Лидерите на консервативния лагер - Константин Победоносцев и Михаил Катков. Светослав Маноилов

Светослав Маноилов,

д-р по история

Лидерите на консервативния лагер -

Константин Победоносцев и Михаил Катков

     В следреформена Русия сред плеядата от консерватори изпъкват двама – Константин Победоносцев и Михаил Катков, строги, последователни и верни защитници на самодържавната идеология. Именно те са основните фигури, които водят борбата за запазване и съхранение на статуквото в империята и дълго време определят основните тенденции на консерватизма. Двамата преследват еднаква цел, като използват различни методи за постигането й. Катков талантливо пропагандира идеите си чрез публицистиката, а Победоносцев също използва пресата, но и въздейства пряко на императорите. 

            Руската изследователка В. Твардовская твърди, че съществува разлика между Катков и Победоносцев в методите на борба за запазване на консервативните идеали. Първият е противник на всички полумерки  и вижда само един път  - открит сблъсък и изкореняване на злото докрай. Оберпрокурорът е много по-дипломатичен и счита, че при необходимост е допустимо да се „…движим към заветната цел по обходни пътища, да не се отказваме от компромиси”[1]. За да се разбере тази разлика в позициите,  е нужно да се има предвид, че Катков изразява своето мнение като публицист. Победоносцев има друго амплоа и друго обществено положение: той е ментор на престолонаследника, а по-късно на император Александър III и освен това е висш държавен чиновник. Всичко това изисква от него да е много по-дипломатичен.

           Разбира се и останалите руски консерватори са бележити личности, като трябва да се споменат имената на трима други журналисти – Константин Леонтиев, княз Владимир Мешчерски и Иван Аксаков. Те са много способни, но влиянието им в обществото не е толкова голямо като на Победоносцев и Катков. Другата значима фигура в консервативния лагер е Фьодор Достоевски. Той несъмнено е най-известният от охранителите и имено за това заслужава самостоятелно изследване. В настоящото се проследява връзката между Победоносцев и Достоевски, като тя може да се опише може би най-добре със заглавието на отличната книга на българския изследовател Цветан Стоянов „Геният и неговия наставник”[2]. Оберпрокурорът е личността, която задкулисно води консерваторите, той е човекът с най-висока държавна позиция и е ментор на двама императори. Катков е гласът на охранителния лагер, а неговите издания са разглеждани от владетелите като техни. Така двамата могат да се определят като лидерите на защитниците на православието, Победонсцев е техният ментор, а журналистът е техният най-добър глашатай. Оберпрокурорът се грижи за оформянето на философията и пропагандата на консервативната идея, а Катков я разпространява и прави популярна чрез печатните издания, ако не най-добре, то поне най-ефективно.

Извори и Историография

            Настоящото изследване е резултат от работа предимно с извори, оставени от Катков и Победоносцев или такива свързани с тях.  Един от основните източници е преписката на Константин Победоносцев с Александър III[3] и тази, която той води с други свои кореспонденти[4]. Тези писма много ясно охарактеризират автора си, неговата принципност, вяра в самодържавието, силната му любов към имперска Русия, тревога за съдбата й и едновременно с това страховете му от приближаващите промени.

От публицистиката на Михаил Катков, редактор на “Московски ведомости” и “Руски вестник”, може да се проследи идеологическият аспект на руската консервативна политика. Именно неговите издания стават основен проводник на консервативно-охранителните идеи. “Московски ведомости” постоянно сe чете от императорите Александър II и Александър III, разглеждащи го като “свое” издание. 

            Програмните идеи на консерваторите също така могат да бъдат проследени в статиите на Константин Победоносцев, публикувани в сборника “Московски сборник”[5]. Поредица негови статии и материали за Победоносцев са публикувани в антология посветена на него, излязла през 1996 г. в Санкт Петербург[6].

            Дореволюционната историография не оставя значими изследвания, посветени на консерватизма и консерваторите, с изключение на публикуваното през 1914 г. и по-късно допълнено през 1918 г. “Курс по история на Русия  през XIX в.” на А.А. Корнилов, имащ за задача да систематизира историята на управлението на Александър III[7]. В своята книга руският историк обръща основно внимание на социално-икономическата страна на вътрешната политика на империята.

            В края на XIX в. – началото на XX в. се появяват ред публикации, посветени на живота и дейността на М. Катков и К. Победоносцев[8], в които се изследва участието им в политиката и обществения живот на Русия.

            В периода между двете световни войни е публикувана книгата на Ю.В. Готе[9], посветена на отношенията между Константин Победоносцев и наследника на престола и бъдещ император Александър III. Авторът проследява процеса на превръщането на скромния чиновник от московския Сенат  във влиятелен ръководител на вътрешната политика, определящ нейните насоки повече от две десетилетия.

            През 60-те години на XX в. се подновява интересът към руските консерватори. Тогава излиза изследването на С.Л. Евенчик “Реакционната деятелност на К.П. Победоносцев през 80-те години на XX век”[10].

През 70-те години консервативната политика от времето на Александър III е изследвана от водещите историци от този период Ю.Б. Соловьов и В.А. Твардовская. Според тях главната характеристика на Победоносцев е неговата казионност, статичност и той е човек, който не претърпява никаква еволюция.

            Книгата на Ю.Б. Соловьов “Самодържавие и дворянство  в края на XIX век” отразява социално-икономическите представи  на консерваторите и дава характеристика на лидерите  на това политическо направление: Константин Победоносцев, Михаил Катков, Владимир Мешчерски[11]. В.А. Твардовская в своето изследване[12] анализира  идеологията на руския консерватизъм. Проследявайки периодиката и изданията на М. Катков, тя се опитва да разкрие механизмите за влияние на пазителите на държавната политика чрез средствата за масова информация. Авторката е първата, която през периода на комунизма поставя въпроса за надкласовия характер на руския консерватизъм, т.е. тя говори за консервативни нагласи не само сред един слой от обществото, а за общосъсловни консервативни настроения. Защитаването на подобна теза е наистина смела постъпка, защото тя опровергава клишета като това, че консервативните идеи се споделят само от една прослойка или класа. Така теорията на класовата борба в Русия се обезсмисля, особено като се има предвид факта, че голяма част от селяните са консервативно настроени…

            През 90-те години се появяват серия от работи[13] на изследователя А.Ю. Полунов, в които има интересни материали за К. Победоносцев. Авторът показва какво влияние върху политиката на империята оказва неговата личност, възгледи  и действия и стига до извода, че оберпрокурорът на Светия синод несъзнателно е способствал за гибелта на самодържавието, което се оказва възможно не толкова заради революционната ситуация, а по-скоро е резултат на вътрешното разложение на режима. За да се лансира и утвърди подобна теза, е необходимо да се изследват съвкупност от фактори и всички действия на тогава съществуващите сили, нещо което Полунов не прави и твърдението му остава като нещо пожелателно.

            Едно от най-сериозните модерни изследвания на руския консерватизъм, включително и на Катков и Победоносцев, е сборникът, излязъл през 2000 г., “Руският консерватизъм през XIX век. Идеология и практика”[14]. Друга нова книга, посветена на Катков и Победоносцев, е тази на А.В. Новиков[15]. Руският учен подробно анализира дейността на руските консерватори, влиянието им в обществото както и методите, които те използват, за да пропагандират и защитават самодържавието. Към модерните изследвания принадлежат и статиите на Н.А. Рабкина[16] и Г.П. Изместева[17].

            Западноевропейската историография[18] също се интересува от проблемите на руския консерватизъм. На първо място трябва да се спомене Ричард Пайпс, който има серия от книги посветени на руската империя[19], като той издава и книга специално за руския консерватизъм[20], където обръща внимание на дейността на Катков и Победоносев. Поради множество причини той вижда в руското самодържавие само “тоталитарни” (?!?) черти, а руските консерватори не са нищо повече от негови придворни служители, едно лесно и удобно обяснение, показващо или преднамереност, или невежество…

            Съществуват и други западноевропейски изследователи като Леонард Шапиро[21], които твърдят, че несъстоятелността на консервативната политика се дължи на неспособността на консервативните деятели да постигнат компромис с останалите обществени сили. Едуард Тадън също има изследвания посветени на Русия и руския консерватизъм[22].  Интересното при него е това, че той поставя знак за равенство между руския национализъм и руския консерватизъм. Такава теза е трудно защитима, защото представителите на двете движения имат многобройни спорове и различия във възгледите. Руските националисти заемат част от идеологията на консерваторите, но при тях отсъства идеята за имперска нация и ценности, които са водещи за традиционалистите. За консерваторите е важна принадлежността на човек към самодържавната идеология, а не неговия произход. Обратно, при националистите водещ е принципа за произхода. Ето защо приравняването на двете идеологии е неуместно и по-правилният подход е те да бъдат разглеждани по отделно.

            Друг западен историк, който разглежда дейността на Михаил Катков е Джефри Хоскин. В своята статия „Михаил Катков и имперския национализъм”[23] той прави анализ на националната идея на руския консерватор. Според Хоскин руският журналист не очаква, че различните народи в империята ще се превърнат в еднородна маса, но счита, че те могат да постигнат политическо единство и да се създаде супернация, която да бъде ръководеща сила в Русия. Историкът твърди, че тази схема напомня британската: „В някакъв смисъл този модел прилича на британския с многослойно национално съзнание, обединяващ англичани, уелсци и частично ирландци с общо гражданско чувство, без да се накърнява тяхното етническо своеобразие”[24]. Хоскин смята, че албионският образец няма да проработи в източната империя, понеже народите в западната й част няма да се впишат в схемата. Това несъмнено е оригинална позиция, но прави впечатление, че в статията си шотландският историк има четири бележки, от която едната е препратка към негова книга и само една от тях е рускоезична статия от началото на XX в.

            От българските автори трябва да се спомене името на Цветан Стоянов и неговата книга “Геният и неговия наставник”[25], посветена на отношенията между Контантин Победоносцев и Фьодор Достоевски. В нея изследователят се старае да даде един обективен поглед на тази толкова интересна проблематика.

   Формиране на Катков и Победоносцев като консерватори

            Михаил Катков е един от най-известните руски публицисти през XIX в. В продължение на много години руското общество не спира да говори  за него и да обсъжда статиите му. Всеки път когато в руския държавен и обществен живот се случват значими събития, консервативният журналист има мнение по въпроса и го изказва толкова силно, че то винаги предизвиква дискусии и внимание.

            Съвремениците му имат различно отношение към него. За едни неговите заслуги са огромни, според други той не носи на Русия нищо друго освен вреда. На Катков са давани различни епитети преди и сред смъртта му. За някои той е “създател на руската публицистика”, “борец за справедливост”, “носител на руските държавни идеи”. Други го наричат с неласкавите имена “жрец на мракобесието” и “жандарм на руската преса”[26].

            Диаметрално противоположните мнения показват различното отношение към руския журналист, но също така значимостта му в обществото, защото само посредствеността не дава повод за реакция, а неговата позиция винаги предизвиква такава. Оценката за личността на московския публицист се затруднява и от това, че неговите възгледи търпят развитие и от неговата позиция, която винаги е оригинална и трудно може да бъде наречена казионна.  С еднаква страст Катков защитава либерални и консервативни позиции, като успява да намери в тях общи или близки идеи. Несъмнено консервативният публицист е ярка фигура от втората половина на XIX в. в руската действителност, към която не може да се отнася равнодушно нито един човек, който се интересува от случващото с империята от това време.

            Михаил Катков е роден в Москва през 1818 г. Баща му умира рано и той е отгледан и възпитан от майка си, която принадлежи към дворянски род. Първоначалното си образование получава именно от нея, но липсата на финанси я принуждава да го изпрати в Преображенското училище за сираци. Там Катков завършва четвърти клас, после за година учи в 1-ва Московска гимназия, откъдето майка му успява да го премести в пансиона на професор М. Павлов[27]. През 1834 г. постъпва в Московския университет, където изучава литература и го завършва през 1838 г. По това време той се запознава с Висарион Белински, който събира около себе си кръг от интелигентни млади хора, с които обсъжда политически, социални и обществени въпроси[28].  Когато  през 1839 г. Белински започва да  издава вестник “Московски наблюдател”, Катков става един от неговите сътрудници. Двамата заедно пишат и в “Отечествени записки”, но руският журналист консерватор съсредоточава дейността си върху преводи.

           След това през 1840  г. Михаил Катков отива в чужбина и постепенно променя светогледа си и прекъсва своите отношения с Белински и неговия кръг. През 1851 г. става редактор на в. ”Московски ведомости”. Въпреки това в тези години неговият публицистичен талант остава скрит и дори когато през 1856 г. става редактор на “Руски вестник”, той се занимава повече с литературния раздел на списанието[29]. 

            През 1862 г. Катков съвместно с Павел Михайлович Леонтиев получават под аренда „Московски ведомости”. В лицето на Катков правителството вижда издател, който може талантливо да поддържа, понякога даже да формулира самодържавната идеология. Преценката му се оказва вярна и Катков почва да редактира вестника както казва В. Твардовская: „въодушевен от ненавист към демократичните и социалистическите идеи, виждайки като  най-надеждна опора срещу тях в самодържавието и е готов да му служи последователно и неотклонно”[30].

            Издателят и главен редактор на „Руски вестник"  и „Московски ведомости”, оказва влияние не само  върху обществените нагласи и правителствената политика, а и създава определен образ на Русия в чужбина.. "Катков е кръстник на четвъртата власт - политическия печат" - смята съвременният изследовател A.  Цирулников[31]. Същевременно на страниците на „Руски вестник" са публикувани произведения, които стават класика на руската литература като "Бащи и синове" на Тургенев, "Престъпление и наказание”, „Идиот”, "Братя Карамазови", „Бесове” на Достоевски, "Анна Каренина" и първите глави на "Война и мир" на Лев Толстой, "Сребърният принц" на А. К. Толстой. Давайки трибуна на най-популярните руски  автори, Катков работи за консервативната кауза. Те, ако вече не са, стават поддръжници на същата идея и почват да пропагандират самодържавната идея като Достоевски. Случаят с Тургенев и Лев Толстой е различен. Те не са поддръжници на самодържавието, но публикувайки техни творби, главният редактор на „Руски вестник" демонстрира демократичността на консервативната идея, давайки гласност на автори, които не са поддръжници на режима, но които имат несъмнен талант. По-този начин Катков много ловко използва пресата за пропаганда на статуквото.

            Константин Победоносцев е роден в Москва през 1827 г. в семейството на професор по литература в Московския университет,   като е най-малкият от 11 деца. През 1846 г. завършва Петербургското училище по право, като се отличава с нетипична за възрастта си прилежност и постига големи успехи в науката. Характерът му е тих, изпълнителен и акуратен, начетен. От това време датира неговото познанство с друга сериозна личност от консервативния лагер – Иван Аксаков. В ученическите си години Победоносцев си води дневник, в който проследява живота си. От него се разбира за огромното впечатление, което  му  прави посещението на руският император Николай I в неговото училище през 1843 г. Вероятно още тогава в него се заражда чувството за благоговеене пред царската особа и желанието му да стане защитник на самодържвието.

            Завършвайки правното училище на 19 години, руският консерватор слага началото на своята държавна служба, като започва работа в департамента на московския Сенат. Същевременно той продължава да изучава история на руското държавно право, нещо което приема като необходимост, за да може да върши адекватно своята дейност. Така Победоносцев публикува научни статии, успява да защити своите научни тези и  е избран за професор по право в Московския университет през 1859 г. От редицата негови трудове по право, най-значим е "Курс по гражданско право", публикуван през 1868 г., преиздаван няколко пъти. На него принадлежи и една от първите монографии посветени на  крепостничеството.  

            Младите години на Победоносцев с нищо не предсказват неговото бъдеще като високопоставен държавен служител, ментор на двама руски императора и славата му на “сив кардинал” и “враг на прогреса”. В него по-скоро хората виждат академичния човек, изцяло отдаден на науката. В своите спомени професорът от Московския университет Б. Чичерин, който е либерал, споделя своето мнение за Победоносцев от този период: “Това е прелестен човек. Тих, скромен, силно благочестив… с разностранно образование и тънък ум, с горящо и любещо сърце, той с цялата си същност излъчваше забележителна задушевност, която неволно привличаше останалите към него[32]”.

            Оценявайки по-късното развитие на Константин Победоносцев, много негови съвременници споделят мнението, че на него най-много би му отивало да се  занимава с наука.  Е. Теоктистов, сановник и литератор от това време споделя: “Ако не беше случаят, от него би станало чудесен учен или литератор”[33].  На всички негови познати им прави впечатление, че даже неговата външност и маниери до края на живота му носят белезите на академизма.

 Влиянието на Катков

Верноподаническото служене на Катков на руските императори, преписката, която води с тях, и аудиенците, с които го удостояват, в комбинация с неговата ерудиция, компетентност и осведоменост по въпросите на държавния живот и смелостта на неговите публикации, му създават репутация на човек с голяма обществена значимост. Неговите противници му приписват едва ли не митическо влияние върху владетелите и убеждават съвременниците си, че много от решенията самодържците приемат под влияние на редактора на “Московски ведомости”. Слуховете за това стават тема  на разговор даже в чуждия печат. Така например през 1882 г., в един от немските вестници е поместен следният анекдот: българският княз Александър се обърнал към Катков с молба да му препоръча и изпрати човек за министър на вътрешните работи. Руският консерватор отказва да изпълни молбата на българския владетел с мотива, че той търси такъв човек за Русия и не може да намери[34].

            Името на Михаил Катков - издател и публицист - се превръща в един от символите на руската публицистика още приживе. Този човек, когото противниците обвиняват в много грехове, включително и мания да "угодничи" на правителството, упорито следва собствения си път. Неговият политически опонент,  Р. Сементковский, автор на посмъртна биография на Катков, твърди например, че той няма независима позиция "просто сляпо следва, енергичните и независими личности в … администрацията" и "пее само с гласа на чуждите" [35].

            Още преди революцията има много спорове между приятелите и враговете на Катков, относно неговото място в руския обществен живот. Шокирайки либералите,  поддръжниците му дори предлагат да се постави негов паметник в близост до паметника на Пушкин.  Е. Теоктистов го смята за "един от онези хора, които се раждат по един на век, чиято способност да размишляват задълбочено и разностранно е развита в най-висока степен ..."; Катков, допълва той: "Това е огромна и полезна сила, с която  трябва да се съобразяваме и тя не трябва да бъде третирана по различен начин освен с уважение"[36].

            Според Катков самодържавието е силата, която пази държавата и народа от настъпването на хаоса: „ В Русия има само една воля, която има право да каже "Аз съм  законът". Пред нея 70 милиона се прекланят като един човек. Тя е източник на  правото, на цялата власт и на всяко движение в обществения живот. Тя е народна светиня... Хората вярват, че сърцето на Царството е в божиите ръце. Ако тя се разколебае и разклати, всичко  ще пропадне...”. Монархията обединява всички съсловия от народа и „…трона за това е издигнат, за да изравни разликата между класовете, гилдиите, званията и степените. Бароните и обикновените хора, богати и бедни, заедно с всичките им различия, са равни пред царя "[37].

            Анализирайки разработената от Катков самодържавна концепция, Лев Тихомиров отбелязва, че Катков „в отношението си към монархията в своята публицистична дейност, не може да бъде обвиняван в противоречивост, която той си позволява по отношение на народното представителство и самоуправлението” и „ако ние съберем в едно всичко, което Катков казва по отношение на руската държавна власт, ще получим напълно ясна и стройна картина и позиция”[38]. Царят, според журналиста, е „въплъщение в една персона на единството и силата на Русия”[39].

            Едно от важните неща в политическата философия на Катков, пак според Лев Тихомиров, е неговото твърдо убеждение, че „всички граждани трябва да участват в  държавните дела”[40]. Тази негова идея изглежда повече пожелателна и не става ясно как точно това може да се случи. Тихомиров пояснява: „Катков твърди, че не трябва да се избират народни представители, но осъзнава, че е необходима някаква непосредствена връзка между царя и народа”[41].

            Редакторът на „Руски вестник”, както правилно отбелязва съвременният историк С. Санкова, "...разглежда  привържениците на монархията като институция застъпница на единовластието, предлагаща взаимопомощ. В този случай, самодържавието не се разглежда като част от бюрократична машина, а като стоящ над нея гарант на законността, който не е синоним на произвола, а негова антитеза "[42].

           Пример за ролята на Катков в руската държава е записката в дневника на А. Половцов, сенатор и държавен секретар в периода 1883-1892 г, от декември 1886 г. В нея се съдържат подробности от разговора между него и великия княз Александър Александрович. Половцов заявява на княза, че в двора се е създало недопустимо положение, доколкото освен законното правителство, съществува и друга сила, която има подобна на правителството власт и това е Катков, заедно с кръга от неговите съмишленици. Повечето от тях са от висшите държавни служители и те се събират в дома на редактора на “Московски ведомости”, открито обсъждат държавните въпроси и решават каква линия да следват по въпроса, публикуват в печата своята позиция и почти винаги успяват да я наложат[43].          

        Катков и реформите

         В края на 50-те – началото на 60-те години Михаил Катков е привърженик на реформите и се отнася към тях със съчувствие, но въпреки това не намира достатъчно време да ги следи обстойно. По това време го занимават изострените национални проблеми в империята и борбата с отрицателните течения в руския духовен обществен живот. Той приема своята задача да брани руските държавни интереси, което за него означава правителството да се въздържа от извършването на радикални промени, а развитието на държавата да става по еволюционен път, а по не революционен. Въпреки това Катков приема положително идеите на император Александър II за необходимостта от отмяна на крепостното право. Но с напредването на подготовката за извършването на реформата, руският консерватор губи интерес към нея и отделя все по-малко място в своите издания на този проблем. Повратна точка, която променя неговата позиция към реформите, става полското въстание от 1863 г. След него положителното му отношение към промените охладнява и той постепенно минава на друга позиция.

            Същевременно руският консерватор подкрепя съдебните реформи, които се извършват  в средата на 60-те години, и пише серия от статии, в които доказва тяхната целесъобразност. “Съд независим и самостоятелен, неподлежащ на административен контрол ще извиси и облагороди обществената среда, като чрез този негов независим и самостоятелен характер ще се разкрие цялото проявление на народния живот”[44]. С особено усърдие Катков защитава принципa на несменяемост на съдиите и застава срещу бюрократичния дух в съдебните учреждения твърдейки, че бюрократичността е винаги готова “да дружи с революцията, демокрацията и социализма”[45]. Руският консерватор е убеден поддръжник на съда, ръководен от съдебни заседатели. През 1868 г. той пита: “Кога най-накрая ще се прекратят тези вечни клюки по повод на това или онова съдебно решение... не специално квалифицирани хора издават присъди и избират съдебните заседатели, а някой световно неизвестен аноним, избран чрез жребий, от който и да е обществен слой”[46]. 

            Михаил Катков придава огромно значение на широката гласност. Той нееднократно пише по повод публикувания през 1867 г. Закон за забрана на печата без разрешение на правителствени постановления земски, дворянски или други събрания,  че публичност без печат фактически не може да съществува, ограничението на гласността на земските учреждения ще доведе до сериозни последствия, като без нея те ще продължат “своето съществуване без сили, без въодушевление, без съчувствие”[47]. Така руският консерватор критикува самото правителство за непредоставянето на местните органи на достатъчно самоуправление, необходимо за да вършат качествено своята работа. С тази своя позиция журналистът застава срещу властта и обвиненията към него в “казионност” не издържат. Катков постепенно се формира като журналист, имащ собствено мнение по политическите въпроси, независимо вътрешни или външни, като изразява мнение и защитава позиция, каквито според него са най-полезни за съхранението и добруването на империята. В някои случаи те не съвпадат с официалната позиция на правителството, но именно това показва неговата истинска загриженост към родината и липсата на корист.

            Борбата на Катков през първите години на провеждането на реформите с различните правителствени деятели  се изостря, понеже той смята, че е негов дълг да предпазва правителството и висшите чиновници от грешки, които според него те допускат при извършването на замислените реформи. Журналистът решително продължава да поддържа тезата, че ако неговите съвети не бъдат взети под внимание, че ако в правителствените сфери има дейци, които не споделят напълно възгледите му, то това различие в гледната точка се дължи не на този или онзи подход на работа и целесъобразност, а на гигантски заговор, в който участват наред с задграничните революционни елементи и руски обществени деятели, а даже и някои държавни служители... Това негово мнение показва прекаленото му самочувствие и същевременно засилена подозрителност и мнителност, но по-късните събития и конкретно революцията от 1917 г. доказват, че част от негови подозрения не са съвсем безпочвени.   

            В началото на 60-те години  на сцената на  руския обществен живот  излиза полският въпрос в резултат на националното движение на този народ. Катков отначало симпатизира и помага на поляците според своите възможности. Но когато през 1863 г. избухва полското въстание, руският консерватор заема различна позиция. Михаил Катков поддържа борбата им за самостоятелност, но доколкото тя е възможна в рамките на империята. Това е една доста противоречива позиция – от една страна подкрепя национализма на народностен принцип, а от друга, имперския национализъм, който изключва първия. Въпреки това руският общественик се опитва да мотивира добре тезата си. В полския бунт журналистът вижда заговор на хора от правителствения кръг, които се опитват да разцепят Русия. Консерваторът твърдо застава на позиция за единна и неделима държава и е против обособяването на региони в империята по национален признак.

            Полското въстание през 1863 г. окончателно насочва журналиста към консерватизма и го превръща в неуморим противник на либерализма, социализма и идеите за радикално преустройство в Русия. През 1864 г. той изразява недоволството си в „Московски ведомости” и пита: „Реформа! Преобразование! Защо тези привлекателни думи престанаха да ласкаят нашия слух, защо не изпадаме във възторг от многобройните проекти на различните ведомства и даже се отнасяме към тях с недоверие?”[48]. Проблемът според Катков е в липсата на качествени и добронамерени хора в администрацията. Без наличието на способни и честни кадри е невъзможно държавата да се развива и именно лошите администратори са най-големият  и опасен враг.

            Според него подривните сили в руското правителство се опитват да превърнат империята в държава подобна на Австрия, където водещ държавен принцип е разделението на районите по национален признак. За Катков проблемът не идва само от поляците, а от „престъпниците отвътре, в което се състои и цялата беда”[49].   Консерваторът задава въпроса: „Нормално ли е плановете за национално обособяване да срещат поддръжка и съчувствие в някои правителствени среди? Не е ли странно, че идеята за държавно единство на Русия трябва сама да си проправя път с тежки усилия, да бъде подложена на всевъзможни поругания като бълнувания на луд като зла умисъл, като демократична революция и едновременно с това да се сблъсква и с ожесточени противници сред управляващите – противници неотстъпващи пред нищо, несвенящи се да използват всякакви средства, за да постигнат целта си?”[50].

            След тези смели и провокативни статии Катков получава глоби и предупреждение, че приписва тежки обвинения на правителствени лица в държавна измама, което оронва престижа им, и при последващи негови действия от подобен характер може да бъде изправен пред съд. След второто такова предупреждение издателската му дейност е прекратена за около два месеца. Но неговото мълчание не продължава дълго. Консерваторът успява да се срещне с Александър II, на когото обяснява своите позиции по отношение на имперската политика и царят му позволява да продължи своята издателска дейност, с препоръка да бъде по-внимателен при изказванията си по адрес на различните държавни служители. От този момент Катков престава да напада представителите на централната администрация. В края на 60-те години той продължава да публикува критични статии по отношение на политиката на местната администрация на северозападния край на империята. Но и това негово действие не остава безнаказано. Катков получава извънредно предупреждение и прекратява своите статии по националния въпрос за повече от 10 години, до възкачването на новия император Александър III[51].

Победоносцев  и реформите

            Подобно на Катков и Победоносцев преживява еволюция в своето отношение към реформите от времето на Александър II. Тяхното начало той посреща с нескрит ентусиазъм. Като консерваторите от своето време и той поддържа тезата за еволюционното развитие вместо революционно. Подобно на голяма част от своите съвременници, Победоносцев се възмущава на бюрократичността и тежката администрация оставени от император Николай I и мечтае Русия да бъде в крак с времето и да бъде развита държава подобно на останалите европейски сили. През 1859 г. консерваторът защитава магистърска дисертация посветена на реформите в гражданското съдопроизводство, която е публикувана в изданието на Катков “Руски вестник”. Едновременно с това изпраща на Херцен в Лондон статия, в която критикува министъра на правосъдието, а от 1861 г. активно участва в разработката на съдебните реформи.

            Отношението на Победоносцев към либералния курс и реформи през т.нар. епоха на Големите реформи е изцяло положително, понеже те са вдъхновени от император Александър II. Това е причината консерваторът да не види нищо противоестествено в тях. Още преди приемането на указа за съдебната реформа, той твърдо устоява позицията си да има силен, обществен и независим съд, като иска това да се случи с юридически преобразования и чрез правни реформи. Но още тогава Победоносцев не намира за необходимо да се разширят обществените права.  Въпреки че голяма част от обществото иска съществени промени в съдебната система като избираеми мирови съдии и  съдебни заседатели, руският обществен деец е на мнение, че подобренията могат да се случат и без радикални промени. Консерваторът твърди: “Не е нужно да се пишат нови закони; достатъчно е само да се разберат и прилагат на практика вече съществуващите”[52].

           С течение на времето обаче, Победоносцев осъзнава, че реформите не придобиват тази насока, която очаква. В резултат той преминава окончателно в лагера на консерваторите, разбирайки че най-доброто за империята би било тя да запази общественото спокойствие, т.е. да не се извършват радикални промени, а да се придържа към своите изконни държавни устои – самодържавието и православието. Консерваторът протестира срещу провеждането на реформи в духа на взаимствания от френския кодекс, който според него е напълно неподходящ за Русия. Промени от този дух биха довели последствия подобни на тези във Франция – революция, която е най-големият страх на всеки консерватор. Но за съжаление на Победоносцев, както сам той споделя, никой не се вслушва в неговото предупреждение[53].

           Подобно на останалите свои съмишленици-консерватори руският общественик надживява своите младежки заблуди и става привърженик на тази държавна система -самодържавието, която е ръководеща за Русия и с времето е станала неизменна част от нея. Анализът на епистоларното наследство на Победоносцев показва, че светогледът му търпи сериозни промени през 60-70-те години и така в резултат на сериозно преосмисляне на отношението му към реформите, той става върл техен противник, особено като вижда реализацията им на практика. Консерваторът не намира нищо полезно в тях и смята, че те могат да доведат само беда на родината му. Като пример за това може да послужи неговата публикация, издадена от Херцен в Лондон, в която критикува император Николай I. Там той пише: „Тридесетгодишното управление на Николай като че ни върна в дълбините на изминалите епохи…” и го порицава за „пълното отделяне от народа”[54]. След четвърт век, през 1884 г. Победоносцев вече съжалява  за тези времена, когато всичко  е просто и ясно, когато задачите и целите са ясни, а не както  след периода след реформите, когато всичко е сложно и объркано[55]. По това време консерваторът стига и до извода, че реални държавни промени е в състояние да проведе само централната власт и по-точно те могат да се състоят само по волята на „държавния деятел и малцинството, просветлено от високи идеи и задълбочени знания…, а масата като винаги и навсякъде се състои от вулгарна тълпа”[56].

            Друг пример за еволюцията на неговите възгледи от либерални към консервативни са тезите му от магистърската дисертация от 1859 г., в която твърди, че на всички дейности на правителството трябва да се дава гласност, понеже истината не се бои от светлина, а това което се крие от хората е „лъжата”. Отново след 20 години неговата позиция по този въпрос напълно се променя. В едно свое писмо до император Александър III Победоносцев пише: „В наши дни, когато се замисля добро и чисто дело, трябва зорко да се крие от общественост и гласност, както кокошката търси потаен ъгъл, където да снесе своето яйце”[57].

            За тази промяна на възгледите на Победоносцев има ред причини. Бидейки възпитан в любов към Русия и православието, той болезнено преживява успехите и неуспехите на провежданите реформи. Освен това не трябва да се забравя и фактът, че консерваторът е близък с императорското семейство и е възпитател и ментор на последните двама императора. Победоносцев забелязва, че с реформите неговият свят вместо да се развива, почва да се руши – патриархалният ред с неговите вековни устои, издигащи монархията на пиедестал, е застрашен, което не може да не го безпокои. Консерваторът споделя: “В нашето общество се е натрупала огромна маса лъжи, проникнали във всички отношения, поразяващи самата атмосфера, която дишаме, средата, в която ние се движим и действаме, мисълта, с която направляваме своята воля и думите, с които изразяваме своите мисли”[58]. Руският общественик не може да преживее лесно липсата на предишната яснота и предсказуемост в действията на властта, не възприема постепенното размиване на съсловните и бюрократичните рамки.

            За “велика лъжа” на своето време, Победоносцев смята народовластието, което може да създава само проникнати от лъжи учреждения, появили се в резултат на реформата. Според него демокрацията ще доведе до загуба на личността за сметка на масата. В “Московски сборник” от 1896 г. той пише: “Печално ще бъде това време..., когато навсякъде се въдвори култа към човечеството. Тогава човешката личност няма да значи много; ще бъдат премахнати и всички преди това съществували нравствени прегради над насилието и самовластието[59]”. Така, бидейки консерватор, Победоносцев говори за либерални ценности, т.е. издига в култ отделната личност.

            През 1865 г. Победоносцев е назначен на работа в Министерството на правосъдието. С тази промяна в неговия живот е свързано и отиването му в Петербург.  Там той бързо се вписва в обстановката и благодарение на своите виждания е приобщен към пазителите на режима и е назначен на държавна служба. Още през 1867 г. консерваторът е избран за сенатор, а през 1872 г. влиза в състава на Държавния съвет. В Петербург Победоносцев се опитва да обедини около себе си кръг от хора и да състави общество от доверени лица, с които да дискутира проблемите на империята. Въпреки това атмосферата в новата столица не му допада. „Откакто живея в Петербург – консерваторът споделя – ми се струва, че живея в чужд град като в хотел”[60]. След дълги години в Москва, която му изглежда като библейски град – с многобройни църкви, създаващи чувство за уют, новият имперски център го обърква с контраста си между бюрократична педантичност и промишлено развитие.

            През 70-те години Победоносцев установява много близки отношения с бъдещия император Александър III, а свидетелство за това е огромната по размер кореспонденция между тях. Участвайки активно в политическия живот, неговата фигура постепенно придобива тежест и той става един от най-значимите фигури в руското общество. Към края на 70-те години консерваторът променя своето отношение към император Александър  II и започва открито да изразява своята неприязън към него. Причините за това са няколко – неговият либерален курс по отношение на вътрешната политика на империята, а също така и неговият личен живот[61]. И двете са заплаха за самодържавието – либералният курс само радикализира противниците на системата, а евентуални проблеми при престолонаследието и евентуален нелегитимен император също не биха довели до нищо добро за управляващата система. Пред едни от своите най-приближени съмишленици – сестрите Тютчеви, той споделя своето възмущение от профанизацията на идеята за низпосланото от Бога самодържавие, от страна на императора. „...той е един жалък и нещастен човек и за него няма връщане назад: той няма сили да ръководи и контролира собствените си постъпки, въпреки че се мисли за жив, деятелен и властен… Бог ще отсъди, дали той е виновен или не, само дето неговите ръце опозориха и разсипаха властта …, и неговото царуване, може би не и по негова вина, беше царуване на лъжата и Мамона, а не на истината и правдата[62]”.

            В същият дух Победоносцев възпитава и наследника - срещу баща му и провежданите от него преобразования и срещу всяка заплаха от народовластие. Като цяло консерваторът подготвя новия император да управлява в духа на самодържавните принципи и начала. Победоносецев по всякакъв начин се опитва да му поясни предимствата на единовластието, като му внушава, че то е дар от Бога, легитимирано и осветено от Всевишния и императорът отговаря пред него с делата си. Руският общественик още в края на 70-те години пояснява на бъдещия цар необходимостта от управление с твърда ръка, сурови наказания за всички престъпващи неговата воля, необходимостта от подбор на доверени хора, които да работят всеотдайно за самодържавието, ако трябва и със сурови мерки.  В свое писмо до Александър III от 14-ти декември 1879 г. той пише: „Народът е дълбоко убеден, че правителството се състои от изменници, които държат слабия цар в своята власт. Всички надежди се възлагат в бъдеще на Вас”[63]. Съветите на Победоносцев явно допадат на престолонаследника, защото по негова инициатива той е назначен през 1880 г. за оберпрокурор на Светия синод. С тази позиция фактически консерваторът застава начело на духовния живот на империята, което му дава огромна власт. Назначението му автоматично го прави член на Комитета на министрите.  От този момент Победоносцев може да разгърне своя потенциал и да покаже на какво е способен, за да съхрани самодържавието. Убийството на император Александър II на 1 март 1881 г. се превръща в събитието, което позволява на консервативните сили да вземат реванш срещу либералите-консерватори.

         Позициите на Катков по въпросите на вътрешната и външната политика на Русия

            Освен националния въпрос през 60-те години вниманието на руския публицист е привлечено и от възгледите на някои представители на обществото по проблемите на външната политика, свързани с положението на славяните в Австро-Унгария. Най-важното събитие в Европа от този период е Австро-пруската война от 1866 г. От нея става ясно, че в Европа се появява нова велика сила, с която рано или късно Русия ще трябва да се съобразява. Катков добре разбира това, но в този период се интересува повече от австрийските дела  и преимуществено от положението на австрийските славяни[64]. Така той твърди, че отслабването на Австрия и това, че тя не става обединител на германския съюз, ще я заставят да обърне повече внимание на Балканския полуостров и по специално на тамошните славяни и това може да доведе до сериозни последствия. Като резултат съперничеството на Русия и Хабсбургска монархия за влияние върху южните славяни ще се усили, което ще доведе до бъдеща тежка конфронтация. Прогнозата на Катков се сбъдва, а това показва неговата политическа далновидност.

Занимавайки се с въпросите на национална политика в Европа през 60-те години, консерваторът стига до извода, че след като Франция покровителства романските народи, Прусия – немските, то Русия е призвана да защитава интересите на славяните. Отстоявайки своята теза,  Катков се впуска да защитава австрийските славяни и по-точно галицийските. Това определя и неговите външнополитически позиции. Към Австрия отношението му е враждебно поради притесненията му от нейната политика към славяните. Неговите симпатии варират към Прусия и Франция, като те постоянно се колебаят в зависимост от конкретния случай. По отношение на външната политика Катков няма силно изразена самостоятелна позиция, а по-скоро коментира стъпките на руските дипломати. Така по време на Полското въстание той решително се изказва против Франция  и твърди, че сближение с нея би донесло на Русия само слабост[65]. Същевременно едно посещение на император Александър II на парижкото изложение през 1867 г. напълно променя неговата позиция и след две срещи с царя журналистът вече  е на мнение, че „истинските, добре разбрани интереси на Русия и Франция не си противоречат в нищо и няма място на земното кълбо, където те да не могат да бъдат съгласувани и където двете държави не биха могли да си оказват съдействие”[66]. В края на 60-те Катков решително се изказва в полза на съюз с Франция. Така при руският журналист се обособява характерната позиция, която може да бъде проследена в неговата публицистика. За него водеща е вътрешната политика на страната и спрямо нея той определя своята позиция по отношение на външната.

            В края на 60-те години Катков продължава да ратува за съюз с Франция и настъпилата война между нея и Прусия не променя позицията му. Въпреки че официалната държавна позиция на Русия е на пруска страна, журналистът е за пълен неутралитет на родината му, надявайки се, че така Австрия ще се застъпи за Франция, което ще обърне хода на войната. След края на войната и разгрома на Франция, Катков призовава за незабавна намеса на Австрия и Русия, като велики държави, в защита на загубилата държава. Но тази негова позиция в унисон с общественото мнение, скоро се променя. През 1872 г. консерваторът става защитник на Съюза на тримата императори, състоящ се от Русия, Австро-Унгария и Германия, твърдейки вече, че засилването на Германия не представлява опасност за Русия. Тук вече Катков проявява външнополитическа недалновидност. Друга случка, показваща за размера на неговата заблуда, са събитията от 1875 г., когато Германия  се подготвя да обяви война на Франция и само протеста на Русия я спира от това, консерваторът упорито отрича това и твърди, че всъщност всичко е „интрига на английския печат”[67].     

            Още по-ярко противоречивостта на възгледите на Катков се проявява по време на Руско-турската война от 1877-1878 г. Още по време  на предшестващата я Сръбско-турска война той горещо подкрепя руските доброволци, сражаващи се на страната на сърбите и дейно събира помощи. Неговите действия са обосновани от принципа, който Катков почва да защитава след полското въстание – Русия трябва да оказва покровителство и помощ на всички славянски народи. Журналистът упорито призовава правителството към обявяване на война с Османската империя. Консерваторът твърди, че Русия фактически и без война вече воюва повече от година и е по-добре официално да обяви такава. Когато руските войски в края на войната се оказват близо до Константинопол, той започва да призовава от своите публикации за превземане на турската столица и даже смята, че този въпрос не се нуждае от обсъждане, а трябва само да се действа. Разбира се, Катков няма представа за предварителните договорки на великите сили, но има желание тази война да има достоен завършък в полза на родината му и Константинопол – православната столица най-накрая да бъде освободена. Такова действие от страна на Русия би предизвикало европейска война и резултатите от нея вероятно биха били подобни на тези от Кримската. Но своето становище консервативният деец подкрепя повече с емоционални мотиви, отколкото с логика.

            По време на провеждането на Берлинския конгрес Катков заема позиция, подобна на тази на Иван Аксаков, който също разглежда като главен виновник за дипломатическото поражение на Русия в Руско-турската война от 1877-1878 г. германския канцлер Ото фон Бисмарк. До този момент журналистът проявява явна неприязън към немския държавник, която открито проповядва в своите статии, посветени на външната политика на родината му. Това отношение продължава и до края на 1882 г., когато на руската общественост става ясна целта на Тройния съюз[68], който има явно антируска и антифренска насоченост[69]. За всеобщо изумление, Катков именно в този момент става ревностен защитник на Бисмарк и засипва с гнева си тези органи на руския печат, които подстрекават към предприемане на действия срещу “железния” канцлер и неговата антируска политика.

           Гореизложените примери свидетелстват за променливостта и противоречивостта на външнополитическите възгледи на Катков. Същото може да се каже и за позициите му по националния въпрос, в който той обединява полското национално движение, Сръбско-турската и Руско-турската война. Въпреки това, не може да се отрече самобитноста на неговите идеи, а също така той трудно може да се впише сред “казионните” журналисти. Разбира се от статиите му от това време става ясно, че външната политика не е силната му страна. Катков пречупва позицията си спрямо  гледна си точка и изтъква това, което счита полезно за империята и което би му се искало да стане, а не това което реалните обстоятелства предполагат.

           Всъщност вътрешнополитическите въпроси са силата на Катков и по тях той е по-подготвен. Разбира се консерваторът пише статии, в които проличават някои неговите колебания. Това се дължи на търсещата му природа, която се старае да намери най-доброто за решаването на проблемите на империята. През 70-те години, той все още поддържа идеите за обновление на държавния и обществения живот. Разбира се, неговата идея е, че те трябва да се извършат по линията на еволюцията, а не на революцията. Така журналистът твърдо застава зад проекта за реформи за градско самоуправление. От вестника си Катков подкрепя въвеждането през 1874 г. на всеобща военна повинност, а тази негова позиция е резултат от стремежът му за широко разпространение на образованието сред всички слоеве от народа. Според него това е пътят, по който Русия може да се модернизира и да се образува население, което пълноценно да участва в обществения живот. Както казва един от отците на руския консерватизъм, Николай Карамзин: “Не права, а образование е нужно”. Консерваторите добре осъзнават, че само добре образованият човек знае какво да прави с политическата си свобода и може да бъде пълноценен гражданин.

           Именно тези причини карат Катков да свързва общата военна повинност с образованието. По този начин и най-бедните селяни от най-отдалечения край имат шанс да получат някакви знания и възпитание. Поради това консерваторът апелира към императора да се въведе практиката хората, имащи високо образование, да служат по-кратък срок, понеже те вече са получили необходимите знания.

           Друго негово предложение, свързано с вътрешнополитическите реформи възниква, след като се закрива позицията на мирови посредници. Тогава се появява въпроса кой да поеме надзора над крепостничеството. Вариантите са два – или полицията, или мировите съдии. Катков поддържа тезата, че това трябва да са съдиите и те биха донесли по-малко вреди на селяните отколкото полицията[70]. При всички случаи те имат по-високо образование и отношението им към хората е по-добро. 

            Въпреки това от статиите му може да се забележи разочарование от някои от извършените реформи. Така още през 1870 г. той решава, че дейността на земствата[71] в много отношения е напълно неефективна, макар че признава, че вина за това имат “глухите и неблагоразположени и към земствата, правителствени власти”[72].

            Друг проблем, по който руският обществен деец заема активна позиция, е този за правилността на въвеждане на институцията на съдебните заседатели. Анализирайки няколко години писма от различни места на империята, Катков се разочарова от тази структура и предлага да се смени решението на заседателите чрез вишегласие с такова с пълно единодушие. Вероятно това негово мнение е повлияно от Константин Победоносцев, който така и не възприема решението на императора за създаване на институцията на съдебните заседатели  и постоянно изразява своята отрицателна позиция в статиите си и в разговорите със съмишленици, сред които е и Катков. Руският журналист проявява и известен сцептицизъм по въпроса за широкото участие на високообразовани хора в общественото управление. Неговите симпатии постепенно почват да клонят в предоставянето на все по-голяма роля на дворянството в държавните дела. Когато през 1872 г. Александър II предлага дворянството да поеме участие в развитието на народното училище, а през следващата година изразява желание за негово по-енергично участие в народния живот, Катков  се възползва от този повод, за да подчертае отново значението на дворянството в държавните дела. Позицията му несъмнено е и продиктувана от разочарованието му от дейността на органите на самоуправление, основани на принципа на участие на хора от всички съсловия.

            Окончателното обръщане на Катков към консерватизма става в края на 70-те години. По време на процеса срещу 193-мата революционери[73] той все още е склонен да подели вината между революционерите и част от управляващите, които според него са недобросъвестни и са не по-малко опасни врагове за империята. Но при процеса срещу Вера Засулич[74] журналистът разбира откъде идва “истинският източник на злото”. От този момент той престава да критикува правителството и гневът му се насочва към руската интелигенция. “Очевидно е – Катков  пише в своя вестник, че съществува съдбоносно несъгласие между нашата интелигенция и действителността. Там където в нашия народен живот действат живителни сили, там се творят чудеса, там се чувства Божията благодат. Но само като заговори и почва да действа нашата интелигенция, ние пропадаме”[75]. През този период, т.е. 1878-1879 г. темата за руската интелигенция става водеща в публицистиката на руския консерватор. Всичко, в което интелигенцията има участие или даже само се докосне - земските учреждения, съда, печата, се подлага от негова страна на унищожителна критика.

            За Катков е ясно, че отрицателните явления в руския обществен живот имат повече от един източник както през 60-те, така и през 70-те години. Но до втората половина на 70-те години консерваторът е убеден, че коренът на злото е във влиянието на западноевропейските революционни идеи върху руското общество или в интригите на враждебните на родината му държави. След 1878 г. той променя позицията си. Журналистът прехвърля вината за цялото зло върху руската интелигенция  - “партикуларна и бюрократична” и тя става нов обект на неговата критика, на която се отдава с целия си талант.

Борбата на Катков с нихилизма

Катков има класическо образование и особено се гордее с това, защото според него то подпомага изработването на хуманно мислене. Преместването на акцента на образованието от духовния свят на човека към природни или материални науки, води до нравствена нищета сред младите, към атеизъм, отричане на Божественото устройство на света и опит той да се преустрои по собствена преценка. Именно в тази промяна в образователната система Катков прозира главната причина за нихилизма сред младите в руското общество. Поради това консерваторът нарича нихилистите “жертви на фалшиво училище”. Грешките в училище, според него, водят до това, че в университетите влизат хора неподготвени за занимания със сериозна наука. Аудиториите на висшите училища се пълнят с “...тълпи полуграмотни младежи, неспособни на критичен анализ, неспособни да държат две минути една и съща мисъл в своята глава или да я осъзнаят без да я елементаризират”[76].           

            Като резултат от грешната учебна система младежите, неспособни да се реализират в университетите и науката, търсят реализация в политиката. Така отчислените от висшите училища бивши студенти попълват нихилистичните кръгове. Катков обсъжда този въпрос в “Московски ведомости” и дава трибуна на всички, които се борят с проблема. Така в списание “Руски вестник” през 1871 г. е публикуван романът на Достоевски “Бесове”, който е с изявена антинихилистична насоченост. Катков алармира обществеността за голямата опасност, която представлява това течение и счита, че е неморално да се подстрекават младежите към политическа борба. Той е особено безпощаден към тези, които увличат младите в нихилистичните идеи.

            Особено ярък пример за тази негова дейност е полемиката му с Херцен в началото на 60-те години. В брой 6-ти на “Руски вестник” от 1862 г. консерваторът помества “Бележка” относно известния руски либерал, в която го нарича бездушен празнодумец, който хладнокръвно призовава младежите към кръвопролития. Според Катков има само едно оправдание за безчестието на Херцен и това е неговото безумие. Един техен съвременник си спомня, че след полемиката  и “Бележката” на Катков, хората свикнали да виждат в лицето на Херцен авторитетен изразител на опозиционните настроения, разбират, че “...кралят е гол, явно не е полубог, а обаянието му е фалшиво”[77].

           Въобще Катков разглежда нихилизма като едно от углавните престъпления. В края на 70-те години “Московски ведомости” поема защитата на професора от Новоросийския университет П.П. Цитович от нападките на либералната преса. Проблемът идва от издадената от професора “Христоматия на новите руски думи”. В него той публикува очерк наречен “Какво са направили в романът “Какво да се прави” на Чернишевски. В него Цитович преразказва прочутия роман, като дава характеристика на героите, разяснява тяхната дейност, показва, че тя нарушава редица параграфи на Наказателния кодекс и поради това е осъдителна. Този поглед върху романтичния нихилистичен роман допада на Катков и той го подкрепя с всички сили.

           Поддържайки антинихилистичните мерки и  политика на правителството, Кактов мисли, че за предотвратяване на разпространението на нихилизма, първостепенно значение има нравственото възпитание на младежите и предоставянето им на нормално образование. Според него няма нищо по-лошо и вредно за човека от полуобразоваността, повърхностното многознание и неспособността да се защити от лъжеученията. Същевременно журналистът твърди, че класическото образование в духа на сериозната наука ще донесе на младежите нравствено здраве, ще развие способностите им разумно да осмислят действителността и ще направи нихилизма безпочвен.

            Изхождайки от тази своя идея, през 1868 г., съвместно с друг  консерватор – Павел Михайлович Леонтиев, Катков открива лицей в памет на цесаревича Николай. Училището има силно изразена хуманитарна насоченост и макар, че е открит и наречен Императорски лицей, всички московчани упорито го наричат „Катковски”[78]. От речта на журналиста, при откриването на учебната година в лицея, през 1878 г., става ясно, че нравственото възпитание на учениците ще бъде от първостепенно значение[79]. Целта на консерваторите е това училище да се превърне в бастион на консерватизма и да произвежда млади добре подготвени кадри, които да служат на самодържавието.

            Средствата за строителство на лицея се събират от доброволци от цяла Русия. Основателите му дават по 10 000 рубли, а редакторът на „Московски ведомости” добавя още 10 000 за построяването на църква към училището. Част от таксите за обучение отиват за „Ломоносовската семинария”, където безплатно получават класическо образование способни деца на неплатежоспособни  родители от цяла Русия[80]. Така на практика журналистът доказва консервативната идея за необходимостта не от права, а от образование. Тези негови действия по никакъв начин не могат да бъдат определени като ретроградни и мракобесни, а са по-скоро в духа на европейското просвещение.

            Катков служи с цялата си същност на монархията, а това негово убеждение се дължи първо на възпитанието му, второ на образованието му и без съмнение на неговата Вяра. Консерваторите-монархисти приемат за истински християни само онези, които служат всеотдайно на царя, а този техен мироглед е формиран от любовта им и вярата в Бога, Царя и Отечеството. Вярата, Катков нарича съзидателно начало, освещаващо всички страни на народния живот. Консерваторът използва трибуната, която има – своите вестници и списания за да пропагандира самодържавната идея. Той обича да напомня на своите читатели, че държавното устройство на Русия, поради историческата й съдба е специфично и се отличава от западните: на Запад има двоевластие, т.е. договорни отношения между народа и властта, а в Русия съществува самодържавието, установило и съхраняващо православната нравственост и доверието на народа, който се отличава от другите народи със своята сила.

            Монархът в Русия е нещо несъмнено повече от глава на администрацията, той е почитан като „баща на народа”. Катков споделя библейската идея, че Кесаревото трябва да бъде дадено на кесаря, а опитите да се посеят в главите на хората недоверие в царя противоречи на православното религиозно чувство. Идеите, оспорващи самодържавието, са безнравствени и могат да доведат до деформация на руското национално самосъзнание, а в последствие и до краха на Русия. Оттук консерваторът прави извода, че всеки поданик на империята трябва да бъде страж на върховната власт. Според него всеки не само има право да участва в държавния живот „… и да работи в негова полза, но е призван към това с дълга на верноподаничеството. Ето това е нашата конституция”[81].

          Идването на власт на император Александър III през 1881 г. и неговата консервативна политика води до тържеството на всички идеи на Катков. В новия цар консерваторът вижда идеалния владетел, а и самият император високо го цени. Монархът награждава общественика с високия орден „Св. Анна” I-ва степен[82], заради заслугите му към самодържавието и родината. Така Катков прекарва последните години от своя живот в благоденствие и спокойствие разбирайки, че усилията му са оценени достойно. Консерваторът умира 1887 г., а вестниците публикуват телеграмата на императора изпратена до неговата вдовица, която гласи следното: „Заедно с всички истински руснаци искрено скърбя за вашата и Наша загуба. Силното слово на вашият мъж, въодушевено от горещата любов към родината, поддържаше руския дух буден и укрепи здравата мисъл в смутните времена, Русия няма да забрави неговите заслуги”[83].

Александър III и триумфът на Константин Победоносцев

            Политиката на руския император Александър II не може да бъде оценявана едностранно. Тя е не само либерална, със сигурност не е консервативна, но при всички случаи е реформаторска. Въпреки опитите му да смекчи самодържавието чрез даването на повече права на гражданите, например отмяната на крепостното право, мерките му не са оценени подобаващо от обществото. Консерваторите го критикуват, че с промените ще погуби самодържавието, а либералите  очакват повече от него – конституция. Може би единствените доволни от цялата ситуация са радикалните елементи, които се добре се възползват от ситуацията. Извършването на реформи показва, че управляващата система не е достатъчно добра, а тяхното провеждане се възприема като самопризнание от страна на властващите за тяхната слабост. Именно това дава сили на радикалите да засилят своята дейност и да мотивират своите крайни действия – атентати и убийства. Получава се своеобразен парадокс – колкото повече свобода се дава, толкова повече нараства напрежението в руското общество. Така позицията на консерваторите, че самодържавието трябва да се запази, а промените са опасно нещо, става приемлива и логична за новия цар Александър III.

            Заради събитията от 1 март 1881 г. – убийството на император Александър II, властта в Русия на практика се оказва в ръцете на Константин Победоносцев, благодарение на силното му влияние върху новия  император и личностните му убеждения и качества. Именно той е човекът, който оказва морална подкрепа на  Александър III в първите дни от неговото управление и който поема отговорността да наставлява царя в държавните дела. От кореспонденцията между двамата може да се направи изводът, че консерваторът става истински ментор на императора. Тя е много важен извор за дейността на Победонсцев, а първотo писмо датира от 22-ри ноември 1865 г. Кореспонденцията им е много интересна, като често престолонаследникът се консултира със своя ментор. В писмата до Александър освен наставления Победонсцев обръща вниманието му към произведения на прогресивни според него автори като към „Дневник на писателя” на Достоевски.

           През 1874 той му изпраща  сборник „Складчина”, публикуван в полза на жертвите на глада в област Самара, в който освен негова статия има такива от Гончаров, Тургенев, Достоевски, Некрасов, Майков и други. Така бъдещият оберпрокурор осъществява връзката между върховната власт и творците. Това е част от неговата политика за запазване на самодържавието, защото диалогът между тях може да донесе само полза на двете страни и най-важното - на Русия.  Преписката им, в която Победоносцев съветва самодържеца по важни държавни въпроси, и последвалите управленчески актове показват високото ниво на влияние, което първият има върху втория. Един негов съвременник си спомня: “Въпреки че Победоносцев не се хвали и демонстрира своето влияние, всички веднага усетиха, че той е “действителен таен съветник” не само по длъжност” [84].

            Основната битка, която водят консерваторите, е с либералите и е относно формата на държавно управление. Разбира се, либералите са за промени – конституция, някаква форма на народно представителство и ограничаване властта на самодържеца. Консерваторите, от своя страна, имат нелеката задача да докажат, че съществуващата система е най-подходяща за Русия и не се е изчерпала. Победоносцев и Катков са двама от основните апологети на статуквото. Един от основните им доводи в полемиката е особеното място, което заема Русия, разположена едновременно в Европа и Азия, което оформя специфичния манталитет на народа и съответно държавата. Според консерваторите това е и причината, поради която нито една западна форма на управление не би била подходяща за нея, защото няма да може да пасне на спецификите й. Катков твърди: “Великата власт на царя, както учи нашата църква, е дадена му от Бога, което му придава особено значение... Той не е само господар на своята страна и вожд на своя народ, а той е от Бога поставения й пазител”[85]. Заради този произход на монархията “самият цар не може да намали размера на своите правомощия. Дори под заплахата на парламентаризма, той не може да отмени правата си даже и да иска. А и народът не би разбрал и одобрил такава постъпка”[86] сигурен е Катков.

            Победоносцев се изказва в същия дух: “Едно от най-лъжливите политически начала  е народовластието, което за съжаление се утвърждава по време на френската революция с идеята, че всяка власт идва от народа  и има основания в народната воля. Оттук се заражда и теорията за парламентаризма, която до сега води в заблуждение масата от т.нар. интелигенция и е проникнала, за нещастие, в руските безумни глави”[87]. В свое писмо към императора от 11 март 1883 г. Победоносцев пише: “Кръвта ще замръзне във вените на руснака само при мисълта  какво би произлязло от проекта на граф Лорис-Меликов и неговите приятели.  Последвалата фантазия на граф Игнатиев беше още по-нелепа, въпреки че беше под благородното прикритие на формата на земски събор. Какво би станало, какъв смут би настъпил, когато за обсъждания в Москва се съберат, неизвестно по чий избор народни представители на различните народи и чужденци в империята, заемаща огромно пространство...”[88].

            Полемизирайки с либералите и споделяйки своята гледна точка с императора, оберпрокурорът дава следното определение на парламента: „учреждение, служещо за удовлетворение на личното честолюбие, тщеславие и личните интереси на представителите”[89]. Според Победоносцев идеята, заложена в парламентаризма, на теория е целият народ чрез народните събрания да създава закони за себе си, да избира длъжностни лица, т.е. да изпълнява непосредствено своята воля и да я прилага на практика. Но в действителност, според него, се получава нещо съвсем различно. Изборите не изразяват реалната воля на избирателя, тъй като по-голямата част от гласуващите не познават реално кандидата, за когото гласуват. Те разчитат само на предварителната му програма, материалните средства на кандидата, който би трябвало да се откаже от задоволяването на своите личностни цели и да служи на волята и желанието на своите избиратели. Но на практика това не се случва, а всъщност избирателите се отказват от своите права или ги „делегират” на своя избраник. Един път стъпвайки в длъжност, новоизбраният се възползва от възможностите си  за задоволяване на личните си цели. В този случай Победоносцев счита, че избирателите се явяват за него стадо, от което събира гласове  и което му гарантира могъщество и силни позиции в обществото. В резултат на това в политиката ще се появят професионални политици, които ще направят своя професионална гилдия или каста, подобно на адвокатската, търговската и др., и няма да допускат външни хора[90]. Това твърдение на консерватора се потвърждава в голяма степен и показва прозорливостта на неговия ум.

            Същевременно в началото на 1881 г. позициите на либералите в бюрокрацията са по-силни от тези на консерваторите. До този момент силният човек в държавата е граф Лорис-Меликов, който е и лидер на либералите. Между него и Победоносцев започва борба за надмощие и влияние, което определя бъдещия курс на Русия. Още на първото заседание на съвета на министрите, проведено на 8 март 1881 г., консерваторът започва безмилостна атака срещу досегашния курс и реформите. На него се обсъжда проекта на граф Лорис-Меликов за въвеждане на народно представителство и конституция.

            Победоносцев влага цялото си умение и способност в своето встъпително слово: “Ваше Величество задължен съм от клетвата, която съм дал и от съвестта си  да Ви кажа всичко, което ми е на душата... Какво е това конституция? Отгговор на този наш въпрос ни дава Западна Европа. Съществуващата там конституция е оръдие на всякакви неправди, на всякакви интриги... И този фалш по чужд образец е непригоден за нас и би ни довел само гибел ...”[91]. Оберпрокурорът се стреми да бъде максимално убедителен: “Русия е силна само благодарение на самодържавието, благодарение на неограниченотто взаимно доверие и тясна връзка между народа и царя. Представителите на земствата само отдалечават народа от царя... предлагат ни да устроим говорилня подобна на френската – Генералните щати. Ние и без това си страдаме от нещо подобно – журналисти без принципи бунят народните страсти...”[92].

            Думите  и позицията на Победоносцев може да звучат ретроградно, антипрогресивно, същевременно не може да се отрече, че има истина в тях. Този спор, който се води между консерватори и либерали, определя бъдещето развитие на империята. Арбитър е руският император, който отначало заема неутрална позиция. Скоро след заседанието позициите на консерваторите и конкретно на Победносцев се засилват за сметка на либералния лагер. Оберпрокурорът не само все по-често се среща с царя, но и му изпраща своите писмени съвети, към които върховният властелин на Русия стриктно се придържа. Именно в лицето на своя възпитател Александър III намира морална опора в политическите и държавните дела. От този момент позициите на Победоносцев в сферата на държавното управление се засилват неимоверно и той определя бъдещия курс на империята в сферата на вътрешната политика. Така за неговите единомишленици-консерватори той става “спасител на самодържавието”, а за неговите противници придобива печалната слава на “вдъхновител на реакцията”[93].

            Първостепенна задача за Победоносцев става да реши кадровия въпрос в администрацията в полза на консерваторите. Голяма част от висшето чиновничеството е с “модерни”, „либерални” или “демократични” разбирания. Оберпрокурорът провежда активна борба с радетелите за  реформи. Като водещ принцип Победоносцев възприема идеята, че не са важни институциите, а хората или кадрите[94]. Подобен принцип защитава още историкът Николай Карамзин, когато се противопоставя на либералния проект на Сперански. Той изказва една мисъл, която става водеща за консервативния лагер: “Не реформите, а хората са важни”; „общата мъдрост се ражда само от частната”; “делата ще вървят както трябва, ако вие намерите в Русия 50 мъже умни и добросъвестни”[95]. Този принцип се превръща в основна идея за консервативното течение. На пръв поглед и идеята на либералите е същата – личността над всичко. Но при консерваторите не съществува сблъсъкът между държава и личност – напротив силната държава е гаранция за съхранението на личността. Тя е гарант за нейното съществуване и я пази от обезличаването й от тълпата. Изкуственото приравняване на хората създава проблеми за всички – едните трябва да догонят по-способните, а те от своя страна трябва да изостанат в своето развитие, за да не се отличават и дразнят другите. В резултат се постига една посредственост и обезличаване. Дадените, а не извоюваните права и свободи обикновено тежат вместо да помагат.

            Следвайки тези принципи, Победоносцев мисли, че управлението на държавата трябва да се крепи на хора, по-точно способни личности, които да бъдат достойни служители, вместо да се провеждат неефективни реформи. Царят, от своя страна, е длъжен да следи и контролира всички сфери на държавата. Връзката между него и народа трябва да се осъществява от честен човек, който е близък и добре запознат с  живота на народа. Оберпрокурорът разглежда себе си като такъв човек: „Аз съм руски човек, живея в средата на руснаци и знам какво вълнува и чувства народа и към какво се стреми. Вие, разбира се, чувствате и разбирате, че въпреки всички мои недостатъци, аз не искам нищо от вас и всяка моя дума е искрена”[96].

            Ръководейки се от богатия си научен опит в сферата на правото и опиращ се на строгото си религиозно възпитание, Победоносцев мисли, че политическата обстановка в страната е влошена не от лошите закони и порядки, а от хората, които не ги съблюдават. На едно заседание на правителството -  на 21 април 1881 г. – в отговор на обвиненията на либералите, че проблемите на империята идват от недовършените реформи, консерваторът им отговаря, че „всички наши беди идват от стремежа към лесни печалби, от недобросъвестните чиновници, от недостига на нравственост и вяра сред висшите слоеве на обществото и от пиянството на обикновения народ”[97]. Либералите не приемат сериозно тези твърдения, макар че във всички тях има голяма доза истинност и именно такива са язвите на руския народ от втората половина на XIX в.

            Въпреки недоверието на либералите, Константин Победоносцев успява да убеди в правотата на идеите си човека, от когото зависи съдбата на Русия – Александър III. Доказателство за това е манифестът от 29 април 1881 г.[98], с който императорът заявява своята управленческа програма.  От него става ясно, че по време на неговото царуване  не само че самодържавието ще се запази като ръководен принцип в империята, но и ще се работи с всички сили за неговото укрепване: „Ние призоваваме всички Наши верни поданици… към утвърждаване на вярата и нравствеността, към добро възпитание на хората, към изтребление на неправдите и ограбванията”[99].

            В текста на манифеста ясно личи влиянието на Победоносцев, а на жителите на империята става ясно, че управлението на новия цар ще протече ръководено от консервативните принципи. За не повече от година държавата успява да се пренастрои към новия курс, който е напълно противоположен на този на предишния император. Оберпрокурорът много добре осъзнава сложността на положението и не счита, че либералните реформи могат да доведат до нещо добро за родината му. Едновременно с това той разбира, че отмяната им може да прерасне в обществени безредици и даже революция. А това е нещото, което консерваторът иска да предотврати на всяка цена. Така Победоносцев трябва да запази самодържавието въпреки извършените вече реформи. Задачата му става доста сложна, но въпреки това той не губи надежда. В едно свое писмо оберпрокурорът споделя: „Ние живеем във век на трансформации от всякакъв тип в устройството на администрацията и общественото управление. …Аз повече вярвам в подобрението на хората отколкото в подобрението на институциите”[100].         

            Още в началото на своята кариера Победоносцев провежда кадрова политика, която има за цел неговите хора да заемат ръководни длъжности. Той подбира кандидатите за висшите длъжности в правителството (министри на вътрешните работи, на народното просвещение, правни, на финансите). Следи за заемането на постове, които ръководят държавната политика и цензурата, назначението на генерал- губернаторите, които управляват отделните провинции и т.н. Консерваторът се опитва веднага да премахне своите противници от заеманите от тях постове,  като това важи в пълна сила за лидера на либералите Лорис-Меликов. В писмо до царя от 6 март 1881 г. той пише: ”Не оставяйте гн. Лорис-Меликов, аз не му вярвам, той е фокусник и може все още да играе двойна игра. Ако се оставите в ръцете му той ще доведе Вас и Русия до гибел”[101]. В същото писмо консерваторът препоръчва да се замени Лорис-Меликов с граф Игнатиев, на когото има доверие.

            Самият Лорис-Меликов   отбелязва, че първите кадрови изменения във висшите управленски кръгове се случват не без инициативата на Победоносцев[102]. За няколко месеца оберпрокурорът успява да назначи на важни постове свои доверени хора. Но това е само началото на неговата дейност. Отнасяйки се с недоверие към хората от новата столица, консерваторът по време на обиколките си из провинцията се опитва да поощри всеки работник за каузата на самодържавието по места. Освен това оберпрокурорът не пропуска да похвали добрите служители пред императора. Победоносцев решава проблема с доверените кадри, като назначава на висши длъжности във висшата администрация хора от провинцията, които според него имат необходимите качества[103]. Така той си съставя екип от хора, на които може да вярва, а също така и да контролира, знаейки че те ще му бъдат вечно благодарни за своето издигане и ще следват неговата политика.

            Следващата стъпка в борбата на оберпрокурора за власт е изменението на проведените при Александър II реформи. През 1885 г. Победоносцев съставя подробен, обстоен доклад – “Доклад за необходимостта от съдебна реформа”, в който предлага да се отмени неотдавна приетият закон за несменяемост на съдиите, публичността на съдебните заседания, взимането на “решителни и крутни” мерки против адвокатското съсловие, представляващо според него, “опасност за обществения порядък”[104]. Консерваторът се изказва и против съдебните заседатели. Според него тази институция може да доведе само до “...гибелна деморализация на обществената съвест и извращение на целта на правосъдието”[105], т.е. вместо да помага на правосъдието, всъщност му вреди. За съжаление на Победоносцев неговият доклад не е взет под внимание и съдебната реформа не се състои.

            Оберпрокурорът  изиграва главна роля в разгрома на всички политически предложения за промяна на самодържавието – проекта за конституция на Лорис-Меликов (1881 г.), Земския събор на Игнатиев (1882 г.), аристократичната Свята дружина (1882 г.). Спирайки всички предложения за изменение формата на управление, Победоносцев мисли, че укрепва държавата и я прави по-силна. Но всъщност общественото напрежение се запазва или даже засилва и в един по-късен етап избива и прераства в революция.

            Една от важните мерки, която според оберпрокурора ще помогнат за съхранение и утвърждаване на самодържавието, е контролът над духовния живот в империята – репертоара на театрите и изложбите, работата на народните читалища, състава на библиотечните фондове, развитие на литературата и периодиката. В тази дейност Победоносцев е много стриктен, което изумява даже неговите съвременници. Един от тах споделя: “Винаги съм се учудвал как той намираше време да чете не само най-разпространените, но и най-малотиражните вестници, да следи в тях за не само за уводните статии и кореспонденцията, но даже (говоря без преувеличение) обявите, да намира в тях интересни неща, които на пръв поглед не заслужават никакво внимание”[106].  През 1882 г. оберпрокурорът влиза в състава на Висшата комисия по печата, имаща право по административен път да закрива, което поиска издание. Под негово лично влияние до 1887 г. са закрити 13 вестници и списания, а също така рязко се ограничава броят на новите издания. Победоносцев добре осъзнава силата на печата и неговото влияние. Така също осъзнава, че ако пресата се контролира и насочва в “правилна посока” т.е. тя не само да не критикува властта и управлението, а да ги поддържа, това би намалило общественото напрежение и повишило имиджа на системата. Поради това консерваторът отдава такова голямо вимание на печатните издания и журналистите като се опитва да ги впрегне с различни мерки да работят в негова полза т.е. в полза на самодържавието. Такъв е и случаят с Фьодор Достоевски.

         Победоносцев и Достоевски

            Проблемът с взаимоотношенията между Константин Победоносцев и Фьодор Достоевски предизвиква интерес в научната литература в Русия едва след революцията от 1917 г. Скоро след нея двама автори – Н.А. Белчиков[107] и Л.П. Гросман[108] проявяват интерес и правят първите изследвания по темата. Първият подбира факти, свидетелстващи за близостта между оберпрокурора и писателя, докато вторият се опитва да анализира фактите и обясни причините, разбира се политкоректно. Ето защо Гросман не е затруднен с представянето на личността на Победоносцев, станал символ на реакцията и с претенции да бъде една от най-мразените фигури след революцията. С Достоевски нещата стоят различно. Неговият литературен талант не може да се отрече, но същевременно той го използва, за да громи социализма и нихилизма. Още по-лошо за комунистическите изследователи е това, че писателят на младини е социалист, а след това се отрича от идеите, като причина за това, по негови думи е мисловното и духовното му израстване и осъзнаване заблудите на социализма и нихилизма[109].

            Гросман подхожда праволинейно при решаването на този проблем и обвинява Достоевски в „ренегатство”, измяна на високите му етически младежки идеали, а „наказанието” за „нравствената му капитулация” ще бъде съда на потомците. Според същия автор: : „Достоевски става защитник на реакцията срещу прогреса и се опитва да стане изразител на социално-политическите позиции на режима”[110]. Така Гросман обобщава: „може да се заключи, че правителствата на последните Романови водят своята линия в духа на заветите на Достоевски… неговото задгробно влияние ясно се усеща в общата насока на вътрешната политика на страната”[111]. По логиката на съветския историк руският писател, а не Победоносцев, е главният идеолог на самодържавието.

           По-късните автори като И.Л. Волгин[112] и В.А. Твардовская[113] се опитват да докажат, че Достоевски не е бил изцяло съгласен със самодържавната политика. Такава позиция е нещо напълно нормално за всеки мислещ човек, но тя не го превръща непременно във враг на режима. Усилията им да „оправдаят” великия писател стигат до там, че според тях единствена причина за контактите на писателя с оберпрокурора е да „наблюдава тактиката” на властта и едва ли не да проучи врага[114]. Пак според Волгин, Достоевски никога не се доверява на Победоносцев[115], а според Твардовская[116] авторът на „Братя Карамазови” лицемерничи в своята кореспонденция с руския държавник. Въпреки цялото им старание писмата между двамата показват едни приятелски отношения, а уважителния тон на Достоевски вероятно се дължи на високата му култура.

            Изследователите обясняват интереса на Победоносцев към Достоевски не толкова с увлечението на оберпрокурора към изящната словесност (макар че той е познавал добре руската и чуждата литература), но по-скоро с чисто прагматична цел – да използва таланта на писателя-публицист за своите стремежи. Естествено това звучи много удобно за съветските историци, защото показва подлата природа на руския общественик. По-логично е доброто отношение на Победоносцев към Достоевски да се дължи на комбинация от двете. Оберпрокурорът оценява таланта на писателя и едновременно с това споделя неговите консервативни виждания. Така авторът на „Бесове” става идеалния човек за нуждите на държавната пропаганда, а менторът на Александър III търси именно такава личност. Оттук следва и тяхната съвместна работа и приятелство.

            Същевременно не трябва да се забравя и това, че Достоевски се намира в своеобразна идейна изолация заради своите тези. В руското общество интелигенцията, а оттам и в пресата, от втората половина на XIX в. на мода са различни модернистки идеи – либерализъм, социализъм и даже анархизъм. Достоевски не само не споделя такова мислене, а даже е върл негов противник. Същевременно той има силно изразено гражданско мислене и ролята на кабинетен учен, нямащ връзка с реалния свят и без трибуна, от която да пропагандира неговите възгледи, не му допада. Ежедневните наблюдения, срещите с хората, различните факти и събития му дават повод за болезнени размисли за причините за икономическите, политическите, моралните неуредици в следреформена Русия.

            Всичко това кара Достоевски да търси трибуна, от която може да заяви своята позиция, да оповести на широкия кръг четяща публика своята оценка за случващото се. Писателят също така се нуждае и от хора с, ако не подобни, то поне близки идеи, които да приемат с разбиране неговите тези, съвместно да ги обсъждат и доразвиват. Именно такава възможност му се предоставя през декември 1871 г., в т.нар. кръг на княз Мешчерски[117], където се и запознава с Победоносцев[118]. Постепенно двамата се сприятеляват  и както споделя съпругата на писателя: „впоследствие много се сближи с него и тази дружба се запази до самата му смърт”[119]. Идейните съмишленици се срещат когато могат, а като нямат време поддържат контакт чрез писма. Именно от тях може да се види, че тяхното приятелство е искрено и то се основава на близкия им светоглед и ценности. Пример за това може да послужи откъс от писмото на Победоносцев до писателя: „Да, драги ми Фьодор Михайлович живота ни е така изкривен, така объркан, че в него можеш трудно да намериш прости човешки черти. Ние все вървим по света и питаме - какво да се прави! И този въпрос всички събаря… Всички ние, които се мислим за интелигенция, се мятаме в него, сякаш таласъм ни е омагьосал, докато пред нас стои големият царски път на истината”[120].

            Сред големите руски писатели Достоевски е може би единственият, който последователно застава срещу либерализма и либералите, подкрепя самодържавието и  православието и  се противопоставя на влиятелната либерална преса, като не отстъпва на своите опоненти нито по талант, нито по умение с най-високо художествено ниво да защити становището си.

            Победонсцев ненавижда и презира пресата, но същевременно прекрасно разбира нейната сила и значимост за формиране на общественото мнение: „…тази ужасна сила, общественото  мнение – и кой би дръзнал да застане днес срещу силите на това мнение?”[121]. Проблемът се състои в това, че печатните издания „…предлагат готови преценки за всичко в такава привлекателна форма, че лека-полека по силата на навика читателите губят желанието си да оформят свои собствени възгледи… и радушно приемат вестника, който мисли вместо тях”[122].

           Пресата, според Победоносцев, е „от най-фалшивите институции на нашето време" ... Така наречената „свобода на печата" е така лицемерна, както и „свободата на изборите",  като в печатните медии действат ловки манипулатори.... „Всеки драскач-мошеник, всеки непризнат гений, всеки предприемчив търговец с парите си може да основе вестник… Той може да привлече щаб от писатели и фейлетонисти, готови да дадат преценка по всички актуални въпроси. Вярно е, че новото издание добива сила само когато се търси на пазара ... затова се иска талант... и тук бихме помислили, че има някаква гаранция за моралната стойност на предприятието — талантливите хора не биха служили на бездарни или недостойни редактори и издатели... Но тази гаранция е фиктивна. Опитът показва, че парите привличат таланта при всякакви условия и че талантът е готов да пише така, както работодателят изисква"[123]... При тези условия пресата не е изразител, а оформител на общественото мнение, тя го „води за ръка" не само със своите клюкарски хроники, не само с натрапването на гледни точки, не само с честото измисляне на изкуствени проблеми, но и дори с информацията, с новините, които съобщава. А те са могъщо средство за обработка. „Всеки ден вестникът ни носи множество различни новини. Колко от тях са наистина полезни за живота и образованието ни?... Ако само вестите се публикуваха, случаят би бил различен — но не! — те ни се предлагат в специална форма, украсени с лични мнения и придружени от анонимни, но твърде решителни коментари"[124]. Информацията е също начин на ръководене. Тя не съобщава безстрастно какво се е случило, тя „вае" мислите и мненията, а нейната игра на обективизъм е привидна. Адресатът на информацията не е независимо възприемащият, не е субектът в отношението — той е обект. Той не предприема никакви действия, а на него му въздействат.

            Оберпрокурорът иска да манипулира обществото и разбира, че това не може да се случи без участието на пресата. Въпреки че я хули и се оплаква от „нейния безотговорен деспотизъм”, той се стреми да я опознае и овладее разрушителната й сила. „Това явление заслужава най-внимателно проучване, защото в него намираме най-противоречивия продукт на съвременната култура”[125]. „Няма нищо по-забележително в този век на напредък от развитието на журналистиката в страшно активна обществена среда… При сегашното устройство на обществото пресата е станала институция, която не може да се пренебрегва, но която трябва да се приеме като една от съществуващите институции, съставящи държавата, и съответно да подлежи на контрол и отговорност, защото няма институция, която да се остави неконтролирана и безотговорна”[126]. Това е есенцията на неговата идея – пресата да подлежи на контрол от страна на държавата и да й се търси отговорност и същевременно да се използва нейната сила и влияние.

           През втората половина на XIX в. почти всички печатни издания явно или завоалирано са на опозиционни позиции, което няма как да не притеснява оберпрокурора. Изключение правят изданията на видния консерватор Михаил Катков, но и неговия талант не е достатъчен, за да се справи сам с противниците на самодържавието. Така една от първостепенни задачи на ментора на Александър III става да създаде печатни органи, които да са благоприятно настроени към властта, които да пропагандират идеите на самодържавието. За изпълнението й трябва да бъдат налице поне три условия: покровителство от върховната власт, което Победоносцев лесно можа осигури, организатор, който да отговаря за всички въпроси свързани с изданието и неговото финансиране и редактор, който да е способен човек и уважавана обществена личност. Оберпрокурорът вижда в лицето на княз Мешчерски подходяща кандидатура. Той отдавна е доказал своите верноподанически чувства и има желание да издава вестник или списание с консервативна насоченост. Князът има връзките и парите, но няма литературния и публицистичен талант на своите противници. Съществува и друга административна пречка – той е чиновник в министерството на вътрешните работи, което според законите на руската империя не му позволява да стане редактор на печатно издание.

            За да се реши проблема, Мешчерски решава да покани Достоевски за главен редактор на неговото списание „Гражданин”, което е съгласувано с Победоносцев, който дава насоката на това печатно издание. Достоевски е в редакцията на списанието от 1873 г. до 1874 г. В първият брой на “Гражданин” за 1873 г. Достоевски публикува своята поредица “Дневник на писателя”[127], която е основен извор за неговата философия. Този дневник той води до смъртта си. Това не е просто описание на живота му, а поглед към събитията от онези години, описание на руската и чуждестранната реалност и негови мисли, предизвикани от определено събитие или просто разсъждения, а понякога писателят печата и свои малки разкази.

           Така се получава интересен триумвират начело на списанието като доминиращата личност в него е тази на оберпрокурора. Според изследователката В.А. Твардовская: „…главната фигура в редакцията, наистина действаща задкулисно, но цензурираща и ръководеща мисълта, се явява очевидно К.П. Победоносцев”[128]. Причина за доминацията на ментора на Александър III е и това, че Мешчерски се старае да се хареса, на тогавашния престолонаследник и съответно да угоди на неговия възпитател. Според друг учен - Е.М. Феоктистов, оберпрокурорът „…към всички се отнася с недоверие, така и тези, които стоят с него в един и същ лагер, подлежат на неговото порицание”[129]. Притежавайки проницателен ум, в комбинация с недоверчивост, Победоносцев добре разбира стремежите на княза да стане приближен на престолонаследника и ревниво пази мястото си. От своя страна князът се опитва да не даде ни най-малък повод за височайше недоволство. Така той оставя истинското ръководство на вестника в ръцете на оберпрокурора и даже споделя с Достоевски, че „Участието на Константин Победоносцев е голяма услуга и чест за нас”[130]. Възприемайки списанието като възможност да даде гласност на консервативни идеи, имащи за цел съхранението и укрепването на самодържавието, оберпрокурорът се заема с ръководенето на „Гражданин” с пълна сериозност.

            Победоносцев трябва да действа много внимателно, защото е възпитател на престолонаследника. Той иска да направи от него един силен император, истински защитник на самодържавието. Същевременно трябва да се съобразява с действителността и да бъде по-дипломатичен в изказванията и действията си. Така менторът на Александър III  избягва да се изказва публично по по-острите обществено политически въпроси. Неговите статии в „Гражданин” винаги са анонимни и имат за цел по скоро да поддържат постоянна редакторска линия. Неговата тактика е прикрито да поддържа  тенденция, която да не нанася ущърб върху неговата репутация и да не компрометира престолонаследника. Победоносцев оказва въздействие върху позицията на „Гражданин” само лично, под формата на съвети, възприемани от Мешчерски като укази, или под формата на беседи, възприемани от Достоевски като информация, върху която си заслужава да се помисли. Оберпрокурорът обикновено публикува своите статии анонимно или, ако той е съставител, остава впечатлението, че само предава чужди становища,  мисли и идеи. Победоносцев по свой начин е народник и почвеник и  именно това го сближава с  Достоевски.

           Император Александър II със сигурност е осведомен за настроенията на престолонаследника и неговото обкръжение. За това постоянно съществува риск списанието да бъде порицано или да му бъде наложено някакво административно наказание за различието му с официалната позиция на правителството. Така то се явява като някакъв вид опозиция на либералното управление. Свидетелство за такъв случай е този от март 1874 г., когато в списанието излиза статия озаглавена „Две думи по повод мнението на княз Бисмарк за руските немци”. Тя е насочена срещу сближаването на Германия и Русия и отразява позицията на престолонаследника и неговия кръг[131]. Нейната идея веднага е уловена от властите и последва бърза реакция. Членът на съвета към Главно управление по делата на печата Д. Каменски, отговарящ за надзора над „Гражданин”, отправя предупреждение по повод статията. По доклада на министъра на вътрешните работи А. Тимашев към  Александър II е внесено решение за първо предупреждение за „…съвършено превратни разсъждения, клонящи към възбуждане на вражда срещу една от частите от населението на империята”[132]. Именно заради такива случки Победоносцев се стреми да ръководи консервативното движение, но да остане в анонимност и да не демонстрира своята роля.

            Въпреки че отказва открито вмешателство в обществените борби, Победоносцев се опитва да въздейства на обществените настроения непряко. Високопоставеният държавен служител вижда в Достоевски здрава сила, готов да се противопостави на разрушителните за империята идеи и още по-важното имащ качествата да го направи. Оберпрокурорът цени литературния талант на писателя, а най-хубавото за него е, че произведенията му могат да се използват за публична защита на възгледите, които самия той споделя и изповядва. В лицето на Достоевски Победоносцев открива не само единомишленик, но и талaнтлив проводник на неговите идеи. Не случайно висшият руски държавник пише на Иван Аксаков[133], че образът на стареца Зосимa в “Братя Карамазови” е подсказан от него. Достоевски е единствения сред великите руски автори, който се противопоставя на либералните, социалистическите и революционни идеи и който поддържа консервативната триада -  православие-самодържавие-народност и може успешно да се противостои на влиятелната опозиционна преса. Образът на писателя – разкаял се социалист, осъзнал младежките заблуди, завърналият се блуден син, е идеален за целите на Победоносцев. Оберпрокурорът се нуждае от такъв човек, който да служи за пример на младото поколение и да му помогне да преодолее модерните заблуди.

            Победоносцев много внимателно подготвя сближаването на Достоевски с престолонаследника. Оберпрокурорът постоянно споменава името на писателя в беседите си със своя възпитаник, препоръчва му романите „Бесове”, „Братя Карамазови” и всяко издание на „Дневник на писателя”. През февруари 1873 г. с негово съдействие Достоевски изпраща на бъдещия император писмо с „идеи за завръщане към самобитните начала на руския живот”[134]. В едно писмо до бъдещия цар, Победоносцев пише: „..писателят Достоевски е горещ проповедник на основните начала на вярата, народността, любовта към отечеството; нещастната наша младеж, блуждаеща като стадо без пастир, изпитва към него дълбоко доверие и неговото въздействие е твърде огромно и благодателно”[135]. Скоро след като Достоевски е назначен за редактор на „Гражданин”, Победоносцев го съветва да изпрати екземпляр от „Бесове” лично на престолонаследника. Писателят изпълнява заръката, а три години по-късно, когато напуска списанието, оберпрокурорът повтаря своя съвет, като този път се отнася до най-значимото публицистично произведение на Достоевски – „Дневник на писателя”. То започва да излиза, след раздялата с „Гражданин”, като самостоятелно издание, а Победоносцев наистина го харесва и иска то да стане достояние на бъдещия император: „Не знам дали доставяте своя „Дневник на писателя” на наследника, цесаревича? Ако не, то не би било лошо да му го изпращате. Знам, че вчера, докато той пребиваваше при братята си, там бе говорено за някои статии и бе препоръчано да им се обърне внимание. Душевно предан К. Победоносцев”[136].

            През 1880 г. по настояване на Победоносцев писателят посещава двореца и се среща и беседва с престолонаследника и неговата съпруга. Оберпокурорът продължително и щателно подготвя бъдещия император за ролята му на монарх и за това идеите на Достоевски трябва да му повлияят както в педагогически, така и в идеологически аспект. Така той прави услуга и на двамата, а същевременно с това обединява силите на консерватизма и помага за нещо много важно – за осъществяване на връзката между владетеля и неговия народ. Именно този проблем е един от основните за руското общество и без неговото решаване оцеляването на самодържавието е невъзможно.

            Скоро, през 1874 г. хармонията в редакцията на „Гражданин” е разрушена от неразбирателството между Мешчерски и Достоевски. Писателят, отказващ да прави компромиси, не може да се примири с опитите на княза да бъде по-умерен и да не влиза в конфликт с правителството. Въпреки че напуска редакцията, това не му пречи да сътрудничи и по-късно с изданието, което показва, че макар и да има разногласия с княза, те не са непреодолими. Четири години по-късно пише до своя заместник – новия редактор на „Гражданин”: „Не знаех, че Мешчерски е в Петербург – предайте му, ако го видите, моя привет от чисто сърце…Ако пише роман, нека пише внимателно, да не избързва… При такъв талант като неговия не бива сам да се изпортва безнаказано”[137]. Този откъс от писмото на Достоевски показва, че макар и пътищата им да се разделят, те запазват взаимно уважение.

            Победоносцев няма как да е доволен от случващото се, но като опитен стратег се опитва да извлече дивиденти от станалото. Оберпрокурорът поощрява идеята на Достоевски да продължи издаването на „Дневник на писателя” вече като самостоятелно издание. Така то има по-голяма тежест, докато преди това като рубрика в списанието се смесва с останалите и губи тежестта си. Беседите между двамата продължават, а съпругата на писателя свидетелства: „Но извънредно много обичаше Фьодор Михайлович да посещава К.П. Победоносцев. Беседите с него му доставяха високо умствено наслаждение като общуване с необикновено тънък, дълбоко разбиращ … ум”[138].

            Достоевски е идеалният „манипулатор”, от който Победоносцев има нужда. Единственото нещо, което му е необходимо е гласност и чуваемост, а тях Победоносцев с удоволствие му предоставя. Ето как например един от съвременниците описва появата на „Идиот": „Безусловно цялата маса е във възторг! В клубовете, в салоните, във вагоните на влаковете...  навсякъде   и  от  всички  само  това  успяваш да чуеш: четохте ли новия роман на Достоевски, просто  прелест,  не  можах да  се откъсна до последната страница"[139]. Самият писател споделя: „Мен винаги ме е поддържала публиката, а не критиката”[140]. Авторът на „Бесове” осъзнава своята сила и влияние и в едно писмо до оберпрокурора пише за това: „Моето литературно положение (аз не съм ви говорил за това) е почти феноменално: как човекът, който пише открито срещу европейските начала, който се е компрометирал навеки с „Бесове”… как същият този човек, независимо от всички европействащи, от техните списания, вестници, критици – все пак е признат от нашата младеж, от нихилистите и прочие? Те вече ми обявиха, че само от мен чакат искрено и симпатично слово и че едничък мен смятат за свой ръководещ писател”[141].  Ръководещ писател е с курсив от самия Достоевски, искащ да наблегне на това си положение. Победоносцев не може и да мечтае за повече.

            Може би най-ярък пример за въздействието на Достоевски върху публиката е прочутата му Пушкинска реч. Авторът на „Братя Карамазови” сам споделя в свое писмо за ефекта: „Вие сте нашият светец, вие сте нашия пророк! Пророк! Пророк!” – викаха от тълпата”[142]. Интересното е, че след няколко дни тази реч е публикувана в пресата и въпреки че тя има несъмнени качества, много от хората, които не са били там не схващат възторга на присъстващите. Това показва, че при Достоевски много силно е и личностното присъствие освен словото. Изобщо може да се заключи, че той е идеалният манипулатор, който умее да заплени публиката и да я убеди в своята теза. Във връзка с речта си творецът пише на Победоносцев, че я е изготвил: „ …в най-крайния дух на моите – тоест, на вашите, ако се осмеля така да се изразя – убеждения!”[143]. Въпреки тази декларация, словото на Достоевски по случай годишнината на Пушкин има провокативен характер. В него се развива тезата за примирие между враждуващите лагери в руското общество в името на по-голямата цел – благоденствието на Русия. Такава идея звучи много благородно и смислено, но някои крайни елементи от консервативния лагер като Константин Леонтиев я приемат като отстъпление от борбата и я критикуват. Самият Победоносцев не е възхитен от речта, но изпраща на Достоевски писмо с по-скоро позитивен тон като ,обаче, добавя към него трите критични статии на Леонтиев.

            Така той постига двоен ефект. Използвайки своята дипломатичност, той, от една страна, поощрява Достоевски за впечатляващата реч, но и му дава да разбере, че не е съгласен с всичко казано в нея. Оберпрокурорът му пише: „Дано само вашата мисъл стои във вас самия ясно и твърдо, а не в колебания"[144]. Самото изпращане на Ле-онтиевите статии още повече засилва намека, че Победоносцев вижда колебания в писателя, макар че не взема пряко отношение към тяхната теза. Достоевски усеща намека и  в отговора му до наставника на бъдещия цар се усеща неговото напрежение: „Дълбокоуважаеми и най-добър Константин Петрович... Благодаря Ви от цялата си душа за Вашето добро, прекрасно и ободрило ме писмо. Именно ободрило ме, защото аз като човек винаги се нуждая от одобрението на тези, в които вярвам. . . Мнението на такива хора като Вас за мен е решителна поддръжка" . . . След тези заявления следва отговорът на критиката, който  също е завоалиран: „Още повече, че аз съм бил принуден да изказвам идеите си само в основни мисли, които винаги остро се нуждаят от по-цялостно развитие и доказване"[145]. С други думи Достоевски се оправдава, че неговата позиция не е окончателна и предстои доизбистрянето й.

           Гореизложената кореспонденция показва, че в диалога между двамата не върви гладко и те имат някои различия. Но разликите са по-скоро в нюансите, а не в цялостната концепция. Една е общата им цел – православната руска самодържавна империя да се съхрани и пребъде. А различията в пътя към постигането на целта показват, че те са две самостоятелни силни личности, всеки със своя позиция, но едновременно с това, достатъчно интелигентни, за да разберат, че без компромиси и взаимни отстъпки, тяхната задача е неизпълнима. Те добре разбират сложността на задачата си, което ясно личи в едно писмо на Достоевски до Победоносцев: ”Бог да ви даде много години да живеете в здраве, Константин Петрович, по-добро пожелание в наше време не е нужно, защото такива хора като Вас трябва да живеят. В мен понякога се мярка една глупава и грешна мисъл: а какво ще стане с Русия, ако ние, нейните последни мохикани, умрем?”[146]. За щастие и двамата не доживяват да видят революцията от 1917 г. и рухването на самодържавна Русия.

            На 28-ми януари 1881 г. умира Достоевски и по този повод на следващия ден Победоносцев пише писмо на престолонаследника: „Вчера почина Ф. М. Достоевски. Той ми беше близък  приятел и ми е тъжно, че вече го няма. Но неговата смърт е голяма загуба и за Русия. В средите на литераторите той – едва ли не единствен – беше горещ проповедник на основните начала – вяра, народност, любов към отечеството. Нещастното наше юношество, блуждаещо като овце без пастир, изпитваше доверие към него и неговите дела винаги бяха винаги величави и благодатни. Много нещастни хора се обръщаха към него като към духовник, писмено и в пряк разговор. Сега няма кой да го замени. Той беше беден и нищо не остави след себе си освен книги. Неговото семейство е нуждаещо се… Моля Ваше Височество да ходатайствате в негова полза”[147].

            Скръбта на Победоносцев е много дълбока и в свое писмо от 1-ви февруари същата година споделя: „ Аз съм много разчувстван от неговата загуба: специално за него аз бях запазил тих час в събота след вечеря и той често идваше при мен на гости и ние си говорехме дълго, често и оставахме и продължавахме разговора си след полунощ…”[148].

            В заключение трябва да се каже, че Победоносцев, въпреки че отрича пресата, умело я използва, за да манипулира обществото. Той добре осъзнава, че тя постепенно се превръща в четвърта власт и срещу нея не може да се бори, а единствения му шанс е да работи с нея. Примирявайки се с този неприятен факт, като перфекционист, оберпрокурорът успява да намери и най-подходящия човек, който да защитава консервативния лагер – Достоевски. Писателят е личността, която е популярна в руското общество, известна със своя литературен талант, а освен това има и уважението на младите. Най-хубавото за Победоносцев е това, че авторът на „Бесове” споделя същите ценности. Достоевски вярва в самодържавието, православието и в уникалността на мисията на руския народ. Така той се превръща в идеалното лице на консерватизма, а това, от което се нуждае е гласност, която Победноносцев му предоставя с удоволствие. Взаимоотношенията им са на равнопоставени, две много интелигентни и способни личности, които търсят съвместно истината и обменят идеи относно пътя към достигането й. Въпреки че не успяват в своята мисия - да запазят империята, те оставят за бъдните поколения много материал, върху който да помислят и преценят доколко идеите им са били правилни и заслужавала ли си е тяхната борба. 

            След убийството на Александър II, на плещите на Победоносцев ляга двойна тежест – от една страна, да бъде ментор на новия император, а от друга, тежестта на висок и отговорен държавен пост – оберпрокурор. Именно по това време Победоносцев провежда кореспонденция с другия велик писател на руския XIX в. – Лев Толстой, която също разкрива част от неговата философия. Докато отношенията му с Достоевски са приятелски и двамата споделят еднакви ценности, то нещата с Толстой стоят по друг начин. Две седмици след убийството на царя от Ясна поляна идва писмо с молба убиецът да бъде помилван. Според Толстой мотивът за престъплението е различен, императорът е убит: „…не от врагове на неговата личност, а от враговете на съществуващото положение на нещата, и е  убит в името на някакво висше благо на човечеството”[149]. Според руския граф вината на убиеца се състои в това, че той не разбира правилно „благото на цялото човечеството” и за това неговото престъпление има добър мотив и подлежи на амнистия. Толстой, мислейки си, че най-добре разбира истината и тълкува правилно Христовото учение, отрича руската държава и православната църква и едновременно с това си позволява да раздава присъди.

            Писмото провокира Победоносцев и в отговора му няма  обичайната за него  дипломатичност и такт: „Прочитайки Вашето писмо, аз разбрах, че Вашата вяра е една, а моята църква е друга, и че нашият Христос не е Вашият. Своят аз познавам като мъж на силата и истината, изцеляващ разслабените, а във Вашия прозират чертите на разслаблението и той самия трябва да бъде изцелен. Ето защо, поради моята вяра, аз не мога да ви изпълня молбата”[150]. Така оберпрокурорът блокира всички опити на самопровъзгласилия се философ да се меси в държавните дела и да налага своите, по същество, антидържавни идеи в управлението. Победносцев е толерантен към големите умове от своето време, но не може да позволи империята да следва анархистични и антихристки идеи.

       Философията на Константин Победоносцев и нейната реализация в обществения живот на Русия

 Победоносцев осъзнава и необходимостта от “идеологическо обезпечаване” на държавната политика. В резултат от 1880 г. до 1890 г. са организирани 17 масови църковно-обществени тържества – 1000 години от кончината на първоучителя Методий (Санкт Петербург, 1880 г.), 900 години от кръщението на Русия (Киев, 1888 г.) и др. Оберпрокурорът поощрява и реставрацията на древни светини – Успенските събори в Москва и Владимир, св. София Новогородска, Ростовския Кремъл, а също така строителството на нови храмове в “самобитен” стил – Владимирския събор в Киев. Въобще Победоносцев използва всеки случай чрез публичните и обществените прояви, за да покаже, че самодържавието е утвърдено и низпослано от Бога[151]. Това разкрива колко добър психолог е консерваторът. Ангажирайки народа в празненствата и създавайки в него чувство за единност и общост, е един от най-добрите начини да се създаде чувство за държавност сред масата. Така на хората се показва на практика, че те са били и са част от едно общо нещо, което е непреходно и тяхната уникалност се държи на Църквата и държавния строй – самодържавието. За да се постигне пълно внушение, администрацията е призвана да следи и за чистотата на нравите като оберпрокурорът се стреми да подчини обществения бит на църковния.

           Изхождайки от стария византийски принцип за симфонията между държавата и църквата, Победоносцев й отделя специално внимание. Тя е стожерът, на който империята може да се опре и чрез нея може да се осъществи диалога между властта и народа. Именно в църквата консерваторът вижда основния инструмент, чрез който може да се осъществи пречистването на хората, да се изгонят “модерните бесове” и да се решат острите въпроси на руската действителност. Оберпрокурорът мисли, че:        “Църквата е „…жива институция , институция на народа. В нея живите и мъртвите са щастливи… От създаването си до днес нашата църква е била църква на народа , вдъхновявана от любов и обхващаща всички, без класови деления”[152]. Също така:        “Църквата е Божията къща, където бедните и слабите стоят като у дома си и всеки може да я нарече своя собствена, всеки намира в нея убежище”[153].

          Църковната проповед в дух на покорност, смирение, дисциплина се разглежда от Победоносцев като основен метод за борба с революцията и хаоса. С активното съдействие на оберпрокурора  в периода 1881-1905 г. количеството на манастирите нараства от 631 на 860, църквите стават със 7 000 повече, числеността на бялото духовенство се увеличава с около 10 000 човека. Особено чувствителен ръст бележат църковно-енорийските училища – числото им се увеличава близо 10 пъти, а на учащите в тях – около 20 пъти. Това е една от основните заслуги на Победоносцев в сферата  на образованието, тъй като чрез тези училища достъп до образование получава обикновения народ. Тези негови действия показват човек, който се ръководи от просвещенски идеали, а не от ретроградни и мракобесни такива.

          Политиката на консерватора значително се отличава от тази на предишните оберпрокурори. Влиянието му не само в църквата, а и в целия обществен живот на Русия кара съвременниците му да говорят за нова ера в отношенията държава-църква. Част от светската бюрокрация подозира Победоносцев в намерения да постави църквата над държавата и даже го нарича “руския папа”.

          Оберпрокурорът се опитва да засили обществената дейност на църквата чрез програма от социални акции на църквата: написването на проповеди, които да усилят влиянието на църквата над вярващите, развиването на беседи с богословска насоченост и извън църквата, благотворителност, откриване на библиотеки  към църквите.  Само за 1880 г. се удвоява броя на църковните списания и вестници. Самият Победоносцев активно публикува много съчинения по въпросите на религията, семейството и училището, а квинтесенцията на неговта публицистика – “Московски сборник” излиза в пет издания още по негово време.

                        В образователната и издателска програма на Победоносцев ясно си личат просветителските идеи – вяра във всесилното образование и възпитание. Същевременно той не проявява търпимост към останалите вероизповедания и секти, които според него се появяват в резултат на невежеството на масите и лошото външно влияние. Оберпрокурорът се бори срещу старообрядците, а също така забранява на руските баптисти молитвените събрания, което де факто ги поставя извън закона. В Прибалтика се възбуждат съдебни дела срещу пасторитe, а в западните краища на империята бившите униати са облагани с глоби, държани под арест и изселвани. Победоносцев лично следи за прилагането на закона в пълната му сила, когато се отнася за дела свързани с религията. Така опитвайки се да постигне контрол над духовния живот на народа, оберпрокурорът се надява и да има контрол и над физическия.

            Победоносцев се придържа към консервативната формула на Уваров – православие-самодържавие-народност, като водещи принципи на имперска Русия. Първата част – самодържавието, според консерваторa, е задължителна за империята, защото тази форма на управление – абсолютната, неограничена монархия е органическа необходимост за съществуването й. Тя е неизменна част от Русия и ако престане да бъде такава, това би било гибелно и за държавата. Тази своя теза оберпрокурорът защитава в кореспонденцията си, в личните разговори и в публицистиката си.

            Втората част – православието е не по-малко важна. И при защитата на този стожер на Русия, Победоносцев не признава инакомислие и не е готов на компромиси. Консерваторът твърди: „Държавата признава едно вероизповедание от всички истински вероизповедания и по предубеждение поддържа една църква и я покровителства пред всички останали църкви и вероизповедания. Това предубеждение означава като цяло, че всички останали църкви не се признават за истински или напълно истински; но на практика то се изразява в различна степен – от непризнаване и осъждане до преследване”[154].

           Към третата част от Уваровата триада, Победоносцев  се отнася много внимателно. От една страна под народност консерваторът разбира политическия национализъм, който в империя като Русия, в която има голямо число народи, е нещо много опасно. Същевременно оберпрокурорът добре разбира, че ако монархията не се опира на народа не може да съществува. Така той заема позиция в подкрепа на руския народ, но е твърдо против националните движения на останалите народи в империята, които й действат дестабилизиращо и са заплаха за нейната цялост. Победоносцев недолюбва и част от своя народ – интелигенцията, заради нейните леви, интернационални, социалистически разбирания.  

           В най-пълен вид политическите идеи на Победоносцев намират отражение в неговата концепция за „държавната идея”. Според него самодържавието  в Русия е легитимно, наследствено, осветено Богодържавие; а православната църква е това, което крепи и е основния стожер на монархията. Оберпрокурорът счита, че приемането на идеите за свобода, равенство и братство в Русия, би довело до същия резултат като в останалите държави в Европа т.е. до революция. А предотвратяването на тази опасност е основната негова мисия. Консерваторът разглежда либерализацията като  пряк път към анархията и хаоса. Победоносцев разглежда силата на инерцията в Русия като нещо много позитивно и нейното преодоляване би означавало загуба на обществена устойчивост. Оберпрокурорът счита, че само традицията може да спаси Русия във времената на бурни социални и обществени промени.  Той твърди: „Традицията е изскочила от дълбините на народното въображение и до днес остава ценно наследство на народа… Масите разбират и обичат традицията…не само защото се стремят към чудесното, но и защото инстинктивно виждат в нея една дълбока истина, една абсолютна истина на идеята и чувството”[155].

            Политическите и философски възгледи на Победонсцев (отхвърляне на индивидуализма и рационализма, критика на западноевропейската култура и политическите реформи, позовавайки се на православната вяра на руския народ и ангажимента на традицията), най-добре са представени в „Московски сборник", чието
първо издание е от 1896 г. В него Победоносцев критикува основните устои на съвременната западна култура и политическата система, сравнявайки ги с  националните руски идеали. Най-големите пороци на западната европейска култура, според оберпрокурора, са рационализмът и вярата в добрата природа на човека. Те водят до идеята за демокрация и парламентарна система, което е великата лъжа на неговото време. Победоносцев чувства идването на революцията и се опитва да я предотврати по всякакъв начин. В своите разсъждения консерваторът изхожда не от общите положения и начала, а от самия живот и неговите насъщни потребности и бъдещи задачи.

           В началото на XX в. става все по-ясен политическият провал на Победоносцев. Програмата му, съчетаваща просветителски идеи и репресии спрямо иноверците, не дава очаквания резултат. Гоненията отблъскват от правителството много лоялни и даже консервативно настроени хора. Дейността на духовното ведомство показва, че в имперска Русия от края на XIX в. е много трудно да се организират преследвания на верско-религиозна и идеологическа основа: пречки за това са относително свободния печат, независимият съд и имперската традиция, която е изградена в дух на толерантност. Невъзможността за пълен контрол над обществото пречи на оберпрокурорът да осъществи плановете си и неговите действия вместо да имат положителен резултат, по-скоро вредят на империята и спомагат за нейната гибел. Въпреки това Победоносцев до последно следва своята политика на съпротивление на реформите и опитите да се въведе съсловно представителство в структурите на властта. През 1904 г. Победоносцев проваля плана на министъра на вътрешните работи да въведе депутати от земствата в Държавния съвет. Последният съвет, който оберпрокурорът дава на император Николай II, е да не допуска свикването на църковен събор, на който да се постави въпроса за по-нататъшните взаимоотношения между държава и църква и по-конкретно възстановяването на патриаршията. Именно това негово действие отлага издигането на църквата до 1917 г. Тази позиция на Победоносцев изглежда нелогична, като се има предвид, че той държи на православието. Но страховете му са, че една независима и силна църква, може да се превърне в заплаха за империята, вместо неин стожер.     

            След публикуването на манифеста на 17 октомври 1905 г., позволяващ създаването на политически партии и учредяването на Държавна дума, Победоносцев подава оставка. Изобличил великата лъжа на неговото време – конституционализма –  и винаги подкрепящ самодържавието, той не може да си позволи да остане на своя пост след издаването на подобен манифест. Две години след оттеглянето си от активна политическа дейност Победоносцев умира в Санкт Петербург на 10 март 1907 година.

Обобщение

            Константин Победоносцев и Михаил Катков са двамата най-влиятелни защитници на руското самодържавие. Използвайки силата на четвъртата власт – пресата, те се опитват да представят консервативните идеи на обществото във вид, който може да бъде осъзнат и добре приет. Усилията им в сферата на пропагандата съчетават популяризирането на консервативните ценности и внушението, че те са изконно руските начала. Победоносцев и Катков са изправени пред редица трудности – почти цялата преса, голяма част от висшето общество и интелигенцията са с други убеждения – или либерални или социалистически, а даже голяма част с революционно-анархистични. Философията на консерваторите изглежда на пръв поглед  ретроградна, опитваща се да върне или задържи нещо, което вече не е актуално. Разяснението на идеологията и доказването, че тя всъщност се крепи на изконните човешки ценности, които са доказали тежестта си пред най-големия съдник – времето, е основна тяхна задача.

           Наистина те са улеснени от държавната подкрепата, която имат, но консерваторите имат освен това силни и влиятелни противници, дори и сред върховната власт. Въпреки това Победоносцев и Катков полагат големи усилия и в сферата на пропагандата успяват да се противопоставят успешно на своите опоненти. Основният проблем пред тях е, че това популяризиране на идеите на консерватизма започва твърде късно и не достига до всички. Липсва желание и воля сред управляващите среди за целенасочена и последователна политика по този въпрос. Изключение прави император Александър III, но за сметка на това неговият баща Александър II и особено синът му Николай II, са по-скоро противници на охранителите и имат непостоянна и по-скоро либерална политика. Това обосновава политическата загуба на консерваторите, но заедно с тях си отива и един свят – този на православна Русия.