23. ЕДИН МАЛЪК ЕПИЗОД ПРЕЗ 1973 Г. ОТ ГОЛЯМОТО СТРОИТЕЛСТВО НА АЕЦ “КОЗЛОДУЙ” (ВЪЗ ОСНОВА НА НАСКОРО РАЗСЕКРЕТЕНИ ДОКУМЕНТИ ОТ ДС). ИЛИЯНА МАРЧЕВА

 

Илияна Марчева,

доцент, доктор по история

в Института за исторически изследвания към БАН

 

ЕДИН МАЛЪК ЕПИЗОД ПРЕЗ 1973 Г. ОТ ГОЛЯМОТО СТРОИТЕЛСТВО НА АЕЦ “КОЗЛОДУЙ”

(ВЪЗ ОСНОВА НА НАСКОРО РАЗСЕКРЕТЕНИ ДОКУМЕНТИ ОТ ДС)

Marcheva Iliana VIA EVRASIA, 2012, 1.pdf

 

Изграждането на първата атомна централа в България − АЕЦ Козлодуй се осъществява по съветски проекти, с помощта на нейни специалисти, строители и оборудване, кредити, тъй като в Източния блок СССР е водеща страна в атомната енергетика, нейна е и първата АЕЦ в света през 1954 г., а и атомните централи са  стратегическите обекти. Затова ПБ на ЦК на БКП на 19 август 1965 г. съвсем естествено решава да се направят постъпки пред правителството на СССР за оказване на помощ по проектирането и изграждането на атомна електростанция в България с мощност 1200 мгвт, която да влезе в експлоатация през периода 1972−1975 г.”[1]. Незаменимостта на съветското участие в този проект може да бъде видяна в едни дребен наглед факт: в официалния партиен документ – решение на ПБ – е употребена руската дума за електроцентрала „електростанция”.

В резултат на преговори се стига до подписване на 15 юли 1966 г. на спогодба за сътрудничество между България и тогавашния Съветски съюз за изграждането на атомна електроцентрала. След подробен технико-икономически анализ площадката за строеж е избрана на р. Дунав, до гр. Козлодуй. Проектите за централата са изготвени съвместно от „Топлоелектропроект” – Москва, и „Енергопроект” – София. Основното оборудване е доставено от Съветския съюз, а отделни съоръжения – от тогавашните Германска демократична република, Чехословакия и Унгария.

Първата копка за строежа на АЕЦ „Козлодуй” е направена на 14 октомври 1969 г. През април 1970 г. започват широкомащабни строителни дейности за изграждането на уникaлното и до днес за страната ни съоръжение, в което участват над сто хиляди строители и монтажници от българска и съветска страна. На 6 април 1970 г. започва изграждането на главния корпус на АЕЦ „Козлодуй” с дължина 240 м, ширина 105 м и височина 40 м. В него са разположени реакторната зала, машинното отделение, вентилационният център и електрическите устройства на 440-мегаватовите блокове. През юни 1972 г. от Съветския съюз пристига първият реактор, а на 20 ноември същата година той е спуснат в шахтата си[2]. Предстои работата по неговия пуск, който трябва да се осъществи след сключване на пусконаладъчен договор. Именно той се оказва предмет на конфликт, в който се сблъскват българските специалисти от централата, български и съветски външнотърговски предприятия, български и съветски министри и заместник-министри.

Този малък епизод от голямото строителство на АЕЦ „Козлодуй” се случва през 1973 г., когато в България се провеждат два знаменателни пленума на ЦК на БКП. Това са Юлският пленум от 17-19 юли и Октомврийският пленум от 3-4 октомври. На тези пленуми управляващата комунистическа партия одобрява политиката за по-нататъшно все по-тясно сближаване между СССР и НРБ и в перспектива сливане. Тя води началото си от виждането на Георги Димитров за изключителното значение на дружбата на България със СССР, необходима като слънцето и въздуха на всяко живо същество. Едно от най-ярките й превъплъщения дотогава са обсъжданията на секретен пленум на ЦК  на БКП през 1963 г. за създаване на конфедерация между България и СССР. Конкретните резултати от тази политическа идея са в сферата на икономиката, външната политика и поддържането на своеобразен култ към всичко съветско – все елементи, характерни за българския политически живот от 9 септември 1944 г., когато българските комунисти идват на власт[3].

В новите условия след подновяване на Договора за дружба, сътрудничество и взаимопомощ между двете страни на 12 май 1967 г. и в Програмата на Х конгрес на БКП от 1971 г. тази тенденция намира нови интерпретации. В програмата на Х конгрес българо-съветската дружба е оценена като дело не само на БКП, но и като черта на българския национален характер, а курсът на всестранно сближаване на НРБ със СССР е видян като единствен път за изграждане на комунистическото общество, където и когато се очаква, че всестранното сближаване на нациите ще доведе до пълното им сливане в бъдеще[4]. Тази визия за значението на всестранното сътрудничество със СССР е отразена и в преамбюла и чл. 3 на новата Конституция. Своеобразен завършек на тази политика представляват решенията на споменатите пленуми през 1973 г.[5]

В българската исторически литература съществуват различни трактовки на решенията на Юлския пленум и на политиката за сближение между двете страни. Едната вижда в тази политика български прагматизъм, който срещу икономически изгоди обещава по-плътно сближаване, а в перспектива сливане, с ясното съзнание, че това е невъзможно[6]. Другата интерпретация акцентира върху обстоятелството, че СССР не предлага някакви изключителни икономически преференции за българите, различни от тези за другите източноевропейски страни, за да се подновява периодично такова стигащо до национално предателство самопредлагане от страна на българските управляващи. То не е било желано от съветската страна, а не е било уместно да бъде официално оповестено. Така че по-скоро българите са били обект на такава политика за създаване на чувство за принадлежност, за сближаване между двете страни с предвижданото ранно изучаване на руски език, с масовото разпространение на съветския печат, литература, филми, с продължаването на култа към всичко съветско[7].

При такива амбивалентни интерпретации на провежданата политика за дружба и всестранно сътрудничество със СССР остават встрани въпросите за въздействието на тази политика върху обикновените българи, за това отразява ли се тя върху тяхното поведение, когато са в непосредствен контакт или връзка със съветски хора и организации. Така, както е например при изграждането на АЕЦ „Козлодуй”, когато през 1973 г. възниква споменатият конфликт между двете страни. Сведенията за този малък епизод от голямото строителство на АЕЦ „Козлодуй” се  намират на доста необичайно място − в Архива на „Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия”  (АКРДОПБГДСРСБНА). Именно в литерно дело на държавното стопанско обединение ДСО „Технокомплект” (1970−1974) се откриха няколко документа, свързани с трудните преговори между българската и съветската страна за закупуване на документация за пуск и наладка на І блок на АЕЦ „Козлодуй” през 1973 г.

Тези документи представляват донесение от агента „Станислав”  (от 4 септември 1973 г.)[8], доброволно заявление от главния инженер, отговарящ за оборудването на АЕЦ „Козлодуй” в „Технокомплект” (от 10 октомври 1973)[9], и докладна записка от длъжностно лице ст. лейтенант Д. Тасев (от 16 октомври 1973 г.)[10], натоварен да разследва случая срочно и внимателно[11]. Материалите са отложени в делото на „Технокомплект”, но са адресирани до ІІ главно управление на ДС, което е контраразузнаването, в отдел Х „Анализ на документи от чужди разузнавания”, във ІІ отделение „Обобщаване на нашия опит”.

Още в първия документ приелият агентурното сведение лейтенант в „Справката” към донесението отбелязва, че На източника може да се вярва. През тази година е проверяван чрез паралелна агентура[12]. Дори последвалото доброволно донесение да се разглежда като опит да не бъде обвинен един от главните преговарящи, че саботира подписването на договора и че апострофира съветски заместник-министър, то потвърждава изнесеното от агента „Станислав”. Ст. лейтенантът от ДС проверява тези сведения, като разпитва българските участници в преговорите и техните началници в „Технокомплект” и те потвърждават истинността на изнесените сведения.

Освен това в трите документите не се наблюдава противоречие в излаганите факти, а те взаимно се допълват и потвърждават особено в третия документ от 16 октомври 1973 г., който фактически представлява проверка на постъпилите два. Има  разминаване само в предаването на имената на съветските преговарящи – Усаков или Усанов, Ромин или Рьомин.

Всичко това ми дава основание да смятам, че тези документи позволяват да се възстанови историята на преговорите през 1973 г. по пусконаладъчния договор за І блок на АЕЦ „Козлодуй” според българските преговарящи, както и да се проследи оценката им по хода на сделката. Материалите разкриват не само противоречията при преговорите, тактиката на съветските отговорни фактори, опитът за съпротива на българите, но и тяхното отношение към съветската позиция. При това те разкриват отношението не само на представителите на централата, на българските търговци от „Технокомплект”, отговорни за сделката, на българските висши политически и административни кадри, но и на длъжностни лица от ДС и показват доколко решенията на Юлския пленум са били адекватни на настроенията сред обществото.

Оказва се, че проблемите пред хората от централата и ДСО „Технокомплект” започват още през зимата на 1973 г. На 7 февруари 1973 г. предварителните материали по пусконаладъчния договор са разгледани от инвеститора – българската проектантска организация „Енергопроект”, и на 13 февруари 1973 г. с бележки са предадени в ДСО „Технокомплект”. Това е създадено с ПМС № 27 от 20.ХІ.1970 г. обединение, чийто предмет на дейност е комплексно снабдяване на българските предприятия с местно и вносно оборудване. Всъщност то е образувано от сливане на две външнотърговски предприятия с традиции във вноса на машини и оборудване – ДТП „Техноимпорт” и ДТП „Машинимпорт”[13].   

Уточняването на текста на договора трае 5 месеца, като в преговорите вземат участие намиращите си по това време в Москва тогавашен заместник генерален директор на бъдещата атомна централа и главният й специалист.

Официално проектодоговорът е получен в София в ДСО „Технокомплект” на 10 юли 1973 г. с два неуточнени параграфа: за предмета на договора – дали да се отнася до І блок или до І и ІІ блок, и за отговорностите на съветските специалисти в пусконаладъчните дейности като технически ръководители.

Първият заместник-министър на строителството и строителните материали инж. О. Таджер се ангажира да постигне съгласуваност межда съветската и българската страна по тези два параграфа. След устно съобщение, че противоречията по тези параграфи са уредени, ДСО „Технокомлект” на 9 август отправя покана до доставчика на оборудването Външнотърговската организация (В/О) „Атоменергоекспорт” за подписване на договора. Преди това на 7 август с телекс моли да се отдели в отделен договор приложение № 1, засягащо броя, категориите, заплащането и времето на пребиваване на съветските специалисти − това са все въпроси, по които има пълно съвпадение в позициите на двете страни[14]. Българските търговци целят по такъв начин,  да се осигурят така важните съветски специалисти за пускането на първия блок, докато текат преговорите по спорините клаузи. Защото българското външнотърговско предприятие е бомбардирано с писма и телекси от страна на български ръководни дейци, съпричастни към изграждането на първата атомна централа в България, като директора на централата, директора на ДСО ”Енергетика и въглища”, представители от „Енергопроект”, от Министерството на тежката промишленост, пълномощника на ЦК на БКП и на МС за обекта, първия заместник-министър на строителството и строителните материали. Те дружно обвиняват „Технокомплект”, че бави пуска на централата, като не подписва договора и така блокира пристигането на съветските специалисти, необходими за пуска. Това кара отговарящият за оборудването на АЕЦ в ДСО „Технокомплект” да подозира, че всички тези отговорни стопански и управленски дейци знаят за проблемите по подписване на договора и най-вече са наясно защо българските търговци се съпротивляват на съветските условия: преди известно време  е закупена съветска документация от ГДР за подобна централа на много по-ниска от предлаганато от съветските търговци цена. За да снемат от себе си всякаква отговорност по този въпрос, със своите писма до „Технокомплект” всички заинтересовани фактори показват загриженост за забавянето на пуска на централата и същевременно прехвърлят грижата за контракта върху външнотърговската организация. Така тя ще бъде виновна, ако се забави пускът и същевременно, че се е съгласила да плати твърде висока цена за документацията.        

По покана на българския първи заместник министър на строителството и строителните материали в София пристигат на 31 август 1973 г. представителят на Външнотърговската организация (В/О) „Атоменергопрект” главен инженер в кантората, отговаряща за България и за социалистическите страни без ГДР и ЧССР, Борис Н. Усанов и неговият колега Н. И. Ромин от същата кантора. От българска страна в преговорите участват представители на ДСО „Технокомплект”: директорът на кантора „Енергетика”, началник-отдел на кантора „Международни пазари и цени” и главният инженер, отговарящ за оборудването на атомната централа.

На преговорите съветският представител се държи като истински търговец – в присъствието на българския първи заместник-министър на строителството и съветския търговски представител поставя за разглеждане редица въпроси, които са от компетенцията на ДСО „Технокомплект”, за да прехвърли разговора и проблемите върху българската страна и да печели време. Когато стига до въпроса за пусконаладъчния договор, Б. Н. Усанов прекъсва преговорите, като се оправдава с това, че ДСО „Технокомплект” няма готовност за преговори и самият той няма време да изчаква вземането на позиция. От своя страна българските търговци се обръщат за съдействие към О. Таджер, уверяват го че българската страна има готовност да разисква тези въпроси. Българският заместник-министър чрез съветския търговски представител на срещата убеждава Б. Н. Усанов да остане и да продължи преговорите. Съветският главен инженер-търговец използва, че преговорите са в петък, за да се отправи събота и неделя на строителния обект, така че не дава възможност на българските си контрагенти да го убеждават в тяхната правота и да продължат преговорите[15]. На втората среща преговорите се водят с представители на ДСО „Технокомплект”, главния инженер на АЕЦ „Козлодуй” Радослав Георгиев и гл. инженер Чавдар Узунов от „Енергопроект”. На нея българските търговци се противопоставят на исканата от руснаците цена за документацията, която трябва, за да се пусне І блок, а тя е 980 хил. рубли. Българските специалисти смятат, че предлаганата от съветските търговци цена е завишена поради няколко причини: подобен контракт е сключен с ГДР за идентичен обект на стойност 450 хил. рубли; въпреки че като обем предлаганата на българите документация е повече от тази на немците, частта само за българите е с по-малко значение и относително тегло и тази документация веднъж вече е продадена; според направените предварителни изчисления на специалисти на Нововоронежката АЕЦ по договора, който българските специалисти са видели, е била определена цена 600 хил. рубли. По тези причини българските специалисти отказват да парафират сделката[16]. Съветският представител обаче обосновава разликата в заплащането с по-големия обем на документацията, предназначена за българската страна, спрямо продадената на ГДР. Затова той отхвърля българското предложение за цена 450 хил. рубли и изразява усетена от българските преговарящи заплаха договорът да се подпише от по-отговорни другари[17]. Въпреки стремежа на българската страна да уреди спорните въпроси с Усанов, той си заминава на 5 септември 1973 г.

Българските специалисти са подложени на натиск от страна на българския заместник-министър на строителството и строителните материал, който се страхува да не се забави пускът на централата. Избухва скандал в централата, където в присъствието на актива й и на министъра на строителството и строителните материали Григор Стоичков неговият първи заместник обвинява двамата преговарящи от централата – гл. инженер и директора на централата, че със своя отказ да подпишат контракта ще доведат централата до катастрофа, тъй като с този контракт се предлагат акъл и опит”[18]. Съветският отказ да се отстъпи от цената кара българските специалисти да се настроят негативно. Така, когато Гр. Стоичков, на когото са казали, че съветската страна иска 1 млн. рубли, пита директора на централата на колко би оценил контракта, последният афектирано заявява, че на 20 хил. А според главният проектант  контрактът струва 180 хил. рубли[19].

От своя страна първият заместник генерален директор на „Технокомплект” инж. Ангел Запрянов търси съдействието на търговския представител на СССР в България, за да се намали цената. На среща между двамата на 7 септември 1973 г. обаче търговският представител заявява, че има право да намали цената с 120−140 хил. рубли, което Запрянов намира за неприемливо и разговорите приключват без резултат.

Междувременно съветската страна се опитва да пренесе преговорите в Москва. Така на 14 септември в „Технокомплект” се получава покана за преговори в съветската столица, които трябва да почнат на 17 септември На тях заместник търговският представител на НРБ е упълномощен да преговаря, но тези разговори също завършват с неуспех[20]. Така се стига до визитата на 24 септември 1973 г. на съветска делегация, водена от съветският заместник министър на енергетиката Максимов, в която влиза и Б.Н. Усанов  заедно с представителите на двете проектантски организации − „Главзаграненерго” и на МОТЕП (Проектанската организация „Московски топлоелектропроект”).

В продължение на 4 дни тази делегация заедно с български и съветски специалисти  прави преглед на извършеното по изграждането на І-ви блок и изготвя програми и графици за строително-монтажните работи, за оборудването и другите дейности по завършването на блока. По време на този преглед при всеки случай, когато от българска страна се поставя въпросът, че за някой подобект е необходимо да дойдат съветски специалисти, зам.-министър на СССР отвръща, че няма да се пуснат специалисти, докато не се подпише пусковоналадъчният договор, и че той ще постави този въпрос пред българското правителство. Така съветските специалисти се оказват средството на съветската страна да притиска българските преговарящи. Но българите са добре подготвени – те апострофират съветския министър, че през 8-те месеца, докато са траели преговорите между СССР и ГДР, не е спрян нито един съветски специалист да отиде да извърши нужните и очакваните от него задачи[21]. Въпреки тази българска дързост, изразена пред аудиторията на 50-60 български и съветски специалисти в червения салон на централата, въпреки лошото впечатление от разменените реплики, съветските преговарящи държат още един коз – подписването на протокола за проведения преглед на обекта. Максимов се възползва от него на среща в Министерството на тежката промишленост на 1 октомври 1973 г. Там той маха от протокола клаузата, че договорът трябва да се подпише на 2 октомври, но същевременно отказва да подпише протокола, преди да е подписан договорът[22].

Така се стига до решителните преговори на 2 октомври. Понеже пак не се постига споразумение за цената, българските търговци предлагат да се подпише договор на обем и стойност на немския договор, след като съветската страна не иска отделен договор за специалистите. Така се вижда възможност да се пуснат в България така необходимите съветски специалисти. Б. Н. Усанов е крайно недоволен от това предложение и заплашва след обяда да доведе висши български ръководители, както и съветския зам.-министър. Но неговите заплахи не срещат отклик нито у българските, нито у съветските специалисти, смята един от българските преговарящи: Нито съветските, нито българските специалисти му обърнали внимание[23]. Явно всички разбират колко е важно, докато текат преговорите и се уточнява цената, да пристигат и вършат своята работа обикновените съветски специалисти.

Но съветските преговарящи изпълняват заканите си да стигнат до висшите български управляващи. На 2 октомври в деня на преговорите на първия зам. генерален директор на ДСО „Технокомплект” се обажда пълномощникът на ЦК и на МС за АЕЦ „Козлодуй” Стамен Стаменов, като го уведомява, че Максимов е бил при Тано Цолов, по това време първи заместник министър-председател на НРБ, постоянен представител на НБР в СИВ, член на ПБ на ЦК на БКП. Двамата се споразумели договорът да се подпише. От запазения документ не е ясно обаче на каква цена: дали на съветската, или на смъкната от българите. Самият Стаменов също настоява договорът да се подпише. Същият ден към този натиск отгоре се присъединява и българският първи зам.-министър на строителството и строителните материали.

Впечатлението на първия зам. генерален директор на ДСО „Технокомплект” от  поведението на отговорните български фактори е, че те се стремят да прехвърлят отговорността върху българските търговци. Според него от тяхното поведение излизало, че всички други мислят за пуска на обекта, само „Технокомплект” се явява пречка. Лесно е да се оказва натиск, но парата я даваме ние. Технокомплект и ние сме отговорни пред ЦК и МС за изразходваните суми[24]. Такива са мотивите за съпротива от страната на българските търговци.

След тежки разговори, продължили до 18.30 часа, се стига до подписване на договора. Той е оформен от представителите на българската и от съветската външнотърговска организация, като всяка от страните прави отстъпки.  Така спрямо договора, подписан с ГДР за аналогичен обект, срещу 15 броя документация с програми и инструкции и платен с 450 хил. рубли, българите плащат за 50 броя документация – 770 хил. рубли, при първоначална цена на доставчика 980 хил. рубли[25].

Българските преговарящи успяват да смъкнат цената, да пробият съветската неотстъпчивост, но изразяват съмнения дали изобщо цената, дори по немския договор, е действителна, а от там и на българския такъв. Те подозират, че в нея могат да се крият и други елементи, като лиценз, но за тези неща открито по време на преговорите и в договора не се споменава нищо от съветските търговци. Всички български специалисти признават и подчертават, че нямат никакъв опит в покупката на такъв тип документация, тъй като не е купувано такова нещо дотогава[26].

От друга страна, те отчитат, че не са могли да отстояват по-ниска цена, защото това е свързано с намаляване обема на документацията, а българските инвеститори не посмели да поемат риска, страхувайки се от неопитността ни в атомната енергетика и някои изненади, въпреки че голяма част от програмите и инструкциите имат вече преписани от съветските такива[27]. Затова констатацията на българските търговци от ДСО „Технокомплект” е, че в своята дейност обединението има първи случай да подписва такъв договор за непозната документация, без никакъв сравнителен материал и без активната помощ на специалисти на инвеститора, докато аргументите на доставчика бяха силни[28]. Тези аргументи опират не само до подписания договор с ГДР, но и до голямото значение и незаменимост на съветските специалисти при монополното положение на Съветския съюз като проектант, строител, кредитор и доставчик на атомни централи в СИВ. За българите остава надеждата, че при договора за ІІ блок документацията и цената ще бъде сведена до минимум[29]. Първият блок е пуснат заедно с официалното отриване на централата на 4 септември 1974, а вторият блок – на следващата 1975 г.

Историята на този малък епизод от българо-съветските взаимоотношения говори, че въпреки заклинанията на българските политици през 1973 г., отразяващи тяхното идеологизирано виждане за бъдещата комунистическа нация между българския и съветския народ, българските специалисти съвсем не се склонни да загърбват националните интереси. Напротив, както съветските търговци и висши държавни чиновници се опитват да защитят своите права и да продадат стоката си възможно най-скъпо, така и българите се опитват да свалят цената й. Разбира се, позициите на двете страни не е равностойна: съветските доставчици са монополисти, опитват се да се използват всички психологически прийоми – протакат преговорите, прехвърлят ги в Москва, търсят съдействие на висши български политически дейци – зам.-министъра и първия заместник министър-председател, използват факта, че съветските специалисти са изключително необходими за пуска. Докато българите са неопитни, всяко ведомство гледа да избегне отговорността, ако забави пуска или/и купи на неоправдано висока цена необходимата документация. Те трябва да издържат и на натиска на висшите си началници. Ето защо те правят достояние на ДС тежките преговори – твърде са притеснени да не бъдат обвинени в саботиране на пуска на АЕЦ „Козлодуй”. Но също и защото се стига до такъв тежък сблъсък със съветските контрагенти, нещо твърде необичайно в практиката на преговорите със СССР дотогава. Българските преговарящи  остават с впечатление за необоснован натиск от съветска страна[30] .

Оказва се обаче, според оперативния работник, приел първото сведение за сблъсък на интересите по повод „Козлодуй”, че: За втори път се получава така, че наши специалисти остават с погрешни впечатления за предлаганата цена от СССР[31]. От документа не става ясно кой е бил първият случай за завишена цена от страна на СССР и дали той касае изграждането на „Козлодуй” или е по повод на друг обект, но говори, че дружбата със СССР не изключва жестоки пазарлъци.  И че те се появяват в началото на 70-те години. Във връзка с този тревожен сигнал се поставя в графата „Задачи” да се информира ІІ отделение за забелязани крупни неудачи при проектирането и строителството на АЕЦ Козлодуй[32], за да си види кой да бъде държан отговорен за тях.

Но по-интересно е предложението на оперативния работник лейтенант Канациев в традиционните за този тип документи „Мероприятия”: Предлагам екземпляр от сведението да се изпрати на [съветския – Б. а.] съветника при управлението с предложение да се информира съветската страна занапред предлаганите договори да бъдат съвсем ясни и мотивирани, така че да не търпят оспорване, за да се избегне създаването на нежелателни мнения сред българските специалисти”.[33] В това изречение е отразен стремежът на обикновения служащ в ДС да използва наличието на съветски съветник в службите – такива има още от 1944 г. – и чрез него и чрез структурите на КГБ да се направят определени внушения на съветските преговарящи. По такъв начин чрез тези тайни канали да се въздейства на съветската страна, за да запази положителния си имидж сред българските специалисти, да предлага по-ясни, т.е. по-приемливи цени при преговори. Струва ми се, че оперативният работник така изразява желание да не се помрачнява положителният образ на съветската страна сред българите, като се надява търговско-икономическите отношения между двете страни да не са грубо доминирани от икономическия интерес. Подобно отношение демонстрират и българските специалисти, замесени в този скандал. Българските участници и техните началници в „Технокомплект” са смутени от факта, че за пръв път се получава такава голямо несъответствие в становищата на съветската и българската страна по въпроса за цена”[34] и че съветският зам.-министър на енергетиката не си е направил сметката пред каква аудитория се водят преговорите, [по]-малко е изхождал от политическия ефект, а повече е гледал на търговската страна.[35]

Очевидно, този неприятен епизод от българо-съветското сътрудничество при строителството на „Козлодуй” и неговото възприемане от българските специалисти и от дребните чиновници от тайните служби показва, че те са силно повлияни от политиката, чиято еманация са Юлският и Октомврийският пленум 1973 г. Те гледат на съветските предложения идеологически, смятат, че те трябва да имат политически ефект, да не възбуждат отрицателни чувства у българите, за сметка на икономическите загуби, които СССР би понесъл от такава политика. Защото, от друга страна, е видно, че съветската страна действа доста настъпателно, за да продаде с максимална печалба своето ноу-хау. И в тези нейни разбираеми усилия тя не подбира средства за натиск и механизми за въздействие. От документите на ДС се вижда, че особено успешно съветската страна действа чрез българския висш управленски елит. Било заради нуждите за бързо развиващата се икономика, било от желание І блок да се пусне около 30-ата годишнина от 9 септември 1944 г., когато комунистите вземат властта, било поради други външно- или вътрешнополитически съображения, този елит оказва заедно със съветската страна натиск върху българските търговци. Но те са изоставени и от българските проектанти и инвеститори. Липсата на самочувствие и опит, страхът да не бъдат обвинени, че саботират пуска – всичко това пречи и на тези български фактори да се обединят с търговците в защита на интересите на страната. 

Анализът на документите от ДС по повод българо-съветския конфликт при пуска на І блок на АЕЦ „Козлодуй” показва, че в българското общество са налице както идеализирани представи за СССР, повлияни от политиката за всестранно сближение, кулминирала в пленумите от 1973 г., така и стремеж да се защитават националните интереси, независимо от тази политика. От друга страна, посочените случаи на българо-съветско противопоставяне в цените в началото на 70-те години дават основание да се мисли, че Юлското заклинание за сближаване със СССР е опит да се отбиват такива постъпки, дезавуиращи подобна политика.

  

 



[1] Централен държавен архив, ф. 1б, оп. 6, а.е. 5962, л. 1.

[3] 1963 − отричането от България. Стенограма от пленум на ЦК на БКП на 4.ХІІ.1963. С., 1994; Баева, И.„Сближението” между България и Съветския съюз (1963−1973 г.). – Ново време, 1993, №1, 89−106; Марчева, Ил. Тодор Живков – пътят към властта. −  В: Политика и икономика в България 1953−1964. С, [2000], 243−273. 

[4] Десети конгрес на БКП, Стенографски протокол, С., 1971, с. 760.

[5] Стоянов, Л. Като един организъм, който се оросява от единна кръвоносна система. (За Юлския пленум на ЦК на БКП от 1973 г.). − В: България и Русия между признателността и прагматизма. С., 2009, с. 660.

[6]  Баева, И. „Сближението” между България и Съветския съюз…, пак там; Марчева, Ил. Тодор Живков – пътят към властта…, пак там; Калинова, Е., Баева, И. Българските преходи 1939−2005. С., 2006.

[7] Стоянов, Л. Като един организъм, който се оросява от единна кръвоносна система…, 662−666.; Иванов, М. Реформаторство без реформи. −  В: Политическа икономия на българския комунизъм 1963−1989. С., 2008, с. 290.

[8] АКРДОПБГДСРСБНА, VІ-Л-449, т. 5, л. 117−119.

[9] АКРДОПБГДСРСБНА, VІ-Л-449, т. 5, л. 111−116.

[10] АКРДОПБГДСРСБНА, VІ-Л-449, т. 6, л. 79−83.

[11] Пак там, т. 5, л. 117.

[12] Пак там, т. 5, л. 119.

[13] Пак там, т. 1, л. 1.

[14] Пак там,  т. 5,  л. 112.

[15]Пак там, т. 5, л. 113.

[16] Пак там, т. 5, л. 117−118.

[17] Пак там, т. 5, л. 113.

[18] Пак там, т. 5, л. 118.

[19] Пак там.

[20] Пак там, т. 5, л. 113−114.

[21] Пак там, т. 5, л. 114.

[22] Пак там.

[23] Пак там, т. 5, л. 115.

[24] Пак там, т. 6, л. 82.

[25] Пак там, т. 5 ,  л. 115.

[26] Пак там, т. 5, л. 117−118.

[27] Пак там, т. 5,  л. 115.

[28] Пак там.

[29] Пак там.

[30] Пак там, т. 6, л. 79.

[31] Пак там, т. 5, л. 118.  

[32] Пак там, т. 5, л. 118.

[33] Пак там, т. 5, л. 119.

[34] Пак там, т. 6,  л. 79.

[35] Пак там, т. 6, л. 82.

© 2012-2021 VIA EVRASIA Всички права запазени. site by: Св. Мирчева almanach "via evrasia", issn 1314-6645