Руското обществено мнение за Съединението на България. Дарина Григорова

Дарина Григорова

 

РУСКОТО ОБЩЕСТВЕНО МНЕНИЕ ЗА СЪЕДИНЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

 

– В: Мир и конфликти в Югоизточна Европа, 2006, 136–145.

 

 

 

            “Турски гамбит” – романът на популярния съвременен автор Борис Акунин, е единствената проява на интерес на днешното руско общество към България (като изключим туристическата памет за нашето Черноморие). Историческата памет за общото ни наследство от Освободителната война и последвалите събития от ХІХ в. присъства засега само в жанра на историческите криминалета. Главният герой на романа – поредният Фандòрин, споделя с руските си читатели мнението на автора, че Руско-турската война от 1877–1878 г. е била безсмислена за Русия. От геополитическа гледна точка скептицизмът на Акунин донякъде е оправдан, възгледът му повтаря този на Александър ІІІ. От гледна точка на възпитания по Достоевски руснак обаче тази война е символ на руската “всечеловечност”, на християнската мисия на Русия – моралните измерения са вечни, геополитическите – временни.

Културната памет за руско-българските отношения в днешна Москва е средището на руските младежи на паметника на загиналите войници при Плевен – на метростанция “Китай город” в центъра на столицата. Мястото е популярно, подобно на паметника на патриарх Евтимий – “Попа”, за българските тийнейджъри. Едва ли някой от минувачите знае къде е “Плèвна”* и какво символизира паметникът. Цялата градинка на “Китай город” е проектирана в чест на България – в долния ù край е паметникът на св. св. Кирил и Методий. Самата скулптура обаче за разлика от нашата пред Народната библиотека набляга преди всичко на православното, религиозното лице на братята – облечени са като свещеници, докато в българския вариант те внушават на първо място, че са просветители. В Русия 24 май е най-вече църковен празник – около паметника на братята се събират патриархът и висшият клир, откъдето тръгва тържествено шествие. В България 24 май е символ на Просвещението, на нацията, а след това и на църквата. Този незначителен детайл издава нагласата на руското обществено мнение от ХІХ в. за събитията, свързали Русия и България.

            За целия ХІХ в. няколко събития фокусират вниманието на руското общество към съдбата на българите независимо от официалната позиция на правителството. Първият фокус с най-силен отзвук е по време на “втората Източна война”, както тогава наричат Руско-турската война от 1877–1878 г., изравнявайки я по статус, но не и по очаквания, с Кримската война от 1855–1856 г. Вторият фокус е времето на режима на Пълномощията от 1881–1883 г., когато начело на Русия стои Александър ІІІ, чиято политическа философия изключва конституционното управление не само за Русия, но и за България. Третият фокус, привлякъл вниманието на руското обществено мнение към Балканите, е Съединението на Княжество България и Източна Румелия от 1885 г.

            Руската публицистика през ХІХ в. е единственият изразител на общественото мнение, където се коментират вътрешно- и външнополитически проблеми. Другото място на обществена активност до 1905 г. са земствата, но тези автономни органи на местно самоуправление се занимават преди всичко с ежедневни, текущи грижи по градоустройството: строеж на училища, болници и др.

            През септември 1885 г. руският печат традиционно е разделен на два основни лагера – либерален и консервативен. Либералните общественици са представени от: списание “Вестник Европы” под редакцията на историка-медиевист Михаил Стасюлевич с ежемесечната рубрика “Иностранное обозрение”, анализирана от историка на руската обществена мисъл от началото на ХІХ в. и на славянския въпрос – Александър Пипин; от списание “Русская мысль”, от ежедневника “Русские Ведомости” и др. Сред полулибералните печатни издания най-активен е вестник “Русь” на късния славянофил Иван Аксаков. Класически консервативни позиции, близки до официозната, защитават вестниците под редакцията на Михаил Катков – “Московские Ведомости” и “Русский Вестник”, “Гражданин” на Владимир Мешчерски и “Новое Время” на Алексей Суворин.

            По време на Руско-турската война от 1877–1878 г. либерали и консерватори спорят около три основни теми: за призванието на Русия – на европеизатор за първите и на християнизатор, за вторите; за славянския въпрос – отричан от първите и приеман от вторите; и за приоритетните цели на войната – вътрешнополитическа чрез продължение на реформите на Александър ІІ за първите, и външнополитическа – окончателно решаване на Източния въпрос, за вторите.

            По време на Съединението темите, разделящи руското обществено мнение, се променят: темата за мисията на Русия не се дискутира, темата за славянския въпрос, или за славянска федерация, също отпада. Религиозният и философският дискурс отстъпват място на политическия анализ, който се определя от една основна тема – “за” и “против” Съединението, разделена на следните подтеми: кой е водещият фактор в българското общество за Съединението; каква трябва да бъде ролята на Русия по време и след Съединението; чия е грешката за влошаването на българо-руските отношения.

            Либералният печат еднозначно приема положително Съединението. “Руското правителство може да не одобрява обстоятелствата, съпровождащи съединението” – пише “Русские Ведомости”, но “Русия не може да има нищо против българите и може само да се радва на тяхното обединение”[1].

За “Вестник Европы” “обединението е в реда на нещата за българите” и не е предизвикано нито от Европа, нито от друга външна сила. Удивително за либералите е не Съединението, а реакцията на консервативния печат в Русия за него от страна на “Московские Ведомости”: “всички наши разговори за славянството се забравят, когато “свещеното дело” на освобождението от турците се организира извън нас, без нашето ръководство и разпореждане”. Либералите категорично отхвърлят тезата за неблагодарността на българите, възприемана от консерваторите: “странно, че у нас още не са свикнали да разграничават личните въпроси от политическите; стига само българите да се откажат от услугите на който и да е руски чиновник или свадлив офицер, веднага се чуват възгласи за неблагодарността на българите по отношение на Русия изобщо /…/ не е разумно да се вменява на славяните убеждението, че тяхната национална свобода ни интересува не сама по себе си, по силата на родствени и исторически връзки, а само като оръдие на нашите специални политически цели.” [2]

“Русская Мысль” също не приема, че Съединението е плод само на “радикалната партия, враждебна на Русия”, а че е поддържано единодушно от целия български народ, което доказва популярността на Александър Батенберг след оглавяването на обединението. Либералите недоумяват и “в какво се изразява враждебността на либералния български кабинет към Русия, в който до 6 септември военен министър е руснакът княз Кантакузин”… “Ако се е имало предвид превръщането на България в руска губерния, тогава няма защо разпалено да говорим за величието на нашия подвиг, за това, че руската кръв безкористно се е проливала заради освобождаването на родствения народ. Не от страна на либералните партии в България към Русия, а от наша страна към тези партии се забелязва понякога късогледа враждебност, която, действително, помрачи донякъде руско-българските отношения.”

Основна грешка на руската политика в България според “Русская Мысль” е грубата административна намеса като към непокорна губерния: “Ние умеехме само да се сърдим на българите, да ги упрекваме в неблагодарност, едва ли не в измяна. Грубите маниери на нашите администратори в България предизвикваха справедливо недоволство, дразнеха българите, които намираха (и намират) подкрепа на най-добрите си стремежи не от страна на руската дипломация, както би трябвало да бъде, а от страна на Гладстон…

…Сега вече е късно да пращаме в България руските войски, както предлага “Гражданин”: България вече е стъпила на краката си и никога няма да стане руска провинция.”

            Друга грешка е и изтеглянето на руските офицери от България, след което руското влияние ще бъде заменено с австрийското и немското.

            Истинските руски интереси според либералите съответстват на “създаването на велика България”. Ако “Вестник Европы” категорично отхвърля идеята за славянска федерация, то “Русская Мысль” споделя тази идея: “Тържество на руската политика можеше да се смята създаването на Балканския полуостров на славянска федерация под протектората на Русия”, но вижда в политиката на Александър ІІІ отдалечаване от постигането на тази цел, а “федерацията се превръща в неосъществима мечта”.[3]

Либералното обществено мнение оспорва и официалната позиция на руското правителство, защитаващо Берлинския договор. Разочарованието от решенията на Берлинския конгрес в Русия е все още болезнено за руското общество. И либерали, и консерватори веднага след Руско-турската война сравняват Берлинския мир от 1878 г. с Парижкия мир от 1856 г., като определят загубата на Русия за по-голяма от тази след Кримската война.

            Искането да се спазва Берлинският договор за либералите от “Вестник Европы” е “значителна политическа грешка” – “съмнителна позиция, защитаваща “интересите на Европа” от европейските кабинети, съчувстващи на българите”. “Освобождавайки “целокупна България”, ние допуснахме после разделянето ù на две части, при това отвъдбалканската област, буквално завоювана от руските войски, в Берлин беше отстъпена на турците с нашето съгласие…”

Според анализа на хрониката “Иностранное обозрение” събитията на Балканите са резултат от недостатъците на руската външна политика, която е “доброволно отричане от всички плодове на войната от 1877–1878 г.”. “Ние единствени в цяла Европа продължихме да се кланяме на дипломатическия фантом, именуван Европа; само в редки случаи се решавахме да говорим направо от свое име за международната дипломация; всички наши ноти носят отпечатъка на тази анонимност, прикривана от общоевропейските договори, без следа от специално руското мнение.”

            Според либералите причината за тези провали във външната политика на Русия е в емоционалните, а не в рационалните решения: “способни сме да действаме на пориви, ту жертвайки себе си за християните в Турция, ту отнасяйки се към  съдбата им съвършено равнодушно… или сме разточителни, или сме безучастни”[4].

            Полулибералният вестник “Русь” има двойствено отношение към Съединението за разлика от категоричната подкрепа на “Вестник Европы”, “Русская Мысль” и “Русские Ведомости”.

            “Русь” не приема обвиненията на най-консервативните и официозни вестници срещу българите: “Да излеем върху българите и България цялата си злоба за тяхната самоволна и дръзка постъпка”, но и не симпатизира нито на княза, нито на Каравелов и въобще на никоя от партиите, както и на българската интелигенция, която с редки изключения определя като “груба, с примеси на голяма дивотия, част от руската доморасла радикална интелигенция, създадена през 60-те – 70-те години на ХІХ век”, като “карикатура на руската интелигенция”[5].

            Ако българското общество има недостатъци, то ги дължи на руското общество, или на “руското зло”, срещу което е насочено перото на острата му публицистика. От гледна точка на партиите и на княза Иван Аксаков нарича Съединението “филипополски преврат”, или “оперетна революция”, а от гледна точка на българския народ той го определя като “мирна революция”. Иван Аксаков симпатизира само на българския народ, но за разлика от либералните издания смята, че е било необходимо предварителното съгласие на Русия за обединението, за да не се “експлоатират симпатиите към Русия за прищевките на партиите”.

            Иван Аксаков също не приема официалната позиция в подкрепа на Берлинския договор, от която ще спечели само Австро-Унгария. Съединението на двете Българии според Аксаков е пример за “справедлива политика” – бъдещето на Европа не е в “политическото равновесие или династическите права”, а в правата на националностите. “Време е да се откажем от мисълта да регулираме живота на народите по своя воля, подчинявайки я само на дипломатически комбинации и без да се погрижим за задоволяването на органичните и законните им крайни нужди.”

            Според “Русь” официалната позиция на Александър ІІІ е “отричане от руското близко минало”, Русия демонстрира ролята на “обвинител-прокурор, който даже иска наказание за виновниците за преврата”. Русия сама без бой отстъпва от позицията си на Балканите и с тази политика служи преди всичко на европейските сили.

            Иван Аксаков отхвърля и изтеглянето на руските офицери в тази драматична ситуация: “да се отнемат тези офицери от българската армия в такъв момент, когато все още войната за България е възможна, това е същото като да пратиш войниците в сражение, отнемайки им пушките”. Затова пък “Европа” е доволна от нас”[6]. Когато критикува Европа, той я поставя в кавички, за да я разграничи от европейските ценности.

            Консервативното обществено мнение през втората половина на ХІХ в. определя главно бившият либерал Михаил Катков, за когото Съединението е “филипополски разбойнически захват”. “Московские Ведомости” определят Съединението като легитимно от гледна точка на Санстефанския мирен договор, но не като своевременно. Съединението е било желателно през 1878 г., докато през 1885 г. България е в “хаос и пагубни интриги”. Русия се дели на “историческа Русия” – символ на “народния дух”, която е освободила българите, и на “анти-Русия”, символ на интелигенцията, която дава на българите конституция.

            Съединението на България, от друга страна, означава повдигане на Източния въпрос, от което Русия няма интерес и поради това ще трябва “твърдо да отстоява Берлинския договор” – това е главната причина за официалната позиция на Русия според Катков. Съединението, или “филипополската революция”, или “изменническият акт”, според Катков е плод на “мошеничеството на “Европа”, която нарушава Берлинския договор във вреда на Русия.

            Съществен мотив срещу Съединението според Катков е и “жертването на интересите на Македония”.

И не на последно място, ако Русия подкрепи Съединението, тогава ще засили позициите на Батенберг: “Загубил доверието на руския монарх, българският княз носи титлата си и упражнява властта си не по правото, което, както той сам съзнава, произлиза от Русия.” Катков задава риторичния въпрос: засилването на Батенберг “в интерес на Русия ли е или в интерес на България?”

Най-добрите хора в България според Катков са преди всичко “тези, които са верни на дълга пред родината и пред Русия, пред нейния цар. Тези хора не могат да не виждат в княза изменник на Русия, който води българите на прокълнато дело”.

Катков разглежда интересите на България като идентични с тези на Русия и това е негово верую – което е добре за Русия, е добре и за славяните: “Българската националност не представлява свой особен свят; тя може да има бъдеще само като част от по-голямо цяло, само като планета в система, където Русия е притегателен център и е източник на светлина и топлина. Българското народно чувство не може да не бъде едновременно и руско.” “Българите изцяло са задължени на Русия и затова са длъжни да се вслушват в указанията ù.”

За разлика от Иван Аксаков, който отхвърля всички български политици, Катков симпатизира на Драган Цанков – “един от малкото сериозни политици в България”. За разлика от либералната преса Катков защитава интересите на монархията, а не на националностите във външната политика на Русия – “монархическото начало в неговата чистота и свещено значение е представено в света преди всичко от Русия.” Катков вижда национализма в монархическото начало, а не  във всеславянската идея: “не идеята за всеславянство, а национализмът при единство на вярата – това е интересът на руската политика не само на Балканския полуостров, но и на Изток.” [7]

“Русский Вестник” повтаря позицията на Катков по отношение на Съединението като “несвоевременно” – с уговорката, че “България трябва да бъде обединена фактически и юридически”, и за Батенберг като “най-злия враг на славянството”. Подобно на “Русь”, “Русский Вестник” смята, че против Русия са “шепа нехранимайковци в София и Филипопол и числено нищожната развратена интелигенция”, докато народът е верен на Русия[8].

За разлика от “Московские Ведомости” обаче в “Русский Вестник” и в “Новое Время” се критикува руската външна политика и се търсят грешките, довели до провала на Русия на Балканите. Особено интересен е репортажът на кореспондента на “Новое Время”  Евгений Лвов, който съвпада с гледната точка на либералната преса.

Евгений Лвов се среща с майор Данаил Николаев, със Захари Стоянов и Димитър Ризов, с капитан Паница, с подполковник Чичигов, благодарение на което дава най-подробното описание на събитията от септември 1885 г. в руския печат от всички гледни точки. Репортажът на Лвов е опит за обективен анализ, без да се съобразява с официозната позиция, следвана безкритично от “Московские Ведомости”.

Евгений Лвов смята, че “Румелийският преврат” не е дело на отделна партия, а е движение, в което участват и българските революционери, и членовете на българското правителство, и народът, и войската, и руските нихилисти. Лвов специално набляга на връзката между решаващи събития от септември 1885 г. и руски граждани в Княжество България и Източна Румелия, повлияни от революционните идеи, разпространени в Русия през 60-те – 70-те години на ХІХ в.

Лвов обяснява събитията в България като следствие и от слабата руска дипломация на Балканите: “Може би истината няма да бъде особено приятна за нашата дипломация и руско самолюбие, но, излизайки наяве, тя ще бъде нагледен урок за бъдещето, вместо да служи като основа на нашата бъдеща политика, както биха искали мнозина от нашите руски космополити, предпочитащи фиктивната репутация на руската дипломация в Европа пред истинското достойнство и интереси на самата Русия.”

Главната роля в “Румелийския преврат” според Лвов е на войската. Дава портрет на майор Николаев, с когото лично се среща няколко пъти: “Някои хвалят неговия ум, храброст и дейност; други го смятат за груб и жесток човек, способен да не се спира пред никакви средства за постигане на целите си. Особено неблагоприятни отзиви за него има от официалната руска страна, където го смятат за скрит русофоб, интригант и изобщо за човек, вреден за руското дело…”

Лвов описва майор Николаев като човек с “вглеждащи се очи и доста симпатична физиономия… говори руски чисто и при това красиво…”, “един от най-умните българи не само с военни, но и с административни способности”. Лвов обаче не се доверява на “горещата му преданост и благодарност към Русия”, защото не скривал ненавистта си към руското дипломатическо представителство в Румелия[9]. Тук Лвов не се различава от руските консерватори, които под “любов” към Русия разбират безпрекословна и безкритична позиция.

Евгений Лвов не спестява и основните грешки на руската дипломация в двете Българии: “и тук, и в София нашите дипломатически и други агенти се сменят с десетки, а при назначаването им в министерството изобщо не се грижат за това знаят ли новоназначените агенти какво представлява България. А и защо да им е нужно, когато само нашето Министерство на външните работи очевидно тогава още не си е било изяснило на себе си какво точно е нужно на Русия от България. Вследствие на това всеки нов консул внася нова, своя собствена, лична политика… Без да имат категорични инструкции и без да знаят плановете на Русия, софийските агенти никога не действат съгласувано с филипополските. На всяка крачка може да се каже, че това не са два дипломатически фактора на една и съща държава, а представителство на две държави, често (когато кипвали страстите, личната борба и съревнование) съвършено враждебни една на друга. Което се преследвало в София, същото се поощрявало във Филипопол, и обратно… нашите софийски дипломати били срещу Батенберг и съединението, дружейки същевременно с Каравелов, а филипополските дипломати стояли зад съединението, подкрепяли вестник със същото име, цел и направление, отнасяли се  дружески към Батенберг и враждебно към Каравелов.”[10]

Лвов определя грешките като част от пороците на руската система и като руско явление, което се проявява и в рамките на империята – вместо да си помагат, министерствата воюват помежду си. Причината за това е, че след провеждането на министерската реформа Александър І не създава Комитета на министрите като правителство, действащо в екип, а като институция, заобикаляща Държавния съвет. Министрите не обсъждат делата си заедно, а лично докладват на императора, което създава атмосфера на тайна и напрежение.

Основният извод на Лвов е, че в успеха на румелийския преврат имат вина най-вече руските дипломатически представители в България и Румелия.

За разлика от либералите консервативният печат поддържа и мисията на Каулбарс. Според Катков “в България полза може да донесе не толкова дипломатически агент при незаконното правителство, а комисар с диктаторска власт, пратен за година-две.” “Московские Ведомости” виждат Каулбарс не като дипломат, а като “възвестител на волята на Руския цар”, който не встъпва в преговори, а “изисква подчинение”, и в този момент само с този език Русия може да говори на България. Чрез Каулбарс Русия “освобождава” България от “Батенбергия”, “спасява нещастния български народ, поробен от шайка батенбергски санкюлоти”.

Катков вижда в Стамболов по-опасен враг за Русия от Батенберг. “Батенбергия” остава след Батенберг и се състои от “хора, известни на Русия като най-зли нейни ненавистници, регентството и правителството, и начело им е поставен Стамболов. Какъвто и да е лично самият принц Батенберг, все пак той във всички отношения е по-благоприятен, отколкото Стамболов…” Консерваторът е убеден, че българският народ не обича Стамболов – “истинският българин, славянин и честен човек” не може да приеме правителството на “безпардонната сволоч” и че народът приема идеята за руска окупация на България[11].

Единственият въпрос, по който има единодушие между всички представители на руското обществено мнение, е за сръбско-българската война. И либерали, и консерватори еднакво я възприемат като “братоубийствена”, “престъпна”, като “съдбоносна грешка на руската дипломация”. Всички руски общественици без изключение са против войната и са на страната на българите!

В съвременна Русия консервативното виждане за Балканите се възражда от Наталия Нарочницкая, депутат в Думата от ляво-патриотичната формация “Родина” и професор в един от най-престижните руски вузове – МГИМО (Московски държавен институт по международни отношения), чиято аудитория са не само депутатите, но и бъдещите руски дипломати. За Нарочницкая “антиславянско” е равнозначно на “русофобско”, което е проекция на имперското виждане за балканските народи първо като “православни”, после като “славяни”, без да се вниква в индивидуалните им национални интереси. Любопитен е и коментарът на Нарочницкая за Македония – в черно-бял вариант – за Запада тя е “разменна монета”, докато намеренията на Русия изхождат от православните ценности. Определя съвременните македонци не с етническа или национална характеристика, а с религиозна – “славянски православен народ”. За разлика от Михаил Катков, за когото “Македония е страна не по-малко българска от Румелия”, за Нарочницкая отношението на България по т. нар. македонски език било проява на неоснователна “ревност” [12].   

Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 г. е последното събитие през ХІХ в., събудило интереса на руското общество към българите, и първото събитие, в което българите сами без чужда помощ отстояват националните си интереси.

Александър ІІІ не се вслушва в либералните възгледи, защитаващи Съединението като успех и за Русия – за бъдещата ù политика на Балканите, а в консервативните филипики срещу самостоятелното решение на цялото българско общество и власт, обединени в името на националната идея.

Нарочницкая възражда и тезата за “неблагодарността на българския народ”, което показва, че емоционалните оценки на българо-руските отношения (и от двете страни) преобладават над аналитичните.

Освобождението на България не е подарък, а е общо дело на българи и на руснаци!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



* Плèвна (рус.) – Плевен. – Б. а.

[1] Русские Ведомости, 1886/№ 158, 12 июня, с. 1.

[2] Вестник Европы, 1885/№ 10, Иностранное обозрение, с. 840–851.

 

[3] Русская Мысль, 1885/№ 10, с. 48, 51–53.

[4] Вестник Европы, 1886/№ 4. Иностранное обозрение, с. 865–867.

[5] Русь, 1881/№ 13, 28 сент., с. 2–4; пак там, 1881/№ 16, 19 окт., с. 4.

[6] Русь, 1885/№ 19, 9 ноябр., с. 1; пак там, 1885/№ 12, 21 сент., с. 9, 14; пак там, 1885/№ 14, 5 окт., с. 2–4.

 

[7] Московские Ведомости, 1886/№ 231, 21 авг. – В: Катков, М. Н. Собр. статей Московских Ведомостей за 1886  г., М., 1898 г.,с. 424–425; пак там, 1885/№ 250, 9-го сент. – В: Катков, М. Н. Собр. ст…, с. 436–437; пак там, 1886/№ 309, 7-го ноябр. – В: Катков, М. Н. Собр. ст…, с. 595; пак там, 1885/№ 251, 10-го сент. – В: Катков, М. Н. Собр. ст…, с. 437–438; пак там, 1885/№ 262, 21-го сент. – В: Катков, М. Н. Собр. ст…, с. 459–460; пак там, 1886/№ 235, 25 авг. – В: Катков, М. Н. Собр. ст…, с. 430; пак там, 1886/№ 126, 7-го мая. – В: Катков, М. Н. Собр. ст…, с. 226; пак там, 1886/№ 289, 18 окт. – В: Катков, М. Н. Собр. ст…, с. 532, пак там, 1885/№ 344, 12-го дек. – В: Катков, М. Н. Собр. ст…, с. 624, 626.

[8] Русский Вестник, 1886/№ 36, 6 февр., с. 1; пак там, 1885/№ 9. Современная летопись, с. 427; пак там, 1885/№ 10. Современная летопись, с. 899; пак там, 1885/№ 11. Современная летопись, с. 500, с. 492.

 

[9] Львов, Е. Румелийский переворот. – В: Русский Вестник, 1886/№ 2, с. 721, 725, 744, 746.

[10] Львов, Е. Румелийский переворот. – В: Русский Вестник, 1886/№ 3–4, с. 411–413, 442.

 

[11] Московские Ведомости, 1886/№ 246, 5-го сент. – В: Катков, М. Н. Собр. статей Московских Ведомостей за 1886  г., М., 1898 г., с. 450; пак там, 1886/№ 251, 10 сент. – В: Катков, М. Н. Собр. ст…, с. 454; пак там, 1886/№ 259, 18-го сент. – В: Катков, М. Н. Собр. ст…, 470–471; пак там, 1886/№ 264, 23-го сент. – В: Катков, М. Н. Собр. ст…, с. 479; пак там, 1886/№ 264, 24-го сент. – В: Катков, М. Н. Собр. ст…, с. 481, 483.

[12] Григорова, Д. Г. Руската идея и постсъветската идентичност. – В: ХХІ век – светът между сътрудничеството и тероризма. Варна, 2005, с. 100–109.

 

© 2012-2020 VIA EVRASIA Всички права запазени. site by: Св. Мирчева almanach "via evrasia", issn 1314-6645