Лев Тихомиров - от революционизъм към консерватизъм. Светослав Маноилов

Светослав Маноилов,

д-р по история

Лев Тихомиров – от революционизъм към консерватизъм

Лев Тихомиров е един от най-интересните представители на руския консерватизъм от края на XIX-началото на XX век. Подобно на своите идейни съмишленици и той минава през духовен и идеен катарзис. Бидейки първоначално революционер-социалист, руският общественик надживява своите младежки заблуждения и минава в консервативния лагер. Животът му в чужбина и натрупаният житейски опит му позволяват да осъзнае, че най-доброто развитие за родината му е  запазването и съхранението на самодържавието, поддържано от народа и утвърдено от православието.

Лев Тихомиров е роден през 1852 г., а през 1864 г. постъпва в  Александровската гимназия в гр. Керч. Още тогава започва неговото увлечение по революционните идеи. Бъдещият консерватор завършва средното си образование със златен медал и през 1870 г. постъпва в Юридическия факултет на Московския университет, но по-късно се прехвърля в Медицинския факултет. Там той започва да се занимава с революционна дейност и скоро става един от най-активните участници в народническото движение. През 1871 г. Тихомиров влиза в революционния кръжок на „чайковците”[1]. След две години отива в Петербург, където продължава да се занимава с революционно-пропагандна дейност и през ноември същата година е арестуван. Осъден е по делото за 193-мата и в резултат на това е затворен в Петропавловската крепост повече от 4 години.

След излежаването на присъдата Тихомиров продължава със своята революционна дейност и през 1878 г. се присъединява към народническата революционна организация „Земя и воля” като става част от  редакцията й. След разпадането на организацията и разделението й на две крила бъдещият консерватор се присъединява към радикалното, което се нарича „Народна воля”. Тихомиров участва в учредителното й събрание проведено в Липецк и поддържа принципното решение за цареубийството като метод на борба. Руският общественик няма отношение към непосредственото решение за убийството на Александър II и не участва в решението на изпълнителния комитет за цареубийството. Той обаче, съставя прокламация, пусната след  терористичния акт, която освен декларацията за изпълнение на присъдата, съдържа и ултиматум към новия цар: „Ако политиката на правителството не се промени, революцията е неизбежна. Правителството трябва да изпълнява народната воля, а не да бъде узурпаторска шайка”[2].

След убийството на руския император започва ожесточено преследване на народоволците и Тихомиров емигрира в чужбина през 1882 г. Първоначално той се заселва в Швейцария, а през 1883 г. отива във Франция. Там бъдещият консерватор започва да издава вестник „Народна воля”. Същевременно се случва сериозен прелом във възгледите на Тихомиров и неговите виждания прерастват от революционно-социалистически в консервативни. Сравнявайки политическата обстановка във Франция, разкъсвана от слабост и политически борби и управлението  “с твърда ръка” на Александър III, той си прави изводи, които не са в полза на републиката и парламентарната система. Освен политически катарзис, Тихомиров преживява и духовен. Той се връща в лоното на православието и решава да отдаде живота си на служене на религията и родината. Тихомиров не се отказва от служенето на народа, а по-скоро осъзнава, както споделя Г. Лукянов, че: „истинското народничество е изповядване на идеите на самодържавието”[3].

В резултат на това през 1888 г. Тихомиров издава в Париж своята брошура „Защо престанах да бъда революционер?”[4], в която мотивира промяната на позициите си. Руският журналист се отказва от революционните си идеи и желае да се завърне в родината. Ето защо на 12 септември същата година той подава молба до император Александър III, в която желае да бъде помилван. Декември 1888 г. Тихомиров получава положителен отговор в руското посолство във френската столица. Царят го амнистира и той може да се върне в родината си, но при условие, че през следващите пет години ще бъде под наблюдение.

След завръщането си в Русия Тихомиров е принуден да се засели в Новоросийск. Но през септември 1890 г. на него му е разрешено да напусне града и той  отива в Москва, където се отдава на активна публицистична дейност. Пред него стои нелеката задача да опонира на либералните и революционни вестници. Журналистът трябва да заеме и запълни празнотата, която зейва в консервативната преса след смъртта на М. Катков. С течение на времето той се превръща в един от водещите публицисти от консервативния лагер, а от 1909 г. до 1913 г. ръководи вестник „Московски ведомости”. Най-значимото произведение на Тихомиров от този период е историософското му изследване „Монархическата държавност”[5], издадено през 1905 г.

Журналистът възлага големи надежди за положително развитие на империята на дейността на Пьотър Столипин. Именно той го кани за съветник и му дава длъжност в Съвета по въпросите на печата. Тихомиров изготвя и предава на ръководителя на правителството Столипин серия съвети-записки по работническия въпрос, бъдейки му консултант и по този проблем. Разсъжденията си за пролетариата, журналистът събира и издава в книга[6]. Тихомиров обръща внимание на спецификите на руските работници. Идващи от село, те не могат бързо и лесно да се впишат в градската среда и поради това се нуждаят от помощ от държавата. Консерваторът се опитва да намери баланса между селското стопанство и индустриализацията и е на мнение, че земеделието не бива да се пренебрегва за сметка на промишлеността. Според него не трябва  да има противопоставяне на градския пролетариат със селското население и работническите съюзи трябва да се изграждат на принципите на селските общини.

След убийството на руския държавник журналистът постепенно се откъсва от публицистичната си дейност и през 1913 г. се оттегля в малкото градче в околностите на Москва, Сергеев Посад. Там се намира най-големият мъжки манастир в Русия Троицко-Сергиевата лавра, който е своеобразен център на религиозния живот в империята. Именно в обителта руският общественик започва работа над втория си значителен труд „Религиозно-философски основи на историята”[7]. В него авторът прави анализ на човешката история от религиозна гледна точка. Тихомиров остава в манастира до края на живота, където пише своите спомени и умира през 1923 г.

 Извори и историография

Основният извор за философията на Тихомиров са неговите статии и книги[8], част от които излизат чак след 1991 г. година. Важен документ за живота му е неговият дневник[9], които той води за годините 1915-1917 г. Към изворите се включват и статиите и писмата[10] на неговите съвременници, имащи отношение към него. През съветския период творчеството на Тихомиров е фактически изключено от историята на философската и обществено-политическата мисъл в Русия. Чак през 90-те години[11] на XX век консерваторът е реабилитиран като философ и политически мислител. През последните две десетилетия се повяват серия работи[12], посветени на творчеството и живота му, но вниманието е насочено главно към политическите, религиозните и историософските възгледи на мислителя. Повечето от изследователите се възхищават от идеите и философията му, но въпреки това се опитват да представят един обективен поглед върху консерватора. Един от най-сериозните историци е А.В. Репников[13], който в серия свои работи посветени на Тихомиров изучава неговата философия и опитите му да обоснове научно руската консервативна концепция – православие-самодържавие-народност. Друг интересен изследовател на руския общественик е А.В. Ремнев[14], който поставя акцент върху религиозните търсения на Тихомиров.

Творчеството и философията на Тихомиров предизвикват определен интерес и сред чуждите изследователи. Те достигат чак до Япония, където Харуки Вада съставя труд[15], посветен на консерватора. В него авторът поставя акцент върху песимистичното начало в светогледа на Тихомиров. Друг неруски изследовател е Кирил Тидмарш, който има статия[16] посветена на консерватора и кризата на руския радикализъм. Авторът проследява идейното израстване на журналиста и обобщава: ”И като революционер и като монархист неговия идеал е на практика еднакъв – силна и независима Русия, изградена върху идеалите на  традицията, стабилността и справедливостта”[17]. Така Тидмарш стига до важния извод, че политическите убеждения на Тихомиров се променят в зависимост от това как той вижда най-добрия път за родината му, но неговите принципи и движещи сили си остават същите. За съжаление, в добрата статия на Тидмарш се прокрадват клишетата, характерни за цялата англоезична историография, търсеща в руския консерватизъм предтеча на фашизма или нацизма[18]. Позиция странно близка, даже еднаква, с тази на съветската историография…

Друг англоезичен автор посветил статия на Тихомиров, е Абът Глийсън[19]. В своята статия авторът се опитва да обясни причините, довели до промяната на политическите възгледи на руснака и неговото „ренегатство”. Като основни такива изтъква средата и сблъсъкът с реалността. За разлика от Тидмарш, Глийсън не разбира движещите сили и мотивите на Тихомиров, избиращ различни пътища, но винаги борещ се за силна Русия.

Философията на Лев Тихомиров

Социалната философия на Тихомиров е изградена на презумпцията за двойствената основа на обществения живот. От една страна, консерваторът приема идеята за аналогиите между органичните явления и процесите в обществото, но от друга преосмисля органическата концепция за развитието на обществото[20], като се опитва да я съедини с теорията на психологизма[21]. Той твърди: „психологическите основи на обществото са съвършено неизбежен извод за социологията”[22]. Руският мислител признава, че обществото се развива по органическите закони, но същевременно е и надорганическо образувание  и така стига до извода, че то не е организъм в пълния смисъл на думата. За разлика от повечето руски консерватори, Тихомиров отрича, че обществото е колективно същество, доколкото за  органическата природа според него, е характерна пълната неразделност на нейните елементи, а в обществото е необходимо да присъства отражението на индивидуалността на всеки човек, несливаща се със социума. Така то се намира във вътрешно противоречие, като от една страна, в него има стремеж към човешка индивидуалност, а от друга, към съвместен колективен живот. Именно това противопоставяне според Тихомиров е в основата на общественото развитие.

Християнската антропология или по-точно православната е другият важен източник за социалната философия на консерватора. Ето защо като основа за осмислянето на човешките проблеми служи характерната за ортодоксалната антропология идея за трите съставни части на човека – единството на тяло, дух и душа. Тялото на човека според Тихомиров е неразделно свързано с материалния свят на неорганическата и органическата природа.  Индивидуалността като душевно същество се формира в обществото, което възниква като психологична човешка потребност в съвместния живот. Същевременно руският философ твърди, че човекът, бидейки нравствено създание, е свързан  с духовния свят, благодарение, на който се реализира като личност. Така, обобщава Тихомиров, „…човешката природа съставлява такава част от света, в който се съединяват действието на материалните и духовните сили”[23].

Изолираният човек е немислим във философията на консерватора, защото „сам човек не може да живее, а и не иска”[24]. За да защити това свое твърдение, Тихомиров твърди, че хората са социални същества, неразривно свързани с тези обществени съюзи, които възникват в процеса на човешкото развитие. Те, според него, са семейство, род, племе, народ, съсловие и нация, всички, които съставят основите на държавата. Руският журналист свързва създаването на държавата с психологическите стремления на човека, „търсенето на власт над себе си, на която може да се подчинява”, защото „идеята за държавността извира от самата същност на човешкото съзнание”[25].

Тихомиров смята за първооснова на обществения и държавния живот човешката личност и доколкото тя „сама създава обществото и държавата, тя е живата сила на обществото и държавността”[26]. Във връзка с това той твърди, че „цялата колективност, обществото, държавата – всичко това има смисъл само като среда за развитие и живот на личността”[27]. Тихомиров издига личността в култ, което по принцип е либерална идея, но индивидуализмът е типичен и за руските консерватори. Руският общественик я разглежда като духовно същество, което се стреми към общение с Бога, поради което социалната среда се явява нещо средно между материалния и духовния свят.

Специфичното в обществено-философската теория на  Тихомиров е, че  икономическите аспекти са силно засегнати, което я отличава от тези на останалите руски консерватори. Това се дължи на неговото минало и  увлечението му по революционни идеи. Именно през този период от живота си журналистът се запознава с либералните и социалистическите икономически теории. Преминавайки в консервативния лагер, той приема като свое задължение да им отговори по-някакъв начин. Така Тихомиров разработва собствена социално-икономическа теория.

За разлика от повечето руски консерватори Тихомиров признава икономиката за най-важно условие за битието на човека и обществото и я нарича както Маркс – основа на обществения живот. Руският общественик твърди, че тя „…не поражда обществото, но кара последното да се съобразява с икономическите условия”[28]. От друга страна консерваторът е на мнение,  че психологическите по своя произход закони на социалното битие, оказват обратно влияние на икономиката и така възниква борбата между материалното и духовното начало (при доминираща роля на духовното). Натрупването на богатства като самоцел, характерно за капиталистическия модел на икономиката, се отрича като ценност от журналиста, понеже води до „развращаване на хората и народите”, а „Истинските икономически принципи се състоят…в развитие на производителните сили, т.е. в развитието на човешката висота, като в общата система на национална производителност огромно значение има не само умствената, но и нравствената сила”[29].

Отричайки буржоазните принципи на управление, Тихомиров не приема и социалистическата теория на икономката, доколкото тя отрича свободния труд и частната собственост.  Според него трябва да има съвместно съществуване на  частната и колективната форма на собственост, основани на принципа на свобода на труда. Консерваторът смята частната собственост за неотменимо право на човека. Заедно с това Тихомиров отрича необходимостта от  въвеждането на общо право на труд, доколкото осъществяването му е възможно само в социалистическо общество, но в него то се превръща в задължение, а не право. Това води до  невъзможност да се осъществява свободен труд, без който пък не може да има свобода на личността.

Икономическата философия на консерватора е тясно свързана с неговото разбиране за индивидуализма и колективизма като неразривни принципи на организация на обществения живот. Според журналиста обществото е основано на обединението между противоположностите на индивидуалното начало на човешката личност и колективното начало, породено от стремежа на хората към съвместен живот.

Социалната солидарност в концепцията на Тихомиров се явява своеобразна проекция на църковната съборност, която „се състои не в преобладаването на мнозинството, а в пълното единство на всички”. Консерваторът твърди: „Именно чрез Църквата целият човешки род  се превръща  в Тялото Христово, а членовете й са отделни личности …и целия живот, цялата дейност на Църквата се извършва при най-тясното сътрудничество на всичките й членове”[30]. Така той застава срещу диктатурата на мнозинството  и го отрича като принцип, неразличаващ се по-нищо от останалите диктатури.

Според Тихомиров непосредственото осъществяване на човешка солидарност се открива в родината, определяйки я като „организирана нация, получила завършеност на своята организация  в държавата”[31]. Руският общественик твърди, че човекът се създава в родината, там се възпитава и живее, поради което е немислим без нея. Свързвайки личността с нацията, родината е връзка не само със съвременниците, но и с всички техни предшественици и бъдещи поколения сънародници.  В такъв вид човек не съществува в разрив с традициите, които са го формирали като  личност. Въпреки това мислителят не отрича възможността за общочовешко единство и всеобщо благо, но това е възможно само ако се постигне национална солидарност.

Тихомиров твърди, че „в човешкото общество действат едновременно две противоположни сили – диференциация и интеграция, протича процес на разслоение на обществените елементи на групи и едновременно с това и обединение”[32]. Консерваторът свързва степента на диференциация на обществото с нивото на развитие на личността: „Колкото по-сложно е развитието на личността, толкова по-големи потребности има тя и толкова по-силно става разслоението на обществото”[33].  Мислителят счита, че доколкото държавата се образува на основата на социални съюзи, възникнали по естествен път, то тя е длъжна да не унищожава, а да запазва и поддържа социалната организация. Такова държавно развитие несъмнено води до съсловен обществен строй, където всеки член на обществото е неразривно свързан със своята социална група и има съответните утвърдени права и задължения.

Според Тихомиров основната цел на съсловията е това да ограничават човешкия произвол и да гарантират неговите права и свободи. Много важно значение за журналиста има това, че съсловният строй, пораждащ разнородност в обществото, не разваля единството на нацията и държавата, за разлика от класовия, който води до социална борба. Тъкмо обратното, при съсловната човешка организация възниква „такова сложно разслоение на нацията, което…дава възможност на хората за колективна взаимопомощ”[34]. При такова общество единството на върховната власт, в лицето на монарха, обезпечава обединението на съсловията и едновременно с това направлява техните действия в посока на общественото благо.

Тихомиров разглежда проблема за съсловната принадлежност на човека в тясна връзка с проблема за правата и задълженията, които той притежава като личност и гражданин. Неговата концепция за правата е обоснована от вижданията му за нетъждествеността на обществото с държавата. Тихомиров счита, че най-важното условие за съществуването на обществото е свободата на личността, а за съществуването на държавата – изпълняването на задълженията. Така пределът на държавната власт върху хората се оказва ограничен от естествените човешки права. Според руския мислител задължение на държавата е да служи на личността и обществото. Същевременно размерът на човешките права трябва да съответства на размера на задълженията им, доколкото „нуждата от права винаги  е породена от тази за отговорност към дълга”[35]. Човешките личностни права, според Тихомиров, произлизат от задълженията на човек пред Бога. Ето защо, ако дадена персона наруши нравствените си задължения, то тя може да бъде лишена от естествени права, само на основанието на нравствения съд. Мислителят твърди, че най-пълното осъществяване на естествените и гражданските права е възможно само с помощта на царската власт, защото, „…монархията е върховенство на нравствения идеал”[36].

Тихомиров свързва живота на човека като социално, политическо и духовно същество с проблема за свободата, подчинението, властта и авторитета. Свободата, според него, е основно свойство на човека. Тя е „състояние на независимост от  обкръжаващата среда”[37], а също така като „състояние, при което човек е подчинен на своята вътрешна сила, а не на външната”[38]. Същевременно консерваторът твърди, че свободата съществува само благодарение на човека, който е нейния основен източник и ползвател. Но „обществото се държи не на свободата, а на авторитета, силата, дисциплината и разслоението”[39]. В това се състои, според Тихомиров, основното противоречие в обществения живот, в който има постоянна борба между природната необходимост и духовната свобода. Мислителят твърди, че за осъществяването на личностната свобода в обществото е необходимо подчинение на авторитета на властта. Степента на индивидуална свобода в обществото зависи от степента на нравствено развитие на личността, а тя „най- добре се развива, когато расте в среда с ясно изразен авторитет на най-добрите - по-опитни, по-учени и по-умни хора”[40].  Така за Тихомиров външният авторитет се оказва не ограничител на свободата, а инструмент за нейното осъществяване, доколкото следването му изразява стремежа на човека към истината и справедливостта.

Руският мислител обаче твърди, че за развитието на човека като духовно същество един обществен и държавен авторитет е недостатъчен. На него му е нужно нещо повече  и това е религията, която е „способна да даде на човека пълноценен идеал”[41]. А доколкото религията поражда духовно обединение на хората, чрез Църквата, то човешката свобода е възможна само като съборно единство на всички членове на Църквата. Тихомиров счита, че чрез Църквата човек се приобщава към най-висшия източник на нравствен идеал, т.е. към Бога.

 Монархическата концепция на Лев Тихомиров

            Стремежът на Тихомиров да дефинира монархическия идеал от етично-правова гледна точка започва с неговата книга „Знамение на времето. Носител на идеала”[42], създадена през 1895 г. В нея консерваторът разглежда царуването на император Александър III и стига до извода, че царят е въплъщение на качествата, необходими за идеалния владетел и неговата личност може да служи за пример на бъдещите самодържци. Тихомиров пише: „Император Александър III  е не само изразител на идеите. Той е истински носител на идеала”[43].

            Но несъмнено  най-важният труд на консерватора по въпроса е „Монархическата държавност”. Когато тя излиза през 1905 г., някои от екземплярите са поименни като един от тях е връчен на император Николай II. Тихомиров получава награда лично от владетеля през 1906 г. в знак на признателност за значението на труда  му.

           В своята най-значима книга журналистът представя един цялостен поглед върху световната история на монархическата власт и се опитва да обоснове своеобразието на руското самодържавие и неговите принципни различия от западния абсолютизъм[44]. Основната задача, която Тихомиров си поставя с това произведение е да обоснове научно идеологемата на руския консерватизъм православие-самодържавие-народност. Журналистът разглежда самодържавието като единствена истинска монархия, а  за установяването й е необходимо съчетаването на няколко задължителни условия: религиозен светоглед, определен социален строй, съзнание и знание. Според него едноличната власт, която няма божествена санкция, т.е не идва от Бога, може да бъде само диктатура. Същевременно не всяко религиозно начало дава истински характер на властта.

            Тихомиров счита, че само православието е способно да даде нравствен идеал, един за върховната власт и народа, въвеждайки в обществения строй принципа на съборността. Общият религиознонравствен идеал за властта и за поданниците й е важна основа за взаимно разбиране и доверие. Значението на народността в самодържавието, според Тихомиров, идва не от зависимостта на монарха от волята на народа, а от всеобщата подчиненост на „народната вяра, народния дух и народния идеал”. Консерваторът се опитва да намери опора за своята теория в идеалите и стремежите на руския народ, нещо което му е останало от времето, когато е имал „народнически” идеи. Той твърди, че в народното съзнание света на „относителното” (обществено икономическите отношения) е подчинен на света на „абсолютното”. Ето защо, според него, руският народ търси своите политически идеали в божията воля и в носителя на тази воля – царя. Той, от своя страна, е отговорен само пред Бога, но тази отговорност е много по-строга от всякаква конституция. За вярващия няма по-авторитетен съдник от Бога…

            Същевременно Тихомиров мисли, че само православната вяра е недостатъчна за установяването на истинска монархия, както това показва опита на Византия. Религиозният светоглед дава основа и поражда само инстинктивен стремеж към монархия. Друго важно условие е социалният строй на държавата, създаден в резултат на органическите специфики на нейното историческо развитие. Стремежът към монархия се заражда от патриархалната власт на селските семейства, от съсловния строй, от нуждите на вътрешната и външната политика. От друга страна, Тихомиров счита, че самата власт е длъжна да осъзнава, откъде идва нейната сила и да я пази, утвърждава и увеличава. Монархията е длъжна постоянно да се грижи за запазване на своята способност да бъде изразител и пазител на най-висшия нравствен идеал.

            Консерваторът твърди, че за да може да изпълни това свое основно задължение, тя трябва да има правилно държавно устройство и да провежда такава политика, която ще способства за запазването на религиозно-нравствения идеал както в народа, така и в самите носители на властта. За всичко това неизбежно са необходими знания за нуждите на народа, организиране на непосредствена връзка между народа и монарха и  съчетаването на държавното управление с общественото самоуправление, за да се избегне опасността от превръщането на самодържавието в абсолютна монархия. Като предпоставка за такава опасност Тихомиров разглежда бюрокрацията, която от оръдие на управлението се превръща в господстваща сила.

            Един от най-важните проблеми във философията на Тихомиров е този за отношенията между личността и държавата. Консерваторът счита, че личността е най-важната основа на държавата и обществото, но държавата притежава принудителна власт и така волно или неволно потиска човека. Именно в това е проблемът, който руският мислител трябва да разреши и той се наема да разработи такъв модел на управление, който може да направи този сблъсък минимален. Тези свои виждания Тихомиров излага в „Монархическата държавност” като в него се опитва да докаже предимствата на царската власт като  даваща най-големи възможности за развитие на личността спрямо останалите форми на управление. За да докаже тази своя теза, той прави сравнителен анализ между монархията, аристокрацията и демокрацията.  За видовете държавни структури още в древността пише Платон[45], а след него и Аристотел[46]. И двамата стигат до извода, че монархията и аристокрацията са добрите форми на управление, а демокрацията и олигархията са „извратени” видове човешки организации. В Русия подобен анализ на държавните управления прави Б. Чичерин, в своя труд „Курс по държавна наука”[47]. Според него най-добрата форма на управление е демокрацията. Тихомиров не отрича качествата на книгата на неговия руски предшественик, но не е съгласен с извода му за демокрацията, поради което пише своята книга.

            Въпреки че е противник на демокрацията, консерваторът не отрича, че тя има своите достойнства. Това са наличието на свобода и равенство, но той прави уговорката, че тя „утвърждава само тази свобода, която възниква от политическото равенство, т.е. правото да се участва в управлението наравно с всички”[48]. Други положителни страни на народовластието, според Тихомиров, са отсъствието на раболепничество, низкопоклонство, което увеличава нравственото ниво на обществото. Освен това като резултат демокрацията води до високо ниво на политическа култура, образование и самостоятелност на гражданите.

            Но според консерваторът, демокрацията има и много недостатъци. Един от най-важните за руският мислител е този, че равенството се приема като принцип, без да се прави разлика в различното ниво на нравственото и умственото развитие на гражданите. В резултат решенията се взимат от болшинството, т.е. не от най-качествените и способни хора и се разчита се на количество, а не на качество, което не води до най-добрия избор, а до най-популярния. Друг недостатък е безграничното господство  и борба между партиите, вследствие на което в държавата процъфтяват лъжата, клеветата, подкупничеството на политиците. Така се „образува особен клас политици, които правят от политическата агитация занаят и средство за печалба”[49]. Тихомиров твърди, че в резултат на тези два недостатъка най-добрата част от обществото бива отстранена от държавния и обществен живот. Получава се „демократичен деспотизъм”, изразяващ се в зависимостта на човека от тълпата и общественото мнение, което води до загуба на всякаква независимост и самостоятелност на личността.

            След като прави анализ на демокрацията, мислителят разглежда и аристокрацията. Според него, при тази форма на управление „има добре обезпечен образован слой, членовете, на който отрано са подготвени за държавните дела и развиват способност за управление. При тази система недостатъците на отделната личност се компенсират със способностите на останалите членове на съсловието. Именно заради това се взимат най-добре премислените решения. Тихомиров твърди, че аристократично управление притежава твърдост и постоянство, привързано е към традицията и най-добре защитава законите. Аристокрацията намира в собствените си среди способните кадри и не и се налага да ги търси другаде. Като цяло, консерваторът обобщава, че тази форма на държавно управление „…развива силно в своите членове чувството за човешко достойнство, идеала към човешката личност, дух на независимост, явява се образец за рицарски и благородни чувства, изработва най-силно презрение към пошлостта и подлостта. Тези качества на аристокрацията, даже и ако тя не се старае да ги предава на народа, представляват пример за общо подражание и идеал и те издигат личността в нацията навсякъде, където има аристократичен слой”[50].

            Разбира се, Тихомиров счита, че аристокрацията има и своите слаби страни. Такива са липсата на единство във властта и вътрешните раздори, корпоративният дух, който води до тесногръдие, егоизъм и инертност. Мислителят твърди, че аристокрацията се отличава с неспособността си да извърши големи реформи и е раздирана от вътрешни раздори. Друг недостатък е това, че нейният съсловен интерес е по-важен от народния и държавния. За да запази своето господство, тя спира и възпрепятства развитието на народа и неговото просвещение. Страхувайки се от възможна диктатура, аристокрацията не дава възможност за прекомерно развитие даже на собствените си членове.

            Тихомиров се доверява на Чичерин и споделя неговите идеи за силните страни на монархията. А те са единството, силата и издръжливостта й. Нейният надкласов и надсъсловен характер, тъй като за царя всички класи, съсловия и партии са еднакви. Монархията най-добре осигурява реда, предотвратява и разрешава социалните конфликти. В сравнение с другите форми на управления, тя е най-пригодна за провеждането на крупни преобразувания. Монархията предоставя възможности за проявления на високите качества на бележити личности.

            Тихомиров  е съгласен с недостатъците, които неговия предшественик вижда в монархията. Според Чичерин те са немалко на брой. Първият е това, че идването на власт се осъществява по принципа на рождението, а не на способностите. Това поставя съдбата на народа в зависимост от случайността – може престолонаследникът да е гений, но може и да е идиот. Друг порок е този, че безграничната власт има лошо влияние върху нестабилните психически и душевно хора. За едноличния владетел е много трудно да се противопоставя на изкушенията, от които е заобиколен, заради положението си, а когато на престола царува порокът, то и обществото следва неговия пример. Монархията лесно минава в произвол и е много по-лесно да се нарушава закона, когато това се прави само от една персона. Според Чичерин, при такова управление,  личната и обществената активност намаляват, а инициативността изчезва. Тихомиров твърди, че недостатъците, които неговия предшественик вижда в  монархията, се отнасят само за случая на „преход на монархията в абсолютизъм, т.е. когато й се губи духа или принципа на върховната власт[51].

           Недостатъците в личностните качества на монарха, според консерватора, могат да бъдат компенсирани с това, че истинската самодържавна монархия коренно се различава от неограничената абсолютна монархия. Тази разлика Тихомиров открива в това, че самодържавната власт не изразява интересите на определена социална групировка, а тези на най-висшия нравствен идеал. Друго важно нейно преимущество е способността й да съчетава различни, в това число демократични и аристократични, принципи на управление, понеже тя се нуждае от подкрепата на различни социални слоеве в обществото. Руският мислител смята, че аристокрацията и демокрацията не могат да заменят самодържавието, защото то е изразител на нравствения идеал на нацията.

            Оттук възникват и двата основни проблема в монархическата концепция на Тихомиров. Първият е да определи съотношението на аристократичните и демократичните принципи в самодържавното управление. Вторият засяга въпроса за правилното възпитание на истинския монарх. За решаването на първия проблем, Тихомиров изисква да се направи разграничение между „върховна” власт и „управителна”, под която разбира системата от държавните властови органи, създавани от монарха. Поради факта, че царят не може, а и не трябва пряко да управлява цялата държава, той трябва да се съсредоточи върху това да контролира основните органи на властта. Консерваторът  не отрича необходимостта от разделението на властите, но счита, че всички клонове на властта трябва се подчиняват на върховната власт на монарха, така както и той да има правото да се меси във всеки отрасъл на управлението. Самото разделение, според журналиста, бива три вида. Първото е според нейното проявление. Тя бива законодателна, съдебна и изпълнителна. Второто зависи от предмета й на дейност и според него властта се дели на различни министерства. Част от тях се грижат за задачите по опазване на обществения порядък, други имат икономически функции, за защита на държавата и т.н. Третото разделение е според обхвата на дейност: общодържавно управление, местно, специално.

           Тихомиров счита, че за да се обезпечи нормалното функциониране на всички отрасли на властта е нужно да се комбинират елементи от аристократичния и демократичния, следователно и от бюрократичния  и от обществените методи за управление. „В здравите монархии това съчетаване винаги се практикува и започва да се отрича или даже напълно се разрушава, когото монархията заболее от недъга на абсолютизма”[52]. Руският изследовател А. Репников прави коментар по този въпрос: ”Като ограничител на бюрократичния апарат Тихомиров предлага „контрол на нацията”, който да осъществява благодарение на делегирането на част от властта на самодържеца на органите на народното представителство. Разширяването на общественото управление би създало здрава конкуренция между бюрократичните и обществените елементи и би способствало за съживяването на държавното управление”[53].

            Според Тихомиров, ако някой от способите за управление доминира, това е гибелно за държавата. Ето защо той признава необходимостта от използването на обществените, т.е. аристократичните и демократичните сили в непосредственото управление, законодателната област и в областта на контрол на управлението.  В тази връзка консерваторът поддържа не само органите на местно управление като необходимост, но и държавната Дума, като висш орган на народните представители. Тихомиров, обаче, критикува действащата по негово време система за организация на Думата, защото според него представителството на партиите, наличието на имуществен ценз и двустепенната система на избори лишават от възможност от реализирането на „истинско народно представителство” и предоставят цялата власт в ръцете на „политикани”.  Това дава основание на консерватора да твърди, че трябва да се „обърне внимание на това, че е немислимо да има истинско народно участие в държавническото управление докато не се премахне изпразнения от съдържание принцип на общогражданско представителство и не се приеме вместо него социално-съсловния принцип”[54]. Ето защо Тихомиров счита за най-добър вариант за представителни народни органи, възраждането на практиката на Земските събори.

            Именно в такъв образ, според мислителя, народното представителство има възможност непосредствено да осъществи своята главна задача – пряк диалог на царя с народа. Но това не означава, че монархията трябва да се подчинява, на волята на народа. Тъкмо обратното, Тихомиров пише, че „трябва да се разграничават реалната воля, от привидната”[55]. Реалните желания на нацията са изразени в онези нужди, които идват от нейния дух. Привидните, от своя страна, са тези изисквания, които възникват „под влияние на случайността, плашещи, разяждащи…това често се случва под влияние на партийната агитация…”[56].

           Оттук Тихомиров извежда и основната задача на монархията, която е „винаги властно да осъществява назрелите, реални желания на нацията, провокирани и изградени от духа й и никога да не води съзнателно нацията до фатални грешки.., да не допуска мерки, които моментно изглеждат на народа като негови стремежи, а всъщност да са му подсказани или от страсти, или от партийна агитация, която противоречи на смисъла на народния дух”[57]. Тази негова позиция съвпада с идеята за просветения монарх, способен да  разбере истинския дух на народа. Но да разберат и реализират истинската воля на нацията са способни само най-надарените и прозорливи хора, истински гении, както ги нарича Тихомиров, а наличието на трона на такива хора зависи от случайността. Оттук възниква нуждата за правилното възпитание на монарха и обезпеченост на приемствеността на властта.

            Обосновавайки нуждата от приемственост във властта, руският мислител подкрепя принципа на династичността, който според него „обезпечава постоянството и несменяемостта на властта и нейното задължение идва от традицията, а не само от личността на владетеля”[58]. Доколкото всяка власт се крепи на психологически основи, то системата на династическо престолонаследие най-добре изразява „духа на дедите, духа на историята, духа на националната цялост”. Това кара Тихомиров да твърди, че династичността  обезпечава не само единството на монарха с народа в съвременността, но и във вечността, защото „чрез династията едноличният носител на върховната справедливост се утвърждава като безсмъртен, вечно живеещ с нацията”[59].

            За руския консерватор най-важно е не физическото, а духовното единство на династията. Той дава като пример прекъсването на Рюриковата династия и възцарението на Михаил Романов, който според журналиста, е възприет от народа като законен приемник, поради което се вписва като легитимен наследник на предните владетели.  В този случай, Тихомиров счита, че определящ е психологическия фактор, а не генеалогическия и благодарение на това приемствеността става „духовно непрекъсната”.

           Династичността, според консерватора, премахва необходимостта от борба за власт и дава възможност да се премахнат всички противоречия относно личността на царя. Така главната роля в монархията играе не вярата в силата на личните способности на владетеля, както това се случва при диктатура, а вярата в силата на идеала, на който нацията подчинява своя живот. Ето защо монархът представлява за народа не личност, имаща властта, а върховен носител на този идеал. Като обобщение, Тихомиров счита, че династическата система е най-важното средство за запазване на монархическата идея в самия владетел, защото тя „задължава монарха да бъде не това, което му се иска, а това което изисква идеала, обвързан с него от родовите дела на предците му”[60].

            Най-важният принцип за възпитанието на монарха, според руския мислител, е религиозността. „Монархът е длъжен да знае, че ако в народа няма религиозно чувство, монархията не може да съществува. Ако той лично не може да се слее с тези чувства на народа, то той не може да бъде добър монарх. Между него и народа винаги ще се спуска завеса на взаимно неразбиране. И не е достатъчно да се каже , че за монарха е необходимо религиозно чувство: необходима е същата вяра, която въодушевява народа, същото разбиране, същото чувство”[61]. Това поражда един от основните проблеми в консервативната теория на Тихомиров, а и на останалите консерватори, тъй като населението на Русия не е само православно, което означава, че монархът може да постигне единство само с тази част от населението. Същевременно истина е, че движещите сили на империята принадлежат към това вероизповедание, принципите на държавата, подобно на Източната римска империя, са извлечени и неразривно свързани с православието, което обяснява, защо консерваторите държат на него. Разбира се основен принцип в Русия, утвърдил се през вековете, е веротърпимостта, но няма как ортодоксалните да нямат предимство пред останалото население.

            Тихомиров счита, че друг важен принцип за възпитанието на монарха е необходимостта от възпитание в „добра обстановка”, което той признава, трудно може да се случи в двор, пълен с лицемерие и лъст. Поради тази причина консерваторът твърди, че е необходимо наследника, по възможност, да расте сред природата, в средата на обикновения трудов народ. Той отдава огромно значение на умението на престолонаследника да общува с поданници от всички звания и степени, а не да расте в затворен кръг, заедно с други младежи от аристокрацията. Тихомиров мисли, че важна роля за възпитанието на бъдещия монарх има физическото възпитание и военната подготовка, понеже те учат на сдържаност, самообладание, т.е. към тези качества, които позволяват на владетелят да изпълни своя дълг – да осъществява върховната власт. Така „без самообладание не може достойно да се упражнява върховната власт, понеже  нейната основна задача е да владее и управлява всички управляващи сили. Ако тя не може да управлява себе си, не може и другите”[62].

            Към най-важните личностни качества на монарха Тихомиров добавя чувството за дълг, справедливост и законност, а също така съзнанието за неговата безусловна необходимост за нацията. Консерваторът счита, че основният дълг пред монарха е реализацията на духовно-нравствения идеал на нацията, а този идеал е православието. В тази връзка той пише: „Без религиозното начало едноличната власт, дори и най-гениалния човек, може да характеризира само като диктатура”[63]. Като цяло, самодържавието представлява за мислителя най-съвършен тип държава, чиято основна задача е духовното развитието на личността.

            Лев Тихомиров посвещава живота си на служене на Русия. Първоначално журналистът счита, че на родината му са нужни радикални промени и затова е част от революционния лагер. Постепенно неговия светоглед се променя и той разбира, че най-доброто за империята е нейното запазване и утвърждаване, изградено върху нейните изконни принципи – православие-самодържавие-народност. Ето защо руският мислител приема за своя основна задача научното обосноваване на тази концепция. Консервативната философия на Тихомиров има определена завършеност  и достатъчно ясно са развити основните й аспекти. Като цяло акцентът е поставен върху следните няколко твърдения. Човекът като цялостна личност представлява органично единство на тялото, духа и душата, и оттук следва връзката на човека едновременно с материалния, социалния и духовния свят. Той като социално същество е немислим извън традициите на народа, държавата и религията си. Основните взаимодействия на човека с обществото са на принципите на солидарност и съборност и се отричат  крайните им проявления като индивидуализма и колективизма.  Развитието на хората е невъзможно без то да се осланя на авторитет, което обяснява необходимостта от социална йерархия. Гражданските и политическите права и свободи зависят от нивото на развитие на човека, от изпълнението на задълженията му и от неговата принадлежност към определено съсловие.  Икономическите основи на човешкото битие  като труд, собственост и богатство са необходими условия за неговото съществуване, но има полза от тях само, когато те се използват като средство за служене на общото благо, а не на индивидуалните интереси. Държавническата и социално-политическата дейност на човека има смисъл само благодарение на нейното подчинение на духовно-нравствени ценности, върховен и единствен източник, на които е Бог.