Консервативните журналисти Иван Аксаков и Лев Тихомиров. Светослав Маноилов
Светослав Маноилов,
д-р по история
Консервативните журналисти Иван Аксаков и Лев Тихомиров
Иван Аксаков и Лев Тихомиров са водещи за времето си журналисти, допринесли за развитието на консервативната идея в Русия. Те имат тежката задача да защитят идеите на руското самодържавие чрез пресата, която е доминирана по това време от либерални, демократични и революционни издания. Иван Аксаков и Лев Тихомиров трябва да обосноват защо консервативните идеи трябва да властват в Русия и защо те са най-добри за родината им. Основна задача на двамата е да защитят статуквото и да убедят сънародниците си, че радикалните промени и революцията могат да погубят империята и че ако се извършват някакви промени, те трябва да се случат постепенно, по пътя на еволюцията. За да се разкрие приноса на Иван Аксаков и Лев Тихомиров по отношение на руския консерватизъм, в настоящото изследване техния живот и дело са разгледани поотделно, а накрая е направено сравнение между тях.
Иван Аксаков
Иван Аксаков (1822-1886) е син на известния руски писател Сергей Аксаков, а по-големият му брат Константин е един от основоположниците на славянофилството. Родът му е аристократичен и е един от най-старите в Русия. Детството си Иван Аксаков прекарва в провинцията в имението на родителите си, които през 1827 г., заедно с цялото семейство, отиват в Москва. Домът им става своеобразен културен център като в него чести гости са известни писатели като Николай Гогол, актьори от театъра и културни деятели. Иван Аксаков живее през юношеските си години в Петербург, където учи в правно училище, подготвящо елита на гражданското управление на империята. След завършването му, бъдещият консерватор постъпва на служба в московския департамент на Сената.
Но скоро след това Иван Аксаков се разочарова от средата, в която попада, и подава молба да бъде преместен в провинцията. В резултат той работи няколко години в Калужката, а след това в Астрханската съдебна палати. Там той натрупва отрицателни впечатления от работата на съда преди реформите на Александър II, които остават в него като негативен спомен през целия му живот. Виждайки, по неговите думи, „кръгът на царящото зло”, консерваторът се отказва от съдебна служба и става чиновник по особени поръчения в министерството на вътрешните работи, а работата му включва управлението на всички инославни изповедания в Русия, включително и старообрядците. Така Иван Аксаков има възможност да обиколи и опознае родината си, пътувайки по служебни дела – той отива в Бесарабия по въпроса с разкола, а след това в Ярославска губерния, за да ревизира градското управление и за да изучи местната секта на „старообрядците-бегуни”. За тях консерваторът пише голямо историко-етнографско изследване, имащо за цел да изучи особеностите им. През тези години той посвещава цялата си енергия на работа си, вярвайки, че служи на родината и народа си.
Въпреки вярната служба, през 1849 г. Иван Аксаков е арестуван и затворен в Петропавловската крепост. Причина за това става едно негово писмо до брат му Григорий, хванато от службите. В него той изказва надежда, че революциите в Австрийската империя ще я превърнат в славянска държава. Консерваторът е принуден да даде обяснение и в специална записка, прочетена и от император Николай I, Иван Аксаков пояснява, че не е панславист, а него го вълнува най-вече Русия и нейното славянско население. Това „пояснение” задоволява службите и по точно 3-то отделение и той е освободен. Въпреки тази случка Иван Аксаков не престава да изразява позициите си по различни обществени и политически въпроси. Бидейки надарен с литературен талант, през 1851 г. той пише поемата „Бродяга”, посветена на крепостни селяни бегълци. Това предизвиква реакцията на министъра на вътрешните работи, които иска от поета обяснение. Иван Аксаков се възмущава от лошото отношение и подава оставка.
Но с това неприятностите с „Бродяга” не завършват. Откъси от нея са публикувани в „Московски сборник” през 1852 г. Главното управление по въпросите на цензурата вижда в поемата едва ли не революционна пропаганда и счита, че тя може зле да повлияе на читателите от нисшите слоеве население. Ето защо списанието,в което е публикувана поемата, е забранено, а Иван Аксаков е поставен под полицейски надзор и му е забранено да предоставя своите произведения на обсъждане от цензурата, което на практика спира литературната му дейност. Независимо от проблемите, които има с властта, руският общественик не става революционер и противник на самодържавието. Той продължава своята държавна служба като през 1853 г. по предложение на Руското географско общество прави научна експедиция в Украйна с цел да изследва панаирната търговия. Иван Аксаков използва пътуванията си, за да опознае по-добре народния живот и да си изгради ясна представа за нуждите и стремежите на сънародниците си. Това, което го прави известен е журналистическата му кариера, която го превръща и в обществен фактор.
Светогледът на Иван Аксаков неизменно е свързан със славянофилството. По-големия му брат Константин е един от основателите му и самият той е причисляван към това обществено течение. Основна теза, върху която се гради славянофилството, е принципното различие между Европа и Русия. Накратко концепцията му се обосновава в три направления. Първото е социалното: на Запад преобладава индивидуалното начало, а в Русия – общинното. Второто е политическо – европейските държави възникват в резултат на завоюването на едни народи над други, а Източната империя се формира по мирен начин и народът е индеферентен по отношение на политическа власт. Третото е свързано с вярата – на Запад се приема прагматичния католицизъм, докато в Русия – истинското християнство – православието. Характерна особеност за славянофилството е критиката на западната цивилизация т.е. на еснафщината, католицизма и протестантството и едновременно с това апология на православието и съборността като изражение на „свободата в единството” на основата на православната вяра. В резултат на това представителите на това течение са против реформите на Петър I, целящи да превърнат империята в такава от западен тип. Славянофилите не харесват и сервилниченето и сляпото подражание от страна на висшето руско съсловие по отношение на Запада. Важно място в тяхната идеология заема идеята за културната и духовна близост на славянските народи, за мисията на Русия. Също така те развиват тези и за правилното отношение на държавата и властта към народа.
Използвайки като основа изследванията на брат си, по-младият Аксаков разработва оригинална концепция за „народното самодържавие”, „общество – самоосъзнат народ”, „руски панславизъм” като така внася теоретичен и практичен принос в развитието на принципите на политическия консерватизъм и идеите за славянско единство.
Тръгвайки от славянофилството, в края на живота си Иван Аксаков преминава в консервативния лагер. Тази на пръв поглед странна метаморфоза се дължи на еволюция във възгледите му. Те винаги са били насочени към добруването на народа и държавата му. Ето защо, когато осъзнава, че самодържавието е най-доброто за тях, Иван Аксаков става негов защитник и съответно и консерватор. Той се ръководи от идеологическите принципи, които са специфични за руския консерватизъм и в опростен вид представляват формулата на Уваров – православие-самодържавие-народност. Оригиналният момент е, че руският общественик я обогатява като добавя към нея два елемента – първият е идеята за общославянството и славянската взаимност, вторият – принципа на национално-политическо единство и цялост на Русия. Руският общественик Пьотър Струве прави едно много точно обобщение на философията на Иван Аксаков: „Той пояснява и конкретизира славянофилското учение с конкретни въпроси и искания от обществения и политическия живот в Русия”[1].
Извори и Историография
Основен извор за обществената дейност и философско-политическите възгледи на Иван Аксаков е неговата публицистика. Уводните статии, които той списва в редактираните от него издания, са изключително важни материали, които служат за разкриване на мястото му в обществения живот на Русия и за еволюцията на идеите му. Публицистиката му от 60-те години на XIX в., когато издава „Парус”, „Ден”, „Москва” и „Москвич” се характеризира с много разнообразна тематика – разглеждат се проблемите на вътрешната и външната политика на империята, анализират се проблемите на обществото и се обсъждат въпросите на славянофилството. Журналистиката на Иван Аксаков от неговия втори период – 1880-1885 г. се състои в издаването на вестник „Русия”[2] и е характерен с завършването на някои тенденции от неговото идейно развитие, т.е. окончателното му преминаване в консервативния лагер. Трябва да се отбележи и факта, че той е един от първите руски журналисти, който употребява термина „интелигенция”. Смисълът, в който Иван Аксаков я употребява, не съвпада с модерното значение, а описва група руски литератори и учени, отдалечени от народа, принадлежащи към т.нар. западници. Скоро след смъртта му голяма част от статиите и някои от речите му са публикувани в 7 тома[3]. В последното десетилетие те са преиздадени в сборници[4].
Друг важен извор за живота и дейността на Иван Аксаков е неговото епистоларно творчество[5]. Той води преписка с широк кръг хора и в тях се обсъждат не само личностни отношения, но и проблеми на руското общество.
Въпреки важното място, което журналистът заема в руското общество през втората половина на XIX в., няма много изследвания посветени на него. Първите опити да се даде историческа оценка на творчеството му се предприемат веднага след смъртта му. В руските и чуждестранните периодични издания се появяват редица статии посветени на Иван Аксаков, в които като цяло се пише за заслугите му към славянофилството и славянското сближение. Те са събрани и отпечатани в специален сборник[6]. Руският изследовател А. Н. Пипин има няколко статии за консервативния журналист. Ученият разглежда Иван Аксаков предимно като панславист и оценява неговата дейност като безрезултатна, основаваща се нереални предположения[7].
По обстоен анализ на дейността на руския общественик от средата на XIX в. предлага С. А. Венгеров. В изследването си[8], той разделя публицистика на Иван Аксаков на два периода. Първият е до средата на 60-те години, през който журналиста се придържа към славянофилското течение и пропагандира и доразвива идеите му. Вторият е през 80-те години, когато издава в. „Русия”, когато, според С. А. Венгеров, Иван Аксаков е „не толкова славянофил, колкото русофил”[9]. Той е първият изследовател, който проследява идейната еволюция на славянофила в консерватор.
А.А. Кизеветер пише статия посветена на 100 годишнината от рождението на Иван Аксаков[10]. Авторът разглежда дейността на журналиста като „служба на идеята за славянска взаимност” и опровергава обвиненията срещу него в панславизъм. Според изследователя идеите на Иван Аксаков „не са фантасмагорични, а пророчески предвиждания на практическия политик”[11].
Н. И. Цимбаев е автор на най-голямото изследване на Иван Аксаков[12]. В книгата си той прави подробен анализ на обществената му дейност и проследява идейното му развитие от славянофил в консерватор. Н. И. Цимбаев разкрива сложната природа на Иван Аксаков и изследва причините довели до промяната във вижданията му.
От западните автори интерес към Иван Аксаков проявява Стефан Лукашевич[13]. Ученият вижда в журналиста само отрицателни неща – той е русификатор, националист и антисемит, пряк предшественик на черностотниците. И всичко това е провокирано от неговата любов към Русия… Явната тенденциозност на Стефан Лукашевич в оценката на Иван Аксаков намалява качеството и стойността на изследването му.
Журналистика и обществена дейност на Иван Аксаков
Журналистическата кариера на Иван Аксаков започва през 1858 г., когато той става редактор на списание „Руска беседа”, печатен орган на славянофилите. Печатният орган има чисто литературно-художествен характер и не обсъжда въпросите на политиката. Това не устройва Иван Аксаков и поради тази причина той се присъединява към брат си, който издава вестник „Мълва”. Но още първата му редакторска творба е забранена от цензурата, което го кара да се откаже от работата. След период на лутане, през 1859 г. консерваторът получава право да издава ежедневник с име „Парус”. Като програма на своя вестник той обявява: „Нашето знаме е РУСКАТА НАРОДНОСТ. Народността като цяло – като символ на самостоятелност и духовна свобода, свободен живот и свобода на развитието, като символ на права, досега потискани от самите тези, които се борят за личностни права, неиздигащи своята концепция до съзнанието за личността на народа. Руската народност като залог за нови начала, отразяващи пълноценно общочовешките истини”[14]. Въпреки добрите му намерения и големият му ентусиазъм, излизат само два броя на вестника и той е спрян от властите. Причина за гнева на цензурата е статия на Михаил Погодин, критикуваща руската дипломация за това, че тя служи на Европа вместо на Русия. След закриването на този печатен орган, Иван Аксаков е принуден да спре и другото си издание „Руска беседа”.
Въпреки неудачите журналистът не се отказва от своята публицистична дейност и през 1861 г. започва да издава всекидневник „Ден”. Дефинирайки програмата на новото си издание Иван Аксаков пише: „Ден” приема знамето на „Руска беседа”, знамето на руската народност, както то е определено и разбрано от…т.нар. славянофилска школа”[15]. По това време той се превръща в лидер на славянофилите, а вестника му е основното им издание. В него се разглеждат разнообразни въпроси като проблема за социалното преустройство на Русия,преди реформата , ролята и мястото на дворянството в обществото и държавата, националния, съдебния и земския въпроси, гласността и свободата на словото, народното образование, отношението на образованата част от обществото към народа и народността, руската народност и православието, полския, еврейски и прибалтийския въпрос, външната политика и славянския въпрос. Злободневността на материалите и техния анализ превръщат изданието в едно от най-популярните за времето си.
Иван Аксаков прекратява издаването на вестник „Ден” в края на 1865 г. като този път причината не е в цензурата, а е много по-тривиална – женитбата му с по-голямата дъщеря на известния поет Ф. Тютчев – Анна. В прощалната си статия към читателите на изданието, „Защо така нелеко се живее в Русия?”, той обръща внимание на това, че най-важните реформи, като освобождаването на селяните, имат известен успех, но като цяло правителствените разпореждания не постигат целта си. Анализирайки опита за държавно преобразование, журналистът задава въпроса: „…в каква степен всички тези експерименти са неизбежни и може ли обществото да ги предотврати с абстрактно изясняване на своя път, на своя социален и политически идеал?”[16]. Друг сериозен проблем, според него е това, че: „Нашето старо общество се разлага, а новото ни е все още е необозримо. Ето защо ние трябва да присъединим към старото общество цялото младо поколение, което не притежава нищо освен искрената сила на отрицанието”[17]. Консерваторът съвсем основателно се притеснява, че стария строй си отива, а все още няма изграден нов, който да го замести. Така разрушителните сили взимат превес в руското общество като целта им е унищожението, а не подобрението и изграждането на нещо ново. Нихилизмът е основният враг на руските консерватори и Иван Аксаков не прави изключение и се включва с пълни сили в борбата с този порок.
През 1867 г. журналистът възобновява своята публицистична дейност като започва да издава всекидневник „Москва” с политическа, икономическа и културна насоченост. Изданието е открито с пари на московските търговци и номинално е техен печатен орган, защитаващ интересите им. Едновременно с това вестникът, благодарение на своя редактор, е продължение на славянофилските интереси на „Ден”.
За разлика от вестник „Ден” в новото издание Иван Аксаков отделя значително място в уводните си статии на църковните въпроси и на защитата на свободата на съвестта. Критиката на тогавашното състояние на църквата заема важно място в страниците на „Москва”. Журналистът нарича висшето духовенство „духовно ведомство”, обвинява го в недостатъчно „сила на вярата”, което го принуждава да се опира на „земни сили” т.е. на полицията. Той вижда голяма опасност в държавната опека над църквата: „Църквата е немислима с препасан държавен меч, символ на принуждение и насилие; нейният единствен меч е словото Божие, предполагащо свободно убеждение и свободна съвест…Опирайки се на полицията все едно признава своята недостатъчност, несигурността на своята опора, опората Божия, с други думи я отрича”[18]. Иван Аксаков е против насилието в духовните дела, защото „…където няма свобода на съвестта няма и искреност, където няма искреност, няма и вяра”. Независимостта на Църквата от държавата журналистът свързва със свободата на съвестта. Според него „…самото понятие църква вече предполага свобода на съвестта”[19].
На страниците на „Москва” Иван Аксаков рязко и неумолимо критикува бюрокрацията, отделя внимание на славянската проблематика, западноруския, прибалтийския и други социално-политически въпроси, вълнуващи обществото. В резултат на това, след многобройни забележки и предупреждения от цензурата, през 1868 г. вестника е закрит, а той е отстранен от журналистическа дейност за 12 години.
Въпреки неуспеха консерваторът не разваля отношенията си с предприемаческата част от населението на столицата. Напротив, през 1869 г. той става част от основателите на Московското търговско общество за взаимен кредит, а през 1874 г. даже оглавява неговия съвет. Честността и безупречната репутация на Иван Аксаков, заедно с организаторските му способности водят до процъфтяването на това, първо в Москва, кредитно учреждение и едновременно се превръща в основен източник на доходите му.
През 70-те години на XIX в. век консерваторът се отдава на активна обществена дейност. Той е част от „Обществото на любителите на руската словесност към Московския университет”, председател на което е от 1872-1874; участва в благотворителния московски славянски комитет 1858-1878, а от 1876 г. е негов ръководител. По устав комитетът се занимава само с благотворителна и просветна дейност, оказва парична и литературна помощ на училища, библиотеки и православни храмове в славянските земи, материална помощ на славянски, неруски студенти следващи в империята. Но основно благодарение на своя председател Комитета се превръща в сериозна политическа сила, активно поддържаща с пари, оръжие и доброволци българи, сърби и херцеговинци в годините на изострянето на Източния въпрос (1875-1878). А авторитетното мнение на Иван Аксаков по проблема се чува не само в Русия, но и Европа. Именно по това време – средата на седемдесетте години журналистът окончателно къса със славянофилските идеи и преминава в консервативния лагер. А важна роля за това играе, според Н.И. Цимбаев, „изменението на възгледите на Аксаков за начина за решаване на славянския въпрос”[20].
По време на балканската криза и последвалата руско-турска война, станала освободителна за България, консерваторът разкрива своя талант на водещ обществен деец. На 17 април 1877 г. Иван Аксаков произнася реч, в която нарича войната „желана, призвана и изстрадана от милиони сърца”. Той вярва, че „войната е необходима на духа на Русия, тази война е за върховенството Христово, тази война е за освобождаването на поробени и угнетени народи, тази война е праведна, тази война е подвиг”[21]. Едва ли могат да се намерят по-подходящи думи за мотивация!
Събитията в Източна Европа и борбата на южните славяни за освобождение от османския гнет предизвикват много широк обществен интерес в Русия. Това дава възможност на Иван Аксаков да покаже своите организаторски качества. През лятото на 1875 г. той започва да събира помощи за въстаналите славяни, а през пролетта на 1875 г. помага на генерал М. Черняев тайно да замине на помощ на бунтуващите се сърби в Босна и Херцеговина, против волята на правителството.
Най-важното нещо за Иван Аксаков е широкият отклик на целия руски народ към национално-освободителното движение на южните славяни. Такова внимание е неочаквано даже и от самите славянски комитети. Те се оказват неспособни да реагират на огромния наплив на желаещите да окажат помощ и са принудени спешно да преустроят работата си с цел по-голяма ефективност. Журналистът споделя: „Нашето народно движение изумява не само Европа, но и руското общество…именно тях самите, защото то е народно, не в риторичния, а в буквалния смисъл на тази дума”[22]. Иван Аксаков споделя с възхищение, че две трети от паричните пожертвования внасят селяни, работници и занаятчии. Голямата част от доброволците също идват от народа и се налага те да бъдат отсети и да бъдат избирани тези с военен опит. Според консерватора, причината за широкия обществен отклик се дължи на пробуждането на историческото самосъзнание, унищожаването на крепостничеството и съсловните юридически пречки, разпространението на грамотността, разширяването на умствения кръгозор на народа и свободата на народната мисъл.
Поддържайки каузата на южните славяни и конкретно на българите с цялото си сърце, Иван Аксаков произнася реч на 22 юни 1878 г. на събрание на Московското славянско благотворително общество, която има огромен обществен резонанс[23]. Тя порицава отстъпките, които прави руската дипломация при сключването на Берлински мирен договор. Словото му има за цел да възвърне вярата на балканските славяни в руснаците въпреки решенията на мирния договор. Практическата дейност на Иван Аксаков по отношение на славяните има две основни задачи. Първата е да поддържа в тях чувството за близост и взаимност с руския народ. Тя намира практически израз в благотворителността му, в редакторската му дейност и свързаната с нея пропаганда на славянската история и литература, в обширната преписка с учени, литератори и обществени деятели от славянските страни. За втора своя основна задача консерваторът приема освобождаването на славяните от чуждо владичество и за тази цел поддържа и подкрепя национално-освободителните им движения.
Речта му от 22 юни 1878 г. предизвиква незабавна реакция на правителството – отначало Иван Аксаков получава порицание от най-висша инстанция, а после е отстранен от длъжността председател на Московското славянско благотворително дружество, което даже е закрито, и накрая е изселен от Москва. Изгнанието продължава няколко месеца и после му е позволено да се върне в столицата.
Следващата му значима обществена проява се състои на откриването на паметника на Пушкин през 1880 г. Това е събитие, което предизвиква голям обществен интерес и на него речи държат най-влиятелните общественици. Преди Иван Аксаков се изказва Фьодор Достоевски, които държи най-известната си реч, останала в историята с опита си да помири враждуващите части на руското общество. След него идва ред на Иван Аксаков. В изказването си той поддържа тезата на говорилия преди него за почвеничеството на пушкинската поезия и нейната общочовечност, но и говори за необходимостта от „подвиг на самосъзнанието”, което да възвърне на „…руския народен живот свободата, целостта, правилността и плодотворността на самобитния му органичен растеж”[24]. В речта си Иван Аксаков призова и „…най-накрая руската „интелигенция” да стане истински най-висш изразител на руския народен дух и на неговото общочовешко историческо призвание в човечеството”[25]. Така той се включва в консервативната реторика като поддържа тезите на Фьодор Достоевски, но и ги допълва със свои идеи.
През есента на 1880 г. Иван Аксаков придобива нова трибуна, от която да изразява своите позиции – в. „Русия”. Програмата на новото му издание е последователно консервативна. Именно с това си издание журналистът утвърждава своето място в редиците на защитниците на самодържавието – консерваторите. Основен обект на критиката му е „пътя на реформите”, а враговете на Русия, според него са „пошлите петербургски либерали”, презиращи всичко руско и оглупелите от западните радикални учения нихилисти, социалисти, народници, терористи и стремящите се към политическа еманципация руски евреи. Очевидната радикализация в идеите на Иван Аксаков се дължи на натрупания му опит и моментното състояние на родината му.
От вестника си консерваторът издига лозунга „Напред към дома”, с който призовава за връщане към изконните руски устои и към съединение на руското общество, разединено от Петър I. Според Иван Аксаков това обединение може да се постигне чрез Земски събор, който трябва да се случи заедно с коронацията на новия император Александър III, май 1883 г. , когато се навършват и 200 години от създаването на това учреждение. Единствено вътрешният министър Н. Игнатиев поддържа тази идея, но той е уволнен и събора не се състои[26].
От страниците на своето издание Иван Аксаков призовава руското общество да се ориентира към народно самодържавие („земска държава”) и към православните ценности. Консерваторът ратува за славянско единство под ръководството на Русия в борбата против „германизацията” на славяните под австрийско влияние. Към тези негови идеи се добавят и призивите му за русификация на западните краища на империята, недопускане на разширението на гражданските права на евреите и обръщането им в православие.
Оценявайки социално-икономическите реформи Иван Аксаков твърди, че „варварска Русия в течение на последните 25 години извърши такива реформи, с които гражданския и политическия й строй изпревари…цяла западна Европа с висшата й цивилизация и култура”[27]. Консерваторът счита, че основната задача на националната политика е: „необходимостта от нов жизнен строй…основан на принципа на равнопоставеност и взаимно съгласие на интересите, както между различните националности, така между тези националности и общите интереси на държавата”[28]. Според Иван Аксаков, крайната цел на правителствената политика в Прибалтика „трябва да бъде насочена към премахването на привилегированата автономия на местното дворянство, което именно узаконява принудителното господство на немската стихия, не само в културен, но в административен и социален смисъл”[29]. За разрешаването на този проблем журналистът предлага универсална формула за разрешава на различията и „племенния антагонизъм” в населението от този край. Това може да се случи чрез „…подчиняване на единно императорско право, да има за тях единен общ държавен език и общи държавни закони, които да не засягат нито вярата им, нито народната индивидуалност”[30].
В края на живота си Иван Аксаков усеща засилването на антисамодържавните сили в обществото и предусеща, че родината му е изправена пред разруха. В едно свое писмо, ден преди смъртта си, той споделя своето огорчение: „Как трудно се живее в Русия!...Има някакъв нравствен гнет, някакво чувство на нравствена умора, което обърква живота, което не позволява да се установи хармония на духа и тялото, на вътрешното и външното съществувание. Фалшът и пошлостта в нашата обществена атмосфера и чувството за безнадежност, на неясното ни смазват”[31]. На следващия ден Иван Аксаков умира, а с него си отива един от най-добрите и гласовити защитници на руското самодържавие.
Философията на Иван Аксаков
Вижданията на Иван Аксаков търпят промяна и развитие през годините и той постепенно преминава от либерални към консервативни позиции. Журналистът се утвърждава не само като талантлив пропагандатор на славянофилските идеи, но и като оригинален мислител, който доразвива тяхната доктрина. Използвайки антитезите – робство-свобода, живот и застой, земство и държава, Иван Аксаков в своята теория за „обратния прогрес” опровергава стереотипната представа от времето на Петър I за благотворните му реформи и стига до идеята за важността на независимата от държавата духовна дейност на „обществото – самоосъзнатия народ”. Опирайки се на концепциите на славянофилите и конкретно на своя по-голям брат Константин, който разделя двете основни съставни части на руския обществен живот – земство и държава (народ и правителство), той не само констатира разрива между тях, но се опитва да намери път по който да възстанови загубената цялост на народния организъм. Именно в това се състои оригиналната част от теорията на Иван Аксаков.
В статиите си от периода 1861-1862 г. Иван Аксаков формулира своята социална теория, в която има три основни елемента – народ, държава и общество. Народът според него представлява своеобразна първоначална даденост, която е в основата на историческия живот. Едновременно с това той е само една „стихийна сила” и за да има възможности за развитие, и едновременно с това, за да запази своите начала, народът създава „външна държавна форма, форма, в която може свободно да осъществи своето развитие и така да изпълни своето предназначение в човечеството”[32]. Държавата сама по себе си не е израз на самосъзнанието на обществото, а напротив – тя е външно проявление на неговото съществуване. Иван Аксаков счита, че тя „…се явява като органично покритие или, както я оприличава К.С. Аксаков, като кора на дърво, която трябва да се поддава, разтяга и видоизменя в зависимост от вътрешното развитие и дейност на сърцевината”[33].
Журналистът използва термина „общество” не в типичния му смисъл на обединение на хора по начин на живот, занимание или за достигането на определена цел. Според него народът не съвпада с обществото, а то е нещо друго. То е особена среда, слой мислещи хора, силно духовно развити, осъзнаващи своят дълг към народа и имащи национално консервативни възгледи. Накратко обществото е самоосъзнатия народ[34]. Иван Аксаков разглежда самото понятие „народ” в две насоки – широка, когато терминът означава „…цялото население на една страна, представляващ нравствена и физическа цялост, единство на произхода и традицията, един общ физически и духовен тип” и тясна, когато под този термин се разбира обикновения народ, „…това е обикновеното мнозинство, което живее реалния живот”[35]. Журналистът счита, че обикновения народ е пазител на духовните особености на своята националност. Той не е прост сбор от всички хора, а е цялостен духовен организъм, живеещ, действащ и мислещ самостоятелно. А когато отделните хора достигнат до мисълта за личностно съзнание, постигната в резултат на народното творчество, то народът достига до нова степен на самосъзнание.
Така Иван Аксаков създава социално-политическа схема, в която от една страна е народът в неговото непосредствено битие, а от друга, е държава като негова външна характеристика, а между тях е обществото. Отсъствието на обществото води до хипертрофия на държавното начало, което се отразява лошо на народа. Журналистът се опитва да докаже със своята теория за обществото, че националното развитие на Русия може успешно да се случи по руски начин, ако правителството се опира на инициативи и идеи на просветената част от гражданите, а не на бюрократизъм и полицейщина.
Важно място в публицистиката на Иван Аксаков заема националният въпрос. Почти във всеки брой журналистът повтаря идеите си за необходимостта „руснаците да бъдат руснаци”, да се придържат към „началата на руската народност”, бори се с всякакви реални и нереални проблеми на народа си. Иван Аксаков боготвори всичко, което произлиза от народа, счита го за истина, призовава към сближаване с него „в областта на духовното”, към по-добро познаване на неговите духовни и исторически основи[36]. Руският общественик се отнася с голяма любов към народа си и вярва в неговото велико бъдеще. Той мисли, че наистина го познава и го определя като православен, смирен, невластолюбив, духовно независим и търпелив. Иван Аксаков вярва, че неговите теоретични изводи и практически предложения са истинни, защото са изградени на основите на народните начала. Според него това е най-висшата гаранция за истинност, а разсъждения, които не са обосновани и подкрепени по този начин, той счита за лъжовни.
Стремежът на Иван Аксаков да говори от името на народа му създава в руското общество репутацията на изразител на възгледите му. Според него верност в „руските начала” означава обединение на целия народ на народностен принцип. Така, той още в този период изразява консервативни възгледи – за единство на нацията и неделимостта й по класов или какъвто и да е признак. Пропагандата му в този дух помага за развитието на руското националното самосъзнание и го присъединява към лагера на охранителите или пазителите на империята.
Приемайки общата славянофилска доктрина, Иван Аксаков твърди, че за разлика от Западна Европа, където властта се е установила чрез завоевание и поробване, чрез разделение на господари и поданници, „върховната власт в Русия първоначално е делегирана от народа”[37]. И от това делегиране следва, че тя е отговорна пред него – „естествено не юридически, а нравствено и отговаря за неговата съдба пред историята”[38]. Според журналиста „самодържавната инициатива” първоначално играе положителна роля. На неустроената земя и трябва „могъща самодържавна власт”. „Народът веднъж осъзнал нейната необходимост е готов на всякакви жертви и изпитания, способни да укрепят силата на градивния заряд”[39].
Иван Аксаков твърди, че самодържавието лесно е подчинило земствата и народа, защото, на земската стихия й е чужд стремежа към държавно изграждане. Според него „Самодържавната инициатива, подсилена от доверието на народа, намира пълен простор за своя разгул и скоро, смесвайки всички области на държавната, частната, земската и обществената дейност, достига своя апогей в лицето на Петър… и едновременно с това предизвиква реакцията на народния дух, събужда самосъзнанието му”[40]. Журналистът счита, че с реформите на Петър I се прекъсва връзката на народа с държавата. Същевременно по време на неговото управление възниква „обществото”, което трябва да играе ролята на регулатор на самодържавието[41].
По време на полското въстание от 1863 г. Иван Аксаков преосмисля позициите си. То се превръща в крайъгълен камък и за други журналисти, които до тогава имат либерални позиции. Такъв е и случая с Михаил Катков - Полското въстание окончателно насочва журналиста към консерватизма и го превръща в неуморим противник на либерализма, социализма и идеите за радикално преустройство в Русия. Консерваторът твърдо застава на позиция за единна и неделима държава и е против обособяването на региони в империята по национален признак[42]. Бунтът, заплашващ единството на империята кара част от иначе либералната преса да промени тезите си и да приеме една консервативна позиция по въпроса. Иван Аксаков започва да говори за положителните страни от съюза между царя и народа. Заплахата от нова война на Русия с западните държави го кара да пише за необходимостта от вътрешно политическото единство на империята. Журналистът твърди : „На нас ни е необходимо да възстановим и укрепим съюза между държавата с народа, необходимо е това да стане по древните руски правила, да се сближим всички, цялата земя, в съвет и любов”[43].
Иван Аксаков преразглежда и своето отрицателно мнение към самодържавната власт и действията й. Според него: „Силата на Русия не е в обществото раболепстващо на Запада и отчуждено от народа, а в петдесет милионната единна маса на руския народ, освободен от руското господство на крепостното робство и постепенно освобождаван от робството на немците и останалите, все още обвързващи го окови, спиращо правилното му и естествено развитие… Всяко преобразование предприето от правителството с цел да облекчи живота, да даде простор на развитието, да свали оковите от дълго търпящия руски народ, все повече сближава правителството с народа и още по-плодотворно укрепва нашия държавен и народен организъм. Колкото по-свободна е земята, толкова по-силна е държавата, колкото по-свободен е народния глас, толкова по-могъща е негова поддръжка и толкова по-страшна е за враговете ни истинската преданост на народа към своя царствен представител”[44].
Изправен пред лицето на външната опасност Иван Аксаков се връща към традиционната славянофилска политическа доктрина. Той вижда в самодържавието отражение на народното, всесъсловно единство. Според него неоспорим факт и действащо оръдие на политиката е „огромната историческа сила, сила не само обществена, но и сила земска, извираща направо от почвата…”. Тя „се активира при всяко външна опасност, при всяко оскърбление на честта на нашата държава, при всеки опит да се разруши единството и целостта на Русия; Тя се поражда и увлича в единно чувство всички, от най-простия селянин до аристократа, едва говорещ руски”[45]. Журналистът счита, че само самодържавната власт може да направлява в нужната посока това национално пробуждане.
Самодържавната власт и народа винаги са били неразривно свързани понятия за Иван Аксаков и през 1864 г. той пише: „Идеята за царя е най-народна идея, която досега в никакъв вид, даже и на теория, не може да бъде отделена от идеите на руския народ и на която руския народ остава верен, независимо от всички превратности на съдба си и от тези случили се с престола през XVII и XVIII в.”[46]. Така постепенно позицията на журналистът се променя и той престава да разглежда самодържавието като сила възпрепятстваща прогресивното развитие на страната. През 1864 г. Иван Аксаков вече се стреми да заздрави съюза между народа и държавата и идеите му стават консервативни.
Консервативният характер на светогледа на Иван Аксаков проличава ясно през периода 1879-1881 г., когато под впечатлението от ръста на революционното движение, в обстановката на поляризация на обществените сили журналистът открито минава в лагера на защитниците на самодържавието и започва твърдо и уверено да устоява своите позиции. Той открито застава срещу революционерите и се отнася с недоверие и презрение към либералите. Иван Аксаков възприема дейността на бунтарите като „престъпление срещу самия народ, посегателство, целящо да измени историческия народен строй”[47]. Според него причина за революционното движение в Русия са „западното влияние” и разпространението на образование, лишено от нравствени начала. Консерваторът разбира, че западните учения либерализъм, социализъм и комунизъм и техните продукти – нихилисти, атеисти и опортюнисти биха довели родината му до гибел, а историята показва, че той е прав.
Обект на критиката на Иван Аксаков стават и представителите на либералното движение, които според него са „лъжелиберали”. Той твърди, че „…петербургската либерална партия…почна да използва подмолни сили…и се опитва да изпълни своите конституционни планове със средствата на тероризма”[48]. Журналистът обвинява „т.нар. либерали” в това, че те „не вярват нито в Бога, нито в самодържавието” и са „бащи на нихилизма”. Иван Аксаков ги счита за „ антируско конституционно направление”.
През този период журналистът променя вижданията си и по съсловния въпрос. Той се отказва от предишните си идеи за надсъсловно общество и става радетел за запазване на ранговата система и кастовото общество. Иван Аксаков почва да защитава аристокрацията и да изтъква приноса й за запазването на самодържавието. Тази промяна на неговите позиции е свързана с преминаването му в консервативния лагер. Разглеждани от такава позиция, благородничеството и мястото му в обществото са нещо позитивно и градивно, една от основните опори на империята[49]. Според журналиста именно дворянство е съсловието, което се изправя срещу враговете на руското общество – кулаците, кариеристите-разночинци и чиновниците[50].
По това време се заражда и неговата идея за „руския политически идеал”. Той състои в съчетаването на самодържавната власт с местното самоуправление: „Самоуправляващо се местно земство със самодържавен цар начело – това е руския политически идеал”[51] . Според него тази формула е много по-демократична от тази на всички републики, „където съществува политическа свобода т.е парламентарен режим в столиците, а самоуправления няма никъде – и съществува донякъде социално робство в низините”[52].
Според руския общественик най-сигурният регулатор и способ за ограничаване на пълномощията на монарха не е конституцията, а нравствения ангажимент, който той поема пред Бога, да се грижи за добруването на поверената от него земя. Иван Аксаков счита, че това е по-добра гаранция от конституцията,която винаги може да бъде променена, а той иска вечен и неизменим контрол над самодържавието. Руският общественик аргументира своята теория за нравствения способ за ограничаване на руската монархия, с това, че царската власт в империята вече е ограничена в своите отношения с православието и селячеството. Според него нито един руски самодържец не би рискувал да измени на православната вяра или да възстанови крепостното право, а ако се случи противното той ще „..бъде незабавно свален от престола с общо единодушно въстание на целия народ”. Това го кара да твърди, че „…в това отношение самодържавието е действително така ограничено, както не би го ограничила нито една писмена конституция”[53].
Разбира се, тази позиция на руския общественик е идеалистична и зависи от личностните качества на владетеля. Но тя е характерна за консервативната мисъл в Русия през втората половина на XIX век и началото на XX. Друг консервативен журналист, княз Владимир Мешчерски, твърди: „…руският цар самодържец, отговарящ пред Бога и съвестта си, е несравнимо по-ограничен, от президента на френската революция”[54]. Това твърдение – за нравствения ангажимент на владетеля пред Бога, който е много по-отговорен от задължението към конституцията става една от основни тези при изграждането на руската консервативната философия.
Иван Аксаков, силно повлиян и следващ славянофилските завети, постепенно преминава в консервативния лагер и става един от най-гласовитите защитници на самодържавието. Промяната на позициите му е обоснована от действителността – полското въстание, терористите-цареубийци, нихилизма, атеизма и идолопоклонството пред Западна Европа. Всички тези фактори го карат да радикализира вижданията си и го избавят от много негови либерални и народнически заблуди. Постепенно Иван Аксаков осъзнава, че най-добрият възможен път за развитие на родината му е запазването на самодържавието и предотвратяването на радикални промени, идващи чрез революция. Стигнал до това заключение, журналистът посвещава целия си талант и всичките си сили за запазването на статуквото. Така той заслужава своето място сред плеядата на защитниците-рицари на Руската империя и на нейния свят.
Лев Тихомиров
Лев Тихомиров е един от най-интересните представители на руския консерватизъм от края на XIX-началото на XX век. Подобно на своите идейни съмишленици и той минава през духовен и идеен катарзис. Бидейки първоначално революционер-социалист, руският общественик надживява своите младежки заблуждения и минава в консервативния лагер. Животът му в чужбина и натрупаният житейски опит му позволяват да осъзнае, че най-доброто развитие за родината му е запазването и съхранението на самодържавието, поддържано от народа и утвърдено от православието.
Лев Тихомиров е роден през 1852 г., а през 1864 г. постъпва в Александровската гимназия в гр. Керч. Още тогава започва неговото увлечение по революционните идеи. Бъдещият консерватор завършва средното си образование със златен медал и през 1870 г. постъпва в Юридическия факултет на Московския университет, но по-късно се прехвърля в Медицинския факултет. Там той започва да се занимава с революционна дейност и скоро става един от най-активните участници в народническото движение. През 1871 г. Тихомиров влиза в революционния кръжок на „чайковците”[55]. След две години отива в Петербург, където продължава да се занимава с революционно-пропагандна дейност и през ноември същата година е арестуван. Осъден е по делото за 193-мата и в резултат на това е затворен в Петропавловската крепост повече от 4 години.
След излежаването на присъдата Тихомиров продължава със своята революционна дейност и през 1878 г. се присъединява към народническата революционна организация „Земя и воля” като става част от редакцията й. След разпадането на организацията и разделението й на две крила бъдещият консерватор се присъединява към радикалното, което се нарича „Народна воля”. Тихомиров участва в учредителното й събрание проведено в Липецк и поддържа принципното решение за цареубийството като метод на борба. Руският общественик няма отношение към непосредственото решение за убийството на Александър II и не участва в решението на изпълнителния комитет за цареубийството. Той обаче, съставя прокламация, пусната след терористичния акт, която освен декларацията за изпълнение на присъдата, съдържа и ултиматум към новия цар: „Ако политиката на правителството не се промени, революцията е неизбежна. Правителството трябва да изпълнява народната воля, а не да бъде узурпаторска шайка”[56].
След убийството на руския император започва ожесточено преследване на народоволците и Тихомиров емигрира в чужбина през 1882 г. Първоначално той се заселва в Швейцария, а през 1883 г. отива във Франция. Там бъдещият консерватор започва да издава вестник „Народна воля”. Същевременно се случва сериозен прелом във възгледите на Тихомиров и неговите виждания прерастват от революционно-социалистически в консервативни. Сравнявайки политическата обстановка във Франция, разкъсвана от слабост и политически борби и управлението “с твърда ръка” на Александър III, той си прави изводи, които не са в полза на републиката и парламентарната система. Освен политически катарзис, Тихомиров преживява и духовен. Той се връща в лоното на православието и решава да отдаде живота си на служене на религията и родината. Тихомиров не се отказва от служенето на народа, а по-скоро осъзнава, както споделя Г. Лукянов, че: „истинското народничество е изповядване на идеите на самодържавието”[57].
В резултат на това през 1888 г. Тихомиров издава в Париж своята брошура „Защо престанах да бъда революционер?”[58], в която мотивира промяната на позициите си. Руският журналист се отказва от революционните си идеи и желае да се завърне в родината. Ето защо на 12 септември същата година той подава молба до император Александър III, в която желае да бъде помилван. Декември 1888 г. Тихомиров получава положителен отговор в руското посолство във френската столица. Царят го амнистира и той може да се върне в родината си, но при условие, че през следващите пет години ще бъде под наблюдение.
След завръщането си в Русия Тихомиров е принуден да се засели в Новоросийск. Но през септември 1890 г. на него му е разрешено да напусне града и той отива в Москва, където се отдава на активна публицистична дейност. Пред него стои нелеката задача да опонира на либералните и революционни вестници. Журналистът трябва да заеме и запълни празнотата, която зейва в консервативната преса след смъртта на М. Катков. С течение на времето той се превръща в един от водещите публицисти от консервативния лагер, а от 1909 г. до 1913 г. ръководи вестник „Московски ведомости”. Най-значимото произведение на Тихомиров от този период е историософското му изследване „Монархическата държавност”[59], издадено през 1905 г.
Журналистът възлага големи надежди за положително развитие на империята на дейността на Пьотър Столипин. Именно той го кани за съветник и му дава длъжност в Съвета по въпросите на печата. Тихомиров изготвя и предава на ръководителя на правителството Столипин серия съвети-записки по работническия въпрос, бъдейки му консултант и по този проблем. Разсъжденията си за пролетариата, журналистът събира и издава в книга[60]. Тихомиров обръща внимание на спецификите на руските работници. Идващи от село, те не могат бързо и лесно да се впишат в градската среда и поради това се нуждаят от помощ от държавата. Консерваторът се опитва да намери баланса между селското стопанство и индустриализацията и е на мнение, че земеделието не бива да се пренебрегва за сметка на промишлеността. Според него не трябва да има противопоставяне на градския пролетариат със селското население и работническите съюзи трябва да се изграждат на принципите на селските общини.
След убийството на руския държавник журналистът постепенно се откъсва от публицистичната си дейност и през 1913 г. се оттегля в малкото градче в околностите на Москва, Сергеев Посад. Там се намира най-големият мъжки манастир в Русия Троицко-Сергиевата лавра, който е своеобразен център на религиозния живот в империята. Именно в обителта руският общественик започва работа над втория си значителен труд „Религиозно-философски основи на историята”[61]. В него авторът прави анализ на човешката история от религиозна гледна точка. Тихомиров остава в манастира до края на живота, където пише своите спомени и умира през 1923 г.
Извори и историография
Основният извор за философията на Тихомиров са неговите статии и книги[62], част от които излизат чак след 1991 г. година. Важен документ за живота му е неговият дневник[63], които той води за годините 1915-1917 г. Към изворите се включват и статиите и писмата[64] на неговите съвременници, имащи отношение към него. През съветския период творчеството на Тихомиров е фактически изключено от историята на философската и обществено-политическата мисъл в Русия. Чак през 90-те години[65] на XX век консерваторът е реабилитиран като философ и политически мислител. През последните две десетилетия се повяват серия работи[66], посветени на творчеството и живота му, но вниманието е насочено главно към политическите, религиозните и историософските възгледи на мислителя. Повечето от изследователите се възхищават от идеите и философията му, но въпреки това се опитват да представят един обективен поглед върху консерватора. Един от най-сериозните историци е А.В. Репников[67], който в серия свои работи посветени на Тихомиров изучава неговата философия и опитите му да обоснове научно руската консервативна концепция – православие-самодържавие-народност. Друг интересен изследовател на руския общественик е А.В. Ремнев[68], който поставя акцент върху религиозните търсения на Тихомиров.
Творчеството и философията на Тихомиров предизвикват определен интерес и сред чуждите изследователи. Те достигат чак до Япония, където Харуки Вада съставя труд[69], посветен на консерватора. В него авторът поставя акцент върху песимистичното начало в светогледа на Тихомиров. Друг неруски изследовател е Кирил Тидмарш, който има статия[70] посветена на консерватора и кризата на руския радикализъм. Авторът проследява идейното израстване на журналиста и обобщава: ”И като революционер и като монархист неговия идеал е на практика еднакъв – силна и независима Русия, изградена върху идеалите на традицията, стабилността и справедливостта”[71]. Така Тидмарш стига до важния извод, че политическите убеждения на Тихомиров се променят в зависимост от това как той вижда най-добрия път за родината му, но неговите принципи и движещи сили си остават същите. За съжаление, в добрата статия на Тидмарш се прокрадват клишетата, характерни за цялата англоезична историография, търсеща в руския консерватизъм предтеча на фашизма или нацизма[72]. Позиция странно близка, даже еднаква, с тази на съветската историография…
Друг англоезичен автор посветил статия на Тихомиров, е Абът Глийсън[73]. В своята статия авторът се опитва да обясни причините, довели до промяната на политическите възгледи на руснака и неговото „ренегатство”. Като основни такива изтъква средата и сблъсъкът с реалността. За разлика от Тидмарш, Глийсън не разбира движещите сили и мотивите на Тихомиров, избиращ различни пътища, но винаги борещ се за силна Русия.
Философията на Лев Тихомиров
Социалната философия на Тихомиров е изградена на презумпцията за двойствената основа на обществения живот. От една страна, консерваторът приема идеята за аналогиите между органичните явления и процесите в обществото, но от друга преосмисля органическата концепция за развитието на обществото[74], като се опитва да я съедини с теорията на психологизма[75]. Той твърди: „психологическите основи на обществото са съвършено неизбежен извод за социологията”[76]. Руският мислител признава, че обществото се развива по органическите закони, но същевременно е и надорганическо образувание и така стига до извода, че то не е организъм в пълния смисъл на думата. За разлика от повечето руски консерватори, Тихомиров отрича, че обществото е колективно същество, доколкото за органическата природа според него, е характерна пълната неразделност на нейните елементи, а в обществото е необходимо да присъства отражението на индивидуалността на всеки човек, несливаща се със социума. Така то се намира във вътрешно противоречие, като от една страна, в него има стремеж към човешка индивидуалност, а от друга, към съвместен колективен живот. Именно това противопоставяне според Тихомиров е в основата на общественото развитие.
Християнската антропология или по-точно православната е другият важен източник за социалната философия на консерватора. Ето защо като основа за осмислянето на човешките проблеми служи характерната за ортодоксалната антропология идея за трите съставни части на човека – единството на тяло, дух и душа. Тялото на човека според Тихомиров е неразделно свързано с материалния свят на неорганическата и органическата природа. Индивидуалността като душевно същество се формира в обществото, което възниква като психологична човешка потребност в съвместния живот. Същевременно руският философ твърди, че човекът, бидейки нравствено създание, е свързан с духовния свят, благодарение, на който се реализира като личност. Така, обобщава Тихомиров, „…човешката природа съставлява такава част от света, в който се съединяват действието на материалните и духовните сили”[77].
Изолираният човек е немислим във философията на консерватора, защото „сам човек не може да живее, а и не иска”[78]. За да защити това свое твърдение, Тихомиров твърди, че хората са социални същества, неразривно свързани с тези обществени съюзи, които възникват в процеса на човешкото развитие. Те, според него, са семейство, род, племе, народ, съсловие и нация, всички, които съставят основите на държавата. Руският журналист свързва създаването на държавата с психологическите стремления на човека, „търсенето на власт над себе си, на която може да се подчинява”, защото „идеята за държавността извира от самата същност на човешкото съзнание”[79].
Тихомиров смята за първооснова на обществения и държавния живот човешката личност и доколкото тя „сама създава обществото и държавата, тя е живата сила на обществото и държавността”[80]. Във връзка с това той твърди, че „цялата колективност, обществото, държавата – всичко това има смисъл само като среда за развитие и живот на личността”[81]. Тихомиров издига личността в култ, което по принцип е либерална идея, но индивидуализмът е типичен и за руските консерватори. Руският общественик я разглежда като духовно същество, което се стреми към общение с Бога, поради което социалната среда се явява нещо средно между материалния и духовния свят.
Специфичното в обществено-философската теория на Тихомиров е, че икономическите аспекти са силно засегнати, което я отличава от тези на останалите руски консерватори. Това се дължи на неговото минало и увлечението му по революционни идеи. Именно през този период от живота си журналистът се запознава с либералните и социалистическите икономически теории. Преминавайки в консервативния лагер, той приема като свое задължение да им отговори по-някакъв начин. Така Тихомиров разработва собствена социално-икономическа теория.
За разлика от повечето руски консерватори Тихомиров признава икономиката за най-важно условие за битието на човека и обществото и я нарича както Маркс – основа на обществения живот. Руският общественик твърди, че тя „…не поражда обществото, но кара последното да се съобразява с икономическите условия”[82]. От друга страна консерваторът е на мнение, че психологическите по своя произход закони на социалното битие, оказват обратно влияние на икономиката и така възниква борбата между материалното и духовното начало (при доминираща роля на духовното). Натрупването на богатства като самоцел, характерно за капиталистическия модел на икономиката, се отрича като ценност от журналиста, понеже води до „развращаване на хората и народите”, а „Истинските икономически принципи се състоят…в развитие на производителните сили, т.е. в развитието на човешката висота, като в общата система на национална производителност огромно значение има не само умствената, но и нравствената сила”[83].
Отричайки буржоазните принципи на управление, Тихомиров не приема и социалистическата теория на икономката, доколкото тя отрича свободния труд и частната собственост. Според него трябва да има съвместно съществуване на частната и колективната форма на собственост, основани на принципа на свобода на труда. Консерваторът смята частната собственост за неотменимо право на човека. Заедно с това Тихомиров отрича необходимостта от въвеждането на общо право на труд, доколкото осъществяването му е възможно само в социалистическо общество, но в него то се превръща в задължение, а не право. Това води до невъзможност да се осъществява свободен труд, без който пък не може да има свобода на личността.
Икономическата философия на консерватора е тясно свързана с неговото разбиране за индивидуализма и колективизма като неразривни принципи на организация на обществения живот. Според журналиста обществото е основано на обединението между противоположностите на индивидуалното начало на човешката личност и колективното начало, породено от стремежа на хората към съвместен живот.
Социалната солидарност в концепцията на Тихомиров се явява своеобразна проекция на църковната съборност, която „се състои не в преобладаването на мнозинството, а в пълното единство на всички”. Консерваторът твърди: „Именно чрез Църквата целият човешки род се превръща в Тялото Христово, а членовете й са отделни личности …и целия живот, цялата дейност на Църквата се извършва при най-тясното сътрудничество на всичките й членове”[84]. Така той застава срещу диктатурата на мнозинството и го отрича като принцип, неразличаващ се по-нищо от останалите диктатури.
Според Тихомиров непосредственото осъществяване на човешка солидарност се открива в родината, определяйки я като „организирана нация, получила завършеност на своята организация в държавата”[85]. Руският общественик твърди, че човекът се създава в родината, там се възпитава и живее, поради което е немислим без нея. Свързвайки личността с нацията, родината е връзка не само със съвременниците, но и с всички техни предшественици и бъдещи поколения сънародници. В такъв вид човек не съществува в разрив с традициите, които са го формирали като личност. Въпреки това мислителят не отрича възможността за общочовешко единство и всеобщо благо, но това е възможно само ако се постигне национална солидарност.
Тихомиров твърди, че „в човешкото общество действат едновременно две противоположни сили – диференциация и интеграция, протича процес на разслоение на обществените елементи на групи и едновременно с това и обединение”[86]. Консерваторът свързва степента на диференциация на обществото с нивото на развитие на личността: „Колкото по-сложно е развитието на личността, толкова по-големи потребности има тя и толкова по-силно става разслоението на обществото”[87]. Мислителят счита, че доколкото държавата се образува на основата на социални съюзи, възникнали по естествен път, то тя е длъжна да не унищожава, а да запазва и поддържа социалната организация. Такова държавно развитие несъмнено води до съсловен обществен строй, където всеки член на обществото е неразривно свързан със своята социална група и има съответните утвърдени права и задължения.
Според Тихомиров основната цел на съсловията е това да ограничават човешкия произвол и да гарантират неговите права и свободи. Много важно значение за журналиста има това, че съсловният строй, пораждащ разнородност в обществото, не разваля единството на нацията и държавата, за разлика от класовия, който води до социална борба. Тъкмо обратното, при съсловната човешка организация възниква „такова сложно разслоение на нацията, което…дава възможност на хората за колективна взаимопомощ”[88]. При такова общество единството на върховната власт, в лицето на монарха, обезпечава обединението на съсловията и едновременно с това направлява техните действия в посока на общественото благо.
Тихомиров разглежда проблема за съсловната принадлежност на човека в тясна връзка с проблема за правата и задълженията, които той притежава като личност и гражданин. Неговата концепция за правата е обоснована от вижданията му за нетъждествеността на обществото с държавата. Тихомиров счита, че най-важното условие за съществуването на обществото е свободата на личността, а за съществуването на държавата – изпълняването на задълженията. Така пределът на държавната власт върху хората се оказва ограничен от естествените човешки права. Според руския мислител задължение на държавата е да служи на личността и обществото. Същевременно размерът на човешките права трябва да съответства на размера на задълженията им, доколкото „нуждата от права винаги е породена от тази за отговорност към дълга”[89]. Човешките личностни права, според Тихомиров, произлизат от задълженията на човек пред Бога. Ето защо, ако дадена персона наруши нравствените си задължения, то тя може да бъде лишена от естествени права, само на основанието на нравствения съд. Мислителят твърди, че най-пълното осъществяване на естествените и гражданските права е възможно само с помощта на царската власт, защото, „…монархията е върховенство на нравствения идеал”[90].
Тихомиров свързва живота на човека като социално, политическо и духовно същество с проблема за свободата, подчинението, властта и авторитета. Свободата, според него, е основно свойство на човека. Тя е „състояние на независимост от обкръжаващата среда”[91], а също така като „състояние, при което човек е подчинен на своята вътрешна сила, а не на външната”[92]. Същевременно консерваторът твърди, че свободата съществува само благодарение на човека, който е нейния основен източник и ползвател. Но „обществото се държи не на свободата, а на авторитета, силата, дисциплината и разслоението”[93]. В това се състои, според Тихомиров, основното противоречие в обществения живот, в който има постоянна борба между природната необходимост и духовната свобода. Мислителят твърди, че за осъществяването на личностната свобода в обществото е необходимо подчинение на авторитета на властта. Степента на индивидуална свобода в обществото зависи от степента на нравствено развитие на личността, а тя „най- добре се развива, когато расте в среда с ясно изразен авторитет на най-добрите - по-опитни, по-учени и по-умни хора”[94]. Така за Тихомиров външният авторитет се оказва не ограничител на свободата, а инструмент за нейното осъществяване, доколкото следването му изразява стремежа на човека към истината и справедливостта.
Руският мислител обаче твърди, че за развитието на човека като духовно същество един обществен и държавен авторитет е недостатъчен. На него му е нужно нещо повече и това е религията, която е „способна да даде на човека пълноценен идеал”[95]. А доколкото религията поражда духовно обединение на хората, чрез Църквата, то човешката свобода е възможна само като съборно единство на всички членове на Църквата. Тихомиров счита, че чрез Църквата човек се приобщава към най-висшия източник на нравствен идеал, т.е. към Бога.
Монархическата концепция на Лев Тихомиров
Стремежът на Тихомиров да дефинира монархическия идеал от етично-правова гледна точка започва с неговата книга „Знамение на времето. Носител на идеала”[96], създадена през 1895 г. В нея консерваторът разглежда царуването на император Александър III и стига до извода, че царят е въплъщение на качествата, необходими за идеалния владетел и неговата личност може да служи за пример на бъдещите самодържци. Тихомиров пише: „Император Александър III е не само изразител на идеите. Той е истински носител на идеала”[97].
Но несъмнено най-важният труд на консерватора по въпроса е „Монархическата държавност”. Когато тя излиза през 1905 г., някои от екземплярите са поименни като един от тях е връчен на император Николай II. Тихомиров получава награда лично от владетеля през 1906 г. в знак на признателност за значението на труда му.
В своята най-значима книга журналистът представя един цялостен поглед върху световната история на монархическата власт и се опитва да обоснове своеобразието на руското самодържавие и неговите принципни различия от западния абсолютизъм[98]. Основната задача, която Тихомиров си поставя с това произведение е да обоснове научно идеологемата на руския консерватизъм православие-самодържавие-народност. Журналистът разглежда самодържавието като единствена истинска монархия, а за установяването й е необходимо съчетаването на няколко задължителни условия: религиозен светоглед, определен социален строй, съзнание и знание. Според него едноличната власт, която няма божествена санкция, т.е не идва от Бога, може да бъде само диктатура. Същевременно не всяко религиозно начало дава истински характер на властта.
Тихомиров счита, че само православието е способно да даде нравствен идеал, един за върховната власт и народа, въвеждайки в обществения строй принципа на съборността. Общият религиознонравствен идеал за властта и за поданниците й е важна основа за взаимно разбиране и доверие. Значението на народността в самодържавието, според Тихомиров, идва не от зависимостта на монарха от волята на народа, а от всеобщата подчиненост на „народната вяра, народния дух и народния идеал”. Консерваторът се опитва да намери опора за своята теория в идеалите и стремежите на руския народ, нещо което му е останало от времето, когато е имал „народнически” идеи. Той твърди, че в народното съзнание света на „относителното” (обществено икономическите отношения) е подчинен на света на „абсолютното”. Ето защо, според него, руският народ търси своите политически идеали в божията воля и в носителя на тази воля – царя. Той, от своя страна, е отговорен само пред Бога, но тази отговорност е много по-строга от всякаква конституция. За вярващия няма по-авторитетен съдник от Бога…
Същевременно Тихомиров мисли, че само православната вяра е недостатъчна за установяването на истинска монархия, както това показва опита на Византия. Религиозният светоглед дава основа и поражда само инстинктивен стремеж към монархия. Друго важно условие е социалният строй на държавата, създаден в резултат на органическите специфики на нейното историческо развитие. Стремежът към монархия се заражда от патриархалната власт на селските семейства, от съсловния строй, от нуждите на вътрешната и външната политика. От друга страна, Тихомиров счита, че самата власт е длъжна да осъзнава, откъде идва нейната сила и да я пази, утвърждава и увеличава. Монархията е длъжна постоянно да се грижи за запазване на своята способност да бъде изразител и пазител на най-висшия нравствен идеал.
Консерваторът твърди, че за да може да изпълни това свое основно задължение, тя трябва да има правилно държавно устройство и да провежда такава политика, която ще способства за запазването на религиозно-нравствения идеал както в народа, така и в самите носители на властта. За всичко това неизбежно са необходими знания за нуждите на народа, организиране на непосредствена връзка между народа и монарха и съчетаването на държавното управление с общественото самоуправление, за да се избегне опасността от превръщането на самодържавието в абсолютна монархия. Като предпоставка за такава опасност Тихомиров разглежда бюрокрацията, която от оръдие на управлението се превръща в господстваща сила.
Един от най-важните проблеми във философията на Тихомиров е този за отношенията между личността и държавата. Консерваторът счита, че личността е най-важната основа на държавата и обществото, но държавата притежава принудителна власт и така волно или неволно потиска човека. Именно в това е проблемът, който руският мислител трябва да разреши и той се наема да разработи такъв модел на управление, който може да направи този сблъсък минимален. Тези свои виждания Тихомиров излага в „Монархическата държавност” като в него се опитва да докаже предимствата на царската власт като даваща най-големи възможности за развитие на личността спрямо останалите форми на управление. За да докаже тази своя теза, той прави сравнителен анализ между монархията, аристокрацията и демокрацията. За видовете държавни структури още в древността пише Платон[99], а след него и Аристотел[100]. И двамата стигат до извода, че монархията и аристокрацията са добрите форми на управление, а демокрацията и олигархията са „извратени” видове човешки организации. В Русия подобен анализ на държавните управления прави Б. Чичерин, в своя труд „Курс по държавна наука”[101]. Според него най-добрата форма на управление е демокрацията. Тихомиров не отрича качествата на книгата на неговия руски предшественик, но не е съгласен с извода му за демокрацията, поради което пише своята книга.
Въпреки че е противник на демокрацията, консерваторът не отрича, че тя има своите достойнства. Това са наличието на свобода и равенство, но той прави уговорката, че тя „утвърждава само тази свобода, която възниква от политическото равенство, т.е. правото да се участва в управлението наравно с всички”[102]. Други положителни страни на народовластието, според Тихомиров, са отсъствието на раболепничество, низкопоклонство, което увеличава нравственото ниво на обществото. Освен това като резултат демокрацията води до високо ниво на политическа култура, образование и самостоятелност на гражданите.
Но според консерваторът, демокрацията има и много недостатъци. Един от най-важните за руският мислител е този, че равенството се приема като принцип, без да се прави разлика в различното ниво на нравственото и умственото развитие на гражданите. В резултат решенията се взимат от болшинството, т.е. не от най-качествените и способни хора и се разчита се на количество, а не на качество, което не води до най-добрия избор, а до най-популярния. Друг недостатък е безграничното господство и борба между партиите, вследствие на което в държавата процъфтяват лъжата, клеветата, подкупничеството на политиците. Така се „образува особен клас политици, които правят от политическата агитация занаят и средство за печалба”[103]. Тихомиров твърди, че в резултат на тези два недостатъка най-добрата част от обществото бива отстранена от държавния и обществен живот. Получава се „демократичен деспотизъм”, изразяващ се в зависимостта на човека от тълпата и общественото мнение, което води до загуба на всякаква независимост и самостоятелност на личността.
След като прави анализ на демокрацията, мислителят разглежда и аристокрацията. Според него, при тази форма на управление „има добре обезпечен образован слой, членовете, на който отрано са подготвени за държавните дела и развиват способност за управление. При тази система недостатъците на отделната личност се компенсират със способностите на останалите членове на съсловието. Именно заради това се взимат най-добре премислените решения. Тихомиров твърди, че аристократично управление притежава твърдост и постоянство, привързано е към традицията и най-добре защитава законите. Аристокрацията намира в собствените си среди способните кадри и не и се налага да ги търси другаде. Като цяло, консерваторът обобщава, че тази форма на държавно управление „…развива силно в своите членове чувството за човешко достойнство, идеала към човешката личност, дух на независимост, явява се образец за рицарски и благородни чувства, изработва най-силно презрение към пошлостта и подлостта. Тези качества на аристокрацията, даже и ако тя не се старае да ги предава на народа, представляват пример за общо подражание и идеал и те издигат личността в нацията навсякъде, където има аристократичен слой”[104].
Разбира се, Тихомиров счита, че аристокрацията има и своите слаби страни. Такива са липсата на единство във властта и вътрешните раздори, корпоративният дух, който води до тесногръдие, егоизъм и инертност. Мислителят твърди, че аристокрацията се отличава с неспособността си да извърши големи реформи и е раздирана от вътрешни раздори. Друг недостатък е това, че нейният съсловен интерес е по-важен от народния и държавния. За да запази своето господство, тя спира и възпрепятства развитието на народа и неговото просвещение. Страхувайки се от възможна диктатура, аристокрацията не дава възможност за прекомерно развитие даже на собствените си членове.
Тихомиров се доверява на Чичерин и споделя неговите идеи за силните страни на монархията. А те са единството, силата и издръжливостта й. Нейният надкласов и надсъсловен характер, тъй като за царя всички класи, съсловия и партии са еднакви. Монархията най-добре осигурява реда, предотвратява и разрешава социалните конфликти. В сравнение с другите форми на управления, тя е най-пригодна за провеждането на крупни преобразувания. Монархията предоставя възможности за проявления на високите качества на бележити личности.
Тихомиров е съгласен с недостатъците, които неговия предшественик вижда в монархията. Според Чичерин те са немалко на брой. Първият е това, че идването на власт се осъществява по принципа на рождението, а не на способностите. Това поставя съдбата на народа в зависимост от случайността – може престолонаследникът да е гений, но може и да е идиот. Друг порок е този, че безграничната власт има лошо влияние върху нестабилните психически и душевно хора. За едноличния владетел е много трудно да се противопоставя на изкушенията, от които е заобиколен, заради положението си, а когато на престола царува порокът, то и обществото следва неговия пример. Монархията лесно минава в произвол и е много по-лесно да се нарушава закона, когато това се прави само от една персона. Според Чичерин, при такова управление, личната и обществената активност намаляват, а инициативността изчезва. Тихомиров твърди, че недостатъците, които неговия предшественик вижда в монархията, се отнасят само за случая на „преход на монархията в абсолютизъм, т.е. когато й се губи духа или принципа на върховната власт[105].
Недостатъците в личностните качества на монарха, според консерватора, могат да бъдат компенсирани с това, че истинската самодържавна монархия коренно се различава от неограничената абсолютна монархия. Тази разлика Тихомиров открива в това, че самодържавната власт не изразява интересите на определена социална групировка, а тези на най-висшия нравствен идеал. Друго важно нейно преимущество е способността й да съчетава различни, в това число демократични и аристократични, принципи на управление, понеже тя се нуждае от подкрепата на различни социални слоеве в обществото. Руският мислител смята, че аристокрацията и демокрацията не могат да заменят самодържавието, защото то е изразител на нравствения идеал на нацията.
Оттук възникват и двата основни проблема в монархическата концепция на Тихомиров. Първият е да определи съотношението на аристократичните и демократичните принципи в самодържавното управление. Вторият засяга въпроса за правилното възпитание на истинския монарх. За решаването на първия проблем, Тихомиров изисква да се направи разграничение между „върховна” власт и „управителна”, под която разбира системата от държавните властови органи, създавани от монарха. Поради факта, че царят не може, а и не трябва пряко да управлява цялата държава, той трябва да се съсредоточи върху това да контролира основните органи на властта. Консерваторът не отрича необходимостта от разделението на властите, но счита, че всички клонове на властта трябва се подчиняват на върховната власт на монарха, така както и той да има правото да се меси във всеки отрасъл на управлението. Самото разделение, според журналиста, бива три вида. Първото е според нейното проявление. Тя бива законодателна, съдебна и изпълнителна. Второто зависи от предмета й на дейност и според него властта се дели на различни министерства. Част от тях се грижат за задачите по опазване на обществения порядък, други имат икономически функции, за защита на държавата и т.н. Третото разделение е според обхвата на дейност: общодържавно управление, местно, специално.
Тихомиров счита, че за да се обезпечи нормалното функциониране на всички отрасли на властта е нужно да се комбинират елементи от аристократичния и демократичния, следователно и от бюрократичния и от обществените методи за управление. „В здравите монархии това съчетаване винаги се практикува и започва да се отрича или даже напълно се разрушава, когото монархията заболее от недъга на абсолютизма”[106]. Руският изследовател А. Репников прави коментар по този въпрос: ”Като ограничител на бюрократичния апарат Тихомиров предлага „контрол на нацията”, който да осъществява благодарение на делегирането на част от властта на самодържеца на органите на народното представителство. Разширяването на общественото управление би създало здрава конкуренция между бюрократичните и обществените елементи и би способствало за съживяването на държавното управление”[107].
Според Тихомиров, ако някой от способите за управление доминира, това е гибелно за държавата. Ето защо той признава необходимостта от използването на обществените, т.е. аристократичните и демократичните сили в непосредственото управление, законодателната област и в областта на контрол на управлението. В тази връзка консерваторът поддържа не само органите на местно управление като необходимост, но и държавната Дума, като висш орган на народните представители. Тихомиров, обаче, критикува действащата по негово време система за организация на Думата, защото според него представителството на партиите, наличието на имуществен ценз и двустепенната система на избори лишават от възможност от реализирането на „истинско народно представителство” и предоставят цялата власт в ръцете на „политикани”. Това дава основание на консерватора да твърди, че трябва да се „обърне внимание на това, че е немислимо да има истинско народно участие в държавническото управление докато не се премахне изпразнения от съдържание принцип на общогражданско представителство и не се приеме вместо него социално-съсловния принцип”[108]. Ето защо Тихомиров счита за най-добър вариант за представителни народни органи, възраждането на практиката на Земските събори.
Именно в такъв образ, според мислителя, народното представителство има възможност непосредствено да осъществи своята главна задача – пряк диалог на царя с народа. Но това не означава, че монархията трябва да се подчинява, на волята на народа. Тъкмо обратното, Тихомиров пише, че „трябва да се разграничават реалната воля, от привидната”[109]. Реалните желания на нацията са изразени в онези нужди, които идват от нейния дух. Привидните, от своя страна, са тези изисквания, които възникват „под влияние на случайността, плашещи, разяждащи…това често се случва под влияние на партийната агитация…”[110].
Оттук Тихомиров извежда и основната задача на монархията, която е „винаги властно да осъществява назрелите, реални желания на нацията, провокирани и изградени от духа й и никога да не води съзнателно нацията до фатални грешки.., да не допуска мерки, които моментно изглеждат на народа като негови стремежи, а всъщност да са му подсказани или от страсти, или от партийна агитация, която противоречи на смисъла на народния дух”[111]. Тази негова позиция съвпада с идеята за просветения монарх, способен да разбере истинския дух на народа. Но да разберат и реализират истинската воля на нацията са способни само най-надарените и прозорливи хора, истински гении, както ги нарича Тихомиров, а наличието на трона на такива хора зависи от случайността. Оттук възниква нуждата за правилното възпитание на монарха и обезпеченост на приемствеността на властта.
Обосновавайки нуждата от приемственост във властта, руският мислител подкрепя принципа на династичността, който според него „обезпечава постоянството и несменяемостта на властта и нейното задължение идва от традицията, а не само от личността на владетеля”[112]. Доколкото всяка власт се крепи на психологически основи, то системата на династическо престолонаследие най-добре изразява „духа на дедите, духа на историята, духа на националната цялост”. Това кара Тихомиров да твърди, че династичността обезпечава не само единството на монарха с народа в съвременността, но и във вечността, защото „чрез династията едноличният носител на върховната справедливост се утвърждава като безсмъртен, вечно живеещ с нацията”[113].
За руския консерватор най-важно е не физическото, а духовното единство на династията. Той дава като пример прекъсването на Рюриковата династия и възцарението на Михаил Романов, който според журналиста, е възприет от народа като законен приемник, поради което се вписва като легитимен наследник на предните владетели. В този случай, Тихомиров счита, че определящ е психологическия фактор, а не генеалогическия и благодарение на това приемствеността става „духовно непрекъсната”.
Династичността, според консерватора, премахва необходимостта от борба за власт и дава възможност да се премахнат всички противоречия относно личността на царя. Така главната роля в монархията играе не вярата в силата на личните способности на владетеля, както това се случва при диктатура, а вярата в силата на идеала, на който нацията подчинява своя живот. Ето защо монархът представлява за народа не личност, имаща властта, а върховен носител на този идеал. Като обобщение, Тихомиров счита, че династическата система е най-важното средство за запазване на монархическата идея в самия владетел, защото тя „задължава монарха да бъде не това, което му се иска, а това което изисква идеала, обвързан с него от родовите дела на предците му”[114].
Най-важният принцип за възпитанието на монарха, според руския мислител, е религиозността. „Монархът е длъжен да знае, че ако в народа няма религиозно чувство, монархията не може да съществува. Ако той лично не може да се слее с тези чувства на народа, то той не може да бъде добър монарх. Между него и народа винаги ще се спуска завеса на взаимно неразбиране. И не е достатъчно да се каже , че за монарха е необходимо религиозно чувство: необходима е същата вяра, която въодушевява народа, същото разбиране, същото чувство”[115]. Това поражда един от основните проблеми в консервативната теория на Тихомиров, а и на останалите консерватори, тъй като населението на Русия не е само православно, което означава, че монархът може да постигне единство само с тази част от населението. Същевременно истина е, че движещите сили на империята принадлежат към това вероизповедание, принципите на държавата, подобно на Източната римска империя, са извлечени и неразривно свързани с православието, което обяснява, защо консерваторите държат на него. Разбира се основен принцип в Русия, утвърдил се през вековете, е веротърпимостта, но няма как ортодоксалните да нямат предимство пред останалото население.
Тихомиров счита, че друг важен принцип за възпитанието на монарха е необходимостта от възпитание в „добра обстановка”, което той признава, трудно може да се случи в двор, пълен с лицемерие и лъст. Поради тази причина консерваторът твърди, че е необходимо наследника, по възможност, да расте сред природата, в средата на обикновения трудов народ. Той отдава огромно значение на умението на престолонаследника да общува с поданници от всички звания и степени, а не да расте в затворен кръг, заедно с други младежи от аристокрацията. Тихомиров мисли, че важна роля за възпитанието на бъдещия монарх има физическото възпитание и военната подготовка, понеже те учат на сдържаност, самообладание, т.е. към тези качества, които позволяват на владетелят да изпълни своя дълг – да осъществява върховната власт. Така „без самообладание не може достойно да се упражнява върховната власт, понеже нейната основна задача е да владее и управлява всички управляващи сили. Ако тя не може да управлява себе си, не може и другите”[116].
Към най-важните личностни качества на монарха Тихомиров добавя чувството за дълг, справедливост и законност, а също така съзнанието за неговата безусловна необходимост за нацията. Консерваторът счита, че основният дълг пред монарха е реализацията на духовно-нравствения идеал на нацията, а този идеал е православието. В тази връзка той пише: „Без религиозното начало едноличната власт, дори и най-гениалния човек, може да характеризира само като диктатура”[117]. Като цяло, самодържавието представлява за мислителя най-съвършен тип държава, чиято основна задача е духовното развитието на личността.
Лев Тихомиров посвещава живота си на служене на Русия. Първоначално журналистът счита, че на родината му са нужни радикални промени и затова е част от революционния лагер. Постепенно неговия светоглед се променя и той разбира, че най-доброто за империята е нейното запазване и утвърждаване, изградено върху нейните изконни принципи – православие-самодържавие-народност. Ето защо руският мислител приема за своя основна задача научното обосноваване на тази концепция. Консервативната философия на Тихомиров има определена завършеност и достатъчно ясно са развити основните й аспекти. Като цяло акцентът е поставен върху следните няколко твърдения. Човекът като цялостна личност представлява органично единство на тялото, духа и душата, и оттук следва връзката на човека едновременно с материалния, социалния и духовния свят. Той като социално същество е немислим извън традициите на народа, държавата и религията си. Основните взаимодействия на човека с обществото са на принципите на солидарност и съборност и се отричат крайните им проявления като индивидуализма и колективизма. Развитието на хората е невъзможно без то да се осланя на авторитет, което обяснява необходимостта от социална йерархия. Гражданските и политическите права и свободи зависят от нивото на развитие на човека, от изпълнението на задълженията му и от неговата принадлежност към определено съсловие. Икономическите основи на човешкото битие като труд, собственост и богатство са необходими условия за неговото съществуване, но има полза от тях само, когато те се използват като средство за служене на общото благо, а не на индивидуалните интереси. Държавническата и социално-политическата дейност на човека има смисъл само благодарение на нейното подчинение на духовно-нравствени ценности, върховен и единствен източник, на които е Бог.
Обобщение
Иван Аксаков и Лев Тихомиров, освен водещи журналисти в консервативната преса, са сред тези личности, които оставят ярка диря в руското имперско общество от средата на XIX, началото на XX. Това се дължи на оригиналните им идеи, изказани по особено убедителен начин. И двамата използват пресата за своя трибуна, за да постигнат по-голяма чуваемост и за да имат възможност да въздействат на повече хора. Иван Аксаков и Лев Тихомиров са поддръжници на неограничената монархия, като считат, че най-сигурният регулатор и способ за ограничаване на пълномощията на монарха не е конституцията, а нравствения ангажимент, който той поема пред Бога, да се грижи за добруването на поверената от него земя. Те твърдят, че това е по-добра гаранция от конституцията, която винаги може да бъде променена, а те искат вечен и неизменим контрол над самодържавието. Консервативните журналисти виждат в самодържавието отражение на народното, всесъсловно единство. Иван Аксаков и Лев Тихомиров са противници на западните учения - либерализъм, социализъм и комунизъм, а за свои врагове и на Русия, те считат техните продукти – нихилисти, атеисти и опортюнисти. Те вярват, че националното развитие на Русия може успешно да се случи по руски начин. Борят се за силна и независима Русия, изградена върху идеалите на традицията, стабилността и справедливостта. Със своята дейност, посветена на опазване на самодържавния строй, те заслужават едни от водещите места сред руските консерватори.
[1] Струве, П. Аксаковы и Аксаков. К столетию со дня рождения Ивана Сергеевича Аксакова (Род. 26. IX.1823, ум. 27.I. 1886). Аксаков И.С. У России одна-единственная столица… Стихотворения и поэма. Пьеса. Статьи, очерки, речи. Письма. Из воспоминаний и мнений об И.С. Аксакове. Венок И.С. Аксакову. Москва И.С. Аксакова / Сост., вступ. ст. и примеч. Г.В. Чагина. М.: Русскiй мiръ, 2006, с. 476.
[2] Заглавието на руски е „Русь”
[3] Аксаков, И. Полн. собр. соч., т. I-VII. М-СПб., 1886-1887.
[4] Аксаков, И. Отчего так нелегко живется в России? / И.С. Аксаков. М.: РОССПЭН, 2002; Аксаков, И. Наше знамя – Русская народность. М., 2008;
[5] Аксаков, И. Письма из провинции. Присутственный день в уголовной палате / И.С. Аксаков. М., 1991; Аксаков, И. Письма к родным: 1844 – 1849 / И.С. Аксаков. М., 1988; Аксаков, И. Письма к родным: 1849 – 1856 / И.С. Аксаков. М., 1994.
[6] Сборник статей напечатанных по случаю кончины И. Аксаков. М., 1886.
[7] Пыпин, А. Славянский вопрос по взлядам И. С. Аксаков. Вестник Европы, 1886, № 8; Пыпин, А. Истории панславизма. Вестник Европы, 1893, № 9.
[8] Венгеров, С. Критико-биографический словарь русских писателй и ученых, т. I. СПб., 1889.
[9] Пак там, с. 339.
[10] Кизеветтер, А. Иван Аксаков и славянский мир. Исторические силуеты. Берлин, 1931.
[11] Пак там, с. 223.
[12] Цимбаев, Н. И.С. Аксаков в общественной жизни пореформенной России. М., 1978.
[13] Lukashevich, St. Ivan Aksakov, 1823-1886: A Study In Russian Thought And Politics.Cambridge (Mass.), 1965.
[14] Аксаков, И. Об издании в 1859 году газеты “Парус”. К.С. Аксаков, И.В. Аксаков. Литературная критика. М., 1981, с. 252–252.
[15] Аксаков, И. Возврат к народной жизни путем самосознания. Аксаков И.С. Полное собрание сочинений, т. II. Славянофильство и западничество. 1860–1886. М., 1886, с. 6.
[16] Аксаков, И. Отчего так нелегко живется в России? Аксаков И.С. Отчего так нелегко живется в России? М: РОССПЭН, 2002, с. 316.
[17] Пак там, с. 319.
[18] в. „Москва”. 27.IV.1868; Аксаков, И. Полн. собр. соч., т. IV, с. 93-94.
[19] Цит по: в. „Москва”. 2.VIII.1868; виж още: в. „Москва”. 1,9,13 VIII 1868; Аксаков, И. Полн. собр. соч., т. IV, с. 98-127.
[20] Цимбаев, Н. И.С. Аксаков в общественной жизни пореформенной России. М., 1978, с. 226.
[21] Аксаков, И. Полн. собр. соч., т. I, с. 251-262.
[22]Аксаков, И. Речь вице-президента Московского Славянского Благотворительного Комитета в заседании 24 октября 1876 года. Аксаков И.С. Полн. собр. соч., т. I. Славянский вопрос. 1860–1886, М.: Типография М.Г. Волчанинова, 1886, с. 219.
[23] Аксаков, И. Речь, произнесенная 22-го июня 1878 г. в Московском Славянском Благотворительном Обществе. Аксаков И.С. Полн. собр. соч., т. I. Славянский вопрос. 1860–1886. М.: Типография М.Г. Волчанинова, 1886, с . 297–308.
[24] Аксаков, И. Речь о А.С. Пушкине. Аксаков И.С. У России одна-единственная столица…, с. 271.
[25] Пак там , с. 284.
[26] Виж повече в: Зайончковский, П. Попытка созыва земского собора и падение министерства Н. П. Игнатьева. История СССР. 1960, № 5.
[27] Аксаков, И. По случаю сенаторской ревизии в Курляндской и Лифлянской губерниях в 1882 г. Аксаков И.С. Полн. собр. соч, т.VI. Прибалтийский вопрос. Внутренние дела России. Введение к украинским ярмаркам. М.: Типография М.Г. Волчанинова, 1887, с. 134.
[28] Пак там, с. 135.
[29] Аксаков, И. По поводу "Окраин" Ю.Ф.Самарина. Аксаков И.С. Отчего так нелегко живется в России? М.: РОССПЭН, 2002, с. 167.
[30] Аксаков, И. Где органическая сила России? Аксаков И.С. Отчего так нелегко живется в России? М.: РОССПЭН, 2002, с. 260.
[31] ИРЛИ, ф. Аксаковых, оп. 2, ед. 11.
[32] Аксаков, И. О взаимном отношении народа, государства и общества. Аксаков И.С. Отчего так нелегко живется в России? М.: РОССПЭН, 2002, с. 137.
[33] Пак там, с.139.
[34] Повече в: Аксаков, И. О взаимном отношении народа, государства и общества. Аксаков И.С. Отчего так нелегко живется в России? М.: РОССПЭН, 2002, с.136–137.
[35] Аксаков, И. О взаимном отношении народа, государства и общества. Аксаков И.С. Отчего так нелегко живется в России? М.: РОССПЭН, 2002, с.137.
[36] Повече в: в. „Ден” от 15.X.1864; Аксаков, И. Полн. собр. соч., т. II, с. 3-7.
[37] Аксаков, И. Все мы равно виноваты. Аксаков И.С. Отчего так нелегко живется в России? М.: РОССПЭН, 2002, с. 343.
[38] Пак там.
[39] ИРЛИ, ф. Аксаковых, оп. 1, ед. 55, л. 30.
[40] ИРЛИ, ф. Аксаковых, оп. 1, ед. 55, л. 31.
[41] ИРЛИ, ф. Аксаковых, оп. 1, ед. 17.
[42] Повече за промяната на Катков и преминаването му в консервативния лагер: Неведенский, С. Катков и его время. СПб.,1888, с. 415.
[43] в. „Ден”. 2.III.1863.
[44] в. „Ден”. 10.IV.1863.
[45] в. „Ден”. 30.IX.1863.
[46] в. „Ден”. 17. X. 1864.
[47] ИРЛИ. Ф. Аксаковы, оп. 16, ед. 15, л. 5.
[48] ЦГАЛИ, ф. 505, оп. 1, ед. 186, л. 3.
[49] Виж повече в: Цимбаев, Н. И.С. Аксаков в общественной жизни пореформенной России. М., 1978. с. 254
[50] ИРЛИ, ф. Аксаков ых, оп. 2, ед. 11, л. 2.
[51] Пак там, с. 57.
[52] ИРЛИ, ф. Аксаковых, оп. 2, ед. 11, л. 7.
[53] Цит по: Цимбаев, Н. И.С. Аксаков в общественной жизни пореформенной России. М., 1978, с. 213.
[54] „Гражданин”.1906. № 7, с. 9.
[55] „Чайковците” са млади революционери-студенти, които имат умерени виждания и са против революция на всяка цена, за разлика от „нечаевците”, които са готови на всичко в името на революцията.
[56] Цит. по: Рожков, Н. Русская история в сравнительно-историческом освещении (основы социальной динамики). Ленинград – Москва, 1926-1928, т. XI, с. 214.
[57] Цит. по: Солоневич, И. Белая империя. М., 1997, с. 102.
[58] Тихомиров, Л. Почему я перестал быть революционером. Париж, 1888.
[59] Тихомиров, Л. Монархическая государственность. М., 1905.
[60] Тихомиров, Л. Рабочий вопрос. Практические способы его решения. М., 1909.
[61] Тихомиров, Л. Религиозно-философские основы истории. М., 1997.
[62] Почему я перестал быть революционером. Париж, 1888; Начала и концы. Либералы и террористы. М., 1890; Духовенство и общество в современном религиозном движении. М., 1892; Конституционалисты в эпоху 1881 года. М., 1895; Знамение времени. Носитель идеала. М., 1895; Демократия либеральная и социальная. М., 1896; Борьба века. М., 1896; Государственность и сословность. М., 1897; Варшава и Вильна, М., 1897; Царский суд в России. М., 1899; Земля и фабрика. К вопросу об экономической политике. М., 1899; Вопросы экономической политики. М., 1900; Христианские задачи России и Дальний Восток. М., 1900; О приобщении Дальнего Востока к миру христианскому. М., 1900; Рабочий вопрос и русские идеалы. М., 1902; Чем живет человеческое общество? М., 1902; О смысле войны. М., 1904; Личность, общество и Церковь. Вышний Волочек, 1904; На помощь пленным. М., 1905; Альтруизм и христианская любовь. Вышний Волочек, 1905; Монархическая государственность. Ч. 1—4. М., 1905; Государственность и религия. М., 1906; Что такое Отечество? М., 1907; Христианство и политика. М., 1906; Современное положение приходского вопроса. М., 1907; К вопросу об общественной деятельности учащейся молодежи. М., 1907; Апокалипсическое учение о судьбах и конце мира. Сергиев Посад, 1907; Социализм в государственном и общественном отношении. М., 1907; О недостатках конституции 1906 года. М., 1907; Рабочие и государство. СПб., 1908; Социально-политические очерки. Очерк 1—3. М., 1908; Самодержавие и народное представительство. М., 1907; Рабочий вопрос. Практические способы его решения. М., 1909; Закон о печати. СПб., 1909; К реформе обновленной России. М., 1912; Религиозно-философские основы истории. М., 1997 (составление, вступительная статья и комментарии М. Б. Смолина); Тени прошлого. Воспоминания. М., 2000 (составление, вступительная статья и комментарии М. Б. Смолина).
[63] Дневник Л. А. Тихомирова. 1915-1917 гг. М., 2008.
[64] Лавров, П. Письмо товарищам в России по поводу брошюры Л.А. Тихомирова. Женева, 1888; Серебряков, Э. Открытое письмо Л. Тихомирову. Женева, 1888; Плеханов, Г. Новый защитник самодержавия, или Горе г. Л. Тихомирова. Соч.: В 3 т. М-Л., 1928.
[65] Булычев, Ю. Сверяясь с Россией: О жизни и творчестве рус. философа Л.А. Тихомирова. М., 1992. № 2/4; Костылев, В. Выбор Л. Тихомирова. Вопросы истории. 1992. № 6-7; Неволин, С. Л.А. Тихомиров. Рус. философы (кон. XIX – сер. ХХ в.): Антология. М., 1994; Бурин, С. Судьбы безвестные: С. Нечаев, Л. Тихомиров, В. Засулич. М., 1996; Кан, Г. «Народная воля»: идеология и лидеры. М., 1997; Ермашов, Д., Пролубников, А., Ширинянц, А. Русская социально-политическая мысль XIX — начала XX века: Л.А. Тихомиров. М., 1999; Шерстюк, М. Одиночество Л. Тихомирова. Россия XXI. 2002. № 2.
[66] Ефименко, А. Эволюция социально-исторических и философских взглядов Л. А. Тихомирова: Автореферат дис. …канд. филос. наук. М., 2000; Милевский, О. Тихомиров Л.А.: (От революционности к монархизму): Дис. …канд. истор. наук. Томск, 1996; Сергеев, С. «Мои идеалы в вечном…» (Творческий традиционализм Льва Тихомирова). Тихомиров Л.А. Монархическая государственность. М., 1998, с. 5-19; Смолин, М. О демократии и о критике ее Львом Тихомировым. Тихомиров Л.А. Критика демократии. М., 1997, с. 3-20; Тимохова, Е. Лев Тихомиров и русский консерватизм рубежа XIX–ХХ вв.: Дис. …канд. истор. наук. Самара, 2001.
[67] Репников, А. Консервативные концепции переустройства России. М., 2007; Репников, А. Л. Тихомиров — от революции к апокалипсису. Россия и современный мир. 1998. №. 3; Репников, А. Л.А. Тихомиров, «схимник от самодержавия». Россия и современный мир. 2002. № 3; Репников, А. Лев Александрович Тихомиров. Отечественная история. № 2, 2008.
[68] Ремнев, А. Крестный путь Л. Тихомирова Исторический ежегодник. Спец. выпуск. Обществ. движение в Сибири в начале ХХ в. Омск, 1997.
[69] Wada, H. Lev Tikhomirov: His Thought in his years, 1913 — 1923. Tokyo, 1987.
[70] Tidmarsh, K. Lev Tikhomirov and a Crisis in Russian Radicalism. Russian Review. 1961. № 1, january. Vol. XX, pp. 45-63.
[71]Ibid, p. 49.
[72] Ibid, p. 49, n. 11.
[73]Gleason, A. The Emigration and Apostasy of Lev Tikhomirov. Slavic Review, Vol. 26, № 3 (Sep., 1967), pp. 414-429.
[74] Органицизмът е методологически принцип, според който социалните феономени се разглеждата по аналогия с природните явления. За негов основоположник в социологията се приема Хърбърт Спенсър. Сред руските консерватори привърженици на тази аналогия между органичните явления и обществото са Николай Данилевски и Константин Леонтиев.
[75] Психологизмът е тенденцията във философията и хуманитарните науки за обяснение на духовните явление и идеалните същности в работата на колективнто или индивидулното съзнание.
[76] Тихомиров, Л. Монархическая государственность. М., 1998, с. 23.
[77] Тихомиров, Л. Монархическая государственность. М., 1998, с. 83.
[78] Пак там, с. 486.
[79] Пак там, с. 28.
[80] Пак там, с. 443.
[81] Пак там, с. 565.
[82] Пак там, с. 592.
[83] Пак там, с. 594.
[84] Пак там, с. 446-448.
[85] Тихомиров, Л. Что такое отечество. М., 1907; Тихомиров Л.А. Христианство и политика. М., 2002, с. 146.
[86] Тихомиров, Л. Монархическая государственность. М., 1998, с. 490.
[87] Пак там, с. 379.
[88] Пак там, с. 472.
[89] Пак там, с. 578.
[90] Пак там, с. 579.
[91] Тихомиров, Л. Монархическая государственность. М., 1998, с. 27.
[92] Тихомиров, Л. К вопросу о свободе. Тихомиров Л.А. Критика демократии. М., 1997, с. 453.
[93] Пак там, с. 452.
[94] Пак там, с. 459.
[95] Тихомиров, Л. Монархическая государственность. М., 1998, с. 78.
[96] Тихомиров, Л. Знамение времени. Носитель идеала. М., 1895.
[97] Тихомиров, Л. Критика демократии. М., 1997, с. 526-527.
[98] Повече за европейския абсолютизъм в: Ташева, Р. Френският абсолютизъм. Основи, теория, принципи. В.Т., 2007.
[99] Платон. Държавата. С., 1981; Платон, Закони, С., 2006.
[100] Аристотел. Атинската полития. С., 1993; Аристотел. Политика. С., 1995.
[101] Чичерин, Б. Курс государственной науки, 3 тома, М., 1894.
[102] Тихомиров, Л. Монархическая государственность. М., 1998, с. 408.
[103] Пак там, с. 410.
[104] Пак там, 407.
[105] Пак там, с. 407.
[106] Пак там, с. 516.
[107] Репников, А. Консервативные концепции переустройства России. М., 2007, с.164.
[108] Тихомиров, Л. Монархическая государственность. М., 1998, с. 393.
[109] Пак там, с. 435.
[110] Пак там.
[111] Пак там, 436.
[112] Пак там, с. 417.
[113] Пак там, с. 416.
[114] Пак там, с. 420.
[115] Пак там, с. 425.
[116] Пак там, с. 430.
[117] Пак там, с. 85.