OCCE и разрешаването на Нагорнокарабахския конфликт - непризнатият провал. Цветелина Харалампиева

Цветелина Харалампиева

ОССE И РАЗРЕШАВАНЕТО НА НАГОРНОКАРАБАХСКИЯ КОНФЛИКТ – НЕПРИЗНАТИЯТ ПРОВАЛ

Разпадането на Съветския съюз и краят на Студената война водят до процес на дезинтеграция в постсъветското пространство, свързано с обявяването на независимост на бившите съветски републики и съпроводено с избухването на множество регионални сблъсъци, някои прераснали във войни. Макар събитията да се развиват в периферията на Европа, създава се заплаха от пренасянето на „хаоса” към нейната вътрешност. Поради това организациите, които се занимават с опазването на мира и сигурността на Стария континент, се заемат с посредническа мисия при урегулирането на конфликтите в постсъветското пространство. Една от тях е СССЕ (ОССЕ от 1994 г.)*, чийто възход е съпроводен от участието му в разрешаването на локални и етнически конфликти, какъвто е и случаят с Нагорни Карабах, който продължава да предизвиква напрежение между Армения и Азербайджан, и между силите в световен мащаб, борещи се за влияние в Южнокавказкия регион. СССЕ се превръща в организация, подходяща за разрешаване на този етническия конфликт поради няколко причини.  След края на Студената война организацията започва изграждането на институции и структури[1], които имат отношение към укрепването на сигурността и стабилността на Стария континент, на интегриран механизъм за обсъждане на възникналите конфликтни ситуации. Конкретно за урегулиране на локалните конфликти и укрепване на мира СССЕ предлага следните възможности: 1. Превантивна дипломация; 2. Управление на кризите; 3. Миротворческа дейност.[2] Повечето от тези механизми са приложени и при разрешаването на Нагорнокарабахския конфликт след приемането на десет бивши съветски републики, сред които и Армения, и Азербайджан, като участнички в СССЕ през януари 1992 г. Оттук изхожда и другата причина, че присъединявайки ги по този начин към Европейската общност, тези страни получават права и привилегии като западните членки, което води и до възможността им да влияят върху международните събития. Диалогът, който се осъществява чрез СССЕ със САЩ и другите западноевропейски държави, спомага за утвърждаването в бившите съветски републики на практиките в области като човешки права, военна сигурност и икономическо ръководство. Друга причина е и фактът, че конфликтът вече не е част от вътрешносъветската политика, поради което отпада принципът за ненамеса на Запада в региони, представляващи интерес за Русия.  Дейностите на СССЕ/ОССЕ в Южен Кавказ са също така и част от стремежа на западните страни да се справят с хаоса в постсъветското пространство, да се окаже всестранна помощ за изграждането на демократични институции в тях и да се утвърдят  „европейските стандарти”^[3] в областта на човешките права и демократическите свободи.

Приносът на СССЕ/ОССЕ за прекратяването на етническия конфликт между арменци и азери като цяло не е увенчан с особен успех. За 20 години преговорен процес като най-голямо постижение може да се изтъкне създаването на реален, открит и постоянен  диалог между враждуващите страни, което не трябва да се подценява и представлява една от основните крачки по пътя към урегулирането на конфликта. Като цяло обаче, колкото и да не желае да признае своя провал, ОССЕ не успява да разреши сложния казус „Нагорни Карабах” и най-явно доказателство за това е сегашното му състояние на „замразен конфликт”. Не малък е и периодът на действията на организацията, които продължават и до днес да не дават резултат, оставяйки „сагата” Карабах с отворен край. Още от самото начало СССЕ/ОССЕ се сблъсква с множество трудности, свързани с липсата на опит в разрешаването на подобни конфликти, липсата на механизми за прилагането на своите решения, с дублирането на нейните функции от руската дипломация, която се стреми да запази водещата си роля в региона. Оттук произтича и другото препятствие в работата на СССЕ/ОССЕ, а именно наличието на множество чужди интереси, които ще бъдат засегнати по един или друг начин при постигане на окончателно съгласие в дадена насока. Поради това те пречат на обективното вземане на решения чрез опитите да наклонят везната в своя полза, превръщайки конфликта в Нагорни Карабах и СССЕ/ОССЕ в инструменти за натиск. Въпреки тези недостатъци и трудности СССЕ/ОССЕ е единствената, която прави значими усилия да постигане трайно политическо решение на конфликта, до което все още не се е стигнало. 

Конфликтът в Нагорни Карабах води своето начало от предаването на тази територия (4388 км²), почти изцяло населена с арменци (около 94%), на Азербайджанска съветска социалистическа република (АзССР) от Сталин през 1921 г. От тогава до днес и по време на съветския период, и след разпада на СССР, Армения оспорва териториалната принадлежност на Нагорни Карабах към Азербайджан, твърдейки, че това е нейна изконна историческа територия, станала жертва на политиката на Сталин „разделяй и владей”. С обявяването на политиката на „гласност и перестройка” от Горбачов през 1987 г. арменците[4] в Нагорни Карабах, които се чувстват дискриминирани във всяко едно отношение от „чуждата власт”, решават, че е дошъл моментът да надигнат глас за присъединяването си към Армения. Назрявалото с години напрежение се изразява чрез многобройни акции, сред които протести, митинги, петиции до Горбачов и сформирането на Комитет „Карабах”[5]. От своя страна азерите също се активизират, противопоставяйки се на това искане, защото смятат Карабах за неделима част от тяхната история и територия. В резултат през 1988 г. е първият кръвопролитен сблъсък[6] между двете етнически групи, с което се поставя началото на своеобразна гражданска война в Азербайджан, изразяваща се в поредица от сражения в множество азерски и арменски градове между двете етнически групи. Съветската власт не успява да реагира адекватно и се опитва със сила да запази статуквото, но без успех. През 1989 г. Нагорни Карабах официално иска отделянето си от Азербайджан и присъединяването си към Армения, което е одобрено от последната, но не и от Азербайджан и съществуващия още СССР. През 1991 г. Армения и Азербайджан обявяват своята независимост, а Нагорни Карабах – своята Нагорнокарабахска република (НКР), като стъпка за присъединяването към Армения. След разпадането на СССР събитията се развиват бързо и конфликтът ескалира във война между Нагорни Карабах и Азербайджан (военните действия се водят от 1992 до 1994 г., когато е подписано примирие, а броят на жертвите се изчисляват на около 30 000 души), като на световната общественост е ясно, че първата е подкрепяна от Армения. Азербайджан и Турция обявяват блокада на Армения и Нагорни Карабах, а последната успява да окупира около 20%[7] от азерската територия.

След избухването на войната в Нагорни Карабах СССЕ се заема със задачата да постигне спиране на огъня между враждуващите страни. На среща на 24 март 1992 г. е решено да се подготви мирна конференция в Минск и група от наблюдатели, които да следят за прилагането на спирането на огъня. Подготовката обаче се прави без оглед на факта, че нито има примирие, нито страните са готови да участват в мирна конференция, а точно обратното, това е периодът на началото на войната и на най-ожесточените сражения. И Армения, и Азербайджан вярват, че могат сами да разрешат конфликта чрез използването на сила. Въпреки че конференцията в Минск не се осъществява, италианският дипломат Марио Рафаели успява да доведе представители на Армения и Азербайджан в Рим на „спешни разговори”. Участниците в тях скоро стават известни под името „Минска група”, която и до ден днешен е отговорният орган за преговорите, ръководени от СССЕ/ОССЕ, и е в съзвучие със споменатите вече възможности за мирно разрешаване на конфликти. Членовете на Минската група са Беларус, Германия, Италия, Швеция, Финландия, Турция, Армения, Азербайджан, Франция, САЩ и Русия. В самото начало Минската група е доминирана от по-малки и незаинтересовани страни, което има позитивна и негативна страна. Позитивното се свързва с доверие спрямо посредническите действия, възприемани като безпристрастни от всички страни, доколкото държави като Швеция, Италия или Финландия нямат никакви интереси в Южен Кавказ. Оттук произтича и негативното, защото те могат да бъдат единствено само посредници, тъй като нямат механизми, с които да подтикнат воюващите страни да заемат по-компромисна позиция. Това обстоятелство води по-късно до реализирането на преговорите изключително от т.нар. „тройка” от съпредседатели, включваща САЩ, Русия и Франция. Когато през 1993 г. карабахските арменци достигат до иранската граница, водещо до опасност от интернационализация на конфликта, в който директно могат да се намесят Иран и Турция, последната заедно със САЩ и Русия оказват натиск върху воюващите страни да приемат посредничеството на СССЕ.  През месец юни същата година е постигнато примирие, което обаче не трае дълго. Управляващите в НКР се надяват да използват превзетите азерски територии като “разменна монета” за признаването на своята независимост.

В началото дейността на СССЕ е затруднена от Русия, която не желае международна организация да заеме нейното място и да ограничи нейните интереси в Кавказ. Русия активно пренебрегва мирните усилия на организацията, като провежда паралелно едностранно посредничество, без да информира СССЕ. Според американският представител в СССЕ Русия иска да възстанови своя контрол в региона  и да използва азерските нефтени ресурси, като за да постигне тази цел, настоява Азербайджан да приеме руски войски като охранители на границата. В противен случай Русия ще пристъпи към силна подкрепа за Армения.[8] Всъщност Руската федерация, като многонационална държава, не би допуснала разразяването на етнически конфликт в своята периферия, защото той означава пряка заплаха за националната й сигурност. Още повече че става въпрос за Кавказ, чиято северна територия също е обхваната от размирици, прераснали във войната в Чечения. Въпреки недоволството на Минската група, именно с посредничеството на руския министър на отбраната Павел Грачов се постига примирие между страните през май 1994 г., което е в сила и до днес. За това допринася и фактът, че азерският президент Гейдар Алиев е изправен пред заплахата страната да бъде разделена на две след успешните военни действия на нагорнокарабахските сили.

На 5-6 декември 1994 г. на срещата на СССЕ в Будапеща се поставя началото на интегрирането на руското посредничество. Взето е решение да се смени името на институцията от “съвет” на “организация”. За да се затвърди интегрирането на Русия в нея, на руският посредник е даден постът постоянен съпредседател на Минската група заедно с един ротационен съпредседател, който първоначално е шведският, а после финландският представител. На тази конференция е взето и решение за изпращането на международни мироопазващи сили в Нагорни Карабах, подкрепено с резолюция от Съвета за сигурност на ООН[9]. Идеята е да се изпратят 3000 души, като всяка страна има представителство от около 30%. Създава се и специална Група за планиране на високо равнище към ОССЕ, която се занимава с подготовката на мироопазващите сили за Нагорни Карабах. Тази идея, въпреки всичко, никога не се реализира. През август 1995 г., за да подсили миротворческия процес в Нагорни Карабах, председателят на ОССЕ назначава свой личен представител за конфликта, работещ заедно с Минската група.[10]

През декември 1996 г. се провежда конференция на ОССЕ в Лисабон, на която е изготвен предварителен документ от Минската група по въпроса с Нагорни Карабах. Според него разрешаването на конфликта трябва да се основава на териториалната цялост на Азербайджан, а за НКР се предвижда легален статут, даващ й най-висока степен на самоуправление в Азербайджан и гаранции за сигурност на населението й. Армения използва правото си на вето, за да не допусне това изявление да влезе във заключителния документ на срещата. Арменците не са съгласни да подпишат документ, който утвърждава териториалната цялост на всичките страни членки, защото това означава връщане на НКР на Азербайджан.  Още повече че примирието е подписано при обстоятелства, в които азерската страна е губеща. Все пак азерският президент прави отстъпка, съгласявайки се автономията също да бъде включена като вариант за разрешаване на конфликта. Към заключителния документ на срещата председателят прикрепя специална нота, в която се отбелязва ясно позицията на всички членове на ОССЕ, с изключение на един – защита на принципа на териториалната цялост. Това е дипломатическа победа за Азербайджан, показваща известна промяна в отношението към него в международен план и във връзка със зараждането на така нар. “нефтено лоби” след подписването на “сделката на века” през 1994 г.[11] От Лисабонската среща нататък се поддържа принципът за териториалната цялост на Азербайджан и в същото време широката международно гарантирана автономия на Нагорни Карабах. Това води до категоричния отказ на Армения и НКР да преговарят на базата на принципите, установени от Лисабон. Те отказват да следват този модел на предрешаване на конфликта, преди всъщност да е имало преговори.

През 1997 г. с оглед нарасналия интерес на САЩ в Кавказкия регион и поради настояването на Азербайджан Щатите стават третият съпредседател на Минската група заедно с Франция и Русия. През септември същата година „тройката” излиза с ново предложение за мир. Планът предвижда установяване на решение „стъпка по стъпка”. Първата се изразява в оттеглянето на арменските войски от окупираните територии на Азербайджан и връщането на бежанците. Втората – в разглеждането на въпроса за статута на Нагорни Карабах. Карабахските арменци категорично отказват план, който възстановява суверенитета на Азербайджан над непризнатата република и който  вероятно ще ги принуди да се оттеглят от окупираните територии. По-важно обаче е мнението на Армения, чийто тогавашен президент Левон Тер-Петросян одобрява принципите на плана. Това не означава, че той не иска международно признание на Карабах или присъединяването му към Армения, но показва своя реализъм, осъзнавайки възможностите, които се разкриват пред богатия на нефт Азербайджан. Макар че Армения притежава военно превъзходство, тя остава икономически лишена от възможности за преодоляването на азерско-турското ембарго, наложено на страната. Тер-Петросян осъзнава, че трябва да изглади различията с Азербайджан преди Армения да изпадне в неизгодна за преговори позиция. Тези виждания обаче не се споделят от арменската общественост, което води до отказ на Тер-Петросян от поста президент и идването на негово място на по-крайно настроения Робер Кочарян. Той отхвърля предложения от „тройката” мирен план.

През ноември 1998 г. идва третото поред предложение на Минската група, основаващо се на принципа „обща държава”. Целта е да се избегне ползването на термини като „автономия” и „териториална цялост”, които провокират полемика между съперничещите си страни и са смислово обременени. Според този принцип НКР ще има статута на държава и териториална цялост под формата на република, като заедно с Азербайджан ще формират „обща държава” в международно признатите граници на азерската държава. Всъщност концепцията за обща държава принадлежи на бившия руски външен министър Евгений Примаков, като се разчита, че този принцип е достатъчно мъгляв, за да привлече страните на масата за преговори. Армения приема плана, защото по думите на карабахския лидер Аркадий Гукасян той означава директни преговори между Азербайджан и Карабах като равни страни, не предпоставя никакви предварителни условия, което означава, че не предполага териториалната цялост на Азербайджан.[12] От друга страна, Азербайджан отказва предложението, защото смята, че то „няма никаква международна правова база, предполага Нагорни Карабах като самостоятелно държавно и териториално образувание, дава му статут на равноправен с Азербайджан субект в „обща държава”. Този вариант напълно противоречи на принципи и норми на международното право, така Азербайджан се лишава от част от своята територия и фактически се узаконява арменската агресия срещу Азербайджан.[13] Така и този план се проваля, а Армения се възползва, за да представи Азербайджан като страна, отказваща да сътрудничи и да прави компромиси. Междувременно азерската страна става все по-недоволна от действията на ОССЕ и публично заявява, че  трябва да се създадат други органи за посредничество. Провалът на усилията на организацията лежи в невъзможността да прецени какви предложения могат да бъдат приети и от двете страни. Така завършва т.нар. „Мински процес”, по време на който трите предложени плана за разрешаване на конфликта, а именно “пакетен”, „стъпка по стъпка” и „обща държава”, не успяват да предложат подходящ компромисен вариант, който да удовлетвори Армения и Азербайджан. Следва период на безизходица, в който се търсят нови подходи за продължаване на преговорните процеси на базата на взаимно приемливи принципи, около които да се градят новите аспекти на помирението. Този преходен период е свързан с директни срещи между президентите на Азербайджан и Армения, с намесата на президентите Владимир Путин, Жак Ширак и американското правителство за организиране и продължаване на тези срещи, включващи и участието на експерти в търсене на изход от създалата се стагнация в преговорите. Той се характеризира и с нарастването на интереса на ЕС в рамките на „Европейската политика за добросъседство”, като дори прави предложения за сътрудничество с цел по-бързото разрешаване на конфликта.

След като съпредседателите на Минската група оказват натиск върху двете страни, преговорният процес е възстановен след среща на външния министър на Азербайджан Елмар Мамедяров с неговия арменски колега Вартан Осканян в Прага на 16 април 2004 г. С нея се поставя началото на т.нар. „Пражки процес”, в който Минската група ще търси подход за разрешаване на конфликта, представляващ синтез от плана „стъпка по стъпка”, подкрепян от Азербайджан, и „обща държава” – от Армения като единствения реалистичен начин да се намери изход. Още в началото на споменатата среща в Прага Армения и Азербайджан излагат своите твърди позиции, на базата на които ще преговарят. “Азербайджан няма да се съгласи нито с независимия статут на Нагорни Карабах, нито с това Нагорни Карабах да бъде част от Армения”[14] – заявява Мамедяров, като азерската страна е готова да даде най-високата възможна степен на автономия на Нагорни Карабах. "Нагорнокарабахският проблем може да бъде решен само чрез самоопределението на карабахското население. Това може да бъде постигнато чрез обединение на Армения и Нагорни Карабах и чрез признанието на световната общественост и Азербайджан. Няма друг начин[15]." – е позицията на Осканян. Единственото съгласие, което се постига, е взаимната отговорност на двете страни за мирното разрешаване на конфликта и продължаване на срещите между двамата министри.

„Пражкият процес” се характеризира и с факта, че съпредседателите на Минската група почти изцяло монополизират вземането на решенията и провеждането на преговорите, без да включват другите държави членки и без да допускат други международни организации да се намесват в процеса. Така например преговорният процес е застрашен от нова стагнация след представянето на една проекторезолюция на Общото събрание на ООН от 11 ноември 2004 г. – „Ситуацията в окупираните територии на Азербайджан“, в която се разглежда въпросът за извършването на заселническа политика от Армения в окупираните територии. Тази инициатива на Азербайджан предизвиква острата реакция на арменската страна, която заявява, че ако резолюцията бъде приета Армения ще прекъсне преговорите. Съпредседателите на Минската група също напълно отхвърлят намесата на ООН, тъй като ОССЕ е организацията, традиционно занимаваща се с проблема с Нагорни Карабах, а и приемането на подобна резолюция би довело до нанасяне на сериозна вреда на усилията за вземане на трайно решение и на постигането на консенсус. Всъщност тази стъпка е предприета от Азербайджан, защото по-голямата част от политиците и обществото смятат, че Минската група защитава интересите на Армения, тъй като особено френският и руският съпредседател са проарменски настроени (Русия е най-силно подозирана заради наличието на руски войски на територията на Армения), а и все още не са отпаднали някои съмнения по отношение и на САЩ, приели през 1992 г. скандалната Резолюция 907.[16] За Азербайджан би било добре, ако се направи известна промяна в председателството, като бъде включена и Турция като съпредседател, което би осигурило баланс при вземането на решения. Така, смятайки, че Минската група работи в нейна вреда, Азербайджан се опитва да предизвика намесата на по-безпристрастната според него ООН, което обаче не се реализира.

За да не се дебатира в ООН въпросът за заселническата политика, Минската група предлага в окупираните територии да се изпратят наблюдатели (т.нар. „fact finding mission”). Съгласието на Армения за тази мисия е постигнато в замяна на съгласието на Азербайджан да преустанови акцията си в ООН. От 30 януари до 5 февруари 2005 г. се провежда първата мисия на ОССЕ в Карабах и седемте окупирани азерски територии. След нея заключението на съпредседателите на Минската група е, че има заселници в споменатите територии, но Армения не провежда преднамерена заселническа политика, каквото всъщност е обвинението на Азербайджан. Цялата отговорност за нея следва да се носи от нагорнокарабахските власти. Естествено, този резултат се приема от азерските скептици като потвърждение на техните съмнения, че Минската група защитава интересите на Армения.

През май 2006 г. Минската група успява да разработи четири принципа за договаряне между Армения и Азербайджан, които на първо време, макар и неохотно, са приети от двете страни. Те включват: отказ от използване на оръжие; оттегляне на карабахските войски от азерските територии, обграждащи Нагорни Карабах; временен статут за Нагорни Карабах с реална международна помощ, включително миротворци; взаимен ангажимент за гласуване на окончателния статус на Нагорни Карабах след връщане на азерските бежанци.[17] За първи път през юни-юли 2006 г. преговорният процес, който е строго поверителен, е направен публично достояние от Минската група с цел да се предизвикат обществени дебати върху четирите принципа и да се затвори „бездната” между поверителните решения на страните по време на преговорите и тези, изказвани публично вкъщи. Два са ключовите въпроса, които поради невъзможността да бъдат преодолени различията затрудняват работата по договаряне на базата на четирите принципа: статута на Нагорни Карабах и как той ще бъде утвърден; статута на областите Лачин и Келбаджар, от които Армения твърдо отказва да се изтегли, тъй като са ключови за осигуряване на връзката й с Нагорни Карабах.

Въпросът за статута на Нагорни Карабах се разглежда на базата на предложенията на Минската група, свързани с провеждане на референдум или преки избори в непризнатата република. Каквато и да е формата на допитване обаче, тя трябва да се реализира, при положение че е създадена подходяща „ненасилствена” среда, в която след като гражданите са добре информирани, имат възможност да определят своята позиция на базата на проведени бурни дебати в обществото. За азерската страна обаче откъсването на Карабах е неприемливо и следователно вотът трябва да изключва обявяването на независимост като вариант, което, естествено, е противоположно на вижданията на Армения. С въпроса за референдума е свързан и този за азерските бежанци. Азербайджан смята, че преди провеждането на какъвто и да е вот бежанците трябва да се завърнат във всички райони, от които са избягали, и да участват във вота, което, разбира се, Армения няма да приеме напълно. Тъй като и двете страни отлагат решаването на въпроса за бъдещето на Карабах, Минската група предлага той да получи временен статут, според който жителите му  „да защитават и контролират тяхната политическа и икономическа жизненост и сигурност… да избират демократично служители, които да управляват Нагорни Карабах… да се ползват със статут на наблюдател в ОССЕ... да получават помощ от чужди страни и международни дарителски организации и да управляват чуждестранното инвестиране и да имат достъп до международните пазари”.[18] Така ще се създаде необходимата среда за провеждане на референдум, гаранции за сигурност и връщане на бежанците.

Другият въпрос, за Келбаджар и Лачин, също се оказва трудно разрешим. По време на „Пражкия процес” страните се споразумяват за незабавно връщане на Азербайджан на пет окупирани района заедно с разгръщането на мироопазващи сили. Армения се противопоставя на връщането на Лачин и Келбаджар преди да има перспектива за окончателно определяне на статута на Нагорни Карабах. Те са от първостепенна важност за арменската сигурност и ще бъдат освободени само след референдум за статута. Армения смята, че ако Келбаджар бъде върнат предварително на азерите, те няма да проведат референдум, а Нагорни Карабах ще бъде лишен от военни преимущества. Азербайджан отказва да обвързва по какъвто и да е начин връщането на Келбаджар с референдума и иска незабавното връщане на изселените близо 44 хил. азери в областта. Тогава Минската група предлага да „откъсне” областта от референдума и да я свърже със споразумението за временния статут на Нагорни Карабах, което се оказва временно приемливо и за двете страни. Колкото до въпроса за Лачин, той продължава да бъде неразрешен. За Армения самото съществуване на Нагорни Карабах може да бъде гарантирано само ако има сигурна сухопътна връзка с нея, затова тя настоява за същия статут на Лачин като този на Карабах по време на временния период. Азербайджан иска незабавното оттегляне и връщането на бежанците, като предлага „общото използване” на пътя Лачин – Горис – Нахичеван.[19] И този път резултат от преговорите няма. Армения отлага договореното изтегляне, тъй като отчита заплахата от евентуални военни действия на Азербайджан за възвръщане на териториите. От значение е също и общественото мнение, което е против връщането на териториите и особено ако изглежда, че то е извършено под натиск. През септември 2007 г. Минската група започва да разработва ново предложение.

На 29 ноември 2007 г. се състоя поредната среща на Съвета на министрите на ОССЕ в Мадрид. Преди нейното откриване заместник държавният секретар на САЩ Никола Бърнс, руският външен министър Сергей Лавров и френският външен министър Бернар Кушнер се срещат с външните министри на Армения и Азербайджан – Вартан Осканян и Елмар Маммадяров. По време на тази среща представителите на САЩ, Франция и Русия официално представят набор от основни принципи за мирното решаване на конфликта в Нагорни Карабах на азерския и арменския министър, които те да предадат на президентите на Армения и Азербайджан. Основните принципи включват: връщане на териториите, обграждащи Нагорни Карабах, под азерски контрол; междинен статут за Нагорни Карабах предоставящ гаранции за сигурност и самоуправление; коридор, свързващ Армения с Нагорни Карабах; бъдещо определяне на окончателния юридически статут на Нагорни Карабах чрез правно обвързан израз на воля; правото на всички вътрешно разселени лица и бежанците да се върнат на бившите им места на пребиваване; международни гаранции за сигурност, които ще включват мироопазваща операция.[20] Тези принципи стават база за нови дискусии както на държавно, така и на обществено ниво. Всъщност историята се повтаря по отношение на критиките и от двете страни към тях, на едностранчивото субективно тълкуване, на недоволството на обществеността в Армения, Азербайджан и НКР. Отново в центъра на споровете са въпросите за териториалната цялост на азерската страна и статутът на Карабах. Смята се, че Мадридските принципи повтарят в голяма степен “пакетния” принцип и “стъпка по стъпка”, което ги компрометира като приемлив вариант и за двете страни.

Все пак срещите между двамата президенти, както и сътрудничеството на външните министри на Армения и Азербайджан с Минската група, продължават, което трябва да засвидетелства желанието за мирното разрешаване на конфликта и продължаване на преговорите. Това често се усложнява от сблъсъци по границата между Нагорни Карабах и Азербайджан, заради които ОССЕ решава да изпрати своя мисия. На 2 ноември 2008 г. Серж Саркисян и Илкхам Алиев се срещат с руския президент Дмитрий Медведев, като се съгласяват да предприемат по-нататъшни действия по преговорния процес.[21] От друга страна, САЩ продължават да оказват натиск за разрешаването на конфликта, като американският президент Барак Обама се стреми да подпомогне подобряването на арменско-турските отношения. На 8 април 2009 г. е проведен договореният по-рано мониторинг на контактната зона между въоръжените сили на Нагорни Карабах и Азербайджан в Агдамско направление от мисията на ОССЕ.[22] Тя не регистрира нарушение на примирието.

През 2009 г. “дипломацията на совалката” се задейства с всичка сила, като представителите на Минската група успяват да организират 6 двустранни срещи[23] между арменския и азерския президент с цел сближаване на позициите им по основните принципи от Мадрид, а също и срещи с министрите на външните работи на двете страни. В официалните изявления на Минската група от двустранните срещи като заклинателни фрази се повтарят формулировките за конструктивния диалог постигнат между арменската и азерската страна, за ускоряването на процеса за постигане на споразумение, за значимостта на двустранните срещи по отношение на сближаване на гледните точки на страните и т.н. Въпреки че реално не се вижда никакъв напредък, продължава да се отчита “положителната динамика в преговорите”.[24] Такъв всъщност няма и това се разбира от факта, че в началото на 2010 г. Минската група представи на президентите на Армения и Азербайджан актуализирана версия на Мадридските принципи. Двустранните срещи, организирани с помощта на Минската група, продължават[25], което обаче не води до стихване на военната риторика в Азербайджан или отказа на Армения от максимата, която изисква независимост за НКР срещу връщането на окупираните територии.

По отношение на Нагоронокарабахския конфликт ОССЕ се оказва донякъде заложник на два от своите основополагащи принципа, а именно самоопределение на народите и ненарушимост на държавните граници, на които се опират в преговорите съответно Армения и Азербайджан.  Използваните от нея дипломатически методи не дават винаги желания резултат. Работата на съпредседателите е уязвима от геополитическите стратегии на страните, сблъскващи своите интереси в Южен Кавказ. Поради това преминаването към всеки следващ етап на помирение между арменската и азерската страна е резултат от сложни и понякога прекалено разтегнати във времево отношение консултации. ОССЕ не е склонна да признае първоначалния си провал по време на “Минския процес” и продължава своята посредническа мисия, макар до днес да не е постигната целта – мирен договор между Армения и Азербайджан. Затова в широката общественост дейността на Минската група и нейната ефективност често пъти се поставят под съмнение, а според някои политици тя отдавна се е компрометирала като посреднически орган. И въпреки това има едно много важно положително последствие от работата на Минската група, а именно, че вече 20 години успява да запази мира в един размирен регион.