционните тълпи трябва да се превърнат в революционни организации”[14].   

За ръководител на Петроградския съвет е избран меншевикът Николай Чхеидзе, а за негови заместници − съпартиецът му Матвей Скобелев и есерът Александър Керенски. Един от най-важните въпроси тогава – снабдяването на града с продоволствие, също е в ръцете на меншевиките (В. Громан и И. Волков). Така тяхната ролята в Петроградския съвет, а също и в останалите Съвети по места, е огромна. Въпреки че те признават напълно Временното правителство и заявяват, че ще му оказват съдействие, меншевиките не влизат директно в управлението. Но на практика се получава един парадокс: с отказа си за участие във властта, но с участието си в Съветите, меншевиките определят самата й структура, известна с името „двувластие”. И ако трябва да се определи кой от двата управляващи центъра има по-голям авторитет сред народа, то това безспорно е Петроградския съвет. Неговото влияние сред работниците и армията расте с всеки ден. Тоест в ръцете на меншевиките (без те да се стремят към това) се съсредоточава властта в страната. На тях им се дава шанс да решат, или по-точно да участват в решаването на толкова важни въпроси, като: прекратяването на войната, подписването на мир, натрупаните с години социални проблеми и т.н. Смисълът на двувластието за меншевиките се състои в това те, чрез Съветите, да контролират и да подтикват правителството към реализация на демократичните преобразувания.

Меншевиките трупат своята популярност най-вече заради желанието си да работят легално, нещо, което те искат много преди 1917 г. Така те опонират на стария военно-полицейски режим, а също така и на болшевиките, които винаги са залагали на конспиративните методи на работа. Но през февруари 1917 г. народът иска точно това – легалност, демокрация, свобода. Меншевиките са в съзвучие с настроенията на масите и в тяхното желание за защита на революцията както от вътрешни, така и от външни врагове[15].

Пред Петросъвета и Временния комитет към Думата стоят много и неотложни задачи. Страната е преживяла революция, във война е, икономиката е в криза – нужни са реформи и политика, която да успокои народа. А той иска прекратяване на войната, свикване на Учредително събрание, селяните искат земя, работниците − осемчасов работен ден. Меншевиките искат същото, но нещо се обърква. Техният елит и най-вече тези, които са в управлението, започват да се лутат между илюзиите и реалността. Те искат да видят Русия свободна, демократична и просперираща, но дали имат воля и способност да извършат на практика тази трансформация. Според Владимир Бакулин при меншевиките между февруари и октомври се наблюдава едно раздвоение между теоретическите догми и реалната действителност, между съзнателната необходимост да се направят важни крачки и неспособността за това, или между и двете[16].

На 1 март 1917 г. Петросъветът приема „Заповед № 1”, която има за цел да демократизира армията в Русия. Според нея Петроградският военен гарнизон минава под контрола на Петросъвета, по този начин неговата власт става още по-голяма. Документът остава доста спорен. Той наистина е необходим, защото старата армия олицетворява самодържавието и нейното запазване е нелогично. Армията може да навреди на революцията, което е недопустимо. За М. Скобелев „Заповед № 1” е необходима, за да лиши от значение” командния състав на армията, който не симпатизира на февруарското въстание[17]. Признатият водач на меншевиките в този период Ираклий Церетели също дава висока оценка на демократизирането на армията, като допълва, че сега армията не може да бъде използвана против народа[18]. Но и в тази  оценка той греши, Временното правителство не един път използва същата тази армия за потушаване на селските бунтове. А руските генерали са единодушни, че „Заповед № 1” дава първия и главен тласък към разрушаването на армията”[19].

Временното правителство се формира  в нощта на 1 срещу 2 март 1917 г. На 2 март Петросъветът има заседание, в което отново се взема решение за неучастие във властта, въпреки че има не малко меншевики, а и есери, които са за влизане на социалистите във Временното правителство. Още на 27 февруари на Н. Чхеидзе и на А. Керенски е предложено да влязат в състава на правителството, от поканата се възползва есерът, който игнорира решението на изпълкома. Един ден след неговото съставяне във в. „Известия” Петросъветът пуска съобщение за отказа си в управлението, за подкрепата си към Временното правителство, но също така му поставя и ред задачи: политическа амнистия, политическа свобода във всичките форми, свикване на Учредително събрание, борба със старата власт и др.[20].

Политиката на Временното правителство е доста спорна по ред въпроси както във вътрешен, така и във външен план. То не успява да се справи с тежкото положение, нито успява да удовлетвори нуждите на народа. Много от дадените обещания остават неизпълнени въпреки желанието за тяхната реализация. Правителството остава вярно на съюзниците си във войната, независимо от огромното желание на руския народ за нейното прекратяване. Някои историци не изключват тази лоялност на руското правителство към западните му съюзници и крайното внимание, с което са проведени социалните реформи, да се дължат на факта, че всички в него (без водача на кадетите Павел Милюков) начело с княз Георгий Лвов са масони[21].  Дори поканата към Н. Чхеидзе и А. Керенски също се обяснява с това, че и те са от редиците на масоните в Русия.

Разбира се, не може да се постави оценка за цялостната политика на Русия следвайки това, че членовете на нейното правителство са масони, няма да е сериозно. Или че има масонски заговор срещу Русия в интерес на западните държави и международния капитал”. Що се касае до отправената покана към водачите на Петросъвета да влязат в състава на правителството, то едва ли тя е направена заради това, че те са масони. Потросъветът се ползва с огромен авторитет сред народа и неговото игнориране няма да доведе до нищо хубаво за Временното правителство.

Въпросът за войната ще стане централен и вътре в меншевишката фракция, като ще повдигне много дискусии и спорове между неговите различни течения.

 

Меншевиките не престават да говорят за необходимостта от прекратяване на войната, от осъждане на империализма и завоевателната политика на държавите, започнали този конфликт. В известието, публикувано на 8 март, за създаването на Петроградската организация на РСДРП се казва, че сега най-важната задача е не обединението им с болшевиките, а обединение на самите меншевишки групи[22]. Също и това, че в този момент въпросът за войната е поставен на нова плоскост”, защото вече е свързан с ...въпроса за защита на революцията. В името на отбрана на революцията е необходима и отбрана на страната от външни врагове”[23]. Меншевиките ще настояват пред Временното правителство за сключване на демократичен мир без анексии и контрибуции, ще апелират към международния пролетариат, особено пред германския и австрийския, да настояват пред своите правителства за същото. Подчертава се, че не трябва да се допуска хаос в армията, дезертьорство и дезорганизация[24].   

 

На 19 март ОК на РСДРП излиза с резолюция „За отношението към войната и мира”. Тя е написана в същия дух, от една страна, се осъжда войната и се настоява за сключване на демократичен мир, а от друга, партията се противопоставя на всички опити за дезорганизация на отбраната на революцията[25].

Временното правителство не взима отношение към резолюцията на ОК, това показва ясно на меншевиките, че нямат това влияние върху него, което си мислят, че имат. Тази позиция на правителството поставя в деликатна ситуация меншевиките, а оттук и Петроградския съвет. Ю. Денике обобщава, че правителството не успява да се справи с властта. Първо: самите Съвети не му се подчиняват; второ: то не успява да създаде администрация в цялата страна, която да се подчинява на центъра (тоест на правителството). Прави се опит да се създаде подобна администрация, но неуспешен[26]. В Русия положението от двувластие прераства в многовластие, а оттам в безвластие[27]

Две събития, случили се в рамките на няколко месеца, променят курса на водената от меншевиките политика. Те предопределят и включването им във властта, въпреки декларираното нежелание.

Първото е връщането на Ираклий Церетели от заточение в Сибир, второто − Априлските тезиси на Ленин.

И. Церетели, роден през 1881, през 1903 г. влиза в редиците на меншевиките, като става един от водачите на това течение. Избран е за депутат във Втората Държавна дума, става известен с острата си критика срещу реформите на Пьотър Столипин. По време на Първата световна война настоява за сключване на мир без анексии и контрибуции. Избран е за член на Изпълкома на Петросъвета, също и за заместник-председател на Общоруския централен изпълнителен конгрес (ВЦИК). Според И. Церетели след Февруарската революция няма предпоставки в Русия властта да се вземе от социалдемократите, затова те трябва да влязат в съюз с буржоазията и да управляват чрез коалиционно правителство. Той смята за неуместно виждането на болшевиките за вземане на властта, за налагане на терор срещу представителите на промишлеността, за даване управлението на заводите на “неподготвените” за това работници. Всичко това ще доведе до разруха и глад, затова трябва да се предотврати разколът между пролетариата и буржоазията[28].

Лидерът на меншевиките не отчита факта, че подобно съжителство може да се осъществи, донякъде, в Западна Европа, но не и в Русия, където промишлеността не е готова на отстъпки спрямо работниците, нито буржоазията е тази политическа сила, каквато е тя на Запад. И. Церетели е против сключването на сепаративен мир с Германия и е за продължаване на лоялната политика спрямо съюзниците. Що се касае за социалните реформи, то те трябва да бъдат извършвани бавно и внимателно, да са в полза на отбраната на революцията и запазването на мира в страната. Подобни възгледи са напълно в съзвучие с политиката на Временното правителство, в което И. Церетели става министър на пощите и телеграфите, а също и на вътрешните работи.

Заедно с Ф. Дан и Н. Чхеидзе И. Церетели постепенно става водач на центристите в меншевишката фракция, това е неговият звезден час. Несъмнено през 1917 г. те имат най-много привърженици и диктуват политиката на фракцията. Това проличава и по време на Общоруското съвещание на Съветите (29 март – 3 април 1917 г.). Централните въпроси са за войната и Временното правителство. И по двата се изказва Ир. Церетели, а и самите проекти са приети така, както той иска[29].

Една от причините Ир. Церетели да стане водеща фигура между февруари и октомври е поддръжката, която получава от Ф. Дан[30], който несъмнено е политик от по-висока класа. Неговото име се ползва с огромно уважение сред меншевиките, той е много по-близък до възгледите на Мартов (а е и женен за неговата сестра Лидия), след Октомври те отново работят заедно. Но между двете революции Ф. Дан е завладян от идеята на И. Церетели за компромис, за демократично и свободно развитие. Интересно, макар и малко крайно, описание на тримата меншевики ни оставя Троцки: Най-после през 1917 г. той (Мартов) прави нерешителен завой вляво и във фракцията си отстъпва ръководството на Церетели и Дан, т.е. на двама души, от които първият в умствено отношение, а вторият във всяко отношение изобщо не могат да се сравняват с него”[31].

След Общоруското съвещание на Съветите в РСДРП започва процес на обединение между болшевиките и меншевиките. На 4 април се провежда събрание на партията, но всичко свършва с речта на Ленин, в която той излага своята програма за действие, известна с името Априлски тезиси. Ленин е против подкрепата на правителството, против обединението, иска цялата власт за Съветите и др. Както правилно отбелязва Н. Суханов в своите „Записки за революцията”: Ленин беше живото въплъщение на разкола, той погреба идеята за обединение[32]. Н. Суханов се явява и един от най-големите критици на И. Церетели. А един от меншевишките лидери – Федор Череванин − нарича Ленин  апостол на анархията”[33].

Освен правителствената криза от април 1917 г., свързана с нотата на П. Милюков за продължаване на войната, меншевиките са „принудени” да влязат в управлението и поради страха Ленин и болшевиките да не изпълнят своята програма за вземане на цялата власт. С оставката на П. Милюков и А. Гучков (най-десните в правителството) все по-актуална става идеята за коалиция с меншевиките и есерите.

Може да си зададем въпроса: дали подобно коалиционно правителство е оправдано? Какво би дало то на страната? Има мнение, че това управление позволява една дълга отсрочка на мащабна гражданска война, за каквато има предпоставки още от февруари 1917 г. Но тук трябва да се подчертае, че правителството не успява да спре гражданската война, а действително само я отлага във времето. В зародилата се криза буржоазията разбира, че оставките на двамата министри няма да успокои народа. За тях коалиция със социалистите ще им гарантира край на протестите и ще ги остави във властта. Самото съжителство между социалисти и буржоазия носи доста неясноти в себе си, това са две различни политически виждания, които изразяват интересите на различни социални групи.

Участието на социалисти в буржоазни правителства на Запад не е прецедент, но там отношението между тях е на друго ниво. Самите меншевики се страхуват, влизайки в подобно правителство, да не останат само пионки без никаква власт, а в същото време да поемат политическа отговорност за действията на Временното правителство. Всички тези въпроси са повдигнати в Петросъвета, където трябва да се вземе решение за участието на социалистите в управлението на страната. И. Церетели успява да убеди своите съпартийци, че Временното правителство е взело мерки за справяне с кризата и трябва да бъде подкрепено[34].  А и самият княз Лвов поставя ултиматум пред него: или социалистите влизат, или цялото правителство си подава оставката[35].

Меншевишката фракция в Петросъвета застава зад идеята правителството да се попълни от социалистите, но не така мислят в ОК и в Комитета на петроградската организация, в която преобладават интернационалистите. Тази организация още в началото на кризата, породена от нотата на Милюков, излиза с декларация, че осъжда този акт, който е неприемлив за демокрацията и е против отпускането на заем за продължаване на войната и против участието на социалисти в правителството. Въпреки това те заявяват, че ще продължат да подкрепят правителството[36].

Позицията на ОК показва неговата последователност, тя определено се свързва със здравомислещите виждания на меншевиките по този въпрос. Решението е взето на 24 април и е следното: 1) Влизането на социалисти в правителството ще подрони както техния авторитет, така и на Съветите; 2) Отговорността за неизбежния социален конфликт ще падне върху представителите на социалистите; 3) Участието им ще засили социалния максимализъм, ще създаде илюзии за осъществяване на крайни искания; 4) Съветите ще се превърнат в орган на държавната власт, ще се унищожи ролята им на органи на революционната демокрация; 5) Неустойчивото положение на коалицията ще създаде заплаха за нейното заменяне или с контрареволюционна власт, или с диктатура на пролетариата, която в този момент е обречена на провал. Може да породи анархия и вляво, и вдясно; 6) минус е и че правителството се намира под силното влияние на империалистическите правителства на Антантата. Според ОК в този момент е много по-важно да се обърне внимание на борбата с контрареволюцията и анархията, а също да се насочат усилията към продоволствието, транспорта, регулиране на производството и др.[37].

За разлика от меншевиките, есерите нямат подобни съмнения и са за влизането на социалисти във Временното правителство. Усилената работа на И. Церетели и Ф. Дан дава резултати. Меншевиките изработват изисквания към Временното правителство, ако то иска социалистите във властта: сключване на мир без анексии и контрибуции; демократизация на армията; осъществяване на социално-икономически реформи; свикване на Учредително събрание; отговорност на министрите социалисти пред Петросъвета. Преговорите между Петросъвета и Временното правителство започват на 2-и и завършват на 5 май 1917 г. Социалистите получават шест министерски поста, от тях два са за меншевиките: на пощите – И. Церетели и на труда – М. Скобелев.

Така меншевиките стават управляваща партия. Твърденията им, че няма да влязат във властта, докато не бъде извършена социалистическа революция, остават в историята. Това неспазване на принципите им струва твърде много: първо, губят позициите си сред пролетариата заради това, че не успяват да се справят с управлението и поетите ангажименти и, второ: техният политически провал спомага за вземането на властта от болшевиките. 

През 1917 г. меншевизмът се изгражда като партия, действаща напълно отделно от болшевиките. В същото време вътре в нея се наблюдава процес на разделяне и оформяне на идейни течения, което, от една страна, я отслабва, а от друга, я поддържа. Наличието на различни течения позволява на местните организации да акумулират в себе си хора с различна политическа ориентация. А обединението на меншевиките-оборонци и на меншевиките-интернационалисти привлича в партията значително число нови членове[38].

Центристите, водени от И. Церетели и Ф. Дан, имат превес в партията. Това става ясно на конференцията, свикана на 6 май 1917 г., която има за цел да сплоти меншевиките в силна социалдемократическа партия от европейски тип, а също да се съгласува по-нататъшната тактика на различните организации[39]. Меншевиките искат изработване на обща платформа, а също и борба с ленинизма, който намира почва сред средите, които са настроени на вълната на революционния максимализъм[40].

Двата най-важни въпроса − за войната и за участието във Временното правителство, са гласувани преди идването на най-големия критик на центристите Мартов. В началото на конференцията И. Церетели излиза с доклад, който обяснява защо меншевиките са влезли във Временното правителство. Той започва с: Винаги съм бил противник на участието на социалистите в буржоазно правителство... но революцията ни изправи пред лицето на изключително нови условия”[41]. Политическата ситуация е показала, че без участието на социалистите правителството няма да успее с поставените пред него задачи. От друга страна, не е редно да се вземе цялата власт, след като няма условия за това, ако това стане, в страната ще избухне гражданска война. Влизането в коалиция е единственото правилно решение[42]. Резолюцията е приета на 8 май, против нея гласуват само 11 делегати[43]. За войната доклад чете Ф. Дан. В него по интересен начин се преплитат желанието за прекратяване на империалистическата война”, сключване на мир без анексии и контрибуции, отхвърляне на сепаративен мир, а от друга − засилване на бойната мощ на руската армия, активни военни действия, които ще пазят достиженията на революцията и борбата на международния пролетариат за мир[44].

На същата позиция застават и представителите на революционната отбрана, водени от А. Потресов. Те също желаят прекратяването на войната, но това според тях е изключено да стане по демократичен път. Затова трябва да се укрепят военните сили на Русия и да не се допусне отслабване на фронта[45].

Интернационалистите смятат, че отбраната и засилването на руската армия може да обезсмислят цялата агитация за мир, да засилят шовинизма и да спрат възстановяването на Интернационала. Но без присъствието на техните лидери в залата, те остават в незавидна позиция. Резолюцията за войната е приета на 9 май[46].

По същото време в Петербург пристигат Ю. Мартов и П. Акселрод. Юлий Осипович е всепризнатият лидер на меншевизма,  също и на меншевиките-интернационалисти, но през 1917 г. той отстъпва тази позиция в партията на И. Церетели и Ф. Дан. Може би най-голямата причина за това е неговото дълго отсъствие от Русия, поради което е изгубил представа за реалните политически събития в страната, а също и за новите желания на меншевиките. Мартов и неговите сподвижници дори се различават и визуално от останалите, които не могат да разберат странния чужд език”, на който говорят, странните им дрехи и маниери. За тях са непонятни утопическите пацифистки идеи на Мартов. Провинциалистите не разбират и етическия кодекс на интернационалистите, и интелектуалната им широта, неща, които са много по-важни за тях, отколкото запазването на властта[47]. Мартов винаги е бил против прибързаните действия, терора, демагогията, неговият идеал е постигането на демократично общество. Интересно е как една и съща теория може да бъде възприета по два коренно различни начина, по точно такъв начин тълкуват марксизма  Мартов и Ленин. Това се отразява и на цялата същност на меншевизма и на болшевизма.

Като един от многото такива примери можем да посочим едно от писмата на Мартов до Наталия Кристи, написано след октомври 1917 г.: За мен социализмът никога не е бил отрицание на индивидуалната свобода и индивидуалността, а напротив, висше тяхно въплъщение...”[48]. Ленин едва ли е мислил така. Лидерът на интернационалистите е против влизането на меншевиките в коалиция, на тази си позиция той застава още в Цюрих, откъдето бърза да уведоми: Телеграфирайте на Чхеидзе нашето мнение – всяко участие в коалиционен кабинет е недопустимо. Мартов”[49]. В Русия му предстои борба не само с болшевиките, но и с част от меншевиките, които са усетили сладко-горчивия вкус на властта”[50]. Въпреки че участва активно в конференцията, след връщането си Мартов не успява да разубеди меншевиките да участват в правителството. Той дори усеща вражда спрямо него[51], но не се страхува да заяви, че избраният път на новите водачи е не само предателство, но и глупост[52].

Въпреки разделянето вътре в партията на различни течения, на „столичани” и „провинциалисти”, на интернационалисти и революционни отбранители и др., меншевиките успяват да запазят своето единство. Старите представители на меншевизма, като Мартов и П. Акселрод, предават ръководните постове на революционните отбранители, като И. Церетели. Стига се дотам, че Мартов отказва интернационалистите да участват в състава на новия ОК и да носят отговорност за решенията на конференцията[53].

В редакционната статия на „Рабочая газета” от 8 юни се казва, че меншевиките остават обединени и всички течения се ръководят от три важни задачи: борбата за мир, възстановяването на Интернационала и критиката към болшевизма. Но само желанието за промяна не стига, в Русия кризата все повече се задълбочава. Войната продължава, икономиката е срината, усилват се национално-сепаративните тенденции[54] (особено в Украйна). В този момент се провежда I конгрес на Съветите на работническите и войнишките депутати (3−24 юни). Конгресът има огромно значение за меншевиките, той ясно показва тяхното превъзходство в този момент сред всички социалистически партии в страната. На него се утвърждава политическата линия, водена от И. Церетели и Ф. Дан. Присъстват 1090 делегати, от които 822-ма има решаващ глас. Есерите са мнозинство (въпреки това те се съобразяват с меншевиките) – 285, меншевики – 248, болшевики – 105, извън фракционни – 73, обединени – 10, други – 24[55]

Основните въпроси и тук са за Временното правителство и за войната, а разглежданите линии − три: на меншевишкото ръководство, което е за коалиция и за настъпление на армията; на интернационалистите – сключване на бърз, демократичен мир и против коалицията и на болшевиките, които искат властта за Съветите и призовават към европейска революция[56]. Най-интересният сблъсък на конгреса е този между И. Церетели и Ленин. Болшевикът заявява, че те са готови да вземат цялата власт (това е неговото разбиране на лозунга Цялата власт на Съветите!”), че първата им работа е да арестуват едрите капиталисти и искат спиране на настъплението на армията – това за тях е продължаване на империалистическата война.

 

Подобно мащабно събитие, каквото е I конгрес на Съветите, не успява да промени обтегнатата политическа обстановка в страната. След завръщането на Ленин болшевиките започват действия за вземането на властта, нерешителността и разпокъсаността на меншевиките, а и съюзът им с буржоазията, само им помагат в тази насока. Възползвайки се от недоволството на народа от политиката на Временното правителство, болшевиките подготвят работническо-войнишка демонстрация, но тя е забранена. Меншевиките открито обвиняват болшевиките в опит за взимане на властта. Те се опитват да спечелят подкрепата на народа, като самите те организират манифестация. ОК на меншевиките издига лозунгите: “Да живее всеобщият мир без анексии и контрибуции, с право на народите на самоопределение! Да живее Интернационалът! Да живее Учредителното събрание!”[57].

Манифестацията не води до желаните резултати, тя дори претърпява крах. Ф. Череванин пише в „Рабочая газета”: Манифестацията от 18 юни се превърна в манифестация, показваща недоверието към Временното правителство. Щеше да е по-добре, за съжаление, въобще да не се организира”[58].

I конгрес на Съветите избира Общоруски централен изпълнителен комитет (ВЦИК). В него са избрани 104 меншевики, 99 есери, 35 болшевики, 1 представител на Еврейската социалистическа работническа партия, 3 трудовици, 8 от обединените фракции. 81% от местата принадлежат на меншевиките и есерите[59]. В отделните структури на ВЦИК също влизат много меншевики, а негов председател става Н. Чхеидзе.  Това показва силата на меншевиките в този момент, но за съжаление те не успяват дълго да се радват на този си успех. В периода юли-октомври 1917 г. те бързо губят позициите си сред работниците и войниците, започва „болшивизацията” на Съветите.

Юлските събития са преломни за Временното правителство. Те показват непопулярността на политиката, провеждана от него. Въпреки издигнатите лозунги от ОК на меншевиките на 18 юни, самите те не бързат да осъществят нито един от тях. Това води до отдръпването на техните последователи и до засилване позициите на болшевиките. През този месец Петроград се превръща в център на радикализма: ЦК на болшевиките; силна анархистка организация; многочислени червеногвардейски отряди. Близо до него е и Кронщад. Поредната правителствена криза се разиграва на 3 юли, тя е свързана с разминаването между кадетите, от една страна, и меншевиките и есерите, от друга, по повод бъдещето на Украйна. Кадетите са за единна и неделима Русия”, а другата част от правителството −  за право на нациите за самоопределение до тяхното отделяне”. Четирима министри от кадетите декларират оставките си. “Първата коалиция престава да съществува”[60].

Сред кадетите назрява идеята да отстъпят властта изцяло на ново социалистическо правителство, сигурни, че то ще претърпи пълен провал. По този начин самите те след това ще могат да създадат свое правителство, но плановете на десните кадети не се осъществяват. Последствията са все по-голямата намеса на работниците, войниците и партията на болшевиките в политическите процеси, а и разделянето на кадетите[61]. Докато кризата в правителството се задълбочава, на 3 и 4 юли има антиправителствена демонстрация под лозунга Цялата власт на Съветите!”. Започват репресиите срещу болшевиките, като в ареста попадат Каменев, Троцки, Луначарски и др. Ленин и Зиновиев успяват да се укрият. Те са обвинени, че са получели пари от Германия. Избити са много болшевики, печатницата на „Правда” е разбита, от всички тях се взимат и парите им въз основа на това, че са „германски”[62]. Преди да избяга, Ленин казва на Троцки: Сега ще ни избият. Това е най-подходящият за тях момент”[63].

Но това не става, меншевиките отново са разединени. Ленин е прав, че сега моментът е изгоден за меншевиките да се справят със своите дългогодишни противници. Болшевишката партия е обявена за контрареволюционна, властта е в ръцете им, знаят какво искат и какво чакат работниците и войниците от тях, с няколко политически хода са можели да вземат нещата в свои ръце. Ако беше на тяхно място, Ленин нямаше да се замисли – щеше да ги унищожи, но меншевиките не са така решителни и безскрупулни като него.

И. Церетели и Ф. Дан са по-настъпателни спрямо болшевиките, макар че те също се съмняват Ленин да е в контакт с немците. Мартов и интернационалистите, дори застават на позиция в подкрепа на болшевиките (смятат, че подобни обвинения ще доведат до гражданска война), те искат разпадане на коалицията и съставяне на еднородно демократично правителство, което да поведе по-радикална вътрешна и външна политика. Мартов обвинява кадетите, че са изневерили на революцията и не трябва да се търси нов съюз с тях. Той настоява социалистите да вземат отговорността за съдбата на Русия и най-важното – да изведат държавата от войната[64]. Тези си виждания Мартов изказва на заседание на ВЦИК на Съветите на 3 и 4 юли. Но Ф. Дан му отговаря, че те не желаят да дават обещания, които не могат да изпълнят; не могат да спрат войната просто така; не искат да вземат властта и да носят отговорност...[65].

На 8 юли княз Лвов подава оставка, несъгласен с аграрната политика на В. Чернов, с желанието на социалистите да подчинят работата на правителството на тяхната политическа програма, да свикат конференция за прекратяване на войната, да разпуснат Държавната дума и Държавния съвет и Русия да се обяви за република[66]. Останалите министри предлагат опразненото място на княз Лвов да бъде заето от есера А. Керенски. На 8 юли И. Церетели се съгласява да стане и министър на вътрешните работи. С това си действие той поема отговорността за репресивните мерки, взети от правителството по време на юлските събития, в това число и за гоненията срещу болшевиките. Това му решение ще струва скъпо на цялата меншевишка партия.

ОК на РСДРП издава няколко възвания срещу действията на болшевиките. Първото излиза на 4 юли, в него се казва, че юлските събития застрашават да прераснат в гражданска война и са в полза на контрареволюцията[67]. Подобни са и възванията от 9 и 11 юли, където се критикува самият лозунг Цялата власт на съветите!” и “престъпната авантюра, замислена в ленинския щаб”[68]. И. Церетели в своите мемоари не един път обвинява болшевиките, че точно те са виновни за неуспеха на меншевиките. Заради тях те не успяват да проведат необходимите реформи. Според него основна задача на “революционната демокрация” е трябвало да бъде, борбата с „левия максимализъм”. Но, от друга страна, не успява да обясни защо меншевиките, имайки властта, не провеждат така чаканите реформи. 

И. Церетели и Ф. Дан не спират да вярват, че само коалиционно правителство е в състояние да спре разрухата в страната. Новият кабинет е формиран на 24 юли. Начело е А. Керенски, меншевиките запазват двата си поста, но на мястото на И. Церетели застава Алексей Никитин. Напускането на И. Церетели отслабва ролята на меншевиките в правителството.

На проведената конференция в Петроград 5 и 6 август левите меншевики изказват своите опасения, че в новото правителство има силни контрареволюционни сили, визирайки новия главнокомандващ военните сили – Лавър Корнилов.  

Новото коалиционно правителство също не бърза с реформите. На 10 август то дори обявява отсрочка за свикване на Учредително събрание. Вместо това е решено да се проведе Държавно съвещание, което да покаже единството на всички политически сили в Русия. Но подобно единство няма. Мартов не е съгласен меншевиките да участват в съвещанието, опасявайки се, че на него превес ще вземат контрареволюционните сили[69]. Церетели и Дан отново надделяват, меншевиките участват в Държавното съвещание, но на него си проличава тяхното безсилие. Като политическа сила те не са това, което са били в първите месеци на революцията. Техните водачи продължават да се заблуждават, че коалицията между либерали и социалисти ще изведе Русия от нарастващата криза, че социалните противоречия, войната, безвластието могат да бъдат решени единствено с говоренето за „демокрация”.

Обединителният конгрес на меншевиките (19 август 1917 г.) не дава желаните резултати. И на него основно се сблъскват двете големи течения в партията: център, начело с И. Церетели и Ф. Дан и интернационалисти начело с Мартов. И едните, и другите не се отказват от платформите, които заемат в началото на революцията. И което е най-жалко, и едните, и другите нямат готови решения и план за излизане от тежката ситуация. Въпреки опустошителната критика на Мартов към управляващите, самият той заявява, че няма алтернатива за действие[70]. След конгреса в „Партийные известия” е направен изводът, че партията не е успяла да излезе от хроничната криза”. Тя остава в стадии на полуединство-полуразпад”[71].

В руската социалдемокрация започва процес на отслабване на меншевизма и засилване на болшевизма. Опитът на меншевиките да проведат демократични реформи се проваля, което отблъсква народа от тях и той все повече залита по радикализма на болшевиките. Идеите на И. Церетели може и да са утопични за Русия, но той поставя цел пред неговата партия. След излизането му от Временното правителство меншевиките сякаш губят представата си за ясна цел, а и самата си сила на управляващи.

Безспорно събитието, което най-много помага на болшевиките да спечелят привърженици сред широките маси, е Корниловския тметеж от края на август месец 1917 г. Той показва, че въпреки бързата победа на Февруарската революция, в Русия не липсват консервативни сили, които не желаят демократично развитие. Разрухата в страната, политиката на А. Керенски, а и на кадетите, също допринасят за създалите се условия за въвеждане на военна диктатура. Както отбелязва Ст. Тютюткин, пред Русия има два пътя: или военните да потопят революцията в кръв, или революцията сама да направи рязък обрат към левия екстремизъм[72].

И макар младата демокрация да успява да се справи с Корнилов, това е началото на нейния край. На 27 и 28 август има заседание на ЦК на РСДРП (о) и на ВЦИК на Съветите. Корниловският метеж е осъден и обявен за контрареволюционен, създава се Комитет на народната борба с контрареволюцията. По време на метежа се наблюдава сближаване на позициите на меншевиките и болшевиките. Въпреки залитането си вляво меншевиките не се отказват от основните си позиции: подкрепа на правителството и смекчаване на взривоопасната обстановка. Те също така се изказват (това прави Богданов на 31 август пред Петросъвета), че няма да допуснат правителството да влезе в преговори с Корнилов (нещо, което се опитват да направят А. Керенски и П. Милюков) и ще продължат безпощадната борба срещу Корнилов”[73]. Постепенно повечето меншевики се отказват от коалицията с кадетите и застават на позицията на интернационалистите и Мартов.

Корниловският метеж се превръща в трамплин за болшевиките към властта. Тяхната сила все повече нараства, а Ленин е все повече убеден, че болшевиките трябва да вземат управлението на страната. Ленин и Троцки знаят, че Русия не е готова за социалистическа революция, но това не ги спира. Докато меншевиките обмислят всяка една крачка и искат да обединят всички сили за защита на демокрацията, болшевиките действат. За разлика от меншевиките те успяват да се възползват от ситуацията. Човекът, който посвоему страстно обичаше Русия, беше обречен от някои сили да подари победата на тези, които ненавиждаше и презираше”[74].

В началото на септември най-обсъжданият въпрос сред меншевиките е: дали отново да участват в коалиция с кадетите. Ф. Дан, поддръжникът на И. Церетели, все повече клони към прекратяване на съжителството с либералите. Но самият И. Церетели е непреклонен. Според него не Съветите, а Временното правителство олицетворява властта в страната[75]. Меншевишкият лидер още един път показва, че няма реална преценка върху нещата, защото болшевиките побеждават благодарение работата им в Съветите. Въпросът за коалицията става основен и на Държавното съвещание, открито на 14 септември. На него отново побеждава Церетели, като се приема резолюция, която подкрепя създаването на трето коалиционно правителство[76]. Вместо да обедини демократичните сили в Русия и те твърдо да поемат властта, съвещанието показва тяхната слабост и разпокъсаност.

В новото правителство начело с А. Керенски влизат трима меншевики. Но и неговите опити да се изведе Русия от кризата пропадат, както и на създадения Предпарламент – Временен демократически съвет на Руската република. На 10 и 16 октомври на заседание на своя ЦК болшевиките вземат решението да свалят насилствено Временното правителство. На 25 октомври се провежда II общоруски конгрес на Съветите на работническите и войнишките депутати, властта минава в ръцете на болшевиките и левите есери. ЦК на РСДРП (о) не признава новото правителство, образувано от болшевиките с помощта на военен заговор”[77].

За меншевиките Октомврийската революция се превръща в проклятие, за няколко часа всичко, за което са се борили с години, рухва. Но важното е, че те предлагат алтернатива на управлението на болшевиките. Да, техният опит не успява, но те не се отказват да направят всичко, за да осъществят мечтата си – да видят Русия свободна и демократична; да постигнат това не с демагогия и революция, а с реформи. Меншевиките допускат и множество грешки: през 1917 г. те не са единна партия, в редиците им има множество течения; политиката им е нерешителна; водачите им са интелигенти, които често, и не без основание, са обвинявани, че не са запознати с реалната обстановка в страната, с желанията на последователите си и т.н. Но те не се отказват да се борят с болшевиките и след Октомври, не се превръщат в тяхна търпима опозиция. Техните водачи застават начело в борбата срещу „световния болшевизъм”. С неуспеха на меншевиките Русия за поред път пропуска възможността да тръгне по пътя на демокрацията.                          

 

 

 



[1] През август 1917 г. меншевиките приемат името РСДРП (Обединена), а през 1918 г. болшевиките спират да се наричат социалдемократи и приемат името комунисти.

[2] За повече вж. Тютюкин, С. Меньшевизм: страницы истории. М., 2002; Пак той. Меньшевизм как идейно-политический феномен. Меньшевики. Документы и материалы 1903-февраль 1917 гг. М., 1996;   Урилов, И. История российской социал-демократии (меньшевизма). Ч. 3. Происхождение меньшевизма. М., 2005; Пак той. История российской социал-демократии (меньшевизма). Ч. 4. Становление партии. М., 2008; Пак той. Судьбы российской социал-демократии. М., 1998; Пак той. Ю. О. Мартов. Политик и историк. М., 1997; Пак той. Из истории раскола РСДП. – Отечественная история, 2003, № 4; Иоффе, Г., С. Тютюкин. Меньшевики. – Наука и жизнь, 1900, № 11; Хеймсон, Л. Меньшевизм и эволюция российской интеллигенции. – Россия XXI, 1995,  № 3−4.

[3] Пятый <Лондонский> съезд РСДРП. Протоколы. М., 1963, 679−681.

[4] Интернационалисти, ликвидатори, държавници, оборонци, практици и др.

[5]Цит. по: Урилов, И. История российской социал-демократии (меньшевизма). Ч. 3. Происхождение меньшевизма. М., 2005, с. 7.

[6] Пивоваров, Ю. Марксизм и социал-демократия  в политической культуре пореформенной России. − В: Социальная демократия в России исторические аспекты. М., 1994, с. 31.

[7] Каутский, К. Терроризм и коммунизм. Берлин, 1919, с. 196.

[8]Сапир, Б. Предтечи и зарождение меньшевизма. – В: Меньшевики. Составитель Ю. Г. Фельштинский. Benson, 1988, с. 11.

[9] За повече вж. Мартынов, А. Две диктатуры. Женева, 1905, 53−54; − Искра, № 93, 17 марта 1905; О завоевании власти и участии во Временном правительстве. Меньшевики. Документы и материалы 1903 − февраль 1917 гг. М., 1996 , с. 123.

[10] Денике, Ю. Меньшевики в 1917 году. – В: Меньшевики. Составитель Ю. Г. Фельштинский. Benson, 1988, с. 34.

[11] Пак там, с. 35.

[12] Меншевиките са и основните инициатори на Съветите от 1905 г., като техният лидер Мартов вижда в тях реализация на меншевишката идея за революционно самоуправление. 

[13] На 1 март 1917 г. Петроградският Съвет изменя своето име и става: Петроградски Съвет на работническите и войнишките депутати.

[14] Воззвание ОК РСДРП. 28 февраля. Меньшевики в 1917 году. Т. 1. М., 1994, с. 141.

[15] Тютюкин, С. Меньшевизм: страницы истории. М., 2002, с. 324.

[16] Бакулин, В. Между догмой, иллюзией и реальностью: меньшевизм в 1917 году. – Отечественная история, 2004, № 1, с. 70.

[17] Деникин, А. Очерки русской смуты. Крушение власти и армии. Февраль-сентябрь 1917 г. М., 1991, с. 136.

[18] За повече вж. Церетели, И. Кризис власти. http://hrono.ru/libris/lib_c/cere_kriz11.php

[19] Деникин, А. Очерки русской смуты…, с. 134.

[20] Известия, 3 март 1917.

[21] Тютюкин, С. Меньшевизм: страницы истории. М., 2002, с. 325.

[22] Меньшевики в 1917 году. Т. 1. М., 1994, с. 142.

[23] Пак там, с. 143.

[24] Пак там, с. 145.

[25] Пак там, 157−158.

[26] Денике, Ю. Меньшевики в 1917 году. – В: Меньшевики. Составитель Ю. Г. Фельштинский. Benson, 1988, с. 37.

[27] Бакулин, В. Между догмой, иллюзией и реальностью…, с. 75.

[28] Политические партии России. Конец XIX – первая треть XX века. Энциклопедия. М., 1996, 669−670.

[29] Меньшевики в 1917 году. Т. 1. М., 1994, 161−168; 169−173.

[30] За повече: Двинов, Б. Л. Ф. И. Дан. – В: Мартов и его близкие. Нью-Йорк, 1959.

[31] Троцки, Л. Моят живот. Опит за автобиография. Ч. 1. С., 1995, с. 300.

[32] Суханов, Н. Записки о революции. 1922, Т. 2, с. 16.

[33] Рабочая Газета, 11 април 1917.

[34] Тютюкин, С. Меньшевизм: страницы истории. М., 2002, 340−341.

[35] Галили, З. От группы кружков до зенита политического влияния. – В:  Меньшевики в 1917 году. Т. 1. М., 1994, с. 83; − Рабочая Газета, № 51, 9 май 1917.

[36] Меньшевики в 1917 году. Т. 1. М., 1994, 206−207.

[37] Пак там, 207−209.

[38] Миллер, В. Меньшевистская партия в 1917 г. Фрагменты истории в оценках российского исследователя. – В: Меньшевики в 1917 году. Т. 1. М., 1994, с. 58.

[39] Рабочая Газета, № 49, 6 май 1917.

[40] Пак там.

[41] Рабочая Газета, № 51, 9 май 1917.

[42] Пак там.

[43] Меньшевики в 1917 году. Т. 1. М., 1994, 317−318.

[44] Пак там, 315−318.

[45] Пак там, 331−332.

[46] Пак там, 347−348.

[47] Хеймсон, Л. Меньшевизм и эволюция российской интеллигенции. – Россия XXI, 1995,  № 3−4, 147−148.

[48] Меньшевики в 1917 году. Т. 3. М., 1997, с. 586.

[49] Меньшевики в 1917 году: От января до июльских событий. Т. 1. М., 1994, с. 250.

[50] Савельев, П., С. Тютюкин. Юлий Осипович Мартов (1873−1923): человек и политик. – Новая и новейшая история, 1995, № 5, с. 140.

[51] Меньшевики в 1917 году: От января до июльских событий. Т. 1. М., 1994, с. 457.

[52] Пак там, с. 359.

[53] Пак там, с. 435.

[54] На този етап, за разлика от болшевиките, меншевиките нямат ясна национална програма. До такава те не успяват да стигнат и по време на конференцията през май−юни 1917 г. 

[55] Меньшевики в 1917 году: от января до июльских событий. Т. 1. М., 1994, с, 520.

[56] Пак там, 521−528.

[57] Пак там, 594.

[58] Рабочая Газета, 12 юни 1917.

[59] Злоказов, Г. Меньшевистско-эсеровский ВЦИК Советов в 1917 году. М., 1997, с. 25.

[60] Милюков, П. Воспоминания (1859−1917). Под ред. М. Карповича и Б. Элькина. Т. 2, Нью-Йорк, 1955.

[61] Тютюкин, С. Меньшевизм: страницы истории. М., 2002, 365−366.

[62] Троцки, Л. Моят живот. Опит за автобиография. Ч. 2. С., 1995, 35−36.

[63] Пак там, 35.

[64] Меньшевики в 1917 году. Т. 2. М., 1994, 99−105.

[65] Пак там, с. 101.

[66] Злоказов, Г. Цит. съч., с. 109.

[67] Меньшевики в 1917 году. Т. 2. М., 1994, 94−96.

[68] Пак там, 123−129.

[69] Пак там, с. 276.

[70] Пак там, с. 411.

[71] Тютюкин, С. Меньшевизм: страницы истории. М., 2002, с. 395.

[72] Пак там, с. 396.

[73] Меньшевики в 1917 году. Т. 3. Ч. 1. М., 1997, с. 128.

[74] Думи на А. Керенски за Л. Корнилов. −  Керенский, А. Прелюдия к большевизму. М., 2006, с. 7. 

[75] Меньшевики в 1917 году. Т. 3. Ч. 1. М., 1997, 90−91.

[76] Пак там, 268−270.

[77] Меньшевики в 1917 году. Т. 3. Ч. 2. М., 1997, с. 200.

© 2012-2021 VIA EVRASIA Всички права запазени. site by: Св. Мирчева almanach "via evrasia", issn 1314-6645