Власт и пропаганда в Руската империя през втората половина на ХІХ в. Службата на Константин Победоносцев в полза на самодържавието. Светослав Маноилов

 Светослав Маноилов,

д-р по история

Власт и пропаганда в Руската империя

през втората половина на XIX,  началото на XX  век

(Службата на Константин Победоносцев в полза на самодържавието)

           Руската империя през втората половина на XIX е изправена пред многобройни проблеми. Един от най-сериозните вътрешнополитически е липсата на диалог между властта и обществото. Самодържавието има нужда от пропаганда на своите идеи, а най-добрия начин за популяризиране на идеите му са обществените медии и публицистиката като цяло. С тази не лека задача се заема Константин Победоносцев. Той е личността, която задкулисно води консерваторите, човекът с най-висока държавна позиция – оберпрокурор на руската църква и едновременно с това е ментор на двама императори – Александър III и Николай II. Освен това Победоносцев е начело на цензурата, което му позволява да контролира пресата. Осъзнавайки нейната сила, високопоставеният държавен служител се опитва да намери качествени хора, които да пропагандират статуквото. Фьодор Достоевски е идеалният човек за този случай, защото е много популярен и талантлив писател и журналист, който има консервативни идеи.

            В настоящото изследване се проследяват дейността на Константин Победоносцев и по-конкретно усилията, които той полага, за да пропагандира държавната политика. Специално внимание е обърнато на отношенията на между Победоносцев и Достоевски. Те могат да се опишат може би най-добре със заглавието на отличната книга на българския изследовател Цветан Стоянов „Геният и неговия наставник”[1]. Двамата могат да се определят като лидерите на защитниците на православието, като Победонсцев е техният ментор, а писателят е  най-добрият им глашатай.  Оберпрокурорът се грижи за оформянето на консервативната философия, а Достоевски я разпространява и прави популярна чрез публицистиката си.

        Извори и историография

        Един от основните източници за дейността на Константин Победоносцев е преписката му с император Александър III[2] и тази, която той води с други свои кореспонденти[3]. Тези писма много ясно охарактеризират автора си, неговата принципност, вяра в самодържавието, силната му любов към имперска Русия, тревога за съдбата й и едновременно с това страховете му от приближаващите промени.

         Неговите идеи също така могат да бъдат проследени в статиите му, публикувани в сборника “Московски сборник” [4]. Поредица негови статии и материали за Победоносцев са публикувани в антология посветена на него, излязла през 1996 г. в Санкт Петербург[5].

        В края на XIX в. – началото на XX в. се появяват ред публикации, посветени на живота и дейността на К. Победоносцев[6], в които се изследва участието му в политиката и обществения живот на Русия.

        В периода между двете световни войни е публикувана книгата на Ю. Готе[7], посветена на отношенията между Константин Победоносцев и наследника на престола и бъдещ император Александър III. Авторът проследява процеса на превръщането на скромния чиновник от московския Сенат  във влиятелен ръководител на вътрешната политика, определящ нейните насоки повече от две десетилетия.

          През 60-те години на XX в. се подновява интересът към руските консерватори. Тогава излиза изследването на С. Евенчик “Реакционната деятелност на К.П. Победоносцев през 80-те години на XX век”[8].

През 70-те години консервативната политика от времето на Александър III е изследвана от водещите историци от този период Ю. Соловьов[9] и В. Твардовская[10]. Според тях главната характеристика на Победоносцев е неговата казионност, статичност и той е човек, който не претърпява никаква еволюция.

            През 90-те години се появяват серия от работи[11] на изследователя А. Полунов, в които има интересни материали за К. Победоносцев. Авторът показва какво влияние върху политиката на империята оказва неговата личност, възгледи  и действия и стига до извода, че оберпрокурорът на Светия синод несъзнателно е способствал за гибелта на самодържавието, което се оказва възможно не толкова заради революционната ситуация, а по-скоро е резултат на вътрешното разложение на режима. За да се лансира и утвърди подобна теза, е необходимо да се изследват съвкупност от фактори и всички действия на тогава съществуващите сили, нещо което Полунов не прави и твърдението му остава като нещо пожелателно.

            Едно от най-сериозните модерни изследвания на руския консерватизъм, включително и на Победоносцев, е сборникът под редакцията на В. Гросул, излязъл през 2000 г., “Руският консерватизъм през XIX век. Идеология и практика”[12]. Друга нова книга, посветена на Победоносцев, е тази на А. Новиков[13]. Руският учен подробно анализира дейността на руските консерватори, влиянието им в обществото както и методите, които те използват, за да пропагандират и защитават самодържавието. Към модерните изследвания принадлежи и статията на Рабкина[14].

           Западноевропейската историография[15] също се интересува от дейността на Константин Победоносцев, но изследванията проследяват по-скоро силното му влияние в Руската империя и не поставят акцента върху методите и способите, с които осъществява пропагандата на самодържавието.

               Пътят на Константин Победоносцев до властта

             Константин Победоносцев е роден в Москва през 1827 г. в семейството на професор по литература в Московския университет,   като е най-малкият от 11 деца. През 1846 г. завършва Петербургското училище по право, като се отличава с нетипична за възрастта си прилежност и постига големи успехи в науката. Характерът му е тих, изпълнителен и акуратен, начетен. От това време датира неговото познанство с друга сериозна личност от консервативния лагер – Иван Аксаков. В ученическите си години Победоносцев си води дневник, в който проследява живота си. От него се разбира за огромното впечатление, което  му  прави посещението на руският император Николай I в неговото училище през 1843 г. Вероятно още тогава в него се заражда чувството за благоговеене пред царската особа и желанието му да стане защитник на самодържвието.

             Завършвайки правното училище на 19 години, руският консерватор слага началото на своята държавна служба, като започва работа в департамента на московския Сенат. Същевременно той продължава да изучава история на руското държавно право, нещо което приема като необходимост, за да може да върши адекватно своята дейност. Така Победоносцев почва да публикува научни статии, успява да защити своите научни тези и  е избран за професор по право в Московския университет през 1859 г. От редицата негови трудове по право, най-значим е "Курс по гражданско право", публикуван през 1868 г., преиздаван няколко пъти. На него принадлежи и една от първите монографии посветени на  крепостничеството.  

            Младите години на Победоносцев с нищо не предсказват неговото бъдеще като високопоставен държавен служител, ментор на двама руски императора и славата му на “сив кардинал” и “враг на прогреса”. В него по-скоро хората виждат академичния човек, изцяло отдаден на науката. В своите спомени професорът от Московския университет Б. Чичерин, който е либерал, споделя своето мнение за Победоносцев от този период: “Това е прелестен човек. Тих, скромен, силно благочестив… с разностранно образование и тънък ум, с горящо и любещо сърце, той с цялата си същоност излъчваше забележителна задушевност, която неволно привличаше останалите към него[16]”.

            Оценявайки по-късното развитие на Константин Победоносцев, много негови съвременници споделят мнението, че на него най-много би му отивало да се  занимава с наука.  Е. Теоктистов, сановник и литератор от това време споделя: “Ако не беше случаят, от него би станало чудесен учен или литератор”[17].  На всички негови познати им прави впечатление, че даже неговата външност и маниери до края на живота му носят белезите на академизма.

            През 1865 г. Победоносцев е назначен на работа в Министерството на правосъдието. С тази промяна в неговия живот е свързано и отиването му с Петербург.  Там той бързо се вписва в обстановката и благодарение на своите виждания е приобщен към пазителите на режима и е назначен на държавна служба. Още през 1867 г. консерваторът е избран за сенатор, а през 1872 г. влиза в състава на Държавния съвет.

            През 70-те години Победоносцев установява много близки отношения с бъдещия император Александър III, а свидетелство за това е огромната по размер кореспонденция между тях. Участвайки активно в политическия живот, неговата фигура постепенно придобива тежест и той става един от най-значимите фигури в руското общество. Към края на 70-те години консерваторът променя своето отношение към император Александър  II и започва открито да изразява своята неприязън към него. Причините за това са няколко – неговият либерален курс по отношение на вътрешната политика на империята, а също така и неговият личен живот[18]. И двете са заплаха за самодържавието – либералният курс само радикализира противниците на системата, а евентуални проблеми при престолонаследието и евентуален нелегитимен император също не биха довели до нищо добро за управляващата система. Пред едни от своите най-приближени съмишленици – сестрите Тютчеви, той споделя своето възмущение от профанизацията на идеята за низпосланото от Бога самодържавие, от страна на императора. „...той е един жалък и нещастен човек и за него няма връщане назад: той няма сили да ръководи и контролира собствените си постъпки, въпреки че се мисли за жив, деятелен и властен… Бог ще отсъди, дали той е виновен или не, само дето неговите ръце опозориха и разсипаха властта …, и неговото царуване, може би не и по негова вина, беше царуване на лъжата и Мамона, а не на истината и правдата[19]”.

            В същият дух Победоносцев възпитава и наследника - срещу баща му и провежданите от него преобразования и срещу всяка заплаха от народовластие. Като цяло консерваторът подготвя новия император да управлява в духа на самодържавните принципи и начала. Победоносецев по всякакъв начин се опитва да му поясни предимствата на единовластието, като му внушава, че то е дар от Бога, легитимирано и осветено от Всевишния и императорът отговаря пред него с делата си. Руският общественик още в края на 70-те години пояснява на бъдещия цар необходимостта от управление с твърда ръка, сурови наказания за всички престъпващи неговата воля, необходимостта от подбор на доверени хора, които да работят всеотдайно за самодържавието, ако трябва и със сурови мерки.  В свое писмо до Александър III от 14-ти декември 1879 г. той пише: „Народът е дълбоко убеден, че правителството се състои от изменници, които държат слабия цар в своята власт. Всички надежди се възлагат в бъдеще на Вас”[20]. Съветите на Победоносцев явно допадат на престолонаследника, защото по негова инициатива той е назначен през 1880 г. за оберпрокурор на Светия синод. С тази позиция фактически консерваторът застава начело на духовния живот на империята, което му дава огромна власт. Назначението му автоматично го прави член на Комитета на министрите.  От този момент Победоносцев може да разгърне своя потенциал и да покаже на какво е способен, за да съхрани самодържавието. Убийството на император Александър II на 1 март 1881 г. се превръща в събитието, което позволява на консервативните сили да вземат реванш срещу либералите-консерватори.

Александър III и триумфът на Константин Победоносцев

            Заради събитията от 1 март 1881 г. – убийството на император Александър II, властта в Русия на практика се оказва в ръцете на Константин Победоносцев, благодарение на силното му влияние върху новия  император и личностните му убеждения и качества. Именно той е човекът, който оказва морална подкрепа на  Александър III в първите дни от неговото управление и който поема отговорността да наставлява царя в държавните дела. От кореспонденцията между двамата може да се направи изводът, че консерваторът става истински ментор на императора. Тя е много важен извор за дейността на Победонсцев, а първотo писмо датира от 22-ри ноември 1865 г. Кореспонденцията им е много интересна, като често престолонаследникът се консултира със своя ментор. В писмата до Александър освен наставления Победонсцев обръща вниманието му към произведения на прогресивни според него автори като към „Дневник на писателя” на Достоевски.

           През 1874 той му изпраща  сборник „Складчина”, публикуван в полза на жертвите на глада в област Самара, в който освен негова статия има такива от Гончаров, Тургенев, Достоевски, Некрасов, Майков и други. Така бъдещият оберпрокурор осъществява връзката между върховната власт и творците. Това е част от неговата политика за запазване на самодържавието, защото диалогът между тях може да донесе само полза на двете страни и най-важното - на Русия.  Преписката им, в която Победоносцев съветва самодържеца по важни държавни въпроси, и последвалите управленчески актове показват високото ниво на влияние, което първият има върху втория. Един негов съвременник си спомня: “Въпреки че Победоносцев не се хвали и демонстрира своето влияние, всички веднага усетиха, че той е “действителен таен съветник” не само по длъжност” [21].

            Основната битка, която водят консерваторите, е с либералите и е относно формата на държавно управление. Разбира се, либералите са за промени – конституция, някаква форма на държавно представителство и ограничаване властта на самодържеца. Консерваторите, от своя страна, имат нелеката задача да докажат, че съществуващата система е най-подходяща за Русия и не се е изчерпала. Победоносцев и Катков са двама от основните апологети на статуквото. Един от основните им доводи в полемиката е особеното място, което заема Русия, разположена едновременно в Европа и Азия, което оформя специфичния манталитет на народа и съответно държавата. Според консерваторите това е и причината, поради която нито една западна форма на управление не би била подходяща за нея, защото няма да може да пасне на спецификите й.

            Победоносцев се изказва в същия дух: “Едно от най-лъжливите политически начала  е народовластието, което за съжаление се утвърждава по време на френската революция с идеята, че всяка власт идва от народа  и има основания в народната воля. Оттук се заражда и теорията за парламентаризма, която до сега води в заблуждение масата от т.нар. интелигенция и е проникнала, за нещастие, в руските безумни глави”[22]. В свое писмо към императора от 11 март 1883 г. Победоносцев пише: “Кръвта ще замръзне във вените на руснака само при мисълта  какво би произлязло от проекта на граф Лорис-Меликов и неговите приятели.  Последвалата фантазия на граф Игнатиев беше още по-нелепа, въпреки че беше под благородното прикритие на формата на земски събор. Какво би станало, какъв смут би настъпил, когато за обсъждания в Москва се съберат, неизвестно по чий избор народни представители на различните народи и чужденци в империята, заемаща огромно пространство...”[23].

            Полемизирайки с либералите и споделяйки своята гледна точка с императора, оберпрокурорът дава следното определение на парламента: „учреждение, служещо за удовлетворение на личното честолюбие, тщеславие и личните интереси на представителите”[24]. Според Победоносцев идеята, заложена в парламентаризма, на теория е целият народ чрез народните събрания да създава закони за себе си, да избира длъжностни лица, т.е. да изпълнява непосредствено своята воля и да я прилага на практика. Но в действителност, според него, се получава нещо съвсем различно. Изборите не изразяват реалната воля на избирателя, тъй като по-голямата част от гласуващите не познават реално кандидата, за когото гласуват. Те разчитат само на предварителната му програма, материалните средства на кандидата, който би трябвало да се откаже от задоволяването на своите личностни цели и да служи на волята и желанието на своите избиратели. Но на практика това не се случва, а всъщност избирателите се отказват от своите права или ги „делегират” на своя избраник. Един път стъпвайки в длъжност, новоизбраният се възползва от възможностите си  за задоволяване на личните си цели. В този случай Победоносцев счита, че избирателите се явяват за него стадо, от което събира гласове  и което му гарантира могъщество и силни позиции в обществото. В резултат на това в политиката ще се появят професионални политици, които ще направят своя професионална гилдия или каста, подобно на адвокатската, търговската и др., и няма да допускат външни хора[25]. Това твърдение на консерватора се потвърждава в голяма степен и показва прозорливостта на неговия ум.

            Същевременно в началото на 1881 г. позициите на либералите в бюрокрацията са по-силни от тези на консерваторите. До този момент силният човек в държавата е граф Лорис-Меликов, който е и лидер на либералите. Между него и Победоносцев започва борба за надмощие и влияние, което определя бъдещия курс на Русия. Още на първото заседание на съвета на миснистрите, проведено на 8 март 1881 г., консерваторът започва безмилостна атака срещу досегашния курс и реформите. На него се обсъжда проекта на граф Лорис-Меликов за въвеждане на народно представителство и конституция.

            Победоносцев влага цялото си умение и способност в своето встъпително слово: “Ваше Величество задължен съм от клетвата, която съм дал и от съвестта си  да Ви кажа всичко, което ми е на душата... Какво е това конституция? Отгговор на този наш въпрос ни дава Западна Европа. Съществуващата там конституция е оръдие на всякакви неправди, на всякакви интриги... И този фалш по чужд образец е непригоден за нас и би ни довел само гибел ...”[26]. Оберпрокурорът се стреми да бъде максимално убедителен: “Русия е силна само благодарение на самодържавието, благодарение на неограниченотто взаимно доверие и тясна връзка между народа и царя. Представителите на земствата само отдалечават народа от царя... предлагат ни да устроим говорилня подобна на френската – Генералните щати. Ние и без това си страдаме от нещо подобно – журналисти без принципи бунят народните страсти...”[27].

             Думите  и позицията на Победоносцев може да звучат ретроградно, антипрогресивно, същевременно не може да се отрече, че има истина в тях. Този спор, който се води между консерватори и либерали определя бъдещето развитие на империята. Арбитър е руският император, който отначало заема неутрална позиция. Скоро след заседанието позициите на консерваторите и конкретно на Победносцев се засилват за сметка на либералния лагер. Оберпрокурорът не само все по-често се среща с царя, но и му изпраща своите писмени съвети, към които върховният властелин на Русия стриктно се придържа. Именно в лицето на своя възпитател Александър III намира морална опора в политическите и държавните дела. От този момент позициите на Победоносцев в сферата на държавното управление се засилват неимоверно и той определя бъдещия курс на империя в сферата на вътрешната политика. Така за неговите единомишленици-консерватори той става “спасител на самодържавието”, а за неговите противници придобива печалната слава на “вдъхновител на реакцията”[28].

             Първостепенна задача за Победоносцев става да реши кадровия въпрос в администрацията в полза на консерваторите. Голяма част от висшето чиновничеството е с “модерни”, „либерални” или “демократични” разбирания. Оберпрокурорът провежда активна борба с радетелите за  реформи. Като водещ принцип Победоносцев възприема идеята, че не са важни институциите, а хората или кадрите[29]. Подобен принцип защитава още историкът Николай Карамзин, когато се противопоставя на либералния проект на Сперански. Той изказва една мисъл, която става водеща за консервативния лагер: “Не реформите, а хората са важни”; „общата мъдрост се ражда само от частната”; “делата ще вървят както трябва, ако вие намерите в Русия 50 мъже умни и добросъвестни”[30]. Този принцип се превръща в основна идея за консервативното течение. На пръв поглед и идеята на либералите е същата – личността над всичко. Но при консерваторите не съществува сблъсъкът между държава и личност – напротив силната държава е гаранция за съхранението на личността. Тя е гарант за нейното съществуване и я пази от обезличаването й от тълпата. Изкуственото приравняване на хората създава проблеми за всички – едните трябва да догонят по-способните, а те от своя страна трябва да изостанат в своето развитие, за да не се отличават и дразнят другите. В резултат се постига една посредственост и обезличаване. Дадените, а не извоюваните права и свободи обикновено тежат вместо да помагат.

            Следвайки тези принципи, Победоносцев мисли, че управлението на държавата трябва да се крепи на хора, по-точно способни личности, които да бъдат достойни служители, вместо да се провеждат неефективни реформи. Царят, от своя страна, е длъжен да следи и контролира всички сфери на държавата. Връзката между него и народа трябва да се осъществява от честен човек, който е близък и добре запознат с  живота на народа. Оберпрокурорът разглежда себе си като такъв човек: „Аз съм руски човек, живея в средата на руснаци и знам какво вълнува и чувства народа и към какво се стреми. Вие, разбира се, чувствате и разбирате, че въпреки всички мои недостатъци, аз не искам нищо от вас и всяка моя дума е искрена”[31].

             Ръководейки се от богатия си научен опит в сферата на правото и опиращ се на строгото си религиозно възпитание, Победоносцев мисли, че политическата обстановка в страната е влошена не от лошите закони и порядки, а от хората, които не ги съблюдават. На едно заседание на правителството -  на 21 април 1881 г. – в отговор на обвиненията на либералите, че проблемите на империята идват от недовършените реформи, консерваторът им отговаря, че „всички наши беди идват от стремежа към лесни печалби, от недобросъвестните чиновници, от недостига на нравственост и вяра сред висшите слоеве на обществото и от пиянството на обикновения народ”[32]. Либералите не приемат сериозно тези твърдения, макар че във всички тях има голяма доза истинност и именно такива са язвите на руския народ от втората половина на XIX в.

            Въпреки недоверието на либералите, Константин Победоносцев успява да убеди в правотата на идеите си човека, от когото зависи съдбата на Русия – Александър III. Доказателство за това е манифестът от 29 април 1881 г.[33], с който императорът заявява своята управленческа програма.  От него става ясно, че по време на неговото царуване  не само че самодържавието ще се запази като ръководен принцип в империята, но и ще се работи с всички сили за неговото укрепване: „Ние призоваваме всички Наши верни поданици… към утвърждаване на вярата и нравствеността, към добро възпитание на хората, към изтребление на неправдите и ограбванията”[34].

            В текста на манифеста ясно личи влиянието на Победоносцев, а на жителите на империята става ясно, че управлението на новия цар ще протече ръководено от консервативните принципи. За не повече от година държавата успява да се пренастрои към новия курс, който е напълно противоположен на този на предишния император. Оберпрокурорът много добре осъзнава сложността на положението и не счита, че либералните реформи могат да доведат до нещо добро за родината му. Едновременно с това той разбира, че отмяната им може да прерасне в обществени безредици и даже революция. А това е нещото, което консерваторът иска да предотврати на всяка цена. Така Победоносцев трябва да запази самодържавието въпреки извършените вече реформи. Задачата му става доста сложна, но въпреки това той не губи надежда. В едно свое писмо оберпрокурорът споделя: „Ние живеем във век на трансформации от всякакъв тип в устройството на администрацията и общественото управление. …Аз повече вярвам в подобрението на хората отколкото в подобрението на институциите”[35].        

            Още в началото на своята кариера Победоносцев почва да провежда кадрова политика, която има за цел неговите хора да заемат ръководни длъжности. Той подбира кандидатите за висшите длъжности в правителството (министри на вътрешните работи, на народното просвещение, правни, на финансите). Следи за заемането на постове, които ръководят държавната политика и цензурата, назначението на генерал- губернаторите, които управляват отделните провинции и т.н. Консерваторът се опитва веднага да премахне своите противници от заеманите от тях постове,  като това важи в пълна сила за лидера на либералите Лорис-Меликов. В писмо до царя от 6 март 1881 г. той пише: ”Не оставяйте гн. Лорис-Меликов, аз не му вярвам, той е фокусник и може все още да играе двойна игра. Ако се оставите в ръцете му той ще доведе Вас и Русия до гибел”[36]. В същото писмо консерваторът препоръчва да се замени Лорис-Меликов с граф Игнатиев, на когото има доверие.

            Самият Лорис-Меликов   отбелязва, че първите кадрови изменения във висшите управленски кръгове се случват не без инициативата на Победоносцев[37]. За няколко месеца оберпрокурорът успява да назначи на важни постове свои доверени хора. Но това е само началото на неговата дейност. Отнасяйки се с недоверие към хората от новата столица, консерваторът по време на обиколките си из провинцията се опитва да поощри всеки работник за каузата на самодържавието по места. Освен това оберпрокурорът не пропуска да похвали добрите служители пред императора. Победоносцев решава проблема с доверените кадри, като назначава на висши длъжности във висшата администрация хора от провинцията, които според него имат необходимите качества[38]. Така той си съставя екип от хора, на които може да вярва, а също така и да контролира, знаейки че те ще му бъдат вечно благодарни за своето издигане и ще следват неговата политика.

            Следващата стъпка в борбата на оберпрокурора за власт е изменението на проведените при Александър II реформи. През 1885 г. Победоносцев съставя подробен, обстоен доклад – “Доклад за необходимостта от съдебна реформа”, в който предлага да се отмени неотдавна приетият закон за несменяемост на съдиите, публичността на съдебните заседания, взимането на “решителни и крутни” мерки против адвокатското съсловие, пресдтавляващо според него, “опасност за обществения порядък”[39]. Консерваторът се изказва и против съдебните заседатели. Според него тази институция може да доведе само до “...гибелна деморализация на обществената съвест и извращение на целта на правосъдието”[40], т.е. вместо да помага на правосъдието, всъщност му вреди. За съжаление на Победоносцев неговият доклад не е взет под внимание и съдебната реформа не се състои.

            Оберпрокурорът  изиграва главна роля в разгрома на всички политически предложения за промяна на самодържавието – проекта за конституция на Лорис-Меликов (1881 г.), Земския събор на Игнатиев (1882 г.), аристократичната Свята дружина (1882 г.). Спирайки всички предложения за изменение формата на управление, Победоносцев мисли, че укрепва държавата и я прави по-силна. Но всъщност общественото напрежение се запазва или даже засилва и в един по-късен етап избива и прераства в революция.

            Една от важните мерки, която според оберпрокурора ще помогнат за съхранение и утвърждаване на самодържавието, е контролът над духовния живот в империята – репертоара на театрите и изложбите, работата на народните читалища, състава на библиотечните фондове, развитие на литературата и периодиката. В тази дейност Победоносцев е много стриктен, което изумява даже неговите съвременници. Един от тях споделя: “Винаги съм се учудвал как той намираше време да чете не само най-разпространените, но и най-малотиражните вестници, да следи в тях за не само за уводните статии и кореспонденцията, но даже (говоря без преувеличение) обявите, да намира в тях интересни неща, които на пръв поглед не заслужават никакво внимание”[41].  През 1882 г. оберпрокурорът влиза в състава на Висшата комисия по печата, имаща право по административен път да закрива, което поиска издание. Под негово лично влияние до 1887 г. са закрити 13 вестници и списания, а също така рязко се ограничава броят на новите издания. Победоносцев добре осъзнава силата на печата и неговото влияние. Така също осъзнава, че ако пресата се контролира и насочва в “правилна посока” т.е. тя не само да не критикува властта и управлението, а да ги поддържа, това би намалило общественото напрежение и повишило имиджа на системата. Поради това консерваторът отдава такова голямо внимание на печатните издания и журналистите като се опитва да ги впрегне с различни мерки да работят в негова полза т.е. в полза на самодържавието. Такъв е и случаят с Фьодор Достоевски.

          Победоносцев и Достоевски

           Проблемът с взаимоотношенията между Константин Победоносцев и Фьодор Достоевски предизвиква интерес в научната литература в Русия едва след революцията от 1917 г. Скоро след нея двама автори – Н. Белчиков[42] и Л. Гросман[43] проявяват интерес и правят първите изследвания по темата. Първият подбира факти, свидетелстващи за близостта между оберпрокурора и писателя, докато вторият се опитва да анализира фактите и обясни причините, разбира се политкоректно. Ето защо Гросман не е затруднен с представянето на личността на Победоносцев, станал символ на реакцията и с претенции да бъде една от най-мразените фигури след революцията. С Достоевски нещата стоят различно. Неговият литературен талант не може да се отрече, но същевременно той го използва, за да громи социализма и нихилизма. Още по-лошо за комунистическите изследователи е това, че писателят на младини е социалист, а след това се отрича от идеите, като причина за това, по негови думи е мисловното и духовното му израстване и осъзнаване заблудите на социализма и нихилизма[44].

            Гросман подхожда праволинейно при решаването на този проблем и обвинява Достоевски в „ренегатство”, измяна на високите му етически младежки идеали, а „наказанието” за „нравствената му капитулация” ще бъде съда на потомците. Според същия автор: : „Достоевски става защитник на реакцията срещу прогреса и се опитва да стане изразител на социално-политическите позиции на режима”[45]. Така Гросман обобщава: „може да се заключи, че правителствата на последните Романови водят своята линия в духа на заветите на Достоевски… неговото задгробно влияние ясно се усеща в общата насока на вътрешната политика на страната”[46]. По логиката на съветския историк руският писател, а не Победоносцев, е главният идеолог на самодържавието.

           По-късните автори като И. Волгин[47] и В. Твардовская[48] се опитват да докажат, че Достоевски не е бил изцяло съгласен с самодържавната политика. Такава позиция е нещо напълно нормално за всеки мислещ човек, но тя не го превръща непременно във враг на режима. Усилията им да „оправдаят” великия писател стигат до там, че според тях единствена причина за контактите на писателя с оберпрокурора е да „наблюдава тактиката” на властта и едва ли не да проучи врага[49]. Пак според Волгин, Достоевски никога не се доверява на Победоносцев[50], а според Твардовская[51] авторът на „Братя Карамазови” лицемерничи в своята кореспонденция с руския държавник. Въпреки цялото им старание писмата между двамата показват едни приятелски отношение, а уважителния тон на Достоевски вероятно се дължи на високата му култура.

            Изследователите обясняват интереса на Победоносцев към Достоевски не толкова с увлечението на оберпрокурора към изящната словесност (макар че той е познавал добре руската и чуждата литература), но по-скоро с чисто прагматични цел – да използва таланта на писателя-публицист за своите стремежи. Естествено това звучи много удобно за съветските историци, защото показва подлата природа на руския общественик. По-логично е доброто отношение на Победоносцев към Достоевски да се дължи на комбинация от двете. Оберпрокурорът оценява таланта на писателя и едновременно с това споделя неговите консервативни виждания. Така авторът на „Бесове” става идеалния човек за нуждите на държавната пропаганда, а менторът на Александър III търси именно такава личност. Оттук следва и тяхната съвместна работа и приятелство.

            Същевременно не трябва да се забравя и това, че Достоевски се намира в своеобразна идейна изолация заради своите тези. В руското общество интелигенцията, а оттам и в пресата, от втората половина на XIX в. на мода са различни модернистки идеи – либерализъм, социализъм и даже анархизъм. Достоевски не само несподеля такова мислене, а даже е върл негов противник. Същевременно той има силно изразено гражданско мислене и ролята на кабинетен учен, нямащ връзка с реалния свят и без трибуна, от която да пропагандира неговите възгледи, не му допада. Ежедневните наблюдения, срещите с хората, различните факти и събития му дават повод за болезнени размисли за причините за икономическите, политическите, моралните неуредици в следреформена Русия.

             Всичко това кара Достоевски да търси трибуна, от която може да заяви своята позиция, да оповести на широкия кръг четяща публика своята оценка за случващото се. Писателят също така се нуждае и от хора с, ако не подобни, то поне близки идеи, които да приемат с разбиране неговите тези, съвместно да ги обсъждат и доразвиват. Именно такава възможност му се предоставя през декември 1871 г., в т.нар. кръг на княз Мешчерски[52], където се и запознава с Победоносцев[53]. Постепенно двамата се сприятеляват  и както споделя съпругата на писателя: „впоследствие много се сближи с него и тази дружба се запази до самата му смърт”[54]. Идейните съмишленици се срещат когато могат, а като нямат време поддържат контакт чрез писма. Именно от тях може да се види, че тяхното приятелство е искрено и то се основава на близкия им светоглед и ценности. Пример за това може да послужи откъс от писмото на Победоносцев до писателя: „Да, драги ми Фьодор Михайлович живота ни е така изкривен, така объркан, че в него можеш трудно да намериш прости човешки черти. Ние все вървим по света и питаме - какво да се прави! И този въпрос всички събаря… Всички ние, които се мислим за интелигенция, се мятаме в него, сякаш таласъм ни е омагьосал, докато пред нас стои големият царски път на истината”[55].

            Сред големите руски писатели Достоевски е може би единственият, който последователно застава срещу либерализма и либералите, подкрепя самодържавието и  православието и  се противопоставя на влиятелната либерална преса, като не отстъпва на своите опоненти нито по талант, нито по умение с най-високо художествено ниво да защити становището си.

            Победонсцев ненавижда и презира пресата, но същевременно прекрасно разбира нейната сила и значимост за формиране на общественото мнение: „…тази ужасна сила, общественото  мнение – и кой би дръзнал да застане днес срещу силите на това мнение?”[56]. Проблемът се състои в това, че печатните издания „…предлагат готови преценки за всичко в такава привлекателна форма, че лека-полека по силата на навика читателите губят желанието си да оформят свои собствени възгледи… и радушно приемат вестника, който мисли вместо тях”[57].

           Пресата, според Победоносцев, е „от най-фалшивите институции на нашето време" ... Така наречената „свобода на печата" е така лицемерна, както и „свободата на изборите",  като в печатните медии действат ловки манипулатори.... „Всеки драскач-мошеник, всеки непризнат гений, всеки предприемчив търговец с парите си може да основе вестник… Той може да привлече щаб от писатели и фейлетонисти, готови да дадат преценка по всички актуални въпроси. Вярно е, че новото издание добива сила само когато се търси на пазара ... затова се иска талант... и тук бихме помислили, че има някаква гаранция за моралната стойност на предприятието — талантливите хора не биха служили на бездарни или недостойни редактори и издатели... Но тази гаранция е фиктивна. Опитът показва, че парите привличат таланта при всякакви условия и че талантът е готов да пише така, както работодателят изисква"[58]... При тези условия пресата не е изразител, а оформител на общественото мнение, тя го „води за ръка" не само със своите клюкарски хроники, не само с натрапването на гледни точки, не само с честото измисляне на изкуствени проблеми, но и дори с информацията, с новините, които съобщава. А те са могъщо средство за обработка. „Всеки ден вестникът ни носи множество различни новина. Колко от тях са наистина полезни за живота и образованието ни?... Ако само вестите се публикуваха, случаят би бил различал — но не! — те ни се предлагат в специална форма, украсени с лични мнения и придружени от анонимни, но твърде решителни коментари"[59]. Информацията е също начин на ръководене. Тя не съобщава безстрастно какво се е случило, тя „вае" мислите и мненията, а нейната игра на обективизъм е привидна. Адресатът на информацията не е независимо възприемащият, не е субектът в отношението — той е обект. Той не предприема никакви действия, а на него му въздействат.

            Оберпрокурорът иска да манипулира обществото и разбира, че това не може да се случи без участието на пресата. Въпреки че я хули и се оплаква от „нейния безотговорен деспотизъм”, той се стреми да я опознае и овладее разрушителната й сила. „Това явление заслужава най-внимателно проучване, защото в него намираме най-противоречивия продукт на съвременната култура”[60]. „Няма нищо по-забележително в този век на напредък от развитието на журналистиката в страшно активна обществена среда… При сегашното устройство на обществото пресата е станала институция, която не може да се пренебрегва, но която трябва да се приеме като една от съществуващите институции, съставящи държавата, и съответно да подлежи на контрол и отговорност, защото няма институция, която да се остави неконтролирана и безотговорна”[61]. Това е есенцията на неговата идея – пресата да подлежи на контрол от страна на държавата и да й се търси отговорност и същевременно да се използва нейната сила и влияние.

           През втората половина на XIX в. почти всички печатни издания явно или завоалирано са на опозиционни позиции, което няма как да не притеснява оберпрокурора. Изключение правят изданията на видния консерватор Михаил Катков, но и неговия талант не е достатъчен, за да се справи сам с противниците на самодържавието. Така една от първостепенни задачи на ментора на Александър III става да създаде печатни органи, които да са благоприятно настроени към властта, които да пропагандират идеите на самодържавието. За изпълнението на й има поне три условия, които трябва да се изпълнят: покровителство от върховната власт, което Победоносцев лесно можа осигури, организатор, който да отговаря за всички въпроси свързани с изданието и неговото финансиране и редактор, който да е способен човек и уважавана обществена личност. Оберпрокурорът вижда в лицето на княз Мешчерски подходяща кандидатура. Той отдавна е доказал своите верноподанически чувства и има желание да издава вестник или списание с консервативна насоченост. Князът има връзките и парите, но няма литературния и публицистичен талант на своите противници. Съществува и друга административна пречка – той е чиновник в министерството на вътрешните работи, което според законите на руската империя не му позволява да стане редактор на печатно издание.

             За да се реши проблема, Мешчерски решава да покани Достоевски за главен редактор на неговото списание „Гражданин”, което е съгласувано с Победоносцев, който дава насоката на това печатно издание. Достоевски е в редакцията на списанието от 1873 г. до 1874 г. В първият брой на “Гражданин” за 1873 г. Достоевски публикува своята поредица “Дневник на писателя”[62], която е основен извор за неговата философия. Този дневник той води до смъртта си. Това не е просто описание на живота му, а поглед към събитията от онези години, описание на руската и чуждестранната реалност и негови мисли, предизвикани от определено събитие или просто разсъждения, а понякога писателят печата и свои малки разкази.

             Така се получава интересен триумвират начело на списанието като доминиращата личност в него е тази на оберпрокурора. Според изследователката В. Твардовская: „…главната фигура в редакцията, наистина действаща задкулисно, но цензурираща и ръководеща мисълта, се явява очевидно К.П. Победоносцев”[63]. Причина за доминацията на ментора на Александър III е и това, че Мешчерски се старае да се хареса, на тогавашния престолонаследник и съответно да угоди на неговия възпитател. Според друг учен Г. Теоктистов, оберпрокурорът „…към всички се отнася с недоверие, така и тези, които стоят с него в един и същ лагер, подлежат на неговото порицание”[64]. Притежавайки проницателен ум, в комбинация с недоверчивост, Победоносцев добре разбира стремежите на княза да стане приближен на престолонаследника и ревниво пази мястото си. От своя страна князът се опитва да не даде ни най-малък повод за височайше недоволство. Така той оставя истинското ръководство на вестника в ръцете на оберпрокурора и даже споделя с Достоевски, че „Участието на Константин Победоносцев е голяма услуга и чест за нас”[65]. Възприемайки списанието като възможност да даде гласност на консервативни идеи, имащи за цел съхранението и укрепването на самодържавието, оберпрокурорът се заема с ръководенето на „Гражданин” с пълна сериозност.

            Победоносцев трябва да действа много внимателно, защото е възпитател на престолонаследника. Той иска да направи от него един силен император, истински защитник на самодържавието. Същевременно трябва да се съобразява с действителността и да бъде по-дипломатичен в изказванията и действията си. Така менторът на Александър III  избягва да се изказва публично по по-острите обществено политически въпроси. Неговите статии в „Гражданин” винаги са анонимни и имат за цел по скоро да поддържат постоянна редакторска линия. Неговата тактика е прикрито да поддържа  тенденция, която да не нанася ущърб върху неговата репутация и да не компрометира престолонаследника. Победоносцев оказва въздействие върху позицията на „Гражданин” само лично, под формата на съвети, възприемани от Мешчерски като укази, или под формата на беседи, възприемани от Достоевски като информация, върху която си заслужава да се помисли. Оберпрокурорът обикновено публикува своите статии анонимно или, ако той е съставител, остава впечатлението, че само предава чужди становища,  мисли и идеи. Победоносцев по свой начин е народник и почвеник и  именно това го сближава с  Достоевски.

           Император Александър II със сигурност е осведомен за настроенията на престолонаследника и неговото обкръжение. За това постоянно съществува риск списанието да бъде порицано или да му бъде наложено някакво административно наказание за различието му с официалната позиция на правителството. Така то се явява като някакъв вид опозиция на либералното управление. Свидетелство за такъв случай е този от март 1874 г., когато в списанието излиза статия озаглавена „Две думи по повод мнението на княз Бисмарк за руските немци”. Тя е насочена срещу сближаването на Германия и Русия и отразява позицията на престолонаследника и неговия кръг[66]. Нейната идея веднага е уловена от властите и последва бърза реакция. Членът на съвета към Главно управление по делата на печата Д. Каменски, отговарящ за надзора над „Гражданин”, отправя предупреждение по повод статията. По доклада на министъра на вътрешните работи А. Тимашев към  Александър II е внесено решение за първо предупреждение за „…съвършено превратни разсъждения, клонящи към възбуждане на вражда срещу една от частите от населението на империята”[67]. Именно заради такива случки Победоносцев се стреми да ръководи консервативното движение, но да остане в анонимност и да не демонстрира своята роля.

            Въпреки че отказва открито вмешателство в обществените борби, Победоносцев се опитва да въздейства на обществените настроения непряко. Високопоставеният държавен служител вижда в Достоевски здрава сила, готов да се противопостави на разрушителните за империята идеи и още по-важното имащ качествата да го направи. Оберпрокурорът цени литературния талант на писателя, а най-хубавото за него е, че произведенията му могат да се използват за публична защита на възгледите, които самия той споделя и изповядва. В лицето на Достоевски Победоносцев открива не само единомишленик, но и талaнтлив проводник на неговите идеи. Не случайно висшият руски държавник пише на Иван Аксаков[68], че образът на стареца Зосимa в “Братя Карамазови” е подсказан от него. Достоески е единствения сред великите руски автори, който се противопоставя на либералните, социалистическите и революционни идеи и който поддържа консервативната триада -  православие-самодържавие-народност и може успешно да се противостои на влиятелната опозиционна преса. Образът на писателя – разкаял се социалист, осъзнал младежките заблуди, завърналият се блуден син, е идеален за целите на Победоносцев. Оберпрокурорът се нуждае от такъв човек, който да служи за пример на младото поколение и да му помогне да преодолее модерните заблуди.

            Победоносцев много внимателно подготвя сближаването на Достоевски с престолонаследника. Оберпрокурорът постоянно споменава името на писателя в беседите си със своя възпитаник, препоръчва му романите „Бесове”, „Братя Карамазови” и всяко издание на „Дневник на писателя”. През февруари 1873 г. с негово съдействие Достоевски изпраща на бъдещия император писмо с „идеи за завръщане към самобитните начала на руския живот”[69]. В едно писмо до бъдещия цар, Победоносцев пише: „..писателят Достоевски е горещ проповедник на основните начала на вярата, народността, любовта към отечеството; нещастната наша младеж, блуждаеща като стадо без пастир, изпитва към него дълбоко доверие и неговото въздействие е твърде огромно и благодателно”[70]. Скоро след като Достоевски е назначен за редактор на „Гражданин”, Победоносцев го съветва да изпрати екземпляр от „Бесове” лично на престолонаследника. Писателят изпълнява заръката, а три години по-късно, когато напуска списанието, оберпрокурорът повтаря своя съвет, като този път се отнася до най-значимото публицистично произведение на Достоевски – „Дневник на писателя”. То започва да излиза, след раздялата с „Гражданин”, като самостоятелно издание, а Победоносцев наистина го харесва и иска то да стане достояние на бъдещия император: „Не знам дали доставяте своя „Дневник на писателя” на наследника, цесаревича? Ако не, то не би било лошо да му го изпращате. Знам, че вчера, докато той пребиваваше при братята си, там бе говорено за някои статии и бе препоръчано да им се обърне внимание. Душевно предан К. Победоносцев”[71].

            През 1880 г. по настояване на Победоносцев писателят посещава двореца и се среща и беседва с престолонаследника и неговата съпруга. Оберпокурорът продължително и щателно подготвя бъдещия император за ролята му на монарх и за това идеите на Достоевски трябва да му повлияят както в педагогически, така и в идеологически аспект. Така той прави услуга и на двамата, а същевременно с това обединява силите на консерватизма и помага за нещо много важно – за осъществяване на връзката между владетеля и неговия народ. Именно този проблем е един от основните за руското общество и без неговото решаване оцеляването на самодържавието е невъзможно.

             Скоро, през 1874 г. хармонията в редакцията на „Гражданин” е разрушена от неразбирателството между Мешчерски и Достоевски. Писателят, отказващ да прави компромиси, не може да се примири с опитите на княза да бъде по-умерен и да не влиза в конфликт с правителството. Въпреки че напуска редакцията, това не му пречи да сътрудничи и по-късно с изданието, което показва, че макар и да има разногласия с княза, те не са непреодолими.  Четири години по-късно пише до своя заместник – новия редактор на „Гражданин”: „Не знаех, че Мешчерски е в Петербург – предайте му, ако го видите, моя привет от чисто сърце…Ако пише роман, нека пише внимателно, да не избързва… При такъв талант като неговия не бива сам да се изпортва безнаказано”[72]. Този откъс от писмото на Достоевски показва, че макар и пътищата им да се разделят, те запазват взаимно уважение.

            Победоносцев няма как да е доволен от случващото се, но като опитен стратег се опитва да извлече дивиденти от станалото. Оберпрокурорът поощрява идеята на Достоевски да продължи издаването на „Дневник на писателя” вече като самостоятелно издание. Така то има по-голяма тежест, докато преди това като рубрика в списанието се смесва с останалите и губи тежестта си. Беседите между двамата продължават, а съпругата на писателя свидетелства: „Но извънредно много обичаше Фьодор Михайлович да посещава К. П. Победоносцев. Беседите с него му доставяха високо умствено наслаждение като общуване с необикновено тънък, дълбоко разбиращ … ум”[73].

            Достоевски е идеалният „манипулатор”, от който Победоносцев има нужда. Единственото нещо, което му е необходимо е гласност и чуваемост, а тях Победоносцев с удоволствие му предоставя. Ето как например едни от съвременниците описва появата на „Идиот": „Безусловно цялата маса е във възторг! В клубовете, в салоните, във вагоните на влаковете...  навсякъде   и  от  всички  само  това  успяваш да чуеш: четохте ли новия роман на Достоевски, просто  прелест,  не  можах да  се откъсна до последната страница"[74]. Самият писател споделя: „Мен винаги ме е поддържала публиката, а не критиката”[75]. Авторът на „Бесове” осъзнава своята сила и влияние и в едно писмо до оберпрокурора пише за това: „Моето литературно положение (аз не съм ви говорил за това) е почти феноменално: как човекът, който пише открито срещу европейските начала, който се е компрометирал навеки с „Бесове”… как същият този човек, независимо от всички европействащи, от техните списания, вестници, критици – все пак е признат от нашата младеж, от нихилистите и прочие? Те вече ми обявиха, че само от мен чакат искрено и симпатично слово и че едничък мен смятат за свой ръководещ писател”[76].  Ръководещ писател е с курсив от самия Достоевски, искащ да наблегне на това си положение. Победоносцев не може и да мечтае за повече.

            Може би най-ярък пример за въздействието на Достоевски върху публиката е прочутата му Пушкинска реч. Авторът на „Братя Карамазови” сам споделя в свое писма за ефекта: „Вие сте нашият светец, вие сте нашия пророк! Пророк! Пророк!” – викаха от тълпата”[77]. Интересното е, че след няколко дни тази реч е публикувана в пресата и въпреки че тя има несъмнени качества, много от хората, които не са били там не схващат възторга на присъстващите. Това показва, че при Достоевски много силно е и личностното присъствие освен словото. Изобщо може да се заключи, че той е идеалният манипулатор, който умее да заплени публиката и да я убеди в своята теза. Във връзка с речта си творецът пише на Победоносцев, че я е изготвил: „ …в най-крайния дух на моите – тоест, на вашите, ако се осмеля така да се изразя – убеждения!”[78]. Въпреки тази декларация, словото на Достоевски по случай годишнината на Пушкин има провокативен характер. В него се развива тезата за примирие между враждуващите лагери в руското общество в името на по-голямата цел – благоденствието на Русия. Такава идея звучи много благородно и смислено, но някои крайни елементи от консервативния лагер като Константин Леонтиев я приемат като отстъпление от борбата и я критикуват. Самият Победоносцев не е възхитен от речта, но изпраща на Достоевски писмо с по-скоро позитивен тон като ,обаче, добавя към него трите критични статии на Леонтиев.

            Така той постига двоен ефект. Използвайки своята дипломатичност, той от една страна поощрява Достоевски за впечатляващата реч, но и му дава да разбере, че не е съгласен с всичко казано в нея. Оберпрокурорът му пише: „Дано само вашата мисъл стои във вас самия ясно и твърдо, а не в колебания"[79]. Самото изпращане на Ле-онтиевите статии още повече засилва намека, че Победоносцев вижда колебания в писателя, макар че да не взема пряко отношение към тяхната теза. Достоевски усеща намека и  в отговора му до наставника на бъдещия цар се усеща неговото напрежение: „Дълбокоуважаеми и най-добър Константин Петрович... Благодаря Ви от цялата си душа за Вашето добро, прекрасно и ободрило ме писмо. Именно ободрило ме, защото аз като човек винаги се нуждая от одобрението на тези, в които вярвам. . . Мнението на такива хора като Вас за мен е решителна поддръжка" . . . След тези заявления следва отговорът на критиката, който  също е завоалиран: „Още повече, че аз съм бил принуден да изказвам идеите си само в основни мисли, които винаги остро се нуждаят от по-цялостно развитие и доказване"[80]. С други думи Достоевски се оправдава, че неговата позиция не е окончателна и предстои доизбистрянето й.

           Гореизложената кореспонденция показва, че в диалога между двамата не върви гладко и те имат някои различия. Но разликите са по-скоро в нюансите, а не в цялостната концепция. Една е общата им цел – православната руска самодържавна империя да се съхрани и пребъде. А различията в пътя към постигането на целта показва, че те са две самостоятелни силни личности, всеки с своя позиция, но едновременно с това, достатъчно интелигентни, за да разберат, че без компромиси и взаимни отстъпки, тяхната задача е неизпълнима. Те добре разбират сложността на задачата си, което ясно личи в едно писмо на Достоевски до Победоносцев: ”Бог да ви даде много години да живеете в здраве, Константин Петрович, по-добро пожелание в наше време не е нужно, защото такива хора като Вас трябва да живеят. В мен понякога се мярка една глупава и грешна мисъл: а какво ще стане с Русия, ако ние, нейните последни мохикани, умрем?”[81]. За щастие и двамата не доживяват да видят революцията от 1917 г. година и рухването на самодържавна Русия.

            На 28-ми януари 1881 г. умира Достоевски и по този повод на следващия ден Победоносцев пише писмо на престолонаследника: „Вчера почина Ф. М. Достоевски. Той ми беше близък  приятел и ми е тъжно, че вече го няма. Но неговата смърт е голяма загуба и за Русия. В средите на литераторите той – едва ли не единствен – беше горещ проповедник на основните начала – вяра, народност, любов към отечеството. Нещастното наше юношество, блуждаещо като овце без пастир, изпитваше доверие към него и неговите дела винаги бяха винаги величави и благодатни. Много нещастни хора се обръщаха към него като към духовник, писмено и в пряк разговор. Сега няма кой да го замени. Той беше беден и нищо не остави след себе си освен книги. Неговото семейство е нуждаещо се… Моля Ваше Височество да ходатайствате в негова полза”[82].

            Скръбта на Победоносцев е много дълбока и в свое писмо от 1-ви февруари същата година споделя: „ Аз съм много разчувстван от неговата загуба: специално за него аз бях запазил тих час в събота след вечеря и той често идваше при мен на гости и ние си говорехме дълго, често и оставахме и продължавахме разговора си след полунощ…”[83].

            В заключение трябва да се каже, че Победоносцев, въпреки че отрича пресата, умело я използва, за да манипулира обществото. Той добре осъзнава, че тя постепенно се превръща в четвърта власт и срещу нея не може да се бори, а единствения му шанс е да работи с нея. Примирявайки се с този неприятен факт, като перфекционист, оберпрокурорът успява да намери и най-подходящия човек, който да защитава консервативния лагер – Достоевски. Писателят е личността, която е популярна в руското общество, известна със своя литературен талант, а освен това има и уважението на младите. Най-хубавото за Победоносцев е това, че авторът на „Бесове” споделя същите ценности. Достоевски вярва в самодържавието, православието и в уникалността на мисията на руския народ. Така той се превръща в идеалното лице на консерватизма, а единственото нещо, от което се нуждае е гласност, нещо което Победноносцев му предоставя с удоволствие. Взаимоотношенията им са на равнопоставени, две много интелигентни и способни личности, които търсят съвместно истината и обменят идеи относно пътя към достигането й. Въпреки че не успяват в своята мисия - да запазят империята, те оставят за бъдните поколения много материал, върху който да помислят и преценят доколко идеите им са били правилни и заслужавала ли си е тяхната борба. 

Философията на Константин Победоносцев и нейната реализация в обществения живот на Руися

            Победоносцев осъзнава и необходимостта от “идеологическо обезпечаване” на държавната политика. В резултата от 1880 г. до 1890 г. са организирани 17 масови църковно-обществени тържества – 1000 години от кончината на първоучителя Методий (Санкт Петербург, 1880 г.), 900 години от кръщението на Русия (Киев, 1888 г.) и др. Оберпрокурорът поощрява и реставрацията на древни светини – Успенските събори в Москва и Владимир, св. София Новогородска, Ростовския Кремъл, а също така строителството на нови храмове в “самобитен” стил – Владимирския събор в Киев. Въобще Победоносцев използва всеки случай чрез публичните и обществените прояви, за да покаже, че самодържавието е утвърдено и ниспослано от Бога[84]. Това разкрива колко добър психолог е консерваторът. Ангажирайки народа в празненствта и създавайки в него чувство за единност и общост е един от най-добрите начини да се създаде чувство за държавност сред масата. Така на хората се показва на практика, че те са били и са част от едно общо нещо, което е непреходно и тяхната уникалност се държи на Църквата и държавния строй – самодържавието. За да се постигне пълно внушение, администрацията е призвана да следи и за чистотата на нравите като оберпрокурорът се стреми да подчини обществения бит на църковния.

           Изхождайки от стария византийски принцип за симфонията между държавата и църквата, Победоносцев й отделя специално внимание. Тя е стожерът, на който империята може да се опре и чрез нея може да се осъществи диалога между властта и народа. Именно в църквата консерваторът вижда основния инструмент, чрез който може да се осъществи пречистването на хората, да се изгонят “модерните бесове” и да се решат острите въпроси на руската действителност. Оберпрокурорът мисли, че:        “Църквата е „…жива институция , институция на народа. В нея живите и мъртвите са щастливи… От създаването си до днес нашата църква е била църква на народа , вдъхновявана от любов и обхващаща всички, без класови деления”[85]. Също така:        “Църквата е Божията къща, където бедните и слабите стоят като у дома си и всеки може да я нарече своя собствена, всеки намира в нея убежище”[86].

              Църковната проповед в дух на покорност, смирение, дисциплина се разглежда от Победоносцев като основен метод за борба с революцията и хаоса. С активното съдействие на оберпрокурора  в периода 1881-1905 г. количеството на манстирите нараства от 631 на 860, църквите стават със 7 000 повече, числеността на бялото духовенство се увеличава с около 10 000 човека. Особенно чувствителен ръст бележат църковно-енорийските училища – числото им се увеличава близо 10 пъти, а на учащите в тях – около 20 пъти. Това е една от основните заслуги на Победоносцев в сферата  на образованието, тъй като чрез тези училища достъп до образование получава обикновенния народ. Тези негови действия показват човек, който се ръководи от просвещенски идеали, а не от ретроградни и мракобесни такива.

            Политиката на консерватора значително се отличава от тази на предишните оберпрокурори. Влиянието му не само в църквата, а и в целия обществен живот на Русия кара съвременниците му да говорят за нова ера в отношенията държава-църква. Част от светската бюрокрация подозира Победоносцев в намерения да постави църквата над държавата и даже го нарича “руския папа”.

           Оберпрокурорът се опитва да засили обществената дейност на църквата чрез програма от социални акции на църквата: написването на проповеди, които да усилят влиянието на църквата над вярващите, развиването на беседи с богословска насоченост и извън църквата, благотворителност, откриване на билиотеки  към църквите.  Само за 1880 г. се удвоява броя на църковните списания и вестници. Самият Победоносцев активно публикува много съчинения по въпросите на религията, семейството и училището, а квинтесенцията на неговта публицистика – “Московски сборник” излиза в пет издания още по негово време.

                        В образователната и издателска програма на Победоносцев ясно си личат просветителските идеи – вяра във всесилното образование и възпитание. Същевременно той не проявява търпимост към останалите вероизповедания и секти, които според него се появяват в резултат на невежеството на масите и лошото външно влияние. Оберпрокурорът се бори срещу старообрядците, а също така забранява на руските баписти молитвените събрания, което де факто ги поставя извън закона. В Прибалтика се възбуждат съдебни дела срещу пасторитe, а в западните краища на империята бившите униати са облагани с глоби, държани под арест и изселвани. Победоносцев лично следи за прилагането на закона в пълната му сила, когато се отнася за дела свързани с религията. Така опитвайки се да постигне контрол над духовния живот на народа, оберпрокурорът се надява и да има контрол и над физическия.

             Победоносцев се придържа към консервативната формула на Уваров – православие-самодържавие-народност, като водещи принципи на имперска Русия. Първата част – самодържавието, според консерваторa, е задължителна за империята, защото тази форма на управление – абсолютната, неограничена монархия е органическа необходимост за съществуването й. Тя е неизменна част от Русия и ако престане да бъде таква, това би било гибелно и за държавата. Тази своя теза оберпрокурорът защитава в кореспонденцията си, в личните разговори и в публицистиката си.

             Втората част – православието е не по-малко важна. И при защитата на този стожер на Русия, Победоносцев не признава инакомислие и не е готов на компромиси. Консерваторът твърди: „Държавата признава едно вероизповедание от всички истински вероизповедания и по предубеждение поддържа една църква и я покровителства пред всички останали църкви и вероизповедания. Това предубеждение означава като цяло, че всички останали църкви не се признават за истински или напълно истински; но на практика то се изразява в различна степен – от непризнаване и осъждане до преследване”[87].

           Към третата част от Уваровата триада, Победоносцев  се отнася много внимателно. От една страна под народност консерваторът разбира политическия национализъм, който в империя като Русия, в която има голяма число народи, е нещо много опасно. Същевременно оберпрокурорът добре разбира, че ако монархията не се опира на народа не може да съществува. Така той заема позиция в подкрепа на руския народ, но е твърдо против националните движения на останалите народи в империята, които й действат дестабилизиращо и са заплаха за нейната цялост. Победоносцев недолюбва и част от своя народ – интелигенцията, заради нейните леви, интернационални, социалистически разбирания.  

           В най-пълен вид политическите идеи на Победоносцев намират отражение в неговата концепция за „държавната идея”. Според него самодържавието  в Русия е легитимно, наследствено, осветено Богодържавие; а православната църква е нещото, което крепи и е основния стожер на монархията. Оберпрокурорът счита, че приемането на идеите за свобода, равенство и братство в Русия, би довело до същия резултат като в останалите държави в Европа т.е. до революция. А предотвратяването на тази опасност е основната негова мисия. Консерваторът разглежда либерализацията като  пряк път към анархията и хаоса. Победоносцев разглежда силата на инерцията в Русия като нещо много позитивно и нейното преодоляване би означавало загуба на обществена устойчивост. Оберпрокурорът счита, че само традицията може да спаси Русия във времената на бурни социални и обществени промени.  Той твърди: „Традицията е изскочила от дълбините на народното въображение и до днес остава ценно наследство на народа… Масите разбират и обичат традицията…не само защото се стремят към чудесното, но и защото инстинктивно виждат в нея една дълбока истина, една абсолютна истина на идеята и чувството”[88].

              Политическите и философски възгледи на Победонсцев (отхвърляне на индивидуализма и рационализма, критика на западноевропейската култура и политическите реформи, позовавайки се на православната вяра на руския народ и ангажимента на традицията), най-добре са представени в „Московски сборник", чието
първо издание е от 1896 г. В него Победоносцев разкритикува основните устои на съвременната западна култура и политическата система, сравнявайки ги с  националните руски идеали. Най-големите пороци на западната европейска култура, според оберпрокурора, са рационализма и вярата в добрата природа на човека. Те водят до идеята за демокрация и парламентарна система, което е великата лъжа на неговото време. Победоносцев чувства идването на революцията и се опитва да я предотврати по всякакъв начин. В своите разсъждения консерваторът изхожда не от общите положения и начала, а от самия живот и неговите насъщни потребности и бъдещи задачи. Ето защо го считат за реакционер – защото утвърждава вечните ценности – Бог, Отечество, Народ и заради това, че иска да издигне човека и така да го избави от зависимостта му от всички земни идоли, от всички съблазни на чуждия разум, превръщащи човека не в уникална личност, а част от безлична тълпа.

           В началото на XX в. става все по-ясен политическият провал на Победоносцев. Програмата му съчетаваща просветителски идеи и репресии спрямо иноверците, не дава очаквания резултат. Гоненията отблъскват от правителството много лоялни и даже консервативно настроени хора. Дейността на духовното ведомство показва, че в имперска Русия от края на XIX в. е много трудно да се организират преследвания на верско-религиозна и идеологическа основа: пречки за това са относително свободния печат, независимият съд и имперската традиция, която е изградена в дух на толерантност. Невъзможността за пълен контрол над обществото пречи на оберпрокурорът да осъществи плановете си и неговите действия вместо да имат положителен резултат, по-скоро вредят на империята и спомагат за нейната гибел. Въпреки това Победоносцев до последно следва своята политика на съпротивление на реформите и опитите да се въведе съсловно представителство в структурите на властта. През 1904 г. Победоносцев проваля плана на министъра на вътрешните работи да въведе депутати от земствата в Държавния съвет. Последният съвет, който оберпрокурорът дава на император Николай II, е да не допуска свикването на църковен събор, на който да се постави въпроса за по-нататъшните взаимоотношения между държава и църква и по-конкретно възстановяването на патриаршията. Именно това него действие отлага издигането на църквата до 1917 г. Тази позиция на Победоносцев изглежда нелогична, като се има предвид, че той държи на православието. Но страховете му са, че една независима и силна църква, може да се превърне в заплаха за империята, вместо неин стожер.     

            След публикуването на манифеста на 17 октомври 1905 г., позволяващ създаването на политически партии и учредяването на Държавна дума, Победоносцев подава оставка. Отдавна изобличил великата лъжа на неговото време – конституционализма и винаги подкрепящ самодържавието, той не може да си позволи да остане на своя пост след издаването на подобен манифест. Две години след оттеглянето си от активна политическа дейност Победоносцев умира в Санкт Петербург на 10 март 1907 година.

  Заключение

           Константин Победоносцев е най-влиятелният защитници на руското самодържавие. Използвайки силата на четвъртата власт – пресата, той се опитват да представи консервативните идеи на обществото във вид, който може да бъде осъзнат и добре приет. Усилията му в сферата на пропагандата съчетават популяризирането на консервативните ценности и внушението, че те са изконно руските начала. Победоносцев е изправени пред редица трудности – почти цялата преса, голяма част от висшето общество и интелигенцията са с други убеждения – или либерални или социалистически, а даже голяма част с революционно-анархистични. Философията на консерваторите изглежда на пръв поглед  ретроградна, опитваща се да върне или задържи нещо, което вече не е актуално. Разяснението на идеологията и доказването, че тя всъщност се крепи на изконните човешки ценности, които са доказали тежестта си пред най-големия съдник – времето, е неговата основна  задача.

               Наистина той е улеснен от държавната подкрепата, която има, но консерваторите имат и силни и влиятелни противници, дори и сред върховната власт. Въпреки това Победоносцев полага големи усилия и в сферата на пропагандата успяват да се противопоставят успешно на своите опоненти. Основният проблем пред него е, че това популяризиране на идеите на консерватизма започва твърде късно и не достига до всички. Липсва желание и воля сред управляващите среди за целенасочена и последователна политика по този въпрос. Изключение прави император Александър III, но за сметка на това неговият баща Александър II и особено синът му Николай II, са по-скоро противници на охранителите и имат непостоянна и по-скоро либерална политика. Това обосновава политическата загуба на Константин Победоносцев и на консерваторите, но заедно с тях си отива и един свят – този на православна Русия.