Евреите във външната политика на руската държава. Искра Баева

Евреите в международната политика. Една българска гледна точка. С., 1998. В съавторство с Евгени Александров, Бойка Василева, Красимира Стоянова и Елина Александрова и съставителство на Е. Александров. - глава IV Евреите във външната политика на руската държава, 147–199.

 Искра Баева

ЕВРЕИТЕ ВЪВ ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА РУСКАТА ДЪРЖАВА

Историята на евреите, които живеят в продължение на столетия в Руската държава, е история сложна, изпълнена с многобройни събития и проблеми, с взаимни подозрения. Това е история, която не се изчерпва само с притесненията и преследванията срещу евреите, в нея се включва и немалката роля, която това население на Русия играе в развитието и съдбата на голямата евроазиатска държава. Евреите, макар и малка частица от огромното многонационално море, формирало руската държава, са една от активните нейни съставки, особено що се отнася до тяхното участие в решаването на големия спор за посоката на развитие на Русия - към Европа или към Азия. Те са и сред онези мислители, учени и политици, които имат най-големи заслуги за отварянето на руската държава към света.

При обзорен очерк едва ли може да се постигне пълнота при представянето на сложните взаимодействия на особеното малцинство, каквото са евреите, към основното руско и славянско население, както и към променящата облика си, но винаги силна държава, към властта като определяща съществуването на евреите в Русия, но и като механизъм, който може да бъде овладян и използван от тях. Но поне ще бъде направен опит тези проблеми да се поставят.

Променящите се с годините и десетилетията външни и вътрешни условия, при които живеят евреите в Русия, дават отражение върху отношението на държавата и преобладаващото й население към евреите, но и обратно - върху отношението на евреите към държавата, която по свободен избор или по принуда е станала тяхна. Изявените еврейски интелектуалци и политически дейци, формирани при тези сложни взаимоотношения, оказват немалко въздействие и при формулирането и реализирането на външната политика на руската държава през ХХ в. във всичките й проявления - като трансконтинентална велика държава, като империя в криза, като рушаща се империя, потънала в хаоса на революцията, като възстановяваща държавното си могъщество при Сталин, за да достигнем до наши дни, когато възникналата изпод отломките на Съветския съюз Русия отново търси мястото си не толкова под слънцето, колкото в новия световен геополитически ред.

Параметри на еврейския проблем в Русия

Двадесети век наследява утвърдена традиция в отношението към евреите, които живеят в Руската империя. Тя има няколко аспекта. Първият се определя от правилата, в рамките на които се гради живота на еврейската общност. Те са определени още в епохата на разширяване на империята в Европа, когато при подялбата на Полша в състава й попада компактно еврейско население. Става дума за ограниченията в правото на разселване на еврейското население в държавата . По времето на царица Екатерина II през 1791 г. е определена т. нар. граница на заселването ("черта оседлости"), според която евреите могат да получават постоянно жителство само в 15 губернии, разположени върху полските, литовските, белоруските, курландските, украинските, кавказките и средноазиатските земи. Към този ограничителен режим, който между другото лишава евреите от правото да се заселват в големите градове, оформили се още от древността като политически и държавни центрове, трябва да се добавят и ограниченията в правото им да упражняват различни професии, както и процентните ограничения за приемането на еврейски деца в руските университети.

Още тези първи ограничения неминуемо пораждат въпроса на какво се дължи такова специално отношение към еврейското етническо малцинство в изключително пъстрата Руска империя. Няма съмнение, че ограниченията за евреите, каквито липсват в режима за живот на много от другите национално-етнически групи, не са случайни. При това евреите не би трябвало да представляват такава опасност за целостта на империята, каквато може да бъде например населението на включените в империята победени държави. За разлика от този род национални групи, евреите не са дори потенциално заредени с националноосвободителни стремежи към самостоятелна държава. Те не са и толкова многобройни, че да представляват опасност за основното славянско население. Според преброяването, извършено в Руската империя през 1897 г., при общ брой на населението 125,7 млн. души, евреите са едва 4,2%, което означава 5 млн. 280 хил. души, но разпръснати поне в 15 губернии[1]. Всъщност става дума за нещо друго - могъщата Руска империя очевидно вижда в евреите някаква опасност, но тя е от друго естество - идеологическа, доколкото религията е основната идеологическа доктрина, върху която се изгражда империята.

Големият проблем в отношенията между Руската империя и евреите е религиозният. Той засяга взаимодействието между държавната религия - православието, и юдаизма, с който се идентифицират евреите в Русия. Проблемът не е толкова за отношенията между две различни религии, колкото е спор между религии с обща основа, но с различни пътища за развитие. Православните не са забравили, а и трудно могат да простят на евреите факта, че християнството е възникнало на основата на юдаизма, но се е разделило в отношението към Месията. Наличието едновременно на близост и различие винаги води до много по-ожесточени спорове, отколкото коренните разлики, но особено важен в случая е сблъсъкът между православния руски и юдейския еврейски месианизъм[2].

В отношението на руската държава, православната църква и славянското население към евреите и тяхната религия присъства както крайното отричане, изразено в разнообразните прояви на антисемитизъм (антиюдаизъм-юдофобия[3]), така и стремежът към съжителство, от което могат да спечелят и двете страни. В тази посока съществува дори и прогноза за бъдещо "единение на юдейството с християнството не на почвата на индиферентността или на някакви други отвлечени принципи, а на реалната почва на духовното и естественото родство и положителните религиозни интереси"[4].

За значителна част от мислещата част на руското общество в края на ХIХ и началото на ХХ в. проблемът с руското еврейство е религиозен и може да се разреши с помощта на християнската религия и в рамките на православната държава. Във връзка с общата тема за ролята на руските евреи във външната политика на руската държава най-голям интерес представляват вижданията на руския религиозен философ Владимир Соловьов, чието влияние върху духовните възгледи на част от руската висша класа е безспорно, но които биха могли да окажат влияние и върху външнополитическите концепции на царска Русия.

Владимир Соловьов търси възможност за съчетаване на трите силни религиозни месианизма, господстващи в източната половина на европейския континент в края на ХIХ в. - руския, полския и еврейския. Като отхвърля начина за преодоляване на еврейско-християнския антагонизъм в развитите европейски страни (с помощта на господството на парите[5]), той вижда друг път не само за помирение. Соловьов смята, че изходът е в бъдещата, по негово мнение водеща роля на източноевропейците в световната история. Разсъжденията му следват религиозната логика: "Най-добрите хора на Полша, а също и основната маса от полския народ остават ревностни католици и усърдно поддържат теократичната идея на Рим. Най-добрите хора на Русия и масата от руския народ са верни на източното православие и държат теократичните предания на Византия. В средата на тези две религиозни нации, всяка от които има своята теократична идея, историята изпраща трети религиозен народ, който също обладава своеобразна теократична представа - израелския народ... Съединението между православието и католичеството трябва да освободи и усили църквата на Изток, а на Запад да възстанови християнската държавност... Тогава ще се прослави Христовата вяра, тогава ще се обърне израелският народ... И тогава Израел няма да бъде излишен между Египет и Асур, сред Полша и Русия"[6].

Очевидно визията на Вл. Соловьов има малко въздействие както върху практическите вътрешни проблеми на Руската империя, така и върху нейната външна политика, но по-важното е, че тя лансира една твърде рядка и непопулярна за тогавашното руско общество идея - не само за толерантност към евреите, но и за признаване на техните позитивни качества и най-вече за ползата, която Русия може да има от тези свои поданици. Почти революционно е и друго - поставянето на евреите на една плоскост с православните руснаци и с католиците поляци. Нещо повече, като разбира дълбочината на предубежденията към евреите, руснакът философ смята за необходимо да посочи техните предимства: "Земите на Бяла и Червонна Русия представляват забележително явление: социалните елементи тук са рязко разпределени по различни народности: руснаците представляват селската земеделска класа, висшата класа е представена от поляците, а градската промишлена - от евреите. Щом евреите не само при благоприятни, но в повечето случаи при неблагоприятни за себе си условия, са съумели така здраво и безразделно да завладеят западноруския град, то това явно показва, че те повече, отколкото руския народ или полската шляхта, са способни да създават градска промишлена класа."[7]

Едната страна на еврейския въпрос в Русия представят цитираните по-горе светли умове на руски интелектуалци, но много по-силни и влиятелни в механизмите на властта са другите, онези, които сеят омраза към евреите, които правят антисемитизма съставна част от великоруския национализъм, независимо дали ще бъде наречен меко като панславизъм или направо - "черносотничество".

Родното място на съвременния антисемитизъм са западноевропейските Франция и Германия, но именно в царска Русия той за първи път се превръща в елемент на официалната идеология. Консервативното царско чиновничество и офицерство го приемат охотно, тъй като с негова помощ могат лесно да посочат основния вътрешен враг, върху когото може да се прехвърли отговорността за всички вътрешно- и външнополитически неуспехи на Русия. Нещо повече, под знака на общата омраза те могат да обединят и мобилизират християнското население около самодържеца цар. За консерваторите евреите изглеждат опасни със своя стремеж да запазят обособеността си, но много по-рационални са опасенията, свързани с две противоположни качества на руското еврейство - първото са еврейските умения във финансово-промишлената област, което ги прави първенци в опитите за създаване на модерен свободен пазар в изостаналата руска икономика, а второто е силното им присъствие и в конституционно-демократичното[8], и в революционното движение в Русия. И едното, и другото еврейско качество носи опасност за империята, чийто основен стремеж в началото на ХХ век е да запази съществуващото социалноикономическо и политическо статукво[9].

Концентриран израз на руския антисемитизъм представлява един фалшификат, подготвен с помощта на царската охранка (тайната полиция)[10] и превърнал се по-късно в манифест на световния антисемитизъм. Става дума за т. нар. "Протоколи на ционските мъдреци", публикувани през 1905 г. от руския писател С. Нилус. На основата на уж намерени протоколи на ръководителите на юдейската общност е изградена тезата за световния еврейски заговор за унищожение на християнския свят и за извоюване на юдейско господство над света[11]. Общата антисемитска атмосфера намира и израз в идеите на Съюза на руския народ и в други монархически организации, които с помощта на полицията материализират преследването на евреите.

Проблемът с еврейството в Русия има сериозни идеологически и теократични характеристики. Той обаче се превръща в практически както оформянето на модел за етнически взаимоотношения, така и в необходимостта на държавата да изгради по-прагматично отношение към едновременно градивната и деструктивната дейност на руските евреи.

Евреите и антиеврейската политика в досъветска Русия

Въпреки законовите ограничения, наложени на евреите, за да препятстват тяхното по-активно включване в обществения и политическия живот на Русия, това не се оказва възможно. Особените черти на еврейството, забелязани най-точно в студията на Вл. Соловьов са тяхната предприемчивост, целенасоченост, прагматичност, житейски материализъм (в широкия смисъл на думата), деловитост, реализъм. Ограниченията за постоянно заселване, за занимаване с различни уважавани професии[12], между които е и земевладелството, за достъп до висшите учебни заведения не възпрепятстват, а сякаш допълнително стимулират развитието на еврейската общност в Русия. Евреите търсят и намират различни възможности за социален и икономически напредък и се превръщат в една от важните съставки на руското общество (многократно по-значителна, отколкото й отрежда нейния демографски дял от 4,2%).

След аграрната реформа от 1861 г., която ликвидира крепостничеството в Русия, за властите става много трудно да контролират както разселването, така и другите антиеврейски ограничения. А в годините на Първата световна война "границата на заселването" вече е изтрита и заради принудителното преселване на около 250 хил. евреи от фронтовите райони във вътрешността на страната. Пак тогава са снети и ограниченията за служба в армията, където се сражават между 400 и 500 хил. евреи[13]. В края на ХIХ в. с помощта на подкупи и на разрешения за временно жителство евреите вече са съумели да проникнат в големите градове, в които условията за делова дейност са многократно по-благоприятни. В Украйна евреите стават основните жители на големите градове - те са повече от половината от населението на Одеса (която е и един от най-големите еврейски центрове в света), а в Киев през 1910 г. наброяват вече 50 хил. души[14]. Всъщност нарастването на еврейското население в градовете на Украйна и Белорусия води след себе си и задълбочаване на русификацията, тъй като езикът, с който преобладаващо си служат евреите, е руският. Те стават носители и разпространители и на руската култура. Успехите на евреите обаче будят и чувство на завист и омраза у околното население.

Революционните събития през 1905 г., избухнали едновременно със засилването на официалния антисемитизъм, са съпроводени с повече или по-малко организирани нападения срещу еврейското население. Това са т. нар. погроми, в които жертва на освободената разрушителна енергия на тълпата стават обикновено най-беззащитните - еврейските общини или еврейското население на Русия. Многобройни са примерите за такива погроми, но специално заслужават да се споменат онези, извършени по време на първата руска революция, които показват една от характеристиките на царската власт. Принципът, по който се организират погромите през 1905 г., е, че монархистите, крайно националистическите елементи и бунтуващата се тълпа съзнателно са насочени срещу студентите, евреите, но и хората с очила като олицетворение на "интелигентщината", които са определени като носители на вредни и разложителни идеи. Тези акции костват живота на стотици и хиляди, предимно сред руските евреи, чиято единствена вина е, че религиозните, интелектуалните и деловите им качествата ги правят удобна мишена.

През октомври 1905 г. след масовите стачки от 1905 г., принудили цар Николай II да направи отстъпки с царския манифест от 17 октомври, погромите заливат Русия - в Одеса са избити около 500 евреи, а "нормата" за средноголемите градове е по 30-40 души[15]. Проблемът обаче не е толкова в лесното възпламеняване на антисемитски чувства, колкото в подклаждането им от властта. На 27 октомври 1905 г. в писмо да майка си царят пише, че "девет десети от революционерите и социалистите са евреи", което според него оправдава погромите като справедливо възмездие за революционните брожения[16]. Връзката между либералните, революционните идеи и евреите продължава да се утвърждава в съзнанието на представителите на властта в Русия и през следващите години[17].

Още в царския период еврейският въпрос създава проблеми във външната политика на империята. Той помрачава отношенията на Русия със Съединените щати. След като в началото на ХХ в. антисемитизмът добива характер на официална политика, Русия нееднократно отказва да даде входни визи на американски граждани от еврейски произход. Това води до решението на американския сенат от декември 1911 г. за отмяна на Руско-американския договор от 1832 г.[18]

С външната политика, най-вече с ключовия въпрос за силата и тежестта на Руската империя в международните отношения, е свързан и проблемът за избора, който трябва да направи Русия в началото на ХХ. И тук отново изплува еврейският въпрос. В зората на новия век евроазиатската държава е изправена пред поредната възможност да избира между Европа и Азия, между ускорената индустриализация и "догонването" на напредващата с все по-бързи темпове Западна Европа и търсенето на изход в собствената традиция на евразийството, при запазване непокътнати принципите на самодържавието. В този избор преобладаващата част от руските евреи се оказват носители на принципите на новото време - те са за парична реформа, за установяване на златен стандарт на рублата, за разширяване на железопътната мрежа, за индустриализация, включително и с използване на чуждестранни заеми, а собственото им положение ги прави и естествени борци за политически свободи, от които са заинтересовани и като представители на руската индустриална класа, и като интелигенция, а и като едно от най-ограничаваните малцинства в Русия.

Опитът за модернизация на Руската империя в началото на ХХ век между двете революции се свързва с името на вътрешния министър Петър Столипин. Реформите му остават половинчати и недовършени, не на последно място заради съпротивата на царя, който отказва да одобри предложението за ликвидиране на ограниченията за националните малцинства, което включва и официален отказ от "границата за заселване" на евреите, както и другите форми на дискриминация. При това мотивацията на цар Николай II е забележителна - той обявява, че не може да одобри това предложение, защото слуша "вътрешния си глас"[19].

Съдбата на П. Столипин, както и съдбата на реформите в Русия отново се оказва преплетена с еврейската дейност. На 1 септември 1911 г. при атентат, осъществен по време на представление в чест на цар Николай II в Киевския театър, Столипин е ранен и след няколко дни умира. Извършител на атентата е евреинът от богато семейство Мордехай Богров[20]. Според медицинските данни от аутопсията на Столипин сърцето и черния му дроб не са му отреждали дълъг живот, но независимо от това този пореден терористичен акт (един от многото по това време) поставя евреите в позицията на борци срещу еволюционния, реформаторски път на Русия, като хора, готови със сила да наложат революцията.

Последното преди световната война вътрешноруско събитие, свързано с еврейския въпрос, е процесът в Киев срещу евреина, управител на тухларски завод, Менахем Бейлис[21], обвинен в ритуално убийство на християнско момче (А. Юшчински) през 1913 г. Процесът е инспириран от антисемитски и клерикални кръгове, но предизвиква силен протестен отзвук в цялото руско общество. В крайна сметка и благодарение на защитата, доброволно поета от най-добрите адвокати, Бейлис е оправдан. Съдебното дело получава международна разгласа. То показва двойнствения облик на Русия - от една страна тя продължава да бъде възприемана от света като страна с религиозни предразсъдъци, но от друга доказва, че съдебните органи са наистина независими от централната власт[22] и че руското общество се модернизира.

Немалка роля за европейската ориентация на Русия, което означава не само обръщането на великодържавническите интереси към европейските земи, но и възприемането на западния модел за икономическо и обществено развитие, изиграват евреите интелектуалци, участници в различните течения на руското революционно движение. За европеизирането на руската култура съдействат философите от еврейски произход Лев Шестов и Семьон Франк. А за голямото значение на връзките с Европа, за ролята на руската (и еврейската) политическа емиграция, както и за ползата и необходимостта в Русия да се наложат водещите насоки на европейското обществено движение пише и марксистът меншевик Л. Мартов (Юлий Цедербаум)[23]. На другия полюс той поставя свързаното с царската институция славянофилство/панславизъм, което само формално се обявява за свободата на поробените славянски народи, а всъщност е в центъра на руския национализъм, който е "обърнат враждебно не толкова към съседните държави, колкото против неруските народности, населяващи Русия"[24].

Въпросите за справедливостта, за приложимостта на западните социални решения в специфичните руски условия вълнуват и друг виден мислител на народническото течение в руското революционно движение - евреинът Михаил Гоц (М. Рафаилов). Той се ражда в семейство на търговец милионер, което не му пречи да застане на страната на огромното мнозинство потиснати в Русия и да търси пътищата за тяхното освобождение. Намира ги в редиците на народниците, а по-късно става основател и на партията на социалистите революционери (есерите), която наред с болшевишката играе водеща роля в подготовката и провеждането на руските революции от 1917 г.[25]

В навечерието на световната война Русия е изправена пред подем на национализма, за който нямат нито заслуги и от който не са заинтересовани руските евреи. От друга страна с литературно-обществената си дейност те са съумели да обърнат погледа и вниманието на значителна част от руския народ от почти всички социални групи към други идеи - онези, които идват от Европа и които в годините на войната ще доведат до коренен прелом в историческото развитие на Русия за десетилетия напред.

Евреите по време на революциите от 1917 г. и при налагането на новия обществен строй в Русия

През 1917 г. Русия попада във водовъртежа на две последователни революции, от които излиза коренно променена. Тези революции изменят пътя не само на Русия, но и на останалата част от Европа, а и на света. Събитията са предизвикани както от многобройните противоречия, оформени предвоенния период, така и от изключително разрушителните последици на продължилата твърде дълго неуспешна за Русия световна война. В крайна сметка липсата на достатъчно смели и последователни реформи в Руската империя, безволието и нерешителността на последния руски цар Николай II, действащото в продължение на десетилетия революционно движение, в което битуват цяло ветрило виждания - народнически, разнообразни марксистки, анархистични и терористични, подготвят руското общество не за реформи, а за големи, този път революционни промени. Евреите участват във всички крила на революционното движение, те са както сред умерените меншевики, така и сред извършващите многобройни терористични актове народоволци. Всъщност разпиляването им из всички политически групи отговаря на разпръскването на еврейското население из всички социални групи, като мнозинството евреи продължават да са сред най-бедните и унизени поданици на руския цар. Това, както и по-изостреното им чувство за социална и политическа справедливост, ги насочва в голямо количество към редиците на крайно революционните групировки.

Едно от широко разпространените обяснения за масовото участие на евреите в руските революции може да се открие и в думите на друг руски религиозен мислител - протойерей Сергий Булгаков. Той смята, че "значителна, даже преобладаващата част от еврейството и до ден днешен пребивава в дълбока нищета, нужда, в борба за съществуване, която не намира естествен изход поради отсъствието на собствена страна, поради агасферическото разпръскване, състоянието на "вечния евреин"... По силата на това месианство и на цялата пламенност на синовете на Израел те са в редиците на вдъхновителите на безбожния материалистически социализъм в наши дни"[26]. Тези думи още веднъж потвърждават дълбоко залегналия религиозен характер на противопоставянето между евреи и православни в Русия.

Революционерите евреи играят важна роля при задълбочаване на кризата след Февруарската революция и в идейната и практическата подготовка на Октомврийската, което играе изключително голяма роля в хода на събитията на водената по същото време война в Европа. От руското отношение към световната война зависи твърде много общата й продължителност - Русия е изключително ценен съюзник на Антантата (Франция и Великобритания) не толкова с техническата подготовка и боеспособността на армията си, колкото с огромната си човешка маса, която въпреки пораженията продължава да задържа германските войски на източния фронт и по този начин облекчава позициите и действията на западните съюзници. Решението да продължи войната въпреки отчайващото положение на Русия в очите на френските и британските политици е една от най-големите заслуги на Временното правителство в Русия. Но то е извор и на най-голямата му слабост вътре в страната.

В решаващите дни на октомври 1917 г., когато болшевишката партия се готви да завземе властта, спорът за и против въоръжената акция се пренася от тайното заседание на ръководството на болшевишката партия върху страниците на печата. Несъгласието си с предложението на Вл. Ленин (Улянов) за въоръжено въстание двама известни евреи болшевики -  Григорий Зиновиев (Радомислский) и Лев Каменев (Розенфелд) изразяват в пресата. Но тази акция на част от еврейското крило сред болшевиките не предотвратява въоръжената акция от 26 срещу 27 октомври (7/8 ноември), при която е свалено Временното правителство и властта е поета от ново правителство, ръководено от В. Ленин. Разногласието не се превръща в исторически акт, но по времето на Сталин е "напомнено" най-сурово на провинилите се (то заляга в мотивировката на смъртните им присъди през 30-те години).

Началото на новата епоха от историята на Русия е поставено с новото не само като характер, но и като наименование правителство - съвет на народните комисари (совнарком). В това отношение - промяната на наименованията на повечето държавни учреждения, Октомврийската революция следва модела на Великата френска революция от 1789 г. В новите ръководни държавни и партийни органи са широко представени евреите революционери. В числово изражение нещата изглеждат така: в болшевишката партия евреите са 5%, което приблизително отговаря на процента им в държавата, но в ЦК те вече са 26%, което не може да не направи впечатление особено в такава страна като Русия[27].

В управляващия елит влизат Лев Троцкий (Бронщейн) в началото като народен комисар по външните работи, а по-късно като пръв организатор и ръководител на Червената армия, Григорий Зиновиев като председател на Петроградския съвет, а от 1919 г. и кандидат, по-късно и член на Политбюро на Руската комунистическа партия (болшевики), Яков Свердлов като председател на Общоруския централен изпълнителен комитет (ВЦИК, с функциите на парламент), Лев Каменев като заместник на Ленин в совнаркома, Вячеслав Менжински като нарком на финансите, освен това в ръководството на болшевишката партия са Юрий Ларин (Михаил Лурье) комисар на икономиката, Моисей Урицки като член на ЦК, В. Володарски (Моисей Голдщейн) като комисар по печата, пропагандата и агитацията на Петроград и член на президиума на ВЦИК и много други.

Не са малко евреите и в другите революционни партии и преди всичко при социалистите-революционери (есери). Всичко това създава и в Русия, и в чужбина впечатлението, че Октомврийската революция до голяма степен е извършена от евреи. Оттам до подозрението, че промените са в интерес на евреите е близко. На пръв поглед това впечатление се потвърждава от първите решения на новата власт по премахване на ограниченията за националните малцинства и от силно интернационалния характер на революционните документи, а донякъде и от действията на революционерите. Тези подозрения попадат на добре подготвената от антисемитската пропаганда обществена атмосфера в руското общество, затова в такава посока вървят и многобройните интерпретации на наблюдатели на събитията от 1917 г. в Русия[28].

Тезата, че от революционните събития в Русия има полза единствено еврейското малцинство, не може да бъде защитена с никакви сериозни доводи, особено като се има предвид, че за извършването на революцията, за налагането на новата власт в огромната страна е необходим многократно по-голям човешки потенциал, отколкото може да предостави единствено и само еврейската общност в Русия.

Проблемът с участието на евреите в революцията вероятно може да намери по-точно обяснение, ако го поставим в контекста на участието на неруснаците в революционните събития. Всеки непредубеден поглед показва, че Октомврийската революция в значителна степен е международно дело (не от гледна точка на участието на различни държави, което с пълна сила важи за контрареволюцията - там е чуждестранната интервенция, а от гледна точка на националната принадлежност на революционерите). И в това няма нищо странно - Русия е империя, а не национална държава, тя се стреми към присъединяването на все нови и нови територии, населени с неруско население, което бързо и лесно се революционизира.

В същото време тя има много по-толерантно отношение към стремежите на неруснаци за издигане в административната йерархия, отколкото това става в националните държави, утвърдили в Западна Европа. Неруснаците са много и в армията, и в администрацията на Романови, те са масово представени и в редиците на интелигенцията, а и в останалите прослойки на градското население, което, както се знае, е движещата сила на всяка модерна революция. Към посочените по-горе причини трябва да се добави и особеното положение на евреите в руското общество - те са третирани по-специално и заради своята религия, и заради безспорните си успехи в няколко сфери - финансите, търговията, предприемачеството, интелектуалната дейност, изкуствата. Ако прибавим и разрасналото се в началото на века черносотническо погромаджийство, лесно можем да разберем, че недоволството на евреите от несправедливостта на съществуващия в империята ред е основателно и с много по-висок градус, отколкото е руското недоволство.

Около националния характер на дейците, които осъществяват Октомврийската революция и по-специално около силното еврейско участие в следреволюционния политически елит през последвалите десетилетия са правени много спекулации. Многократно е била съживявана антисемитската идея за юдео-масонски заговор, целящ световно господство на евреите и унищожаване на християнската цивилизация. А подобни тези винаги лесно и охотно се възприемат от обикновените хора, които търсят обяснението за всички лични и обществени неуспехи и предпочитат да го намерят в някой враг[29]. Във връзка с дълбоко заседналото предубеждение на източноевропейците по отношение на евреите е добре да се споменат наблюденията както на евреи, така и на неевреи за това, кои евреи стават революционери. Според тях това са хора, които са се откъснали и вече не принадлежат към еврейската религиозна общност. Хора, които са повече революционери, като всички останали, отколкото са евреи[30].

Така или иначе още първите решения на новата власт показват, че тя се самовъзриема не толкова като национална, колкото се опитва да преодолее многопластовите несправедливости, наследени от империята. Революционната власт обаче се опитва да даде своето виждане и за международните проблеми, довели Европа и света до самоубийствена война. На тези две задачи са посветени първите решения, предложени от ръководството на болшевишката партия на Втория конгрес на съветите, свикан в навечерието на щурма срещу Зимния дворец и получил цялата власт още същата нощ след отстраняването на Временното правителство.

Декретът за земята[31], с който болшевиките на практика прилагат есерската програма, като първо национализират земята, а след това я дават на селските общини за разпределение и преразпределение. Това е жест, предназначен да осигури подкрепата или най-малкото неутралитета на огромното селско море в Русия към новата власт. Истински важният акт обаче е Декретът за мира[32] - това е и основната отлика на болшевишкото правителство от Временното на Ал. Керенски. Този акт има и изключително сериозни международни последици. В неговото разработване, приемане и реализиране играят голяма роля евреите болшевики, които са особено многобройни в оглавения от Лев Троцки народен комисариат по външните работи (НКВР).

Най-голямо непосредствено значение за международните отношения има фактът, че с Декрета за мира Русия излиза от войната и Антантата остава без източен съюзник, а Германия може най-после да съсредоточи усилията си само на западния фронт (вярно е обаче и друго - вече е късно крайният изход на войната да бъде променен). Вторият проблем е начинът, по който Русия излиза от войната - при какви условия, с какъв мирен договор с Централните сили. И накрая, макар и не на последно по значение място, стои заложеното в Декрета за мира виждане на болшевиките за бъдещето на международните отношения.

Всъщност Декретът за мира е първата цялостна програма за нов следвоенен ред, предложена от участващите в световната война велики сили - едва в началото на следващата, 1918 г., са провъзгласени известните "14 точки" на американския президент Удроу Уилсън и британското позиция, изразена от Дейвид Лойд-Джордж. Така болшевишкият Декрет за мира поставя началото, жалона, по който са принудени да се равняват западните демокрации и тази роля не може да му бъде отречена, дори и ако се отчете значителната доза пропагандно-политически текстове, с която той се отличава. Ключовите думи в болшевишкото предложение са "справедлив демократичен мир" и те трудно могат да бъдат отхвърлени. Следващото положение за мир "без анексии и без контрибуции" трудно може да се възприеме, тъй като то обезсмисля водената вече повече от три години война, а искането за "незабавно" прекратяване на войната е може би с най-силно пропагандно звучене. Също така звучи и текстът, че стремежът във войната "да се поделят между силните и богатите нации заграбените от тях слаби народности правителството смята за най-голямо престъпление срещу човечеството"[33].

В първия външнополитически документ, който се свързва и с името на наркома на външните работи Л. Троцкий фигурира и виждането за новите принципи на бъдещата съветска дипломация: "Правителството премахва тайната дипломация, като от своя страна изразява твърдото си намерение да води всички преговори напълно открито пред целия народ"[34]. Невъзможността да се води такъв род дипломация се доказва от външнополитическите акции на Съветския съюз през следващите години, но така или иначе отказът от тайната дипломация освен пропаганден ефект има и съвсем конкретен - обещаното в Декрета за мира публикуване на тайните договори на царската дипломация и на Временното правителство действително е осъществено. Този акт носи богата информация както за историците, така и за световната общност. Може би най-голяма заслуга за публикуването на тайните документи от архива на руското Министерство на външните работи има евреинът Иван Залкинд. Той е един от организаторите на НКВР, участва във външнополитическите мисии на Съветска Русия в Швейцария, Италия, Латвия, Турция, но най-вече заедно с Н. Маркин подготвя секретните дипломатически документи за печат.

Начинът, по който Съветска Русия напуска бойното поле, е свързан с големия спор, воден между Л. Троцкий и Вл. Ленин за преговорите с Германия и другите страни от Централните сили (Австро-Унгария, България и Турция) в Брест Литовск. Преговорите започват още през декември 1917 г., а начело на съветската делегация естествено е наркомът на външните работи Л. Троцкий. Когато чува условията, поставени от Германия, за да прекрати войната с Русия, Троцкий отказва да ги подпише. Те наистина са повече от тежки - от Русия се иска да се откаже от полските, литовските, латвийските и част от белоруските земи, в които трябва да влязат германски войски, освен това руските войски трябва да напуснат Украйна, Финландия и част от средноазиатските райони, Русия трябва да демобилизира армията си и да признае правителството на Украинската централна рада. Л. Троцкий не успява да получи отстъпки от германска страна и тогава издига знаменитата си формула: "Не водим война и не подписваме мир!"[35].

Тук обаче вижданията на двамата най-изтъкнати революционни лидери се разделят. Ленин смята, че мир трябва да се подпише на всякаква, дори и на толкова тежка цена. В спора между двамата надделява виждането на Ленин не толкова поради неговите доводи, колкото под напора на реалността. След като Троцки прекъсва преговорите германските войски подновяват настъплението си и не оставят на Съветска Русия друга възможност, освен да отстъпи. Тя е принудена да приеме поставените от Германия условия и на 3 март 1918 г. е подписан мирният договор. Патриотичната позиция на евреина Троцкий, който защитава руското национално достойнство, се оказва оборена от реалностите и връх взима прагматизмът на Вл. Ленин, който смята, че интересите на революцията трябва да се поставят по-високо от националните. Освен това Ленин е уверен, че унизителният договор няма да просъществува дълго, тъй като Германия е пред колапс.

След нормализирането на отношенията с бившите противници новата руска държава, превърнала се вече в съветска, започва да изгражда дипломатическа служба и да изпраща свои представители в чужбина. Специално внимание заслужава най-важната мисия - тази в Германия, която е оглавена от друг евреин революционер, превърнал се в дипломат. Става дума за Адолф Йофе, който в отсъствието на Троцкий оглавява руската делегация на преговорите в Брест-Литовск, а след мирния договор на 19 април 1918 г. заминава с дипломатическа мисия в Берлин. Съветската дипломатическа мисия в началото наброява 30 души, но постоянно расте, за да достигне в началото на Ноемврийската революция от 1918 г. в Германия до 80 души. А. Йофе привлича към сътрудничество много германски радикали и всъщност мисията му представлява съчетание между изпълнението на дипломатически и революционни задачи.

За по-малко от година А. Йофе успява да изпълни три цели на революционното руско правителство. Първата е да неутрализира влиянието на германските генерали, които смятат, че руската революция трябва да бъде задушена, втората е да окаже подкрепа на германските революционери и да съдейства на разпространението на революцията от Русия в Германия и третата - да събира сведения за развитието на Германия. И трите задачи са изпълнени блестящо. Благодарение и на дейността на този съветски дипломат революционер унизителният за Русия договор от Брест-Литовск престава да съществува още преди да е изтекла 1918 г. А успехът му в предотвратяването на германска военна акция срещу Съветска Русия се дължи и на умението му да влиза в контакт с германски делови и финансови кръгове, които успява да убеди в предимствата от търговски отношения с нова Русия пред идеите отново да се водят военни действия[36].

В редиците на новата съветска дипломация навлизат много евреи, не толкова защото ведомството е оглавено от Л. Троцкий, а тъй като руските евреи имат много добра подготовка по чужди езици, а и разполагат с отлични външни контакти. Към тези естествени предимства може да се прибави и умението на евреите да установяват не само политически, но и търговски и финансови връзки, умения, които се оказват изключително важни за утвърждаването на новата власт в Съветска Русия. В първите месеци и години след излизането на съветската държава на международната сцена професията неин дипломатически представител е не само трудна (тъй като тези хора трябва да се борят с предубежденията към революцията), но и опасна, най-вече заради терористичните акции на белогвардейците, претърпели поражение по време на гражданската война в Русия.

Сведения както за подозренията, които предизвикват новите съветски дипломати по света, така и за терористичните акции срещу тях има достатъчно. Така например през 1818 г. бъдещият министър на външните работи на СССР М. М. Литвинов (Макс Валах) не получава от британското правителство одобрение и е принуден да се върне в Москва, където се заема с изграждането на структурата на НКВР, докато през 1920 г. успява да получи одобрение за съветски пълномощен представител в Естония.

Характерна е съдбата на Вацлав Воровский, който през 1917-1919 г. е дипломатически представител на Съветска Русия в Скандинавските страни (Швеция, Норвегия, Дания) и там съумява да сключи няколко търговски сделки с Швеция. През 1918 г. той участва и в преговорите с Финландия, а през октомври 1920 г. е назначен за ръководител на руската икономическа делегация в Италия. Благодарение на неговата дипломатическа дейност на 26 декември 1920 г. Италия de-facto признава Съветска Русия. През 1922 г. В. Воровский участва в съветската делегация на една от най-важните за международното утвърждаване на Съветска Русия конференции - тази от април 1922 г. в Генуа. Докато работи по документите на следващата, Лозанска конференция, на 10 май 1923 г. той е убит от белоемигрант в Лозана. Въоръжено нападение е осъществено и срещу дипломатическия куриер Йохан Махмастал, който заедно с Т. Нете пренася дипломатическа поща през Латвия.

През първите години на съветската власт на дипломатическото поприще работят още много евреи: Лев Карахан, който е член и секретар на съветската делегация на преговорите в Брест-Литовск, после става заместник нарком, а от 1921 до 1923 г. е съветски представител в Полша; Иван Майский (Ляховецки) завежда отдела по печата на НКВР; Михаил Карский е дипломат в Литва, а после и в Полша; Вячеслав Менжинский е генерален консул в Берлин, където осигурява доставката на въглища за Петроград; Лев Михайлов (Елинсон) е съветски представител в Норвегия, по-късно в Туркменистан; Фьодор Ротщейн участва в преговорите за търговско споразумение с Великобритания през 1920 г., после е дипломатически представител в Иран; Евгений Рубинин е съветски дипломат в Туркменистан, а по-късно в Дания, Италия и Турция; Яков Суриц е съветски представител в Дания, Норвегия, Турция, Афганистан и Средна Азия; Борис Щейн е секретар на съветските делегации за конференциите в Генуа и Хага през 1922 г., в НКВР работи в търговско-политическия отдел и в отделите по проблемите на Полша, Прибалтика, Централна Европа, както и по международните въпроси; Константин Юренев (Кротовский) е представител на Съветска Русия последователно в Бухара, после в Латвия, Чехословакия, Италия, Иран, Австрия, Япония, Германия; Андрей Охтин (Юров) е дипломат в Монголия и Иран; Яков Ганецкий (Фюрстенберг) е член на съветската делегация при преговорите с Латвия и Полша, става дипломатически представител в Латвия, подготвя материалите за конференциите в Генуа, Хага и Лозана; Яков Давтян през 1919 г. е член на Руския червен кръст във Франция, а после работи в представителството в Естония, Литва, по-късно в Китай, Франция, Иран, Гърция, Полша; Иван Залкинд е съветски представител в Швейцария, по-късно изпълнява дипломатически поръчения в много страни от Европа и Азия, работи като консул в Константинопол, Лиепае (Латвия), Генуа, Милано; вече споменатият Адолф Йофе по-късно оглавява съветската делегация при преговорите за мир с Естония, Латвия, Литва, Полша, участва в работата на Генуезката конференция от 1922 г., в преговорите с Япония, ръководи съветската делегация на Чанчунската конференция за Далечния изток през 1922 г., дипломатически представител е в Китай и в Австрия.

Както личи от приведения списък само на някои от по-видните съветски дипломати евреи, те са използвани на широк фронт - от Западна Европа до Далечния изток, често пъти само за една година са били принудени неколкократно да сменят както заниманията си, така и географската точка, но при всички случаи представляват ядрото, което защитава по света правото на съществуване на новата държава. Те се борят за нормалното възприемане на Съветска Русия (после и на СССР) от останалия свят при изключително тежките условия на гражданска война и чуждестранна интервенция в Русия. Новите дипломати са принудени бързо да се преквалифицират, тъй като нямат по-раншен опит в дипломацията и трябва в ход да се учат да водят преговори, да трупат знания и опит, тъй необходими за успешна външна политика. През тези първи години професионалните революционери се трансформират в политици и дипломати, но навиците от предишната им дейност продължават да се проявяват и на новото поприще - дипломатите евреи на продължаващата да се разтърсва от конвулсии следреволюционна Русия пътуват по света и с допълнителната цел да събират сведения за противниците, да пропагандират тезите на революцията, да стимулират създаването на масови движения в защита на Съветска Русия (пример за това е международното движение "Долу ръцете от Русия"), да търсят различни източници и средства за помощ.

С имената и дейността на евреи се свързват още две значителни събития от вътрешния живот на Съветска Русия, които се отразяват и върху външния й облик. Първото от тях е въвеждането на т. нар. военен комунизъм. Инициатори и защитници на тази теза са "левите комунисти", които по време на преговорите от Брест-Литовск са против подписването на унизителния мир. През 1918 г. те се обявяват за национализация на промишлеността, за премахване на пазарните отношения и на паричното обръщение, за мобилизиране на работната сила. За разлика от тях през пролетта на 1918 г. Вл. Ленин се изказва за запазване на държавния капитализъм, теза, атакувана от "левите комунисти", между които личат имената на евреите Л. Троцкий, Ю. Ларин, Л. Крицман, К. Радек.

В реч, произнесена на 28 май 1918 г. Троцкий заявява буквално следното: "трудът, дисциплината и редът ще спасят Съветската социалистическа република"[37]. В стремежа към ускоряване на промените, към скок "в комунизма" се срещат усилията на "левите" болшевики и левите есери, а техните виждания намират благоприятен отзвук и сред революционизираните (или лумпенизирани) работници, на които много им се иска всичко да стане бързо и веднага. Под техния обединен натиск Ленин е принуден да отстъпи и през юни 1918 г. той подписва декрета за национализацията на промишлеността. Този акт променя не само условията и отношенията в Съветска Русия, но и нейния облик по света.

Според сериозните изследователи на феномена Октомврийска революция причината за въвеждането на "военния комунизъм" се крие в това, че революционерите недостатъчно познават икономическите науки и че им липсва организационно-управленски опит. Това е феномен на успялата революция, когато бойците на другия ден след нея се превръщат в управляващи, без на практика да са готови на това. Почти христоматиен пример за този феномен е Юрий Ларин, който претендира да бъде основен икономически капацитет, но един от неговите съвременници го описва като "смел кавалерист, който не познава препятствия при препускането на собствената му фантазия, жесток експериментатор, специалист по всички отрасли на държавното управление, дилетант във всички свои специалности"[38]. Но такава не е съдбата на всеки пламенен революционер с богата фантазия, получил неочаквано силата да реализира мечтите си?

Второто събитие е началото на червения терор. Той е официално обявен след няколкото атентата срещу видни дейци на съветската власт през лятото на 1918 г. На 30 август е застрелян ръководителят на петроградската ЧК евреинът Моисей Урицкий, а убиецът се оказва друг евреин - Л. Канегисер, който принадлежи към групата на народниците. Същия ден на излизане от митинг в завода на Михелсон е ранен тежко Вл. Ленин, като терористката се оказва отново еврейка - Фани Каплан (Фейга Ройдман), принадлежаща към партията на есерите[39]. Още през юли 1918 г. е убит друг виден болшевик евреин - В. Володарский, а есерска група в Москва под ръководството на А. Гоц прави планове за убийството и на Л. Троцкий[40]. Резултатът от този сблъсък между партиите, извършили революцията през октомври (болшевики и есери), е трагичното за цялото руско общество решение за започване на планомерен червен терор, което стряска света и до голяма степен предопределя нежеланието на германските социалдемократи (от ГСДП) да следват примера на Съветска Русия в хода на своята собствена революция, избухнала през ноември същата 1918 г.

Интересно е, че поводът за масовия болшевишки терор е даден от терористични акции на евреи, като в повечето случаи техните жертви също са евреи. Това обстоятелство допълнително засилва антисемитските настроения и в новата държава. Подозренията и омразата към тях е готова да припламне по всеки повод - и от едната, и от другата страна на барикадата, и от революционерите, и от контрареволюционерите. Най-релефно е представен този момент в един стих на еврейския поет - Игор Губерман:

За все на евреев найдется судья

За живость. За ум. За сутулость.

За то, что еврейка стреляла в вождя.

За то, что она промахнулась.

Пак през първите години на съветска власт в Русия е създадена още една организация, която повече от двадесет години е олицетворение на опитите на Съветския съюз да се меси в работите на другите страни и да получава данни за тяхното вътрешно развитие, което на свой ред поставя под въпрос нормалното възприемане на тази страна в международните отношения. Става дума за създаването на нов интернационал, според броенето в социалистическото движение трети по ред, но всъщност първи и останал единствен комунистически.

Третият, Комунистически интернационал е учреден в началото на март 1919 г. в Москва. И при него, както и при болшевишката партия процентът на участващите евреи е твърде висок. По-важно е обаче друго - какви задачи си поставя тази нова по характера си международна организация и с какви средства смята да ги постигне. Във връзка с това много важно е мнението, изказано от Роза Люксембург о повод идеята за създаване на комунистически интернационал. Роза Люксембург е еврейка, родена в онази част от полските земи, които влизат в територията на царска Русия, по-късно тя участва в създаването на Полската социалистическа партия, в оформянето на лявото течение в германското социалдемократическо движение и накрая заедно с Карл Либкнехт създава една от първите комунистически партии - ГКП (31 декември 1918-1 януари 1919 г.). Р. Люксембург и К. Либкнехт са убити по време на януарското работническо въстание в Берлин през 1919 г. от офицери монархисти. Те не доживяват до учредяването на новия интернационал, но още в подготвителната фаза Роза Люксембург предупреждава за опасностите, които ще дебнат новия интернационал, ако той се създаде в Съветска Русия, а не в някой от големите работнически центрове на Западна Европа.

Според Р. Люксембург определянето на Москва за център на Интернационала може да доведе до промяна в гледната точка върху международното работническо движение, до подмяна на акцентите, а оттам и на политиката на тази международна организация. Тя вижда, че проблемите на победилата болшевишка партия са съвършено различни от задачите, които стоят пред крайната левица в останалите европейски страни, руските условия също коренно се отличават от западноевропейските и ако вземе връх руската гладна точка, това може да откъсне ръководството на Комунистическия интернационал от вижданията и разбиранията на големите работнически маси, да му попречи да избере най-добрата стратегия и тактика в борбата за световна пролетарска революция. Тези опасения се сбъдват изцяло, а към тях трябва да прибавим и още едно - това, че благодарение на центрирането си в Москва Комунистическият интернационал (Коминтерн) постепенно се превръща в орган, подчинен изцяло на съветското държавно ръководство и оттам - в оръдие за реализиране на неговата политика.

При създаването си Третият интернационал е доминиран от революционери евреи, както е и с ръководството на съветската държава. Причините за това са подобни на онези, които обуславят голямото участие на евреите в руското революционно движение, но има и още една. Благодарение на продължилото много столетия разпръснато съществуване в много държави, без своя собствена, еврейската общност е много по-близо до мисълта за международна солидарност. Роля за това играе вероятно и фактът, че евреите имат близки в съседни и по-далечни страни, с които ги свързват по-силни връзки, отколкото със значителна част от населението на страната, в която живеят. Чувството за интернационализъм е по-присъщо на евреите, отколкото на останалите европейци, повечето от които разполагат с национална държава и са възпитавани в дух на патриотизъм, а често и на национализъм и дори шовинизъм.

Сред водачите на Коминтерна видно място заема Григорий Зиновиев, който от 1919 до 1926 г. е в ръководството му като председател на Изпълнителния комитет. Друг деец евреин е Карл Радек (Зобелзон), който работи и в ГСДП, но след неуспеха на Ноемврийската революция в Германия е в президиума на Коминтерна до 1923 г. Въпреки че ръководството на Коминтерна се състои от представители на различни комунистически партии, одобрените на Втория конгрес на Коминтерна през 1920 г. 21 условия за членство създават строго централизирана и дисциплинирана организация, в която за руските евреи в ръководството не е трудно да налагат решенията на болшевишката партия на останалите компартии. Коминтернът като международен съюз на партии се оказва подчинен на Москва във всяко отношение - политически, географски, тактически. Единственото, което остава непроменимо, е идеята, обоснована най-пълно от Л. Троцкий, за стимулиране на световната пролетарска революция.

И тук е моментът да бъдат представени някои от тези виждания на болшевишкия лидер Л. Троцкий, защото без формално да ръководи Коминтерна той е неговият идеолог. В реч, произнесена на 11 април 1924 г. в Тифлис, но посветена на европейската революция, Л. Троцкий описва как вижда възможностите на СССР да влияе върху европейските дела: "На английските промишленици, на английския народ са им нужни нашите полета, нашите гори, нашето жито, нашите суровини, а на нас ни трябват техния капитал, тяхната техника. Съюз на работническото правителство на Англия с нас би било здрава юзда за буржоазна Франция и тя не би могла повече да безчинства в Европа и да я разорява. Така ние заедно с работническа Англия можем да помогнем на Европа да намали бремето на въоръженията и бихме се приближили до създаването на работническо-селски Европейски съединени щати, без които Европа я заплашва неминуем икономически и политически упадък"[41]. Ясно личи как при него се преплитат двете идеи - първата е за обединението на Европа по модела на Съединените щати, но на лява политическа основа, а втората - за променените възможности това да стане не по пътя на пряк износ на революция, както е в края на Първата световна война, а с помощта на контактите и въздействието върху левите правителства в Европа. В случая става дума за първото лейбъристко правителство на Рамзи Макдоналд във Великобритания, което обаче не успява да просъществува дори и година. А в свалянето на първото лейбъристко правителство немалка роля изиграва един фалшификат, свързан с името на ръководния деец на Коминтерна евреина Гр. Зиновиев[42].

Пак по същото време Л. Троцкий лансира и друга своя идея. Този път той обръща поглед на изток, към започналото националноосвободително движение на азиатските народи, в което вижда възможност да се поеме центъра на тежестта на революцията. Надеждата на Троцки е, че революцията от Изток ще раздвижи и заспалия Запад: "И тогава ще се окаже, че ако е било необходимо десетилетно капиталистическо развитие на Англия, за да може с помощта на този фактор да се изправи на нокти нашата стара Русия и стария Изток, то после ще е необходима революцията на Изток, за да може, като се върне в Англия да пробие и разбие, ако трябва, някои дебели черепи и да даде тласък на революцията на европейския пролетариат"[43].

Най-ясното заявление за задачите, поставени пред Коминтерна, можем да намерим отново в един доклад на Троцкий от 15 февруари 1926 г.: "Да обедини Европа може само победоносният пролетариат. Където и да започне революция, с какъвто и темп да се развива, икономическото обединение на Европа е първата необходима предпоставка за социалистическото й преустройство. Това вече Коминтернът веднъж провъзгласи през 1923 г.: да се изгонят онези, които раздробиха Европа, да се вземе властта в раздробена Европа, за да се обедини Европа, за да се създадат Европейски съединени щати"[44]. И Коминтернът наистина се опитва да изпълни тази програма с помощта на подразделенията си по цял свят, но условията за реализиране й изчезват с установяването на следвоенната стабилизация. Единственият ефект от революционните действия е, че недоверието както към Коминтерна, така и към Съветския съюз се задълбочава още повече, тъй като в очите на Запада двете с право са възприемани като едно и също нещо.

В началото на 20-те години болшевишката партия изгражда системата за контрол не само върху вътрешната и външната политика на Съветския съюз (създаден в края на 1922 г. с обединяването на шест съветски републики, разположени в границите на бившата Руска империя), но и върху дейността на компартиите из цял свят. С тяхна помощ СССР се опитва да играе световна роля, като продължава да издига лозунга за световна пролетарска революция. Този период обаче съвпада с налагането на грузинеца Йосиф Сталин (Джугашвили) начело на болшевишката партия, който се отказва от едни тенденции в тогавашната политика на Ленин (НЕП-а), а подкрепя и продължава други (терора, като го използва за коренната трансформация на обществото, осъществена с помощта на две ленинови идеи - колективизацията на земята и индустриализацията).

Руските евреи под властта на Сталин

След смъртта на Ленин през януари 1924 г. започва борба за неговото наследство. В болшевишката партия разделенията и фронтовете между потенциалните му наследници непрекъснато се променят. Вътрешнопартийната борба придобива и етнически характеристики, които отразяват настроенията в съветското общество. Интеграцията на евреите в обществото (благодарение на ликвидирането на предишните ограничения), съчетана с трудностите, изживявани населението, засилва антисемитизма. Лишенията, гладът, политическите репресии, разрушаването на традиционните норми на живот в очите на съветските граждани започват да се асоциират с дейността на евреите-болшевики. Опитът за нормализация, осъществен в годините на НЕП-а след 1921 г., не намаляват, а задълбочават тази тенденция - активността на евреите-предприемачи предизвиква допълнително отчуждение и неприязън. За руснака или украинеца евреинът се асоциира с лихвар или търговец. А наличието в съветския държавен и икономически апарат на значителен брой евреи поражда увереността, че само те са спечелили от революцията[45].

Върху тези настроения гради Й. Сталин плановете си за отстраняване на най-влиятелните фигури, които по стечение на обстоятелствата са и евреи - Л. Троцкий, Гр. Зиновиев, Л. Каменев. Благоприятно за Сталин обстоятелство е, че Л. Троцкий, а и останалите двама, са така уверени в своята популярност, че са склонни да се борят за наследството и помежду си. Така с помощта на двамата - Гр. Зиновиев и Л. Каменев, Й. Сталин успява да отстрани Л. Троцкий като претендент, а после му е по-лесно да се справи с останалите двама, които разбират грешката си и се солидаризират отново с Троцки, но вече е късно. На ХVI конгрес на партията през 1925 г. евреите в общи линии са отстранени от ръководството на болшевишката партия.

От този момент Л. Троцкий се превръща в критик на официалната политика. Интересно е колко бързо се избистря погледът на този без съмнение талантлив мислител и политик след като напуска властта и може да погледне отстрани  сътвореното и с неговите собствени усилия в Съветския съюз и в световното комунистическо движение.

След като през 1929 г. Л. Троцкий е изгонен от страната, където е осъществил и наложил, включително и със сила (като пръв организатор и ръководител на Червената армия), съветската власт, той прави критичен анализ на станалото след октомври 1917 г. и достига до горчиви констатации. Заглавието на книгата "Предадената революция" (1936 г.) изразява убедеността му, че нещата са тръгнали в погрешна посока по-късно, след като е бил отстранен от властта, но това едва ли може да скрие горчивината на общите констатации. Като прави сравнение между СССР и напредналия капитализъм Троцкий отчита, че държавата, която и той е създал, все още не може да се справи с "онези технически и производствени задачи, които отдавна е разрешил напредналия капитализъм". Затова Троцкий отказва правото на Сталин да обяви социализма (както е записано в конституцията от 1936 г.), а определя, че СССР се намира в период "подготвителен или преходен от капитализма към социализма". Още по-критичен е той при оценката си за външната политика на СССР. Според него проблемът се е родил след като през 1924 г. неговата идея за "международната революция" е заменена от сталиновата идея за изграждане на "социализма в отделна страна". Това е моментът, когато революционната власт се е превърнала в бюрократична.

Доста по-трезв е и новият поглед на Троцкий върху Коминтерна: "Бюрокрацията обаче и не помисли да ликвидира връзката си с Коминтерна, тъй като това неминуемо щеше да го превърне в опозиционна международна организация с всички произтичащи от това неблагоприятни последици за съотношението на силите в СССР. Обратно, колкото по-малко политиката на Кремъл запазваше стария си интернационализъм, толкова по-здраво управляващата върхушка стискаше в ръцете си кормилото на Коминтерна. Със старото име той вече трябваше да служи на нови цели. За новите цели обаче бяха необходими нови хора. От есента на 1923 г. историята на Коминтерна е история на пълното обновление на неговия московски щаб и щабовете на всички национални секции чрез серия от дворцови преврати, чистки отгоре, изключвания и т. н. И днес Коминтернът представлява съвършено покорен и винаги готов за всеки зиг-заг апарат на служба на съветската външна политика."[46]

Непримиримата критичност на Троцкий към политиката на Сталин има лична мотивация, но може би това му помага в анализа. Не бива да забравя и фактът, че тези констатации са направени от Троцкий в емиграция, далеч от въздействието на съветската действителност, гледана с очите на участващ в управлението на държавата. А страничната позиция често избистря погледа.

Интересна е критичната реакция на Троцкий и при приемането през 1934 г. на Съветския съюз в международната организация, създадена след Първата световна война за защита на следвоенния ред - Обществото на народите. Този акт е възприеман като голям успех на съветската дипломация, тъй като с него Съветският съюз е признат не само като държава, с която трябва да се поддържат търговско-икономически и политически връзки, но и като европейска страна, чиито усилия могат да се използват за поддържане на световния мир. При това постигането му е свързано с името на друг евреин - Максим Литвинов, който от 1930 г. е нарком на външните работи. То е плод на голямото активизиране на Съветския съюз в движението на разоръжаване и за мир.

На 31 август 1928 г. Съветският съюз се присъединява към "Пакта Бриан-Келог", според който войната трябва да бъде изключена като средство за уреждане на международните отношения. СССР е и сред най-дейните участници в международната конференция по разоръжаването (1932-1935 г.) в Женева. Той е вносител на най-радикалната програма за пълно и общо разоръжаване, която по-скоро изразява претенциите на победените в Първата световна война страни към западните демокрации и те да се разоръжат, отколкото дава някаква надежда, че общо разоръжаване може да бъде постигнато. В подготовката на документите и на съветската позиция на Женевската конференция по разоръжаването стои друг евреин дипломат - Борис Щейн.

Позициите на Съветския съюз в международните отношения през 30-те години показват, че тази държава се връща на международната арена вече не като революционна сила, а като велика държава, наследничка на традициите на Руската империя. Тази еволюция може да се определи и като плод от виждането на Сталин за мястото и ролята на СССР. Грузинецът се оказва по-малко революционер, отколкото великоруски държавник и по това коренно се отличава от революционерите евреи. Точно тук се съсредоточава острието на критиката на Троцкий, който вън от властта и от Съветския съюз продължава да бъде революционер. Затова той смята, че влизането на СССР в Обществото на народите е политическа грешка, че то поставя тази "революционна" държава редом с останалите "буржоазни": "Влизането на СССР в ОН... в действителност е приемливо за буржоазията само в резултат на крайното отслабване на революционната опасност и не е победа за СССР, а капитулация на термидорианската бюрокрация пред изцяло компрометираното женевско учреждение"[47].

Революционният патос на Троцкий от 30-те години остава непроменен в сравнение с първите следреволюционни години, той е готов откровено да признае направеното за предизвикване на нови революции и дори смята, че отказът от тази политика е грешка: "Ние не веднъж провъзгласявахме задължението на пролетариата на победилата страна да помага потиснатите и въстаналите класи, при това не само с идеи, но, ако е възможно, и с оръжие. Ние не се ограничавахме само със заявления. Ние помогнахме на времето с военна сила работниците от Финландия, Латвия, Естония, Грузия. Ние направихме опит да подпомогнем въстанието на полския пролетариат с похода на Червената армия към Варшава. Ние изпращахме организатори и командири в помощ на въстаналите китайци. През 1926 г., ние събрахме милиони рубли в полза на британските работници. Сега всичко това се оказва недоразумение"[48].

Всъщност в противопоставянето Троцкий-Сталин се сблъскват двете виждания за международната роля на Съветския съюз. Според Троцкий СССР има право на съществуване само като център и стимулатор за световната пролетарска революция, докато за Сталин интересите на държавата са по-важни от интересите на революцията. Интересно е, че своята теза Сталин осъществява с помощта на твърде много евреи, които продължават да работят във външнополитическото ведомство и да обосновават новия курс на външната политика. И това става при положение, че след  утвърждаването на Сталин в партийното ръководство започват да се променят условията за съществуване на евреите в Съветския съюз. За евреите е закрит достъпът до повечето от престижните висши училища, между които са Институтът за международни отношения, Дипломатическата академия, Институтът за външна търговия, а за другите вече негласно (за разлика от дореволюционна Русия, когато това е официално регламентирано) е прокарана процентна норма за прием на евреи[49]. Тази проява на ксенофобия (във вида й юдофобия) обаче в периода до Втората световна война не води до планомерно отстраняване на евреите от вече заеманите постове във външнополитическата администрация.

И по времето на Сталин продължават да работят, сега вече за утвърждаването на Съветския съюз като голяма и силна европейска държава, много евреи: Максим Литвинов продължава да бъде дипломат номер едно, през 1933 г. той провежда преговорите с новоизбрания американски президент Франклин Д. Рузвелт, които завършват с установяването на дипломатически отношения между двете гигантски държави; Лев Карахан е заместник първо на Г. Чичерин, през 30-те години  - на М. Литвинов, а от 1934 до 1937 г. е съветски представител в Турция; Соломон Лозовски става заместник нарком на външните работи непосредствено преди войната и остава такъв до 1946 г.; Иван Майский е съветски дипломат от висок ранг във Великобритания, Япония, Финландия, а в решителния период - 1932-1943 г. е посланик в Лондон, след което също до 1946 г. е и заместник министър на външните работи; Яков Малик навлиза в дипломатическата работа именно в предвоенните години - от 1937 г. е в НКВР, а в периода от 1939 до 1946 г. работи в Япония; Михаил Карский завежда западния отдел на НКВР, от 1930 до 1936 г. е съветски представител в Литва, а през 1937 г. - в Турция; Евгений Рубинин през 1928 г. се завръща от чужбина, но продължава да заема висок пост в НКВР като заместник завеждащ трети западен отдел, а през 1935 г. заминава като съветски представител в Белгия, после и в Люксембург; Особено любопитно е мястото на Яков Суриц, който след като през 1934 г. се завръща от Турция заминава като съветски представител в Германия след като Хитлер вече е дошъл на власт и остава там до 1937 г., едва през 1937 г. е изпратен във Франция, където остава до нейното военно поражение през 1940 г.; Борис Щейн служи във Финландия (1932-1934 г.), но в най-горещия за международните отношения отрязък от време - 1934-1939 г. е не къде да е, а във фашистка Италия и едва през 1940 г. се оттегля на преподавателска и научна работа във Висшата дипломатическа школа към НКВР; Константин Юренев (Кротовский) също е на възлови постове в антикоминтерновски държави - от 1927 до 1933 г. е съветски представител в Австрия, от 1933 до 1937 г. - в Япония, а през 1937 г. е изпратен дори в Германия; Александър Минкин прекарва 30-те години като съветски представител в Уругвай; Андрей Охтин (Юров) е в Монголия; Яков Давтян също е съветски представител през 30-те години в Гърция и Полша; Фьодор Ротщейн, макар и да не е на дипломатическа служба, продължава да се занимава с важна пропагандна дейност, между другото е в главната редакция на Большая советская энциклопедия; Исаак Минц преподава съвременна история не само в Московския университет, а и във Висшата партийна школа.

Горните данни позволяват да се прецизира еволюцията на сталиновия антисемитизъм. Той се проявява за първи път по време на борбата за лениновото наследство, когато трябва да се справи с евреите - негови претенденти в ръководството. Сталин се оказва по-умел в боравенето с вътрешнопартийните механизми и успява да раздели противниците си - да противопостави Гр. Зиновиев и Л. Каменев на Л. Троцкий, а след както го отстранява, да се справи и с тях. През първата вълна на сталинските чистки през 30-те години те са осъдени по различни обвинения - през 1935 г. Л. Каменев получава 5 години затвор, а на следващата вече - и смъртна присъда, пак през 1935 г. Гр. Зиновиев е обвинен в съучастие в заговора и убийството на С. Киров и е осъден на 10 години затвор, но следващата година отново е съден и вече екзекутиран, през 1927 г. К. Радек е изключен от болшевишката партия с обвинение, че е подкрепял Троцки, интерниран е в Урал, и въпреки че по-късно се съгласява да участва в написването на съветската конституция от 1936 г., това не го спасява от процес през 1937 г., когато получава присъда от 10 години затвор, равнозначна в тогавашния СССР на смъртна присъда. Репресиите срещу евреите в тези случаи са прикрити от борбата за власт между различни фракции и групи в ръководството, те нямат открито антисемитски характер, но заиграват с масовите подозрителни настроения към евреите.

Истински антисемитизъм Сталин може да си позволи едва след като решава да извърши остър завой във външнополитическата ориентация на СССР в навечерието на Втората световна война - от западните демокрации към нацистка Германия. Още преди непосредствените преговори за сключване на пакт за ненападение (реализирани с посещението на Йоахим фон Рибентроп в Москва и подписването на Германо съветския пакт за ненападение от 23 август 1939 г.), Сталин извършва предварителна подготовка. Предстоящият завой е причината за замяна на съветския нарком на външните работи евреин (М. Литвинов) с руснака Вячеслав Молотов (Скрябин), а и за преместването на дипломатите евреи в други европейски страни. Тези смени обаче все още нямат антисемитски характер, защото Литвинов не е преследван, а само е преместен и услугите му продължават да се ползват. Същото се отнася и за другите евреи дипломати. Промяната се състои в това, че официалната борба срещу антисемитизма, поне формално провеждана преди това, сега отслабва. В периода на приятелството Сталин-Хитлер (1939-1941 г.) в съветската преса не се допуска споменаване на антисемитските прояви в Германия, докато по същото време в самия Съветски съюз са закрити еврейските училища и започва преследването на еврейската интелигенция, олицетворение на което е трагичната съдба на големия руски поет от еврейски произход Осип Манделщам, унищожен през 1938 г.

Съвсем друг характер има сталиновият антисемитизъм след края на Втората световна война, донесла на Съветския съюз успех. Невероятно трудната победа осигурява на Сталин висок международен престиж, тя връща СССР в числото на великите държави, като при това му дава такова влияние, каквото Русия не е имала никога по-рано. Светът става биполярен - единият полюс без съмнение е евразийският Съветски съюз, а другият - Съединените щати. Европа за първи път се оказва зад първата линия, а резултат от това е нейното разделяне на сфери на влияние между двете свръхдържави.

Безспорно основна заслуга за новата следвоенна роля на Съветския съюз има съветската армия, която извоюва победата по бойните полета на Европа. Тя се оказва единствената сухопътна армия в света, която може да се справи с най-добрата - германския вермахт. А цената, с която е заплатена победата е невъобразима както в човешки, така и в материални измерения и по фронтовете, и в тила. Не бива да се пропускат заслугите и на съветската дипломация. В годините на Втората световна война в нея продължават да работят добилите вече богат опит и умения дипломати евреи, макар че са изтеглени на по-задни позиции.

Налагането на водещата роля на Съветския съюз на международната арена не става без усилията на М. Литвинов като заместник нарком на външните работи и преди всичко като съветски посланик в другата суперсила - САЩ (1941-1943 г.) и в Куба (1942-1943). В годините на войната С. Лозовски също е заместник нарком на външните работи, като едновременно с това е и ръководител на изключително важното пропагандно звено - Совинформбюро. И. Майский прекарва войната като посланик в Лондон, но задачите му не се свеждат само до урегулирането на отношенията с правителството на У. Чърчил. Те са много по-широки - И. Майский контактува и с многобройните емигрантски правителства, намерили в Лондон приют след след германската окупация на Източна Европа. Отношенията Съветски съюз - Източна Европа придобиват огромно значение след войната, но началото им е поставено именно в Лондон от И. Майский. Той участва и в последните конференции на "тримата големи" - в Ялта и Потсдам през 1945 г. Яков Малик пък е посланик в друг невралгичен пункт - Токио, а от запазването на мира с Япония до края на войната в Европа е зависела и победата на Източния фронт. След войната той става съветник в Съюзния съвет за Япония. Яков Суриц продължава външнополитическата си дейност, макар и вече в рамките на НКВР. А Валериан Зорин, друг дипломат от еврейски произход, прави първите си стъпки на това поприще именно в годините на войната - той става завеждащ четвърти европейски отдел в НКВР.

Победата, извоювана с толкова усилия и то особено след като през втората половина на 1941 г. изглежда непостижима, дава нова увереност на Сталин в правилността на провежданата от него великодържавническа политика. Още в годините на войната той прибягва към старите изпитани от царската династия средства за мобилизиране и консолидиране на обществото - търси опора в православната църква, преселва народи, които му изглеждат опасни за сигурността, обръща се към дремещия руски национализъм[50]. Традиционният антисемитизъм в Русия е доста близко до този кръг от средства. Но точно в тази война той изглежда неприложим - именно Хитлер, основният противник, се опитва да реализира "окончателно решаване" на еврейския въпрос и това изключва възможността Сталин да действа откровено антисемитски.

Не могат обаче да се скрият някои факти. Нацистите успяват тотално да унищожат украинските евреи, като първият голям удар срещу тях е реализиран още през есента на 1941 г. Причините за това са най-малко две - първо, защото съветската власт не проявява особено старание да евакуира еврейското население и второ, защото не предупреждава евреите каква съдба ги очаква[51]. Само за два дни в края на септември 1941 г. в Бабий яр край Киев са избити 33 хил. евреи, а в цяла Украйна са унищожени приблизително 850 хиляди. Следващият проблем се отнася до съучастието на местното окупирано население в кампанията по унищожението на съветските евреи - избита са милион и половина евреи, което според наблюдатели и историци не би могло да стане без помощ на място, за това говорят и антиеврейските погроми в краткото време между отстъплението на съветската армия и идването на хитлеристите[52].

За откровен антисемитизъм в Съветския съюз може да се говори едва след началото на студената война между бившите съюзници от Антихитлеристката коалиция. От една страна влошаването на отношенията със западните демокрации развързва ръцете на Сталин да действа без да се съобразява с международния контрол, упражняван от американските и британските представители в различните съвместни органи и организации. Другата, вероятно по-важна причина за антисемитската вълна, заляла СССР и Източна Европа през последния период от живота на Сталин, е неговата подозрителност към всичко, което не се поддава на пълен контрол. Оживява старата идея за "космополитизма" като негативен двойник на интернационализма. В сталиновото разбиране интернационализъм означава служене на интересите на Съветския съюз, докато космополитизъм е служене на външни на държавата сили. Възраждат се подозренията към всеки, който има роднини, познати или просто връзки в чужбина, силите за сигурност бързо поставят такива хора в графата враг, шпионин и предател.

По ирония на историята съмненията на Запада в Коминтерна като международно оръдие за провеждане на съветска политика сега са обърнати наопаки в Съветския съюз като на съветските евреи започва да се гледа като на членове не световна заговорническа организация, разпростряла пипала навсякъде по света. Как се отразява тази нова тенденция на външните отношения на СССР?

Всъщност една от големите следвоенни придобивки за Съветския съюз, които го превръщат от уникална сила в лидер на международен блок (Източният) е контролът, който той получава върху източноевропейските страни. За да постигне пълно господство там Сталин си служи с местните комунистически партии, които пренасят съветския модел на общество, а Съветският съюз само наблюдава този процес. И понеже в източноевропейските компартии броят на евреите също е значително по-висок, отколкото е делът им сред населението, Сталин се възползва точно от техните услуги за овладяването на властта до 1948 г. Това вероятно е и една от причините вълната на съветски следвоенен антисемитизъм да се забави до края на 40-те години.

Що се отнася до СССР началото на откровения антисемитизъм може да се определи лесно - 1946 г. През тази година започва отстраняването от външнополитическото ведомство на евреите дипломати - тогава в оставка излиза М. Литвинов, само до тази година е заместник министър и С. Лозовски, същата е съдбата и на И. Майский, Яков Суриц напуска ведомството едва през 1948 г., но може би защото от 1945 г. е в далечна Бразилия, Евгений Рубинин, Борис Щейн също напускат активната дипломация и стават преподаватели. Все пак отстранените от дипломацията евреи не са репресирани, а са изпратени или в пенсия, или на научна работа. Тенденцията е обща за всички сфери на обществения живот в СССР, но разбира се има и изключения - пътя си в дипломацията продължава Яков Малик, а по него тепърва тръгват Лев Менделеевич, през 1945 г. Валериан Зорин е изпратен посланик в Чехословакия, на която й предстои най-дълъг и нелек път до налагане на съветския модел.

Със задълбочаването на студената война шпиономанията става все по-масова (при това тя засяга не само СССР, а цял свят - в САЩ проявлението й е макартизмът) и това позволява на Сталин да превърне антисемитизма в държавна идеология - закрити са всички еврейски организации, театри, издателства, водещите дейци на еврейската култура са арестувани и разстреляни. Започва кампания за изключване от партията и изгонване от научния и обществения живот на евреите и неевреите "космополити". При това често това става и с помощта на евреите, близко до властта[53]. Въведени са жестоки ограничения при наемането на евреите на работа и в учебните заведения. Но това не става със закон, както е в царска Русия, а със специални разпореждания, които не са публикувани, а са получавани до инстанциите по служебен път - с помощта на закрити писма, инструкции, поверителни разговори.

За евреите остава тясната възможност да живеят необезпокоявани в Еврейската автономна област, която обаче е разположена далеч от европейската част на СССР - в Хабаровския край и има за цел по-скоро да обособи евреите далеч от центровете на властта. Автономната област е разположена върху 36 хил. кв. км. и е населена едва от 195 хил души със столица Биробиджан. Като се има предвид, че през 1979 г. в Съветския съюз живеят 1 млн. и 811 хил. евреи[54], ясно е, че Еврейската автономна област не е предназначена да реши проблема. Рязкото намаляване на броя на евреите, които живеят в Русия в сравнение с края на ХIХ в. се дължи както на периодичното им унищожаване при погромите (само по време на гражданската война в Украйна от бялата Доброволческа армия са избити между 35 и 50 хил.[55]), но най-вече през Втората световна война, така и на постоянната емиграция, особено след създаването на Израел.

Проблемът със създаването на Израел пряко засяга Съветския съюз - той е сред реализаторите на тази идея. Нещо повече, след като световното еврейство най-после получава собствена държава, официалната политика на съветския блок (тъй като това се отнася и за останалите източноевропейски страни) е да се стимулира изселването на евреите в Израел с надеждата, че това ще го превърне в поредната комунистическа страна. Това не става по много причини - и защото евреите вече са опитали "сладостите" на комунизма, и защото при острата съпротива на арабските държави са принудени да се грижат повече за военното утвърждаване на Израел, и защото получават по-сигурен и богат съюзник в лицето на Съединените щати. Така или иначе създаването на Израел се превръща в допълнителен проблем за СССР, тъй като съветските евреи получават външно отечество, а и от отношението към Израел като държава и към евреите като дипломати започва да се отразява върху политиката с арабските държави.

Според признанието на първия голям съветски реформатор Никита Хрушчов охлаждането на отношенията между Съветския съюз и възникналия и със съветско съгласие Израел се дължи на няколко причини. Първата и най-важната е, че според съветското ръководство "по това време Израел вече играеше ролята на агент на американския империализъм в Близкия изток, а ние не искахме да отблъснем арабите, искахме да ги привлечем, затова държахме Израел на разстояние"[56]. И това е съпроводено с признание за демократичността и добрата организация на тази държава. Съществува обаче и личен проблем. Първата израелска представителка в Москва е Голда Меир, която е родена в Одеса и живее в Русия до шестгодишна възраст, когато родитеите й емигрират в Съединените щати. Тъй като добре знае руски език Голда Меир бързо създава в Съветския съюз силна и влиятелна в съветското общество група около новото израелско посолство. Подобна активност не може да бъде толерирана от ксенофобски настроения Сталин и в крайна сметка Голда Меир е изгонена от Москва, което залага студенина още в началото на двустранните отношения[57].

В края на живота на Сталин се разгаря поредната антисемитска вълна. През януари 1953 г. е изфабрикувано делото на девет лекари, шест от които са евреи. Арестуваните са обвинени в държавен заговор за убийство на ръководителите на партията и държавата. Инспириран е "гневът на народа", който трябва да създаде отдушник: всички неуспехи на властите и лишенията от следвоенните години да се прехвърлят върху евреите. Пак по същото време с участието на съветски "съветници" в органите за сигурност на страните от Източна Европа започват чистки в компартиите, като евреите са в центъра на мишената - най-известният процес от този род е в Чехословакия, при който са съдени 14 видни дейци на ЧКП, 11 от които са евреи начело с бившия генерален секретар на партията Рудолф Слански и външния министър Владимир Клементис. Западната реакция на новите антисемитски акции е изцяло негативна, особено като се има предвид и моралното сътресение, преживяно от човечеството след разкритията за нацисткия холокост.

Смъртта на Сталин на 5 март 1953 г. спасява голям брой евреи както в Съветския съюз, така и в другите просъветски източноевропейски страни от трагична съдба. Преследванията са спрени, но подозренията към евреите остават и се събуждат при всеки по-остър момент от следвоенната история. Що се отнася до дипломацията на Изтока, тя не може да мине без евреите, тъй като те притежават естествени предимства като добри езикови умения, бърза адаптация в чужди условия, отвореност за света и други.

Руските евреи през дългия период на излизане от сталинизма

Смъртта на Сталин спира подготвяната депортация на евреите в Далечния изток и в Сибир, но не ги реабилитира социално и морално[58]. Запазва се процентната норма при приемането им на работа и във висши училища, а не е възстановена и дейността на еврейските училища, театри и издателства. Все пак те получават право на професионално развитие в дипломацията и тези, които са на дипломатически постове не само ги запазват, но и получават правото да защитават интересите на Съветския съюз на възлови места. Яков Малик след като в последните години от живота на Сталин е бил постоянен представител на СССР в ООН, от 1953 до 1960 г. е съветски посланик в Лондон, а после в продължение на 20 години (1960-1980 г.) - заместник министър на външните работи и отново представител в ООН и в в нейния Съвет за сигурност (1967-1976 г.). От дейността на Я. Малик на международната арена не може да се пропусне един изключително интересен случай в средата на 1950 г. Тогава Съветският съюз бойкотира заседанията на Съвета за сигурност в знак на протест, че там продължава да присъства представител на чанкайшистки Тайван, вместо да бъде заменен от пълномощник на континентален (вече народнодемократичен) Китай. В същото време обаче започва конфликтът между Северна и Южна Корея, при който Южна Корея иска намесата на силите на ООН. Такава резолюция действително е приета, тъй като Я. Малик не присъства на заседанието на Съвета за сигурност и не използва съветското право на абсолютно вето. Резултатът е, че Корейската война формално се води между Северна Корея и силите на ООН, въпреки че по същество войските са американски. Въпреки разнообразните интерпретации на случая, със сигурност може да се твърди едно, че и за СССР подготовката на севернокорейската акция е изненада, тъй като в противен случай Я. Малик би прекратил бойкота си и не би допуснал резолюция в подкрепа на Южна Корея да мине през Съвета за сигурност.

Виталий Логинов в края на 50-те години работи също в Лондон, а през 60-те е посланик в Австрия. Лев Менделеевич през 50-те и 60-те години работи в Министерството на външните работи като завежда отдела за Латинска Америка, но през 1968 г. става заместник на постоянния представител на СССР в ООН, от 1970 до 1984 г. е посланик за специални поръчения, а след това става съветски посланик в Дания. Пак през 60-те години започва своята научна и публицистична дейност, свързана с проблемите на Близкия изток, бъдещият министър на външните работа на Русия Евгений Примаков. В може би най-важният за съветско-китайските отношения период 1953-1959 г. посланик там е Павел Юдин. Валериан Зорин на свой ред е съветски представител във ФРГ (1955-1956 г.), заместник министър на външните работи (1956-1960 г.), за три години е постоянен представител на СССР в ООН и в Съвета за сигурност (1960-1963 г.), а във втората половина на 60-те година е и посланик във Франция.

След като Никита Хрушчов успява да се пребори за властта, в Съветския съюз започват дълбоки вътрешни и външнополитически промени. Към десталинизация се прибавя и повратът във външната политика на СССР - разведряването. Хрушчав лансира идеята, че е възможно избягването на нова война и започва активна дейност по "размразяването" на отношенията между Изтока и Запада. Съветските акции имат и пропаганден характер, но са съпроводени и с реални постижения. Тогава, на 14 февруари 1958 г., е предложена и идеята на полския външен министър Адам Рапацки (от еврейски произход) за създаване на безядрена зона в Централна Европа (Полша, Чехословакия и двете Германии). Предложението е отхвърлено от Великобритания и САЩ, защото запазва предимството на Източния блок в конвенционални оръжия, но то изиграва роля в процеса на разведряване. Тази акция показва как СССР може да се възползва от своите нови съюзници.

В началото на 60-те години след първата вълна на десталинизация, осъществена от Хрушчов, в СССР се провеждат редица "икономически процеси", които са широко отразявани в пресата. Евреите не са нито единствените, нито главни участници в нелегалния бизнес, но съветската пропаганда ги използва за антисемитски настроения. По вестниците евреите обикновено се представят като разхитители на държавната собственост, икономически диверсанти, спекуланти, взимащи подкуп и притежаващи валута[59].

В Шестдневната война в Близкия изток през 1967 г. Съветският съюз подкрепя арабите, но те претърпяват поражение от Израел. Тогава в Източния блок започва системна антиизраелска пропаганда, която има и вътрешни антисемитски проекции. Пресата започва настъпление срещу "световния еврейски заговор". Внушава се връзката на ционисткото движение с инакомислието, дисидентите и антисъветизма. Съветският евреин се превръща в помагач на империализма и идеологически диверсант. В тази атмосфера през март 1968 г. в Полша стават сблъсъци между студентите и интелигенцията (предимно с еврейски произход) от една страна и властта от друга, които завършват с отстраняване на евреите от партията, културните институции и администрацията (Адам Рапацки също напуска поста си на външен министър) и с поредната емигрантска вълна към Израел. Полските мартенски събития подклаждат антисемитизма в целия Източен блок.

Във външната политика на СССР вътрешният антисемитизъм помага при засилването на влиянието във важния световен регион - арабския. При това разрешението за емиграция на евреите от Съветския съюз се използва като разменна монета в отношенията със Запада.

Съветският антисемитизъм продължава и през 70-те години. Денационализираното, образовано еврейско население е важна социална опора на болшевиките в началните периоди от съществуването на СССР, но по-късно, когато съветската държава създава собствени кадри, за тях трябва да се освободи жизнено пространство. При това евреите, особено във външната политика изглеждат несигурни кадри, затова израелската опасност става популярно и и удобно средство за "очистване" на държавния и партийния апарат. При това властите не успяват да унищожат исторически оформения бунтовен елемент в еврейския характер - евреите са значителен процент в различните опозиционни групи и фракции, които се опитват да противодействат на сталинизма във всичките му форми.

Проявите на антисемитизма през този период са маскирани като антиционизъм, но по същество тази пропаганда води до възстановяване на националното самосъзнание на съветските евреи, изразено в желание да възстановят националната си култура и да изучават историята си, в борбата за заминаване за Израел. Емиграцията на евреите води до новия взрив на антисемитизъм в различните слоеве на обществото, тъй като оскърбеното великодържавно самолюбие не иска да разбере и да приеме желанието на евреите да напуснат страната, в която са се родили и израсли.

Нови проблеми на евреите на постсъветска Русия

С идването на власт на Горбачов официалните антисемитски настроения угасват - по страниците на вестниците започват да говорят за значителния принос на евреите в отечествената култура, наука и икономика. Но тази нова линия поражда съпротивата на традиционния антисемитизъм на масите. За това способства твърде активното присъствие в годините на "гласност" на евреи публицисти, например на Аркадий Ваксберг. Особено кризисен период изживяват евреите при разпадането на Съветския съюз, съпроводено с локални въоръжени сблъсъци и дори войни. В този мътен и неясен период на объркани понятия и критерии активната пропагандна позиция на евреите срещу руския национализъм и в подкрепа на неруския сепаритизъм (особено ярко проявена в изявите на А. Ваксберг) води до ново припламване на антиеврейските настроения.

Особена роля в периода на разпадане на Съветския съюз играе Андрей Козирев, външен министър от еврейски произход, при първия руски президент Борис Елцин. Не е лесна задачата да си външен министър на държава, която отстъпва от позициите си на велика сила. Това дава отражение върху непоследователните действия и политика на този министър. Той се опитва да се бори за запазване на баланса на силите, когато Русия показва ясно на света, че не може да се справи с вътрешните си проблеми. Това, разбира се, не му се удава, но не е без значение и собствения му стил на недостатъчно сериозно и отговорно поведение - за пример може да послужи речта му пред представители на НАТО през 1993 г., когато ги стряска с твърда позиция, наподобяваща времената на студената война, а после обявява, че това е било само предупреждение какво може да стане, ако в Русия се върнат на власт комунистите.

През първата половина на 90-те години процесът на изселване на руските евреи става масов. Той предизвиква тревогата на част от руските интелектуалци, които оценяват големите заслуги на евреите в Русия за развитието на страната, за утвърждаването й като световна сила[60].

Но наред с това се наблюдава и друг процес сред руските евреи. Част от дисидентите, посветили живота си и в СССР, и в емиграция на унищожаването на системата, след разпадането на СССР се връщат към привързаността си към Русия и се проявяват като истински руски патриоти. Ярък пример в това отношение е Владимир Максимов (Лев Самсонов), който напуска СССР през 1974 г., от 1983 г. е изпълнителен директор на Интернационала на съпротивата и главен редактор на емигрантското списание "Континент". Но през 1991 г. той прави следната констатация: "Неочаквано за себе си аз открих, че много от онези на Запад и Изток, които смятах за свои съюзници и единомишленици в борбата против тоталитарната система, искат не толкова суверенитет, свобода и демокрация, колкото и преди всичко, крушението на Русия като такава. За мой ужас тяхната с нищо немотивирана, почти патологична ненавист към тази страна, нейния народ, култура и история постепенно се превръща в норма на най-влиятелните интелектуални и политически кръгове и в най-либералните средства за масова информация"[61].

Вл. Максимов завършва с предупреждението към Запада да не стимулира сепаратизма: "Волните или неволни режисьори на разрушителния сепаритизъм в съвременния свят би трябвало да извлекат поуки поне от югославската трагедия, ако не искат в близко време целият евроазиатски континент да се превърне в Балкани"[62].

Проблемът за ролята на евреите във външната политика на днешна Русия вече не се свежда само да външнополитическите представители, а добива и вътрешни характеристики. Това се дължи на политическото и икономическото отваряне на руското общество към света, което води до навлизането на външни капитали, а оттам и на интереси, които дават отражение и върху външната ориентация. Ярък пример в това отношение е дейността на руския евреин с двойно гражданско (руско и израелско) Борис Березовски. Той е собственик на една от най-големите руски петролни компании "Сибнефт", на търговско-финансовата империя "ЛогоВаз" и е най-голям акционер в Обществената руска телевизия (ОРТ). Березовски помага със средства в президентската кампания на Елцин, заради което през октомври 1996 г. е назначен в Съвета за сигурност след отстраняването на ген. Ал. Лебед. Политическата му роля се изразява в прекратяването на войната в Чечения през март 1997 г.

На 5 ноември 1997 г. президентът Б. Елцин отстранява Б. Березовски от руския Съвет за сигурност, което свидетелства за надмощието на двамата вице премиери Анатолий Чубайс и Борис Немцов в конфликта с Березовски за големите приватизационни сделки в Русия. Този пример показва изцяло новия начин за възприемане и дейност на руските евреи в днешната политика. Все повече и повече конфликтът се премества от религиозна, идеологическа плоскост към търговско-икономически спорове, които дават отражение както във вътрешната, така и във външната политика.

Поредното намаляване на броя на руските евреи след краха на СССР не означава, че те ще изчезнат от руската политика. Немалка част от руските евреи се чувстват не по-малко, а често дори и по-големи защитници на руските интереси, отколкото са етническите руснаци. В свободния избор на държава, нация и дейност в отварящия се свят е и бъдещето на руските евреи във външната политика на нова Русия.