9. МОДЕЛИ НА СМЯНА НА ВЛАСТТА В СССР И РУСИЯ. АЛЕКСАНДЪР СИВИЛОВ

Александър Сивилов,

главен асистент, доктор по история

в Историческия факултет на СУ “Св. Климент Охридски”

 

МОДЕЛИ НА СМЯНА НА ВЛАСТТА В СССР И РУСИЯ

 

Sivilov Alexander Quo vadis Russia 2012.pdf

            Изборите за парламент, които се проведоха в Русия през декември 2011-а, за пореден път поставиха въпроса за демократичните стойности в световен мащаб. Европа и най-вече САЩ[1] обвиниха “Единна Русия” в нарушаване на изборните свободи. Последвалите в големите градове демонстрации на недоволните от резултатите допълнително подхраниха съмненията на международната общественост, като в същото време създадоха възможности за критики към политическата система на Кремъл.

            Основните въпроси, които постави декемврийският вот пред хората, наблюдаващи с интерес руската политика:  Как реално се провеждат изборите в Русия? Отговарят ли на международните изисквания за честност и прозрачност? Дали е възможно при провеждането на демократичен и прозрачен вот също да имаме предопределен резултат?

            Смятам, че отговорите на тези въпроси до голяма степен се крият в политическите традиции на всяка отделна страна. В случая с Русия много от специалистите биха ни свързали с политическата психология, формирана още по императорско време през ХIХ в. За да се представят моделите на смяна на властта и традициите в политиката на тази велика сила, трябва обаче да се вгледаме в републиканския период на съществуването на държавата.

            Заради това представям няколко основни варианта за смяна на властта в СССР, които по-късно ще рефлектират в реалностите на постсъветска Русия.

            Мисля да започна представянето по хронологичен принцип, но вероятността в един момент подходът ми да се прелее в тематичен е много голяма.

            Първата смяна на властта в периода на СССР е един изключително важен момент, защото той предопределя стереотипите, които се налагат в съветската държава за 70 години.

            Смъртта на Ленин на 21 януари 1924 г.[2] оставя Москва без владетел. Демократичните принципи, които съществуват в ранната РКП(б)[3], не позволяват да се стигне до пряко посочване на наследник. Много се спекулира с въпроса за завещанието на Владимир Илич, но е сигурен факт, че персоналната характеристиката, която той дава на болшевишките лидери, така и не  успява да повлияе за решаването на проблема[4].

            Не се стига до преки избори на партиен лидер, а започва период на изключително ожесточена политическа борба, в която се сблъскват харизматичният и популярен от Гражданската война  Лев Троцки и пресметливият, и невзрачен (поради което и подценен като противник) за началото на 20-те години Йосиф Сталин.

            Известно е, че печели умелият апаратчик, подчинил скучната, но безотказна бюрократичната машина на партията. Въпреки че до 1924 г. портретите на Ленин и Троцки висят на стените един до друг, създателят на Червената армия губи в поредицата от политически битки, които се решават в избори – Политбюро, ЦК, Коминтерна.

            Огромно значение за провала на Троцки има и фактът, че той няма създаден клиентелен кръг около себе си. Сталин успява да създаде своя групировка, след като през 1921 г. е назначен за генерален секретар на ЦК на РКП.

            Другият сериозен проблем за Троцки е свързан с изгражданите партийни традиции – вторият човек след Ленин не присъства на погребението на вожда на революцията.

            Стартът на култа към личността на болшевишкия вожд идва от Сталин. В крайна сметка този сблъсък има толкова основополагащо значение, че дори променя властовите системи на партията. След него първият пост вече не е този на председателя, а постът на генералния секретар.

            Ако разгледаме по-общо ситуацията, можем да изведем и двата основни механизма, които довеждат до неочаквания края на тази борба. На първо място това са силните позиции партийния апарат, а на второ е показната приемственост с Ленин.

            Този модел на преливане в СССР остава почти непроменен винаги когато настъпва смяна на властта и предстои избор на новия съветския лидер.

            Смъртта на Сталин извежда до ръководните постове Георгий Маленков, който е пряк последовател на Йосиф Висарионович и  разполага с най-силни позиции в партийната йерархия в този момент.

            Не толкова добре в този модел се вписва смъртта на Леонид Брежнев през 1982 г. Юрий Андропов не е очаквания му наследник, но всички изследователи на периода са категорични, че той познава из основи партийния апарат, защото отговаря за сигурността му. Така бившият ръководител на КГБ се оказва най-влиятелната личност в партията. В същото време Андропов първи се появява във вилата, където умира Брежнев, и организира погребението му. До този момент човекът, смятан за истинския приемник на генералния секретар, управлявал в ерата на застоя, е Константин Черненко. Черненко е типичен партиен лидер от 70-те и се вписва добре в системата на геронтокрацията. Той е свързан с близкото обкръжение на Брежнев и заема важни административни позиции в партийния апарат. Господарят на положението обаче остава Андропов с контрола върху КГБ, съхраняващ тайните на партията.

            Последната смяна преди разпадането на СССР – Горбачов, се вписва логично в очертаната схема. Горбачов е забелязан и покровителстван от Андропов, който осигурява издигането му в йерархията. Горбачов е добре позициониран в ЦК и един от видимите знаци на близост и властова приемственост с починалия Андропов е, че именно той организира погребението на генералния секретар през 1985 г.

            Другият модел за смяна във властта е свързан с практиката на „вътрешните преврати“. Първият, който създава тази система, е Никита Хрушчов. Изказването му на ХХ конгрес на КПСС през 1956 г. е ключовият момент. Чрез тази „бомба“, свързана с култа към личността, той буквално срива устоите на досегашната система и политическите си противници. Освен че постига политическите си цели, Хрушчов нанася най-силния удар върху комунистическото движение в световен мащаб. С признанието за сталинските репресии социалистическият блок загубва своето обаяние. САЩ получават най-сериозния си коз в борбата със своя противник в двуполюсната система, а убедените комунисти в СССР приемат драматично и нееднозначно това ново говорене за Сталиновия модел на управление.

            Логиката на властовата традиция в СССР не отминава и  Хрушчов, който също става жертва на вътрешен преврат, като този път ударът идва от традиционалистите. До Кремъл стига Леонид Брежнев, който е подценяван с провинциалната си простота от своите противници подобно на Никита Сергеевич преди това.

            Основната и най-характерна черта на властовата схема за смяна на лидера са несигурните политически позиции на действащия генерален секретар. Хрушчов, а по-късно и Горбачов в началото на 90-те г., са изместени точно в момента, когато популярността им спада, а срещу тях се оформя силна опозиция. Друга черта е свързана с неяснотата около личността на бъдещия водач. Често хората, които стават лидери, не планират израстването си − поне не убедително. Брежнев определено трябва да бъде подбутнат, за да се престраши да заеме мястото на Хрушчов. За тази смяна отново се изисква силно влияние в партийно-бюрократичния апарат и в държавната администрация, като често самите структури изиграват решаващата роля.

            Според мен в този модел влиза и последната смяна на властта в СССР. Безспорно ще се съгласите, че първият руски президент Борис Елцин измества Горбачов в една много ожесточена политическа схватка. Съветският лидер е изправен срещу две опозиционни течения – на хардлайнерите комунисти и на либералите. Факт е, че и двете течения първоначално са част от КПСС, макар и с напълно противоположни политически знаци.

            Елцин закрепва позициите си в институциите с референдума от март 1990 г, когато буквално изиграва избирателите в Русия. 70% гласуват за запазване на СССР, но и подкрепят с вота си  избирането на руски президент[5]. Така Елцин се сдобива с възможност да закрепи властовата си позиция.

            Интересен факт, е че по време на Пуча от 19–21 август 1991 г. Елцин е изолиран на дачата си преди неговите сътрудници да го изкарат, за да оглави борбата срещу хардлайнерите[6]. Последната смяна във властта на СССР довежда и до неговото разпадане, като в този случай отново ясно виждаме опит за очерняне на действащия лидер чрез свързането му с традиционните ценности на действащия до момента режим. Същата схема използва и Хрушчов през 1956 г.

            Изчезването на двуполюсната система кара всички да смятат, че това е вододелът – истинската промяна в държавността и политиката.

            В такъв момент би трябвало да очакваме да се стигне до драстична смяна на системата на наследяване, но според мен се променят само част от външните характеристики, без да имаме реална смяна на моделите.

            Борис Елцин оформя властовите структури на постсъветска Русия до голяма степен по шаблона, който е практикувал като партиен функционер от 80-те години. През 1993 г. той изгражда пълната централизация на властта в президентската институция и показва, че повече няма да даде възможност за развитие на революционния модел за смяна на управлението[7]. Оттук нататък в постсъветския период не се стига до силова смяна на властта – всяко следващо лице в президентската институция ще бъде изведено от своя предшественик. На всички избори от 1991 г. до днес в Русия се знае предварително кой ще бъде следващият държавен глава.

            Като различен модел може да бъде определена смяната на Елцин с Владимир Путин, но и в този случай имаме очевидна приемственост. Причините за нея в постсъветския период са икономическите интереси на олигархията, която иска сигурност, и позицията на световното обществено мнение. Тези характеристики важат обаче само за началото на 90-те години.

            Неочакваният момент при Владимир Путин, е че никой не предвижда неговите възможности да промени политическата система и да задържи в свои ръце лостовете на управление.

            След като ясно пролиава, че в политическото развитие на Русия се оформят еднотипни модели на предаване на властта, защо през 2012-а смяната стана международен въпрос?

            Проблемът като цяло беше свързан с позицията на американските и европейските медии, които изведнъж „забелязаха“, че Русия не е демократична. В началото на 2012 г. до края на януари наистина имаше възможност в страната да се формира опозиция, но тя беше бламирана от липсата на лидерство[8] и алтернативи за промяна.

            Така изборите за президент, проведени на 4 март 2012-а бяха спечелени от новия стар президент. Те се проведоха при невероятна за Русия прозрачност[9] и лишиха всички противници на режима от възможността да го обвиняват в машинации. Това доведе до изпускане на момента на политическа криза от страна на опозицията и до отлагането на управленската смяна в Москва.

            Най-добрият отговор на въпроса кога ще бъде сменен Путин даде на 6 март в София един от най-известните руски певци, депутатът от Държавната дума Йосиф Кобзон. В шоуто на Слави Трифонов той каза – „Единственият вариант за управлението на Русия е Путин, защото не сме възпитали друг ръководител“[10]. Това мнение показва много добре характерният и единствен засега вариант за политическа промяна в Русия – смяна на властта отгоре. На страната ще и бъде наложен нов „подготвен лидер“, който да я развива в посоката, която е „правилна“.

            На фона на тези събития е добре да се направи сравнение и с другите големи демокрации в света, които отправят най-сериозните критики към Русия.

            САЩ имат своят прецедент – първият вот за избирането на Джордж Буш Младши. Упреците за фалшифициране на вота и до ден днешен не са напълно опровергани нито от републиканската партия, нито от президентската институция[11].

            Съмнения за злоупотреба с власт се появяват и спрямо от много от европейските лидери като Силвио Берлускони и Никола Саркози. Това обаче по никакъв начин не променя тяхното възприемане в световните медии. Тези факти би трябвало да ни насочат към мисълта, че в случая с Русия явно имаме проява на двойни стандарти от част от западните медии, при това с подкрепа от страна на техните правителства. Естествено, това не трябва да означава, че положението в страната е нормално. Проблемът е, че тенденцията към налагане на авторитарно управление започва да се проявява във все повече съвременни демокрации. Като този стил на управление, държание на лидерите и позициониране в общественото пространство дори се счита за положителен от някои части от социума.

            В заключение трябва да кажа, че в Русия продължават да действат моделите на управление за смяна на властта, които са оформени още в началото на ХХ в. Тяхната промяна може да дойде единствено от управляващата личност или партия и то с обществено съгласие, а не под натиск. С оглед на процесите, развиващи се в световен мащаб, е малко вероятно Русия да промени своята посока на политическо развитие, а упреците, идващи от ЕС и САЩ за липсата на демокрация, звучат несериозно, при положение че и там също има подобни процеси. В крайна сметка руснаците ще получат нов лидер и нова система само когато го възпитат и поискат да организират нов живот по демократични правила.

 

 



[1] Дори държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън заяви публично, че в Русия има нарушения. – Hillary Clinton Says Parliamentary Election In Russia Was Rigged.

http://www.huffingtonpost.com/2011/12/06/hillary-clinton-russia-elections_n_1130992.html  (16.06.2012).

[2] Ленин пише своето завещание малко преди смъртта си, но то се поява години по-късно. В него реално няма посочен истински наследник. По този начин се създават благоприятни условия за разразилите се политически борби. Писмото е огладено от Никита Хрушчов за партията, но се появява в самиздат. Тази версия можете да видите на: http://antology.igrunov.ru/authors/Lenin/letter.html (16.06.2012).

[3] Демокрацията личи ясно при преговорите за договора в Брест-Литовск в началото на 1918 г. Тогава позицията на Ленин е за незабавно приемане на германските условия, но в ЦК първоначално се признава крайната позиция на лявото крило, водено от Н. Бухарин. Ленин се налага в началото на март след натиск от Германия и заплахата, че ще напусне ръководния пост на болшевиките. Вж. Троцки, Л. Моят живот. Т. 2. С., 1995, 116–117.

[4] Верт, Н. История на СССР. С., 2000, 177–178.

[5] Любарев, А. Референдум в Российской Федерации: история и проблемы законодательного регулирования. http://lyubarev.narod.ru/elect/referend.htm

[6] Бурбулис, Г., Мишель Б. Распад СССР ("Foreign Policy", США). http://inosmi.ru/history/20110621/170958816.html

[7] Елцин осъществява автопреврат, като разстрелва същата сграда – Белия дом, която само две години по-рано е защитавал. Той именно изгражда институционалната система в Русия, а не Владимир Путин.

[8] Майкъл Макфоул, който беше изпратен от администрацията на Барак Обама за посланик в Русия в края на януари, се оказа специалист по „оранжеви революции“. Действията му също бяха безкрайно непрофесионални. Още с пристигането си той се срещна с опозицията и това даде възможност на властите да заявят, че тя е подкрепяна от САЩ, New US ambassador sparks Russia's fury. – The Telegraph.  http://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/europe/russia/9036319/New-US-ambassador-sparks-Russias-fury.html

[9]Voting LIVE: Russians to monitor elections online. – RT. http://rt.com/politics/russia-elections-putin-cameras-407/ (18.06.2012).

[10] Йосиф Кобзон в Шоуто на Слави Трифонов на 6 март 2012 г. http://www.btv.bg/shows/shouto-na-slavi/videos/video/1703650344-Shouto_na_Slavi__Gostuva_Yosif_Kobzon.html (18.06.2012).

[11] Evidence of fraud in the 2000 Florida Presidential Election. http://www.fraudfactor.com/fffl2kpreselection.html. (18.06.2012).

© 2012-2021 VIA EVRASIA Всички права запазени. site by: Св. Мирчева almanach "via evrasia", issn 1314-6645