„... Кой бива някога голямий в малое?” За началото на българо-руските политически контакти в епохата на император Александър І (1801–1825). Ваня Рачева

„... Кой бива някога голямий в малое?”

За началото на българо-руските политически контакти в епохата на император Александър І (1801–1825)


ВАНЯ РАЧЕВА


 Текстът е отпечатан на руски език под заглавие "Неприметным образом. Начало болгарско-российских политических контактов при Александра І" в сп. Российский исторический журнал „Родина”, 2009, бр. 6, 37–40.


Първата половина на интересния и бурен ХІХ век е времето на доизграждане и практическо развитие на руската доктрина по Източния въпрос. Тогава напълно се оформя, образно казано, източното направление на руската външна политика. Въпросът за статута на Проливите от геополитически проблем за отбраната на южната руска граница се превръща в основна стратегическа и външнополитическа цел на Русия в Европа. И макар руската мечта за Черно море и Проливите да се ражда далеч преди началото на ХІХ век, именно сега тя се превръща в политика. Става въпрос не за пряко завладяване на Дарданелите и Босфора, а за установяване на политически контрол и режим, който гарантира свободното корабоплаване и безопасността на черноморските руски брегове. Проливите, полуостров Пелопонес, Крим и граничните райони на Балканите влизат в т. нар. буферна зона от формално автономни или дори независими, но намиращи се под силно руско влияние държави. През първата половина на ХІХ век, запазвайки често напълно дружествени отношения с Османската империя, Русия винаги разполага с някой „резервен” план в случай на разпадането й по „вътрешни причини”. Това е илюстрирано в редица официални документи. Интересна е напр. записката от 1801 г. на граф В. П. Кочубей (през 1792-1798 г. той е посланик в Константинопол). Ще цитирам основната му теза, оказала се меродавна за целия период: „Русия в своите естествени граници няма вече нужда от разширение, тя няма по-спокойни съседи от турците, затова съхранението на тези естествени наши неприятели трябва действително занапред да стане основно (курсивът тук и по-долу мой – В. Р.) правило на политиката ни”.


Виктор Кочубей (1768-1834) (автор Ф. Жерар, 1809) 

 

В голямата политика нерядко съществува разлика между официална стратегия и нейното практическо осъществяване. Амбициите, плановете и проектите по Източния въпрос често се откриват в личностното присъствие и моментното съотношение на авторитетите в правителствените кръгове както на европейските столици, така и в Петербург. Началото на разглеждания тук период съвпада с поява на множество държави, княжества, кралства, херцогства, републики, поставени в положение на сателити спрямо Френската империя. Този конгломерат, условно наречен „Наполеонова Европа”, просъществува сравнително кратко и скоро (1815) е заменен от ново статукво, определено от политически принципи на реставрация, легитимизъм и солидарност на владетелите и политическите елити. Но той оставя трайни следи, както в историята на компромисната практическа политика, така и в теорията и практиката на международните отношения.

Затова е интересно да се хвърли светлина върху началните политически контакти на българите с правителствени и военни фактори в Русия именно на фона на бързо променящата се действителност от първото десетилетие на ХІХ в. Тук накратко ще проследя опитите на някои представители на българската емиграция от Влахия да заинтересоват руското правителство относно съдбата на българите в Османската империя, за да потърсят възможност за промяна на статута им в навечерието и по време на руско-турската война от 1806-1812 г.

През ноември 1804 г. в Петербург пристигат двама българи – Иван Замбин († 1808) и Атанас Некович († след 1842). Те се явяват при генерала от кавалерията Иван Горич († 1811) и търсят неговото съдействие, за да подадат прошение от името на сънародниците си до руското правителство за оказване на покровителство над сънародниците им в Османската империя. Малкото оцелели сведения обаче показват, че двамата не носят необходимите пълномощия, за да легитимират исканията си и формално им е отказан по-нататъшен контакт докато не се снабдят със съответните документи.

Балканската действителност от първото десетилетие на ХІХ век дава достатъчно примери, въз основа на които искането за руско покровителство, разбирано като руско поданство или като привилегирован статут в рамките на Османската империя с гарант Русия, може да се определи като популярно и свързано с общоприета за времето терминология. Ето няколко примера. През лятото на 1804 г. Карловацкият сръбски митрополит Ст. Стратимирович тайно изпраща в Петербург политически трактат, в който настоява за руско посредничество Сърбия да придобие правата на автономната Йонийска гръцка република.  

 

Митрополит Стефан Стратимирович (1757-1836)  

 

През октомври същата година Новосадският сръбски епископ Йован Йованович адресира до император Александър І прошение, в което от името на сърби, българи и власи моли руския император да ги приеме във “вечно поданство и покровителство”. А през есента на 1804 г., тоест по същото време, когато в руската столица идват двамата българи, сръбска въстаническа депутация търси гаранция от Русия за разширяване привилегиите на Белградския пашалък с оглед задълбочаване на конфликта там. Сръбските „народни избраници” са упълномощени с „властително пълномощно”, подпечатано и подписано от името на сръбските първенци на 28 август 1804 г. от „целия сръбски народ” да работят по свое усмотрение за руската помощ. Руските консули в Дунавските княжества им издават необходимите документи за безпрепятствено и инкогнито минаване през територията на Влахия и Молдова в качеството на руски търговци.

Дали можем да търсим пряка връзка между пристигането на двете делегации? Или подробностите около тайното изпращане на сръбските депутати в Русия показват по-скоро малката вероятност Замбин и Некович да са предприели своето пътуване под нейно въздействие? Иван Замбин е от Враца, а Атанас Некович – от Тетевен. Вероятно след опожаряването на родните им селища от кърджалиите през 1800-1801 г. те емигрират във Влахия и се занимават с търговия. По-късни документи показват, че и двамата притежават завидна за съвремениците им осведоменост върху състоянието на Княжествата, северозападните български и сръбските земи и следят политическите интереси и действия на Великите сили. Много е вероятно първите им контакти с Русия да не са от 1804 г. В малкото оцелели техни писма се споменават имената на българи, живеещи в Петербург като търговци, с които те подържат контакти. Самият генерал Горич, който докладва за пристигането им в Петербург, свидетелства, че ги познава „със склонността си да работят за общата полза”. И предлага след като бъдат материално подкрепени, те да се върнат във Влашко и Молдова със задача да информират руското правителство за настъпващите политически промени там.

Всъщност, сред мотивите за отказа на руското правителство да разгледа молбата на двамата българи през есента на 1804 г. не е само формалната липса на пълномощно, удостоверяващо истинността на техните намерения. Замбин и Некович са пристигнали в Русия първоначално с желание да се заселят в Новорусийския край. За това си намерение те свидетелстват лично: „по нашата молба... да заемем по способности земя в Крим съгласно височайшия манифест от 22 юли 1793 г. и последвалите го укази”. Още през декември 1804 г. граф В. П. Кочубей (до ноември 1807 г. той е вътрешен министър) нарежда на тогавашния Одески военен губернатор дюк де Ришельо да им отпусне даром земя за заселване. Както е добре известно, в Новорусия на славянските заселници се дарявали държавни земи и им се предоставяли редица данъчни облекчения. Към тази политика на императрица Екатерина ІІ (1762-1796) се връща император Александър І (1801-1825), който на 5 януари 1802 г. разрешава на руското правителство да наема търговски кораби за превоз на български колонисти. А със специален указ от 20 февруари 1804 г. той потвърждава вече даряваните облекчения за заселване в Русия.

 

Император Александър І (1801–1825)

 

Скоро обаче в първоначалните намерения на Иван Замбин и Атанас Некович настъпва промяна и те, вместо да заминат за Крим, остават в Петербург. От там, както ще свидетелстват двамата по-късно, те полагат усилия да се свържат със своите сънародници. Целта им е да получат пълномощно от епископ Софроний Врачански (1739-1813), „чтобы... доставлены были к намъ неприметнымъ образомъ нужныя Грамоти о делахъ общеполезныхъ, которыя могли бы мы податъ Министерству российскому и испрашивать удовлетворения согласно Мирному Трактату заключенному между Империю всероссийскою и отоманскою Портою” (става дума за мирния договор от 1774 г. – В. Р.) и “соответственно последовавшимъ актамъ, и обстоятельствамъ настоящего времени”.

Ако следваме хода на събитията, ще видим, че очакванията на Иван Замбин и Атанас Некович да поставят проблема за руско покровителство и да придадат характер на общобългарско искане на своята идея, като получат бързо необходимите „грамоти по дела общополезни”, не се оправдават. Близо двегодишните неуспешни опити да бъде осъществена връзка с техните сродници от Враца не могат да се обяснят само с „тамошните (в Османската империя – В. Р.) военни обстоятелства”. Промяна настъпва едва след началото на руско-турската война, която започва в края на 1806 г. след окупацията на Влахия и Молдова. Тогава руското правителство финансира връщането на Атанас Некович в Букурещ, където той да се срещне лично с българския епископ.

Иван Замбин остава в Петербург. Променящата се след 1807 г. военнополитическа обстановка внася нюанси в разбирането му за автономно развитие на българите. След като в началото на 1808 г. е упълномощен от Софроний Врачански, в прошение от 16 февруари той пише, че българите търсят от Русия „защита”, но не конкретизира практическите параметри, в които тя ще бъде реализирана. В запазените документи от януари-март с.г. руското покровителство, което Замбин вече определя като желание на „всички съотечественици”, се изразява в това те „да бъдат присъединени към Русия”. Още по-ясно е изразена тази идея у включилия се в акцията Софроний Врачански, според когото руският император ще удостои българите със своето покровителство, като ги „присъедини под премъдрото си управление” заедно с русите. Дали трябва да разбираме тези изрази буквално? Едва ли Ив. Замбин и С. Врачански, които умело се ориентират в дипломатическите среди, са вярвали, че подобна граница между Русия и Османската империя е възможна към 1808 г. Съществуват податки това искане по-скоро да се тълкува като общоприета за времето си терминология. В документ от 26 март с.г. Ив. Замбин се обръща към княз Куракин, като търси неговото застъпничество за спасението на българите. „Но под какъв образ – пише той – не българите ще решат”.

Тази дипломатическа мисия в Русия освен че поставя българския политически въпрос пред руското правителство, постига и един практически резултат. Той е свързан с насочване вниманието на руските дипломати и главнокомандващи Дунавската армия към споменатия вече българския книжовник и политик епископ Софроний Врачански.

 

              


Двата автопортрета на Софроний Врачански (1739-1813)

 

Софроний е интересна и трудна за характеризиране личност и понякога предварително приписваните му цели и убеждения усложняват обяснението на действията му. Петдесет и пет годишният поп Стойко Владиславов, както е рожденото му име, става Врачански епископ през септември 1794 г. Това събитие съвпада с престоя му в Арбанаси и открива възможност за потвърждаване на стари и създаване на нови социални контакти и партньорства. В това курортно селище, разположено в непосредствена близост до центъра на голямата Търновска митрополия, от 1792-1793 г. живее синът му Иван, богат търговец, „установил връзки с влиятелни турски сановници и с фанариотски дейци отсам и оттам Дунав”. Тук Софроний затвърждава по-раншни и установява нови отношения и с румънските болярски фамилии Бранковяно, Мурузи, Въкъреску, Караджа. Тези контакти, свързани не само с църковната и писателската дейност на Врачанския епископ, ще се задълбочат и по време на престоя на Софроний във Видин, при отцепника Осман Пазвантоглу († 1807) през т. нар. „Видинско пленничество” (1800-1803).


Гробът на Осман Пазвантоглу, Видин (графика, автор Ф. Каниц)

 

Румънски документи свидетелстват за свободното преминаване на българския архиерей през замръзналия Дунав в зимата на 1802-1803 г. Тогава той посещава села на окръг Илфов във връзка с извършвани ръкополагания в столицата Букурещ и заради своите книжовни занимания.

Съдействие при контактите на Врачанския епископ във Влахия вероятно му оказва и бившият игумен на манастира Мъркуца Калиник, с когото Софроний имал приятелство „от вехто време”. Същият Калиник по това време посредничи при контактите на Осман Пазвантоглу с руските представители във Влашко, от една страна, и Русия и Портата, от друга. Софрониевите пребивавания във Влахия съвпадат и с преговорите, водени между Пазвантоглу и К. Ипсиланти по официалното ръкополагане на Калиник за видински епископ.


Княз Константин Ипсиланти (1760-1816)

 

Това става през април 1803 г., само месец преди Софроний да напусне окончателно Видин. А Константин Ипсиланти, който е княз на Молдова от март 1799 до юли 1801 г., а на Влахия – от септември 1802 г. до август 1806 г., е зет на Въкъреску – фамилия, с която Софроний е в близки отношения. По молба на угровлашкия митрополит Доситей Филитис в началото на 1804 г. Ипсиланти ще издейства от Вселенската патриаршия освобождаването на Софроний Врачански от длъжността на врачански епископ.

Интересно е да споменем накратко за контактите и познанствата на епископ Софроний и на някои от внуците му с представители на елита в османската столица Константинопол. Те също допринасят за очертаване на интересния портрет на политически осъзнатия българин от началото на ХІХ в. Внукът на Софроний Стефан Богориди, бъдещ съветник на двама султани и политик от епохата на Танзимата, започва обучението си в престижния колеж в Букурещ (известен повече като Бейската академия „Св. Сава”) през учебната 1793-1794 г. А през 1798 г. вече живее в Цариград като частен учител по френски в дома на Ал. Мурузи. Именно този патронаж му осигурява поста секретар на главния драгоман на флота, от където започва бързото му израстване в имперската политика.


Княз Стефан Богориди (1775/1780-1859)

 

В руските дипломатически среди Мурузи, покровителят на Софрониевия внук Стефан, е приеман като доверено лице на Портата, имащ контакти с френския посланик в Константинопол. През първите посещения на Софроний във Влашко през февруари 1802 г. именно Мурузи е влашки княз.

Вероятно предпазливостта е причина Софроний Врачански в свои разговори с руски дипломатически представители в Букурещ през декември 1809 г. да заяви, че ще действа в помощ на руските войски, но не под свое име. Като основна причина той изтъква опасността да не навреди на „своя син (така той нарича и внуците си – В. Р.), намиращ се в Константинопол. За преписка със своите приятели там” той ще използва името на белградския епископ. За сега е трудно да се даде задоволителен отговор за характера на контактите на Врачанския епископ в османската столица през 1809 г. Но именно през лятото на тази година той завършва обемния превод от гръцки на политическия трактат на Амбросий Марлиан, озаглавен от Софроний “Гражданское позорище”. Към този текст, който коментира принципите на просветния абсолютизъм и е интересен не само за владетелите, но цели политическото ограмотяване и на обикновените поданици, българският книжовник проявява внимание още докато живее във Видин. Той обаче го довършва и подготвя за отпечатване неслучайно в годината, когато неговият внук за кратко е в състава на османската легация в Лондон, както свидетелства добре информираният дипломатически чиновник и драгоман на руското посолство в Константинопол Фонтон. Дали интересът на С. Врачански към този превод се корени във вътрешни за Османската империя събития (свързани със свалянето на двама султани и възкачването на Махмуд ІІ (1808-1839)) или с нараснала надежда за промяна положението на българите (с оглед руските военни действия на Дунавския фронт), ще покажат бъдещи изследвания.



Султан Махмуд ІІ (1808-1839)

 

Безспорно е обаче, че епископ Софроний придобива своята изключителна популярност сред българите във Влашко и в Османската империя след издаването на „Кириакодромион, сиреч Неделник” (1806). Този сборник съдържа най-необходимите църковни поучения и поради говоримия език, на който е отпечатан, прави разбираемо богослужението за обикновените християни. В Букурещ много българи започват да посещават Софроний и да търсят съветите му.

През лятото на 1808 г. са осъществени първите официални контакти на руските военни власти посредством командващия корпуса във Влахия ген. М. А. Милорадович (1771-1825) със Софроний Врачански, който живее на края на Букурещ и води „много уединен живот”.


Ген. Михаил А. Милорадович (1771-1825) (автор Дж. Доу)

 

Формалният повод е проучване на лицата, които стоят зад мисията на Замбин и Некович. Но практически това познанство ще сложи начало на последвалото политическо съдействие на българския владика в периода 1809-1810 г. в подкрепа на различни руски акции спрямо българите в районите на водените бойни действия. Особено активни са контактите със Софроний Врачански чрез посредничеството на цитирания вече Фонтон по време на главнокомандващите Дунавската армия генералите П. И. Багратион (1765-1812) и Н. М. Каменски (1776-1811). Срещите стават тайно чрез посредничеството на Манук бей Мирзоян (1769-1817), който е „прекрасно осведомен за всичко, което касае лично Софроний”. Тази интересна личност, бивш драгоман на Портата при Мустафа паша Байрактар (1808), разполага със земи във Влахия и Бесарабия и е „съвършено предан на Русия”. Съветският историк Конобеев пише, че идеята на руското командване за възвание към българите, подписано от българския архиерей, което да разясни, че руските войски идват да спасят християните от турска власт, е внушено именно от Манук бей. Периодът съвпада с продължителни военни кампании на руската армия и с неорганизирани от българската емиграция въоръжени надигания на българите отвъд Дунав. Запазени са две печатни възвания от 1810 г. към българите за оказване на подкрепа на руската армия, които се свързват със Софроний, макар да не са подписани с името му. Известни са и разясненията на Врачанския епископ за евентуална българска въоръжена подкрепа в района на Търновско, но при гарантирана руска защита след приключването на бойните действия.


Манук бей Мирзоян (1769-1817) 




Изглед от хана (построен през 1808 г.) на Манук бей в Букурещ, 1841 г.




Начална страница на печатно „Обръщение към българския народ” от 1810 г.

 

 

Нов етап в политическата дейност на Софроний Врачански настъпва след назначаването на 15 март 1811 г. на ген. Михаил И. Кутузов (1745-1813) за главнокомандващ Дунавската армия. Впечатлява активната намеса на Софроний в опитите за решаване въпросите на българските бежанци в Дунавските княжества. Проектите за регулиране на неуреденото им положение стават възможни при предстоящия край на войната. Известна е политиката на предходните главнокомандващи Багратион и Каменски за преселване на българи отвъд Дунав с идеята за християнско заселване на Южна Русия. Потокът от български бежанци във Влашко се засилва особено много след 1809 г. и е свързан с военните кампании. Но масово изселване настъпва именно по времето, когато главнокомандващ руската армия е Кутузов. Подтик за емигриране са не само водените на българска територия военни действия, но и широко прокламираните обещания за привилегии в новите поселища. Българите се заселват компактно в областите около градовете Браила, Турно Мъгурели, Гюргево, Галац. Повечето от тези места са манастирски земи или бивши турски имоти с неуредена сега собственост поради хода на войната. От публикуваните документи може да се установи, че към 1811 г. българите-бежанци във Влахия имат развито стопанство, отглеждат добитък, за който отказват да плащат данъци, строят пивоварни, воденици.

Ген. Кутузов се убеждава, че усилията българите да бъдат преселени в Русия „против тяхното желание” няма да доведат до по-голям успех. Затова предлага преселените по време на военните кампании българи да се отделят в „особени колонии от поселници”, които да бъдат в разпореждане на определени от главнокомандващия специални пристави и да не зависят от властите в княжествата. Кутузов замисля тези особени български поселения поради молбите на българите и съобразно инструкциите за сключване на мир с Високата порта, според които към този момент новата граница трябва да бъде река Дунав. В писмо до министъра на външните работи граф Румянцев от 27 май 1811 г. той изрично споменава, че тези разпореждания няма да попречат, когато стане необходимо, „с някои принуждения”, българите да бъдат преселени там, където се окаже нужно. С устройването на българските преселници е натоварен статският съветник Коронели. 



Начална страница на печатно „Обръщение към българския народ” от 1810 г.

 

Тези идеи намират отзвук сред християните от двете страни на Дунав, които търсят съдействието на Софроний Врачански да издейства от Кутузов “писмено уверение”, че Русия няма да ги изостави в ръцете на турците. Вероятно затова Софроний Врачански представя от свое име и „по съгласие на цялото общество” в Букурещ на ген. Кутузов “Записка”, датирана от 29 май 1811 г.. Първообразът на документа е дело на българите-католици, емигрирали в Малко Влашко (тогава в пределите на Австрийската империя) век по-рано. „Записката” от 1811 г. обаче съдържа конкретизирана и актуална идея за предоставяне на териториална, културно-просветна и съдебна автономия на българските бежанци във Влахия. Предлага се българите да бъдат обособени в рамките на Руската империя посредством предвижданата за граница р. Дунав. Територията, която чертае Софроний, обхваща районите „по левия бряг на река Дунав, като се започне от Турну, Зимнича, Слободзия, Гюргево, Браила, Галац и други места.” Допуска се към „жителите” на тази автономна област да се включват свободно българи отвъд Дунав. А също така и онези, „които в различно време са напуснали родните си места и са се преселили в Молдавия и Влахия, където се намират под различно подчинение”. Предвидени са покровителствени мерки за добро икономическо развитие и „еднакви права” с руските търговци. Българските църкви и училища да бъдат на държавна издръжка, но да имат изцяло български народностен състав и административна независимост от чиновниците на Влашко. Исканията на Софроний Врачански и групираните около него българи представляват теоретична възможност за автономно развитие на всички българи, защото макар да очертават една национално обособена област на чужда територия, те оставят възможност към нея да се присъединят при благоприятни международни условия и българите “от десния бряг на река Дунав”.

Врачанският епископ предвижда руската протекция да бъде по-скоро гаранция за автономно развитие на тази област. Проект, нереализируем в тогавашните политически условия и предвид усложнената от Наполеоновото нахлуване в Русия ситуация. Част от Софрониевите идеи обаче са възприети. “Записката” намира отражение в някои от последвалите руски проекти, например от ноември 1811 г. и май 1812 г., за подобряване на положението на българските поселници във Влахия и в Бесарабия. Интересен е също така документ от 5 юли 1811 г., озаглавен „Положение за управление на българите и други колонисти от десния на левия бряг на Дунав”, съставен от статския съветник Коронели. Той поддържа лична връзка със Софроний Врачански. Замисленото автономно администриране на преселниците не е в руски граници, затова Коронели ги разглежда като „турски области”. Предвиждат се т. нар. „присъствени места”. С функции на местно правителство е натоварен „Комитет за управление на задунайските колонисти”, където се „разглеждат и решават в писмен вид делата на колонистите, и който ще се грижи за стопанското им устройство”. Местните въпроси ще се решават от „словесни съдилища”. Конкретните предложения за състава и правомощията на управленските органи са разработени съобразно с „управлението, към което преселниците са привикнали в своето отечество”. Проектът на Коронели предвижда съдебна автономия, подчинена на султана, защото последен арбитър е не друг, а „централното турско правителство”. Духовните дела на колонистите са поверени изцяло на „българския архиереи Софроний, пребиваващ в Букурещ”. В случай на несъгласие с неговите решения или при невъзможност да бъде улеснена дадена молба, колонистите трябва да се обърнат към „угровлашкия митрополит”, а не към Цариградската патриаршия. Предвижда се административна автономия, като заселниците се разделят „на шест части”. Към всяка от тях Комитетът определя по един пристав, който обаче се утвърждава от руския главнокомандващ, защото българите не желаят да зависят от влашкия и молдавски Дивани. Изброените длъжности са на щат към руското командване. Както си вижда от анализа, този документ е съобразен с военните условия и едва ли е приложим след подписването на мира между Русия и Високата порта.

След Букурещкия мир (5 май 1812), който не променя политическия статут на българите, но потвърждава действието на всички предишни договорености между двете империи, които изрично не се отменят, идеята за политическа автономия остава предмет на дейност на част от групираните около Софроний българи. А след неговата смърт делото е продължено от Атанас Некович и племенникът му Александър Некович (1829), които се опитват неуспешно да ангажират с българския въпрос през 1819 г. руския посланик в Цариград Г. А. Строганов. Търсейки неговото съдействие, а не това на султана, те вероятно се позовават както на прецеденти в руската политика, така и на капитулационния имунитет, който може да повлече вмешателство на заинтересована велика сила. Целта им е да ходатайстват “за облекчаване на този нещастен балкански народ”. Непубликувани руски документи, интерпретирани от Конобеев подсказват, че преговорите между двамата българи и посланик Строганов са водени за възстановяване правата и привилегиите на българските преселници в Дунавските княжества, обявени от М. Кутузов и “разработени още през 1811 г. от Софроний Врачански”.

Със своите искания Ив. Замбин, Ат. Некович и С. Врачански изпреварват както възможностите и намеренията на руската политика в първото десетилетие на ХІХ век, така и политическото съзряване на сънародниците си. Българите и техните националноосвободителни тежнения и интереси още нямат самостоятелно място в руската източна политика. Но опитът и резултатите от взаимното опознаване остават. Още повече, че в първата половина на ХІХ век индивидуалните политически разбирания, умения и контакти, нерядко на ограничен кръг от съмишленици, имат съществено значение за оформянето, поставянето и отстояването на българските идеи и проекти за политическа самостоятелност.

 


 

 

© 2012-2018 VIA EVRASIA Всички права запазени. site by: Св. Мирчева almanach "via evrasia", issn 1314-6645